ПЪТЯТ НА АКТЬОРА
Режисьорът Пламен Марков: Нашата работа е свързана с доста егоцентризъм
Очерк от книгата, представяща 15 изповеди на наградените творци на Националните награди за актьорско майсторство "Любимец 13" за 2016 г. - Димитровград
Автор : / 1913 Прочита 0 Коментара
Колаж: Юлиян Илиев
Чл.-кор. проф. Пламен Марков
Режисьорът и преподавател е роден на 10 октомври 1955 г. в София. Завършва специалността "Режисура за драматичен театър" при проф. Сашо Стоянов и филмова и телевизионна режисура при акад. Людмил Стайков във НАТФИЗ "Кръстьо Сарафов".
Художествен ръководител е на класове по актьорско майсторство и по режисура за драматичен театър, професор по "Актьорство и режисура за драматичен театър" в НАТФИЗ "Кръстьо Сарафов".
Клас проф. Пламен Марков '17, НАТФИЗ/Сн.: Фейсбук профил
Проф. Пламен Марков е носител на Националната наградата "Любимец 13-Даскал Апостол" за дейността му като преподавател по
"Актьорство за драматичен театър" в НАТФИЗ "Кръстьо Сарафов"
проф. Пламен Марков получава наградата "Любимец 13"/Сн.: ОДТ "Апостол Карамитев" - Димитровград
"Моята методология със сигурност е такава, че аз не дресирам студентите си на нищо, не ги обучавам само в един-единствен тип театър. Аз се опитвам да открия техните заложби. Чудесно е когато виждаш, че техните собствени качества, за които само си подозирал, започват да се реализират и макар и млади, студентите стават творци, които знаят накъде вървят и най-важното: знаят какво искат. Ето това е прелестта на преподавателската работа".
Струва ми се, че никой не мисли за преподавателска дейност, когато е още много млад и няма опит.
Логично е човек по-трудно да вижда своите качества отстрани и когато някой на млади години ми каже, че иска да стане педагог и да има свои ученици, ми е малко съмнителен. Желанието да обучаваш идва с годините, когато натрупаш достатъчно неща, достойни за споделяне. Любопитното при мен беше, че в един и същи период трима педагози едновременно ме поканиха да преподавам във ВИТИЗ: Любомир Кабакчиев, който тогава още беше доцент, Енчо Халачев и Димитрина Гюрова. И когато трима души те поканят, а ти си на трийсет и една години, от една страна се изненадваш, а от друга си казваш: явно различни и значими хора виждат в мен потенциал да преподавам.
Винаги, когато в театралната академия каним някого за асистент, ние казваме: "Пробвай да видим дали ще ти хареса, дали ще ти допадне". На едни хора не им харесва и си тръгват, други започват да спят със студентите и също си тръгват, и едва малко от всички казват, че това може да се окаже тяхна съдба.
Знам например, че Апостол Карамитев е започнал да преподава още от самото основаване на ВИТИЗ. Апостол тогава е бил на двадесет и няколко години. Доколкото си спомням, поканил го е Дановски за да преподава актьорско майсторство на режисьорите. Скоро научих това и сега мисля, че в Карамитев също някой е видял такива данни. Това не става, ако ти се натискаш сам, а някой от по-възрастните професори-педагози трябва да види в теб такъв потенциал. Аз имах доста асистенти и част от тях бяха много сериозни хора. Самите те по-късно поеха собствени класове, както се случи с Елена Цикова, която стана доцент при мен, а също Ивайло Христов и Атанас Атанасов. Привикал съм ги при себе си, работили сме заедно няколко години и след това те поеха свои самостоятелни класове. Аз съм ги поканил, защото съм видял в тях потенциал за такова израстване и това ме кара да съм някак спокоен, че нещата вървят в правилна посока. Сега така се случва с Пенко Господинов.
Да имаш доверието на младите хора е много коварно нещо. Вие сте преподавател и знаете, че да сте доцент или професор не е достатъчно условие студентите да бъдат благосклонни към вас. Те имат жестоки критерии дали ставаш и ще им бъдеш ли полезен.
Въпросът къде и какви са мостовете между преподавателската и режисьорската дейност е много сложен, особено в НАТФИЗ. Правилно сте изброили, че имам 80 постановки зад гърба си. За да можеш да бъдеш добър преподавател, трябва да си работил и да работиш много, да си в кондиция. От време на време има колеги, които канят някой послушко без своя собствена биография и след това той стои в НАТФИЗ години наред. За какво им е това ли? Ами защото е послушен, защото е удобен. На такива хора след това им идва времето да стават доценти и дори професори, но те нямат своята собствена кариера, нямат свой собствен актьорски или режисьорски опит. А за да си педагог, практически ти се занимаваш предимно със собствения си опит и с това, което допълнително си чел и осмислил. Всичко е много деликатно, защото от една страна трябва да имаш достатъчно натрупан свой собствен опит, а от друга страна трябва да отдаваш достатъчно много време на преподаването, което си е един двоен живот, в който времето на деня се разтегля двойно. Аз съм казал на студентите си, че няма да се откажа от своите творчески дейности заради това, че съм им педагог. Те трябва да знаят, че едното не може да бъде за сметка на другото, напротив! Ако някой е единствено и само педагог, той в един момент изчерпва нещата които прави и започва да използва неща, които е правил преди двайсет-трийсет години. А по правило тези неща са извън потока на сега случващото се. Практически това да си педагог и да имаш своята режисьорска дейност означава един двоен по обем живот, вместен в границите на обикновения ден.
Това да "ваеш", учейки някого, понякога създава усещането, че започваш отначало. В това има и нещо тъжно, защото когато випускът ти завърши и дойдат новите студенти, изведнъж виждаш: онова, което го е имало, вече го няма. Срещу теб са нови хора с никакви разбирания за нещата, с никакви понятия и се уплашваш. Казваш си: "Този курс май не е така добър като предишните".
Само да вметна, че кой знае защо випуските в НАТФИЗ много се ревнуват и всеки твърди, че е най-добрият клас.
Новите започват да стават други хора пред очите ти бавно и постепенно. Започват да разбират нещата не толкова от занаята на преподаването, колкото от своето собствено израстване. Моята методология със сигурност е такава, че аз не дресирам студентите си на нищо, не ги обучавам само в един-единствен тип театър. Аз се опитвам да открия техните заложби. Чудесно е когато виждаш, че техните собствени качества, за които само си подозирал, започват да се реализират и макар и млади, студентите стават творци, които знаят накъде вървят и най-важното: знаят какво искат. Ето това е прелестта на тази работа.
Ние ги приемаме, защото те имат данни. За да бъдеш актьор, трябва да имаш данни. Има хора, които много искат, но нямат данни и ако все пак някак си проникнат в тази сфера, те са обречени да са нещастни, защото не са за професията. Трябва да си емоционален, трябва да си заразителен. Нали ви се е случвало: вървите сред една тълпа от хора и изведнъж някакво лице събужда любопитството ви. Започвате само него да гледате измежду всички останали. За мен това са природните дадености. Понякога тези актьори, които играят най-умните роли, не са особено умни като хора, но излъчват точно това. И обратното: има много умни актьори, които не излъчват онова, което трябва да се излъчва. И така, ние приемаме актьорите на базата на тези данни. След това обучението, особено в първите две години, е те да открият самите себе си, да разберат кои са. Човек много често живее с някакви представи за себе си, но за студентите постепенно става много важно да разберат кои са, какво може да се изразява най-добре чрез тях, а не да лъжат и да имитират.
Да, в началото те винаги имитират и там е най-лесно, там винаги изглежда, че са много артистични. Но тези, които непрекъснато имитират, никога не стават големи актьори. В крайна сметка трудността е да разбереш какво най-добре можеш да изразяваш чрез себе си. По тази причина се случва на кандидат-студентските изпити и аз като преподавател да се заблудя, че някой е артистичен, защото той имитира някого много добре. Много е трудно е да откриеш собствения потенциал на човека, да го обучиш да вади от себе си неща, които са интересни за наблюдаване, защото артистът трябва да е интересен за наблюдаване. Трябва да не спираш да гледаш как той прави нещо, то да ти е интересно, а това човек не го ли носи, се постига много трудно.
Да, случвало ми се е да се заблудя в някого, че има по-големи данни. Какво става с него ли? Ами нищо, той си остава на това ниво и никога не надскача себе си. Често тези, които са приети като най-добри, по-нататък в йерархията на класа минават по-назад за сметка на други, които са едва-едва приети, но стават от най-добрите. Така е, защото човек трябва да се развива точно в тази посока- в себепознанието. Актьорът трябва да се научи да познава себе си и своите емоции и да не лъже за тях. Когато един актьор може да разбира всичко това за себе си, тогава можеш да му възложиш да играе други хора. А ако лъже, той не е органичен и отива в периферията.
Има една хубава метафора, че актьорите са обратното на хората, защото хората всъщност крият своите истински емоции, просто така сме устроени. Ето, аз сега нямам причина, срещайки се с вас, да разказвам за себе си срамни, унижаващи и нелицеприятни неща, аз се опитвам да се представя в по-добрата си светлина и да прикрия по-слабите си страни. Актьорът, обратно, привлича вниманието ни, като изважда всичко онова, което нормалните хора предпочитат да скрият, а за да правиш това, макар и от името на персонажа, трябва да имаш голяма решителност и всеотдайност. Актьорът, дори да играе напълно облечен, винаги е разголен.
"Влюбеният Шекспир", спектакъл на Драматичен театър "Стоян Бъчваров" - Варна, режисьор Пламен Марков
За театралния педагог е най-тежко, когато студентът не иска или не смее да бъде искрен. Именно преподавателят трябва да отвори венчелистчетата на това цвете срещу себе си, но ако то не иска това да се случи, няма сила, която да го направи. С изнасилване нищо не става. Нали знаете, юридически дори е доказано, че ако една жена е с дънки и не желае да бъде изнасилена, това няма как да се случи, освен ако не е със заплаха за живота ѝ. По същия начин, ако някой не иска да отвори себе си и своята същност, няма сила, с която ти, какъвто и педагог да си, да го направиш. Трябва да го убедиш, че професията на актьора изисква откровеност и максимална искреност, отвореност към света и отвореност към партньора. Защото общуването между партньорите, в което ние специално обучаваме нашите студенти, е много важно. Няма как ти да си прикрит и да играеш само за себе си. Ето трудните неща, за които питате: как да събудим интерес у младите актьори към тези скрити, а често и подсъзнателни територии в самите тях. Ако артистът продължава да си мисли, че просто трябва да имитира, че просто само това му носи успех, там преподавателят е безсилен да промени нещата.
"Сън в лятна нощ" на Учебен драматичен театър - НАТФИЗ, режисьор Пламен Марков
Нашата работа на педагози в НАТФИЗ е свързана с доста егоцентризъм. Работим с много честолюбиви и амбициозни хора и е неизбежно да има най-различни сътресения. Мисля, че преподавателят трябва да успява да убеди тези свои питомци, че е добре егоизмът да бъде контролиран. Той не може да бъде напълно премахнат, но поне да бъде контролиран, защото пречи на способността ти да отразяваш света около теб недеформирано. В нашата професия колкото повече отразяваш, колкото повече даваш, толкова повече получаваш. И ако някой е егоистичен и иска само да получава, на него никой нищо не му дава. Тогава той увисва в сценичното пространство и няма опора, за да си направи ролите.
Ето ги мъките в преподаването: да накараш тези хора да открият себе си. За разлика от другите науки, които се стремят да вкарат в главите на хората определени знания, тук при нас целта е друга-да направим така, че артистите да са спокойни, да усещат себе си. Единственият български баскетболист, който успя да стигне до националната баскетболна лига на САЩ (Георги Глушков, б. а.) разказваше, че у нас треньорът викал: "Стегни се, стегни се", а зад океана треньорите казвали: "Отпусни се, отпусни се"! В актьорския занаят е същото. Не трябва да казваш "стегни се", а "отпусни се"! Трябва да бъдеш себе си, да си естествен и да се оставиш това в теб да те движи като естествен поток. Всичко това от педагогическа гледна точка е много трудно и много коварно. Но затова пък удовлетворението е голямо, защото като видиш свой студент, който после играе като много добър артист, ти знаеш че си допринесъл за това. То е като карането на колело или плуването - след като се научи, забравя колко трудно е било в началото и мислиш, че винаги си го умеел, а само педагогът помни първите етюди и първите нелепи опити.
"Злополучно криминале" на Сатиричен театър "Алеко Константинов", режисьор Пламен Марков
С много хора минахме заедно дълъг път в една поредица от випуски и във всеки имаше поне пет, шест или седем човека, които стават да кажем "забележими". Защото не винаги най-успелият артист е най-добрият. Има хора, за които много съм вярвал, че ще се развият в определена посока, но те са се отдавали на печалбарство или други страсти. Разочароващо е да възпиташ някого в идеите на изкуството, а после да го видиш в ролята на постоянна телевизионна муцуна, която прави тъпи смешки. Няма да давам отрицателни примери, но за съжаление има мои студенти, които.., хайде така да се изразя "днес не ме радват". Тежките години, през които мина театърът напоследък, не ги оневинява за това.
"Бай Балчо споменува" на Учебен драматичен театър - НАТФИЗ, режисьор Пламен Марков
Наистина минахме през години, когато кандидатстващите в НАТФИЗ чувствително намаляха. Но пък преди това имаше време, когато всяко момиче с по-свободно поведение искаше да се води актриса. Сега кандидатите са много по-целенасочено мотивирани. Сега количеството на желаещите е доста по-малко от преди, но талантът и мотивацията не са по-малки. Тези хора знаят, че започват да се занимават с неща в не най-добре платената сфера, но са вътрешно мотивирани да го правят. Особеното в НАТФИЗ е, че ние не сме задължени да приемаме бройки. Слава Богу, в актьорските специалности все още шест човека кандидатстват за едно място, докато даже в Алма Матер Софийският университет "Свети Климент Охридски", например има специалности, за които няма кандидати или няма конкуренция. Проблемът е, че в момента има срив в реализацията на младите актьори, защото театърът някак си не ги очаква. Така част от тях бързо се поддават на други изкушения. Нали когато пораснеш, трябва да изкарваш пари за себе си, за семейството и за децата си?!
"Влюбеният Шекспир", спектакъл на Драматичен театър "Стоян Бъчваров" - Варна, режисьор Пламен Марков
В тежкия период за театъра ни великият Леон Даниел, от когото много съм се учил, беше направил в Народния театър "Дванадесет разгневени мъже" от Реджиналд Роуз. Голяма пиеса, голям режисьор, голям театър, а в залата няма хора и се беше пуснала приказката "На сцената 12 разгневени мъже, а в залата 12 кротки бабички". Нито големият Леон Даниел, нито Народният театър, нито славните артисти, за които само допреди 2 години се избиваха за билети, не спасяваха ситуацията. Тогава кризата беше по мотивацията: дали изобщо хората имат нужда от нас. Цяло поколение, което преди ходеше на театър, изведнъж спря. Обяснението беше глупаво: видели едно слабо представление и не им се ходело повече на театър. Това значи ли, че ако прочетеш една лоша книга, ще спреш да четеш книги, или ако попаднеш на лош вестник, няма да си купуваш повече вестници? Когато чуя някой да каже, че едно време обичал театъра, а сега не стъпвал, винаги му казвам, че всъщност той не ходи на театър, защото вече е станал инертен и мързелив. Чака вкъщи пред телевизора да му поднесат някакви неща, които той не харесва, псува ги и ги презира, но му е някак удобно. Ами нека си дреме пред телевизора!
И на времето, когато нямаше билети, съм гледал лоши представления, има ги и сега. Процентът на представленията, които не стават за гледане, не се е променил преди и сега. Затова аз съм за активната публика, която търси и открива своя театър и своите добри представления, защото такива сега наистина има.
"12-те гневни" на Театър "Възраждане", режисьор Пламен Марков
Наградата "Любимец 13-Даскал Апостол" ми напомня, че на времето като добър студент получих награда на името на Апостол Карамитев. Във ВИТИЗ тогава имаше такава награда, създадена след смъртта му. При някакви реформи е била премахната, сега вече няма никакви поименни награди, така че не е нещо лично срещу него.
За съжаление аз не съм имал възможността да се запозная лично с Апостол Карамитев, а усещам Апостол по аурата и по нещата, които се говорят и знаят за него. Познавах добре съпругата му Маргарита Дупаринова, с която съм работил. Тя получи последната си голяма награда "Аскеер" за участие в мое представление, играеше Плъхогонката в "Малкият Ейолф" на Ибсен в Театър 199. Познавам дъщеря му и сина му, но него не съм имал възможността да познавам.
Такава една награда на името на човек, за когото продължава да има светла памет, е много задължаваща за мен. В такива моменти си правя равносметка, че в моя път на режисьор и педагог има много хора, на които съм благодарен за това, което съм. Задължително трябва да спомена имената на двама режисьори, които ме допуснаха до себе си и ме научиха на много неща: покойните вече Леон Даниел и Младен Киселов. Също и Красимир Спасов, да е жив и здрав, той ми беше асистент по режисура в академията. И разбира се, благодаря на човека, който ме прие във ВИТИЗ - проф. Сашо Стоянов. Като режисьор той не беше бляскав като тях, но като ерудит и педагог беше наистина изключителен. Нека не пропусна и името на проф. Димитрина Гюрова, която ме покани за неин асистент и е моят учител в педагогиката.
Изминаха доста години и си давам сметка, че много от нещата, които не ми позволяват да изостана назад във времето, идват от провокациите на студентите. Много често аз споря с тях и доказвам техните грешки, но заедно с това и "купувам" от тях. Много е важно човек да е внимателен към другите и да може да "купува" от тях. Тогава той може да се научи на твърде много неща. Аз съм от хората, които никога не скучаят и във всяка една ситуация мога да намеря нещо интересно. Умея да взимам и от следващите поколения режисьори и студенти, опитвам се да живея с широко отворени очи и знам, че когато престанеш да се учиш, значи вече си стар, а аз се опитвам да не остарявам като дух.
_______________________________________
Очеркът за режисьора Пламен Марков е част от книгата "Пътят на актьора" и е предоставен от Фондация "Любимец - 13", с разрешението на автора - доц. д-р Любомир Караджов.
Доц. д-р Любомир Караджов/Сн.: Личен архив
Любомир Караджов завършва специалността "Българска филология" в Софийския университет "Св. Климент Охридски" през 1989 г. и магистратура по финанси във ВТУ "Св. Св. Кирил и Методий" през 2003 г.
Започва работа в БНТ през 1992 като репортер в новините. Същата година става водещ на предаването "Бизнесмагазин" от икономическата поредица "За един милиард" по Канал1 на БНТ. Автор и водещ е на телевизионните предавания "Винаги в неделя" (1994-1998), в което на живо гостуват значимите български творци от сферата на популярната музика, изобразителното изкуство и театъра; Стадион (1999-2003) и "100%" (2003-2008) -икономическо предаване на БНТ-Пловдив, утвърждаващо процесите на присъединяване на България към ЕС.
В периода между 2009 - 2012 е директор на телевизиите "Евроком България" и "Нова Българска Телевизия" (NBT), както и управител на медийната група "Евроком България", собственик на телевизия NBT, вестник "Новият глас" и новинарски сайтове.
Любомир Караджов е сценарист и продуцент на филми за ДЕУ (сниман в Република Корея), Шел, БНР, ВВС, както и исторически филми, награждавани на фестивали и излъчвани по Канал 1 на БНТ, Ефир 2 на БНТ, БНТ-Пловдив, Нова българска телевизия, Пловдивска православна телевизия и др.
В периода 1997 - 2007 е председател на телевизионната секция на СБЖ в Пловдив.
Любомир Караджов е един от основоположниците на идеята Пловдив да се кандидатира за Европейска столица на културата през 2019 г. и подкрепя "Меморандума за подкрепа на кандидатурата на град Пловдив за Европейска столица на културата през 2019 година", подписан от интелектуалци и общественици на 7.02.2011 г. в Пловдив.
В сферата на корпоративните комуникации е автор на PR-концепции за налагането на българския пазар на автомобилните марки DAEWOO, MAN и FORD, за което е удостоен с професионални награди. Промотира компаниите Shell и Pennzoil в България.
Разработвал и реализирал медийните стратегии на Международен панаир-Пловдив, компаниите "Филикон" и "Биовет", хотелите "Тримонциум" в Пловдив и "Добруджа" в КК "Албена". Автор на разработки за идентичността на медии с различна собственост.
Бил е консултант по политически PR на участници в местни и национални избори. Работил е като професионален PR на фирмата с общинско участие "Градски транспорт"-Пловдив, а след това ръководи медийната политика на НПО "Сдружение за правна помощ на потребителите".
От 2011 г. Любомир Караджов е преподавател по Медии и PR, Кризисен PR и реклама на студентите от управленските магистратури "Артмениджмънт" и "PR на арторганизации" в АМТИИ.
През 2014 става доктор със защитена дисертация на тема: "PR-ът като висша мениджърска функция в управлението на арторганизациите". През същата година е назначен за PR на Академията за музикално, танцово и изобразително изкуство. По този начин става един от малкото професионални комуникационни мениджъри, работили в институции с всички видове собственост - частна, общинска, държавна и НПО.
Автор е на книгата "Кризисен PR на арторганизации", която изследва комуникационните технологии на кризисния мениджмънт в сферата на изкуството. Книгата е определена като първо по рода си изследване у нас.
През 2015 г. Любомир Караджов е избран за доцент по Кризисен PR, медии и комуникации в Академията за музикално, танцово и изобразително изкуство в Пловдив.
През 2016 издава книгата "Пътят на актьора", която съдържа очерци за водещи български актьори като Мариус Куркински, Йосиф Сърчаджиев, Лилия Маравиля, Герасим Георгиев-Геро, Милица Гладнишка и др.
PR на проекта и церемонията "Националните награди за актьорско майсторство "Любимец 13".
Като учен и преподавател има интереси в сферата на комуникационните дейности на артистичните организации и по-специално поведението им в периоди на кризи. Участник е в наши и международни научни форуми.
;void(0);){kind=link}
;void(0);){kind=link}