ПЪТЯТ НА АКТЬОРА
Герасим Георгиев-Геро: Ако си безпардонен, ако си нихилист, ти не можеш да изпратиш послание
Очерк от книгата, представяща 15 изповеди на наградените творци на Националните награди за актьорско майсторство "Любимец 13" за 2016 г. - Димитровград
Редактор : / 5141 Прочита 0 Коментара
Снимка: BulFoto
Актьорът е роден на 10 юли 1974 г. в Русе.
Завършва "Актьорско майсторство за драматичен театър" през 1999 г. в класа на проф. Димитрина Гюрова в НАТФИЗ "Кръстьо Сарафов".
Герасим Георгиев-Геро е носител на Националната награда за актьорско майсторство "Любимец 13-Главна мъжка роля" за ролите му в спектаклите "Швейк" на Театър "Българска Армия", "Семеен албум" на Младежки театър "Николай Бинев" и "Сирано дьо Бержерак" на Драматичен театър "Сава Огнянов"-Русе
"Основната функция на театъра е да образова, да отваря мирогледа на хората и да казва истините от сцената, да слага огледалото пред хората, за да могат те да видят кои са и какви са. И ако аз съм актьор без социална позиция в тая държава, какво послание ще дам? Ако си безпардонен, ако си нихилист, ти не можеш да изпратиш послание. Колегите, с които съм бил по сцените, са патриоти и хора, които мислят за тая държава. Те затова и са тук. И аз затова съм тук".
Герасим Георгиев-Геро
Имах някакви артистични "нетърпения" още от детската градина. Спомням си, че на празник на детските градини в Културния дом в Русе трябваше да пеем песни. Нашата детска градина щеше да изпълни "Вълкът и седемте козлета" на Развигор Попов и Мими Иванова. Аз пеех вълка. Това ми беше първото стъпване на сцената, с пеене. Тогава сцената ми се видя нещо голямо, тъмно, с един голям микрофон, който ми се струваше буквално като боздуган. И едни хора, втренчени в теб. За всичко това имам ясен спомен, независимо че съм бил на шест години. Беше "страхотен страх"! Направи си сметка-преди да изляза на сцената се наложи с майка ми с такси да се връщаме спешно до къщи, за да сменим панталонките. Но после всичко мина добре. Спечелихме първо място, но "страхотният страх" си остана още дни наред, а по-късно и като спомен.
С Валентин Танев в "Швейк" на режисьора Юрий Дачев (Снимка: Симон Варсано/Театър "Българска армия")
Постепенно обаче този страх се превърна в любопитство. На следващата година баща ми реши, че трябва да ме запише на народни танци. Целият блок ми се подиграваше: как сега ще ходиш да танцуваш с момичета? В залата ни казаха: "Сядайте и гледайте. Ако ви хареса, ще останете". Тръгна музиката и постепенно краката ми започнаха леко да мърдат. Казах си: "А, какво става"? То самичко те дърпа и така, бум, цели 13 години! Сцената вече не ме плашеше, вече го владеех това чувство.
В 8 клас една съученичка, която ходеше в театралната школа на Любо Фърков (той по-късно отиде в Сатиричния театър), ме покани да отида да погледам. Отидох, а то се оказа интересно. Записах се и започнахме с Любо да работим. Театърът не ми беше непознат като магия, защото като деца в Русе ни водеха много често на представления и за мен винаги са били интересни сцената, осветлението, чуденето "как артистите знаят целия този текст"? И започнах с Любо Фърков: работа, на прегледи на самодейността, пролетни балове, чиста естрада. Сега някои могат да го нарекат "халтура", но както искат да му кажат, не ме интересува.
Във филма на Стефан Командарев "Посоки" (Снимка: Арго Филм)
Някъде тогава за първи път чух ВИТИЗ, академия, артисти. Аз не знаех за това и мислех, че човек се ражда артист и един ден просто започва да работи това. Разбрах, че на 350 - 400 километра от Русе има академия, че там се учи, за да станеш артист. Тогава аз вече бях наясно със себе си какво искам да правя. В 7-8 клас бях тотално сигурен, че с друго няма да се занимавам. Имаше една много лека дилема вече като завършвах дали да не кандидатствам за хореограф във АМТИИ-Пловдив, но си дадох сметка, че тринайсет години танци ми стигат и изчистено казах: НАТФИЗ!
Да ти кажа още нещо за тази, първата ми сцена. Като завърших НАТФИЗ, отново играх на сцената на Културния дом в Русе. Тогава вече ми се видя малка, но пък уютна, все едно някой те гушва и те прегръща. И пак виждаш същите очи, които са те гледали с любов като дете и не може да не ти стане мило, но вече си много по-голям, вече си приятел с тази сцена.
В различни мои етапи има трима много важни хора, които са ми помогнали по пътя като актьор. Първият е, лека му пръст, Жоро Стоилов. Той направи частната театрална къща "Мелпомена". Тогава, когато бях 2-ри курс в Академията, започна да се снима предаването "Монополи". Аз бях от момчетата-работници по снимачните обекти, но още след първото или второто издание екипът видя, че нещо съм по-различен от другите, може би защото аз обичам да разчупвам нещата. И ме сложиха трети водещ, после втори водещ. Така че Жоро Стоилов тогава ме извади малко по-напред, на аванса. А ти добре знаеш, че като ти се завърти физиономията, тя сама почва да работи за теб. Жоро, този страхотен човек и пловдивчанин, първи ми обърна внимание и в онзи момент това ми беше страшно важно.
С Мая Новоселска и Малин Кръстев в спектакъла "Улицата" на Теди (Стефан) Москов (Снимка: BulFoto)
И така, като завършвах НАТФИЗ, вече имах предаване в телевизията, играех в Народния, играех в Армията, вече бях някакво лице. Васил Стефанов тогава беше директор на Народния театър, каза ми: "Геро, ти завършваш, вратите на театъра са отворени за теб". Обаче така се завъртяха неща по различни причини, някои за мен известни, други неизвестни, че накрая - нищо. Зироу, братче. Ниенте! Завършихме на 23 май 1999 година и - нищо. Тогава си спомних тая реплика от филма на Рангел Вълчанов: "А сега накъде"? Защото излязохме на тротоара на "Раковска" и - нищо. Никой не се интересува от теб, никой не те иска никъде.
Имах едни шест месеца на жесток блокаж. Прибрах се в Русе. Един ден ми звънна Борко Чучков. Бяхме станали близки с него, защото бяхме в съседни класове, а по-късно той прехвърли при Стефан Данаилов. Звъни ми и ме пита: "Какво правиш"? Отговарям му: "Нищо. В Русе съм. Ето-хладилника е срещу мен, телевизора. И нищо не правя". "Веднага хващай влака и се връщай в София"! Питам го какво ще правя в София, а той: "Ще измислим нещо"! С брат му бяха взели едно заведение на "Паренсов" и аз ставам там... какво? Ставам барман. Но какво разбирам аз от това-нищо! Обаче пак съм в София, пак търкам софийските улици. А вече завършваха колегите от курса на Стефан Данаилов. Правеха пиесата "Буре с барут". Появи се някакъв проблем с един от колегите и аз предложих на Ламбо да ме пробва да заместя. Ивайло Христов беше режисьор и така за една вечер се върнах на сцената: без хонорар, пак в НАТФИЗ, иначе-барман. Но завъртях една-две постановки и както се случва в нашата професия видяха ме и ме взеха в Габровския театър- първият професионален театър, в който съм играл. Там отидох да играя Маргариди от "Криворазбраната цивилизация", а както знаеш, това беше една от коронните роли на Калата.
И така след три години в Габрово стигаме до още един човек, изиграл много важна роля по пътя ми на актьор и това е Пламен Панев, също майна! Той дойде в Габрово да прави "Жена за полковника" на Христо Бойчев. Бяхме се виждали с него в София един-два пъти, бяхме на здравей и здрасти. Даде ми да играя главната роля. Стана едно страхотно представление, а най-хубавото е, че с този човек се усетихме, нямаше нужда дори да си говорим много. Мисля, че това ми е една от най-добрите работи, които съм правил. С Пламен Панев станахме много близки, от шепата ми той е един от петте пръста. Та ето още един от хората, които в различни периоди са изиграли голяма роля в актьорския ми път.
С Владо Пенев в "Пияните" от Иван Вирипаев, постановка на Явор Гърдев (Снимка: МГТ "Зад канала")
И така минаваше времето: Кърджали, после в Смолян две години с Кръстю Кръстев, после минах и през сутрешния блок на телевизия МСАТ. Докато един ден разбирам, че Къци Вапцаров прави кастинг в БТВ за водещ на предаване. А с Къци се познавахме от времето, когато водех "Монополи", дори тогава той ми предложи да водя предаването "Кой е по-по-най". Обаче по онова време, 1996-1997 аз си бях повярвал много, казвах си: "Геро, вече снимаш в телевизията" и лесно му отказах. Само да вметна: сега като гледам младите как лесно отказват, си казвам: "Боже, не знаят какво правят"...
Та отидох на кастинга и Къци Вапцаров още като ме видя, скочи: "Ти ли си"? Казах: "Аз съм" и край, кастингът приключи. Бам, бам, бам-и там 4 години с него.
Докато един ден отново се появи Бат Пальо (Пламен Панев- б.а.). С него имахме един период от 2 години, в които не се чувахме по моя вина. Подчертавам: по моя вина. Дойде Пламен и каза: "Майната му на всичко, Геро! Почвам в Сатирата една полска пиеса "Тестостерон". Но е с кастинг, защото Павел Васев е директор на театъра". Подадох документи, явих се и - бум, вътре съм. Павел Васев попита Пламен: "Кое е това момче", а Пламен му каза: "Спокойно, точният човек е". Почнахме репетиции и...на третия ден Павел Васев ми предложи щат в Сатирата. Приех, естествено. Та ето, отново се връщам на въпроса ти: човекът, който ми даде истински роли, който ме върна отново в София, който ми даде Сатиричния театър-това е Пламен Панев. Но има и още хора по пътя ми.
С Елена Атанасова в "Двама на люлката" (Снимка: Драматичен театър "Н.О. Масалитинов" - Пловдив)
Когато бях в Сатирата, на втората година имаше честване на Георги Калоянчев, 50 години на сцената. Режисьор беше Бина Харалампиева. Аз и Калата се бяхме сближили, играхме едно представление в Пловдив. Всъщност това представление - "Вчерашни целувки" на Юрий Дачев, ме сближи с трима големи- Васил Попилиев, който се спомина точно тогава, Калата, който се обездвижи в този период и накрая дойде Борето Луканов, да е жив и здрав! Та да се върна на юбилея. Седнахме с Бина Харалампиева в едно "Хепи" да поговорим и аз си казах моето виждане, че това с папки да стоим на сцената никак не ми върви. И започнахме да чувстваме спойката с нея, а кой да знае тогава, че скоро ще направим страхотни неща?
След юбилея на Калата напуснах Сатирата и отидох в Младежкия Театър при Влади Люцканов. Той ми каза: "Хайде да направим едно българско заглавие - "Бай Ганьо". Попита ме: "С кого искаш да работиш"? "Пламен Панев"- казах аз веднага. И с Велко Кънев исках да опитам, но той вече беше много, много зле. За съжаление с Пламен се получи някакво разминаване в ангажиментите и Влади каза: "Бина Харалампиева ще го прави"!
Знаеш ли, химията между режисьора и актьора в главната роля е много особена и важна работа, там трябва да има пълен синхрон. Дойде Бина и оттук започна другият етап от живота ми!
Това е ролята, с която ударих печат в алманаха на българския театър. Беше 2011 година. Питаш ме кога разбрах, че стават нещата в спектакъла? Отговарям ти честно: още на първата репетиция! Бина Харалампиева пусна текста да се прочете на маса. Аз се хвърлих да чета с всичките панделки и флинтифлюшки, а тя се смее и казва: "А, че то готово, бе. Ама не е това! Друго ще правим"!
Бина ме извика на разговор и ми каза: "Геро, ти нали се сещаш, че ние няма да правим това, което очакват всички, общоприетото"? Аз и отговорих, че също не искам такова нещо. Решението на спектакъла беше страхотно, защото ние всъщност защитавахме Бай Ганьо. Аз и до ден днешен приемам каузата да защитавам този герой, защото за мен той е позитивен. Доверих се изцяло на Бина Харалампиева, макар че тя не криеше, че ще ми е трудно и ще се дърпам от трактовката. И наистина, имаше едни такива моменти на голяма съпротива докато приемеш образа, но нали за това е режисьорът?! И вече към средата на репетициите усещаш, че става нещо страхотно. А Бина Харалампиева умее да прави колектив и трупа. Тя обича актьорите, защото да си призная, работил съм и с режисьори, които мразят актьорите. Всички, целият екип, бяхме отдадени на сто процента. Всички, дори Вежен Велчовски, който винаги закъснява, идваше един час по-рано. Бина беше направила с нас някаква магия. Това представление се получи като шамар за общоприетото мислене за Бай Ганьо. И оттам с Бина нямаше какво повече да се напасваме. Ето това е третият човек-Бина Харалампиева!
Измина кратко време и мои приятели от продуцентска къща ме попитаха какво да вдигнат и аз им казах: "Нека да е "Швейк", но аз искам да предложа екипа. Режисьор Бина Харалампиева, драматург Юрий Дачев, сценография Петя Стойкова"!
"Швейк" стана много добре. За една година направихме 50 представления. Армията винаги е пълна, където ходим винаги е пълно. Знаеш, че винаги има приказки: "Това не е Швейк, това не е нашият Швейк". На това аз отговарям: "Гледайте си работата! Това е нашият прочит, това е нашият поглед"! Пък и драматургът Юрий Дачев направи страхотна работа, защото знаеш каква е книгата, цяла тухла. Това да го събереш в час и петдесет минути е невероятно трудна работа. Направихме спектакъла за дванайсет дни. Нямаше къде да репетираме, от Сатирата ни отхвърлиха. Не знам защо стана така, но Здравко Митков каза, че това не е заглавие за репертоара на Сатиричния театър. Постепенно в един момент се оказа, че не мога сам да огрея навсякъде и тогава се появи Вальо Танев. А ние с него сме дялани камъни, толкова сме се блъскали по бързея, нали знаеш водата как дяла, дяла.
В "Швейк" на режисьора Юрий Дачев (Снимка: Симон Варсано/Театър "Българска армия")
Искаш да говорим за съпротивленията? Питаш ме какво прави актьорът, когато ролята "не му ляга"? Попадал съм в такива моменти. Тук или се доверяваш тотално на режисьора и извървяваш целия път с него, защото неговата задача е да ти докаже, че те води по правилния път, или другият вариант е... Аз съм си казал поне за себе си като правило: "Ако ти тежи, ако не става, ако не се получават нещата и не се разбираш с режисьора, вместо да мъчиш всички и най-вече себе си, отиваш, връщаш пиесата и казваш: "Не съм за това"! Третият вариант е мъка - и за публиката, и за трупата, и за теб най-вече. Повярвай ми, играл съм такова нещо.
А да отказваш роли хем е почтено, хем е много трудно за актьора. С Ивайло Христов си говорихме преди време и той ме пита: "Вуйче, колко представления играеш на месец"? Казвам му: "Двайсет и пет, двайсет и шест, двайсет и седем представления". Той ми отговори: "Ясен си ми. Аз играех по тридесет и едно представления на месец". Знам, в един момент ти става рутина. Разконцентрираш се. Но... как да го обясня по-точно?! Изхождам на първо място от това, че сега на тия години ако не работиш много, то кога? Да съм жив и здрав, на 60 години няма как да поддържам това темпо. Второто е: ами сега получаваш ролите. Малин Кръстев един път ми каза нещо много хубаво, което мисля, че на него пък Руси Чанев му го е казал: "Трябва да се учим да отказваме, не можем да сме всеядни". И аз вече се научих да отказвам. Това не е лошо, защото почнеш ли да правиш ролите на принципа: "Давай, давай", художественият момент в изкуството започва да се губи! Но от друга страна за да се докажеш, да станеш някакъв фактор в професията, трябва да залееш театъра с материал, за да те видят. Чак тогава вече можеш да избираш. Мисля, че аз си извоювах това право, но умората е голяма.
Мен ме убива пътят, физическото преместване. В последно време и заучаването. Преди бях като гъба, текстът само да го видя и на другия ден е готов. Сега вече ми е по-трудно, това е от натоварването и преумората. Но пък успях да стигна до момента, когато името вече работи за мен. И повярвай, много е приятно ти да си избираш дали това ще играеш, или няма да го играеш. Виж, напускал съм три театъра, даже четири. Аз не съм конфликтна личност, макар че те ме водят за такъв, защото както и сега в този разговор с теб не си държа езика зад зъбите. Едва напоследък се научих да броя до десет, преди не го правих. Но аз не мога да търпя и когато усетя, че в един театър нещата не са наред или на мен не ми е това, което искам да ми е, ставам и си тръгвам. Нито правя скандали, нито нищо, в края на краищата не сме се женили. Обаче винаги, преди да си тръгна, казвам защо си тръгвам. Така спя по-спокойно и съм чист пред съвестта си.
Със семейството си на премиерата на филма "Посоки" на 24 януари 2018 г. (Снимка: BulFoto)
Ако трябва да кажа кой плаща цената на популярността, семейството плаща цената определено! Говорили сме си с жена ми, питал съм я: "Ако искаш, да спра? Ще играя пет представления в театъра си, най-много десет. Ще си стоим вкъщи, ще си се гледаме.." Какво каза тя ли? Отказа. Още като се заженихме, аз я бях предупредил: "Ти нали знаеш за какъв се жениш? Аз съм актьор, а за да успееш в професията, ти трябва да си отдаден тотално на нея." И е точно така, аз не съм като заварчика да свърши работният ден и да се прибера в къщи. Не. Тук 24 часа на ден си отдаден на това, което репетираш и играеш. Друг път няма, няма как да стане. Вярно, това води и до другото-популярността. Но да не мислиш, че тя пък толкова помага? Даже и за кастингите не помага, ако трябва да съм честен, макар че те за мен са малко "пунта мара". Обикновено се знае кой ще снима, познаваме се, страната е малка. Кастингите са, за да се каже: "Ето, направихме кастинг". Глупости, режисьорът си знае кого ще снима. Бил съм на безумни кастинги като по-млад. За една роля в киното викат един висок и слаб, един нисък, много по-нисък от мен и по средата - аз! Всичкото това за една и съща роля!
Другата тема е за ценза. Защо сме учили ние четири години в НАТФИЗ, а накрая виждаш - събират разни манекени и така се обезсмисля цензът, дипломата. Да си кажа: мразя да ходя на кастинги! Все пак наложи се скоро да отида на кастинг при Командарев, но в случая бяхме двама сходни актьори и тогава има смисъл. Спечелих и ще снимам сериал от октомври или ноември.
Ако някой ти каже, че наградите не го интересуват, това е пълна лъжа. Така е устроен човекът, че желае да бъде поощрен и награден и няма нищо лошо в това нещо. За мен наградата е потвърждение и успокоение, че си върша работата добре. Поне при мен е така, че когато получа награда, казвам: "Давай, не връщай на задна за това, че вече си награден, добави нова скорост в движението си напред"! Нали знаеш, има и такива от които не можеш да чакаш повече работа, като го наградиш. За мен е обратното. Не е просто една статуетка. Още повече че награда "Любимец 13" звучи страхотно. По моето време в академията за Апостол Карамитев говореха и аудиториите, и стените, и хората, и преподавателите. Много от тях бяха играли с тоя човек и го разказваха от първа ръка. И добре че е така, защото ние сме безпаметен народ. В момента вече съм далеч от НАТФИЗ и не знам дали се преподава за големите като Апостол Карамитев, а трябва, защото си отидоха толкова актьори, пък никой не се сеща за тях. Ние нямаме памет. Руснаците за всеки свой голям актьор правят документални филми и паметници, за да може поколението да знае, че някой преди тях е мачкал тоя път. При нас всеки идва с мисълта: "От мен започва всичко и аз съм най-добрият".
Аз гледам на тази награда на димитровградския театър и на този разговор с теб с особен сантимент. Моята първа награда, която съм получил като актьор, беше "Любимец 13". За първи път бях оценен като актьор от димитровградската публика, което е още по-силно, защото в мнението на публиката няма фалш. Публиката иска мъжество, иска позиция и то не само на сцената. Категоричен съм, че ние актьорите трябва да бъдем по-социални.
Основната функция на театъра е да образова, да отваря мирогледа на хората и да казва истините от сцената, да слага огледалото пред хората, за да могат те да видят кои са, какви са. И ако аз съм актьор без социална позиция в тая държава, какво послание ще дам? Ако си безпардонен, ако си нихилист, ти не можеш да изпратиш послание. Колегите, с които съм бил по сцените, са патриоти и хора, които мислят за тая държава. Те затова и са тук. И аз затова съм тук. Не може актьорът да няма позиция! Така аз виждам свободата на словото: всеки да си каже страната. Не може само един рупор да има, а другите да стоят долу, това вече го играхме преди трийсет години. Всички тогава гледахме в една радиоточка, оттам ни казваха какво да правим и ние го приемахме за чиста монета. Не, днес трябва да се чуват всичките страни, нещата трябва да се изговарят.
С Валентин Танев в "Швейк" на режисьора Юрий Дачев (Снимка: Симон Варсано/Театър "Българска армия")
Има много бедни и нещастни хора, на които трябва да се подобри живота и всеки трябва да направи своето за тях. Аз това не искам да го афиширам. Не бягам от тия неща, но не ги демонстрирам. Ще ти ги кажа само защото ме питаш. Имам си мои каузи и за деца, и за възрастни хора. Помагам, колкото мога. Хората сигурно си мислят, че като се показваш по телевизията имаш милиони и можеш изведнъж да решиш много неща, но това не е така. Срещал съм разочаровани от помощта ми: "Ама как, ние мислихме, че много повече можете да дадете"! Българинът е свикнал все на някой друг да чака, а така не става. Във формата "Като две капки вода" първите пари, които спечелих, дадох на читалището "Отец Паисий 1926" в село Ъглен. Майка ми е оттам и нашите живеят в момента там, а аз си изкарах там детството. С това мога да помогна, не мога да дам 100 000, 1000 дадох. Дадох и 1000 лева за паметника на Христо Стоичков. Разпънаха ме на кръст: "Как можа да дадеш пари за паметника на този милионер"?! Аз не давам пари на Стоичков, а за паметта, че сме имали такъв човек. Така, както има паметници на Тодор Колев в Шумен, на Калата в Бургас.
За паметта трябва да се дава сега, за да я има занапред.
Автор: Любомир Караджов
Любомир Караджов завършва специалността "Българска филология" в Софийския университет "Св. Климент Охридски" през 1989 г. и магистратура по финанси във ВТУ "Св. Св. Кирил и Методий" през 2003 г.
Започва работа в БНТ през 1992 като репортер в новините. Същата година става водещ на предаването "Бизнесмагазин" от икономическата поредица "За един милиард" по Канал1 на БНТ. Автор и водещ е на телевизионните предавания "Винаги в неделя" (1994-1998), в което на живо гостуват значимите български творци от сферата на популярната музика, изобразителното изкуство и театъра; Стадион (1999-2003) и "100%" (2003-2008) -икономическо предаване на БНТ-Пловдив, утвърждаващо процесите на присъединяване на България към ЕС.
В периода между 2009 - 2012 е директор на телевизиите "Евроком България" и "Нова Българска Телевизия" (NBT), както и управител на медийната група "Евроком България", собственик на телевизия NBT, вестник "Новият глас" и новинарски сайтове.
Любомир Караджов е сценарист и продуцент на филми за ДЕУ (сниман в Република Корея), Шел, БНР, ВВС, както и исторически филми, награждавани на фестивали и излъчвани по Канал 1 на БНТ, Ефир 2 на БНТ, БНТ-Пловдив, Нова българска телевизия, Пловдивска православна телевизия и др.
В периода 1997 - 2007 е председател на телевизионната секция на СБЖ в Пловдив.
Любомир Караджов е един от основоположниците на идеята Пловдив да се кандидатира за Европейска столица на културата през 2019 г. и подкрепя "Меморандума за подкрепа на кандидатурата на град Пловдив за Европейска столица на културата през 2019 година", подписан от интелектуалци и общественици на 7.02.2011 г. в Пловдив.
В сферата на корпоративните комуникации е автор на PR-концепции за налагането на българския пазар на автомобилните марки DAEWOO, MAN и FORD, за което е удостоен с професионални награди. Промотира компаниите Shell и Pennzoil в България.
Разработвал и реализирал медийните стратегии на Международен панаир-Пловдив, компаниите "Филикон" и "Биовет", хотелите "Тримонциум" в Пловдив и "Добруджа" в КК "Албена". Автор на разработки за идентичността на медии с различна собственост.
Бил е консултант по политически PR на участници в местни и национални избори. Работил е като професионален PR на фирмата с общинско участие "Градски транспорт"-Пловдив, а след това ръководи медийната политика на НПО "Сдружение за правна помощ на потребителите".
От 2011 г. Любомир Караджов е преподавател по Медии и PR, Кризисен PR и реклама на студентите от управленските магистратури "Артмениджмънт" и "PR на арторганизации" в АМТИИ.
През 2014 става доктор със защитена дисертация на тема: "PR-ът като висша мениджърска функция в управлението на арторганизациите". През същата година е назначен за PR на Академията за музикално, танцово и изобразително изкуство. По този начин става един от малкото професионални комуникационни мениджъри, работили в институции с всички видове собственост - частна, общинска, държавна и НПО.
Автор е на книгата "Кризисен PR на арторганизации", която изследва комуникационните технологии на кризисния мениджмънт в сферата на изкуството. Книгата е определена като първо по рода си изследване у нас.
През 2015 г. Любомир Караджов е избран за доцент по Кризисен PR, медии и комуникации в Академията за музикално, танцово и изобразително изкуство в Пловдив.
През 2016 издава книгата "Пътят на актьора", която съдържа очерци за водещи български актьори като Мариус Куркински, Йосиф Сърчаджиев, Лилия Маравиля, Герасим Георгиев-Геро, Милица Гладнишка и др.
PR на проекта и церемонията "Националните награди за актьорско майсторство "Любимец 13".
Като учен и преподавател има интереси в сферата на комуникационните дейности на артистичните организации и по-специално поведението им в периоди на кризи. Участник е в наши и международни научни форуми.
;void(0);){kind=link}
;void(0);){kind=link}