Въведете дума или фраза за търсене и натиснете Enter

Милица Гладнишка: Артистът трябва да предизвика, когато прави нещо в изкуството

ПЪТЯТ НА АКТЬОРА

Милица Гладнишка: Артистът трябва да предизвика, когато прави нещо в изкуството

Очерк от книгата, представяща 15 изповеди на наградените творци на Националните награди за актьорско майсторство "Любимец 13" за 2016 г. - Димитровград

Милица Гладнишка в музикалния спектакъл "Титанично" (Снимка: BulFoto)

Актрисата е родена на 3 юни 1976 г. в София. Завършва НАТФИЗ "Кръстьо Сарафов" със специалност "Актьорско майсторство за куклен театър".

Милица Гладнишка е носителка на Националната наградата за актьорско майсторство "Любимец 13-Другото лице на актьора" за многоликия и талант, изявен в спектаклите "Фантомите на операта" на Държавна опера- Стара Загора, "Титанично"-авторски музикален спектакъл и постановката "Бягства" на Театър "Азарян"-НДК

С наградата "Любимец 13 - Другото лица на актьора" 2016 г. (Снимка: Христо Христов)

"Аз не умея да се пестя в работата, каквато и да е тя. Какво пестене? Все едно да се пестиш, когато изкачваш връх Еверест. Пестиш ли се, загиваш! Артистът трябва да преодолее зрителската стена, да преодолее мозъците на публиката, които мислят за какво ли не, да им изтегли вниманието към себе си и да напълни душите им. Ако започнеш да се пестиш, хората започват да скучаят, не ти обръщат внимание, няма контакт и зареждането, което търсиш, просто не се случва. Излиза, че ако се пестиш, всъщност се наказваш още по-тежко"!

Милица Гладнишка:

С "Михаил Йосифов секстет" в атрактивния концерт-спектакъл "Да хвърлим операта в джаза"

Детският ми живот бе изпълнен с музика, защото майка ми е тромпетистка. Вкъщи се слушаше много класика - Перголези, Вивалди, както и най-различни опери, затова със сестра ми израснахме със стойностна музика. Отделно пък майка ми е луда на тема книги и изкуство. И досега във всяка стая поне една от стените е заета с книги. От малка моите светове бяха музиката и научната фантастика. Затова и първата ми мечта беше да стана космонавтка. Паралелно с това обожавах да чета и книги за изгубени цивилизации и исках да стана и археоложка. Но музикалността-моята и на сестра ми, явно се е проявила в един момент и майка ми реши да запише мен на пиано, а сестра ми на цигулка. Тръгнахме в тази посока-музика.

Шест години свирих на пиано. Да си призная, не винаги ми се е свирило. Понякога се правех, че имам гастрит, дори сложих очила уж не виждам нотите. Аз и тогава обичах музиката и много неща от нея ми харесваха, но не издържах да седя по 4 часа на пианото. Даже и 2 часа не можех. За да ме разбереш по-добре, ще ти разкажа една случка. Отивам при учителката на урок по пиано у дома и срещу НДК. Обаче никак не ми се ходи и аз само докосвам звънеца с пръст, но не звъня. Идеята е ако се наложи да правят разследване да видят, че има мой отпечатък по копчето на звънеца и после да кажа, че просто госпожата не ме е чула. Разбираш че аз от малка правя каквото си искам, дори умея малко да капризнича или шикалкавя.

Майка не ни е насилвала, остави ни да търсим нашия си път. Винаги съм усещала, че имам някакъв вътрешен глас, който ме насочва и аз опитах от всичко: история на изкуството, рисуване, музика, какво ли не, само не и спорт. Един ден по телевизията видях предаване за актьорската школа на Венцислав Кисьов. Беше по времето, когато аз исках да стана всичко: писателка на невероятни книги, филоложка, космонавтка, певица, актриса, исках да имам малка къща с огромен двор, просто беше тотален хаос. Като разбрах за детската театрална школа на Венцислав Кисьов сама се обадих в театъра, поисках да се свържа с него, научих една част от "Вещиците" от Макбет на Шекспир и отидох на прослушване. Взеха ме и така започнаха нещата. После ходих да играя и в читалището в Княжево и накрая влязох в НАТФИЗ.

Признавам, за изпитите в театралната академия не се бях подготвила особено добре. Имах една басня и една проза, но на самия изпит ме караха повече да импровизирам. Влязох на трето място с кукли, а в драмата не успях, защото още на първия кръг си забравих стихотворението.

В сериала "Етажна собственост"

Кой е човекът, който ми е помогнал да тръгна по този път ли?

Не е само един, но на първо място това е Венцислав Кисьов. Той много увлекателно ни разказваше историята на Шекспир и новите изследвания за твореца, че всъщност той не е този, когото всички познаваме, а е двама души - мъж и жена, които са много образовани. Просто Венцислав Кисьов успя да разгори в мен искрата, която аз явно съм имала. Всъщност аз се радвам, че бях приета кукли, защото силата на куклените артисти е в това, че изучават музика и се залага много на импровизацията. Та ето ви две имена: Венцислав Кисьов и моята преподавателка в "куклите" Дора Рускова.

В музиката също мога да кажа имена на хора, които са ме подкрепяли. Знаеш ли, аз като актриса в театъра се появих приблизително 15 години след завършването на академията. През 2015 година направих моето представление "Титанично" в "Сатирата", а след това "Бягства". Просто така ми тръгна животът след като завърших, изобщо цялото наше поколение беше в голяма криза.

В спектакъла "Бягства" на Театър Азарян (Снимка: BulFoto)

Какво ли не съм правила след НАТФИЗ?! Приятели ме извикаха в Будапеща да работя като сервитьорка, след това направих поп-рок група, след това заминах за Лондон и там също бях сервитьорка.

Но успоредно с това имах шанса да уча оперно пеене в Кралската академия! Може да прозвучи високопарно, но изобщо не е. Нещата се случиха така: след като вече имах поп-рок група с бившия ми приятел заминахме за Лондон. Там започнах да работя в кабаре, където на горния етаж беше ресторант, а на долния имаше денс-заведение, в което обаче се играеха и много спектакли. Именно там ме забеляза един от гостите в заведението, който се оказа професор в Кралската академия. Той усети че имам глас, а и аз вече бях учила оперно пеене при Рени Пенкова преди това. Та той ме прослуша и ми каза, че ще ми преподава безплатни уроци, за да получа стипендия в Кралската академия, иначе таксата беше 13 000 паунда.

Започнах да ходя на уроци при него, но трябваше да си подновя визата, върнах се в България и не можах да се прибера обратно. По това време вече бяха минали четири-пет години от завършването ми. Бях изгубила всякакви връзки и контакти с моите колеги. В чуденето си какво да правя видях обява, че Вики Алмазиду и Милчо Левиев правят майсторски клас в Нов български университет. Курсът беше обявен като "поп и джаз пеене". Струваше 120 лева и това бяха почти последните ми пари. Дадох ги и отидох. На прослушването се явих с 2 песни, едната от които беше "Лейди Мармалад". На този курс се запознах с тромпетиста Венци Благоев, който стана моят "ангел-хранител". Той видя, че имам импровизаторски заложби, много ме хареса и ми даде всички възможни контакти на най-добрите ни джаз музиканти. С Венци Благоев пях в "Чекпойнт Чарли", а там пък ме чу Явор Дачков и ме покани следващия път да направя цял концерт. Аз дотогава нямах никакво понятие от джаз. Не знаех, че не се правят репетиции и така, без репетиции, само с научени парчета направих изява с Ангел Заберски, Венци Благоеви други музиканти. Било е 2005 година и така колелото се завъртя вече.

Снимка: BulFoto

Имам понятие от оперно пеене, занимавала съм се с поп и рок, но се чувствам особено комфортно в джаза, защото там има повече възможности за импровизация. Оперното пеене много ми харесва, но не успях да го шлифовам, за да го използвам професионално. Мога да го ползвам като шега, шарж, но аз обичам свободата, импровизацията, нещата да се леят свободно, фантазията ми да работи, да облъчвам хората със своята фантазия. Мисля, че това се получава най-добре на джазовите концерти.

На докато на моите концерти съм по-скоро един образ: комеди, музика, разказвач, то в театъра мога да бъда "съвсем различни хора". Всъщност това са ми двете страсти: музиката и театърът, като не изключвам от тях филмовата и театрална музика. В спектакъла "Бягства" от Веселка Кунчева в Театър "Азарян" в НДК ме забелязаха за Аскеерите като композитор! Да си призная, това наистина ме изуми, защото поради липса на време готвихме спектакъла в тежки условия.

Пътят ми на актриса явно не е никак равен, така че не мога да определя коя е ролята, която ми е дала увереност. Дори не зная дали това е някоя конкретна роля или е вътрешното чувство, "твоят двигател" и оценката на хората. Защото, ако публиката те отрича, отрича, отрича, то няма какво да правиш на сцената. Другото, което ми дава увереност, е оценката на колегите. Твърде малко роли съм изиграла все още на сцената, затова не зная коя роля ми е казала: "Милица, ставаш и оставаш"! Аз оставам, докато ме изгонят.

Като Адел в телевизионното шоу "Като две капки вода" (Снимка: BulFoto)

Още

Докоснете "Другото лице на актьора"

Докоснете "Другото лице на актьора"

Заради всичко това наградата "Любимец 13 -Другото лице на актьора" е особено важна за мен, защото всъщност това е магията на актьора: че е свободен да пребивава в най-различни тела и души и че преминава през тях. И не само човешки души, а и на различни животни и изобщо същества, ако говорим за куклените актьори или за анимацията и озвучаването на филми. Преливаш във всякакви форми, но важното е да си свършиш работата и да докоснеш хората. Аз не обичам да ме вкарват в шаблони, да ме ограничават в рамка, затова ми харесва да правя много и различни неща. Не винаги се получава, но знаеш, че поне си опитал, пробвал си.

Заедно с "Михаил Йосифов секстет" (Снимка: BulFoto)

Обичам да правя експерименти, както стана закачката с голямата песен "Камино" на Лили Иванова, която изпълних като "Песен за ракията" в сериала "Етажна собственост". Беше пълен творчески риск, още повече че предната нощ бях пила и пушила, а записът беше рано на другата сутрин. Аз изпълних песента в ла-минор- тоналността, в която голямата Лили Иванова я пее поне в последните години. И ми беше много трудно във височините, където започнаха да се появяват едни хрипове. Нещата станаха добре, просто гласът ми имаше необходимия диапазон, но не е като на Лили. Не смея да твърдя това в никакъв случай! Тя има божествен, уникален глас! На мен ми хареса трактовката, смешно и различно се получи. Всъщност целият сериал беше много весел, а да играеш този, който определено не си в живота, е голямо изкушение! Да раздаваш шамари, да се караш, да скърцаш със зъби, другите да треперят -о, това е страхотното предизвикателство в професията! Образът на Мими Драмбозова със сигурност ми е отворил врати. Благодарение на това, че не се изложих, ролята допадна на зрителите, а и успях да изплаша доста хора с образа, с което името ми стана по-популярно и хората ме забелязаха.

В сериала "Етажна собственост"

Но истинският бум стана, много странно, не толкова от сериала, а от участието ми в предаването "Черешката на тортата". След моята вечер когато аз готвих, получих 700 покани за приятелство във Фейсбук и се втрещих. Въпреки сериала до момента не бях получавала такова внимание. Може би благодарение на "Черешката на тортата" хората изведнъж осъзнаха, че аз не съм "лошата жена". Може би те си мислиха, че аз съм като във филма: лоша, гадна, нахална. А в "Черешката" изведнъж се видя, че съм весел човек и тогава се отпуши хорската обич, ако мога така да се изразя. И вече в "Като две капки вода" беше върхът: "Ама тя може и да пее, ооо"!

Понеже сега ме стимулираш да си мисля за пътя ми на актриса не мога да не кажа, че много ми харесва дублажът на филми, много!

Снимка: BulFoto

Мисля, че с това започнах да се занимавам през 2009 година. Дотогава ми беше невъзможно да вляза в дублажа. Много тесни актьорски кръгове бяха, не се допускаха нови хора. Сега вече нещата са по-отворени, може би защото дублажът вече се изучава като дисциплина в НАТФИЗ и се оформя като сериозно подразделение на нашата професия. Особено ако работим над анимационен филм, тогава озвучаването на един герой на практика е създаването му за българската публика. Ставаш създател наред с аниматора и художника. За мен това е много интересна работа и изключително предизвикателство. Задължително трябва да си много добър имитатор и да разполагаш с много гласови възможности, за да покриеш работата на колегата-актьор, който е записал ролята в оригинал! А когато става въпрос и за пеене и трябва да изпълниш с твоя глас песен на героя, тогава става още по-трудно.

Най-любимите ми роли са на Майка Готел в "Рапунцел" и Ванилъпи в "Разбивачът Ралф". Ариите на Майка Готел са превъзходни, но много трудни за пеене. А пък Ванилъпи е едно малко момиченце с дрезгав глас и е страхотно да се почувстваш отново дете!

Като Тина Търнър в телевизионното шоу "Като две капки вода" (Снимка: BulFoto)

И за да разбереш какъв хаос е било понякога в живота ми нека ти кажа, че освен всичко се занимавах и с преводи от английски на български, което понякога ме е задържало осем часа пред компютъра. Имаше период, когато работех на четири места. Снимах "Етажна собственост", превеждах филми от английски на български, озвучавах филми и пеех по клубовете. И така, докато през 2012 година се сринах. Припаднах на снимачната площадка на "Етажна собственост", защото през нощта работех, спях по три-четири часа и отивах уморена на снимки.

Този припадък ми каза доста неща. Намалих работата и спрях преводите, макар че това е нещо, което ми е интересно и досега, защото хубавият превод е творчество. Да хванеш от единия език и да преведеш на другия шегата, чувството за хумор и тънките моменти си е творчество. Особено ако има и песни, които трябва да преведеш по смисъл, по срички, всичко това да съвпада с рисунката, т.е. ако "геройчето" отваря уста на "О" или "А", да има съвпадение и на български и по мелодия, и по ритъм! Но на въпроса ти: до 2012 не си давах почивка изобщо, но след това се наложи да намаля работата. Започнах да отказвам, макар че когато човек е на свободна практика и не ти плащат навреме, а парите понякога се бавят по една година, е рисковано да отказваш работа.

Голямата драматична сцена и мечтата ми по нея?

Музикалният спектакъл "Титанично"

Мечтая си. Много ми се играе, например, в английско криминале, защото в такива пиеси характерите са много фини. Много интересна и сложна душевност имат английските персонажи в криминалетата, а това позволява да направиш образ с много нюанси. Може би това не е най-тежката и най-драматична роля, но искам да играя сложен образ в английско криминале. И ако може, да е в по-черни краски! И без друго си прав, че в последните години не се играят много пиеси на български драматурзи. Автори като Яна Борисова, Здрава Каменова имат интересни пиеси, но като цяло са малко. Струва ми се, че се търси познатото заради това "какво ще кажат хората". Има стремеж за нагаждане към вкуса на хората, без този вкус да се познава всъщност. И при мен в попа, в рока и в джаза съм чувала: "Ама това дали хората ще го харесат"? В такива случаи винаги казвам: "Мен това не ме интересува. Ние правим това, което на нас ни харесва и ще съберем публика". И мисля, че това е правилният начин. Хората ясно ти показват дали си на прав път, но предварително да мислиш дали хората го искат, дали ще го разберат-това не е правилният подход. Артистът трябва да предизвика, когато прави нещо в изкуството. По-добре е да формираш вкус, отколкото да угаждаш на вкуса! Защото публиката не е толкова глупава, за колкото я смятат някои. Чувам около мен все повече хора да казват: "Скучна ни е телевизията, скучни са ни тези игри"! Хората са интелигентни! Може да не са чели Шекспир, но усещат лъжата и фалша и не им харесва това, което ги залива отвсякъде. Затова изкуството не трябва да налага в зрителите стереотипи и вкусове, които нямат нищо общо с тях.

Музикалният спектакъл "Титанично"

Тук допираме до въпроса за известността и отговорността. Мисля, че колкото си по-известен, толкова по-голяма отговорност носиш за делата си. Човек трябва да мисли за себе си първо като за обикновен човек, като част от обществото и гражданин, чак след това идва дали си известен или не си известен, дали си богат или не си богат. Аз съм се карала с шефове на студия и с продуценти за това, че ме манипулират или лъжат, или пък се отнасят несправедливо към колеги. Съответно губя работа, но това не ме интересува. Не мога да търпя да ме унижават и не мога да си мълча.

Снимка: BulFoto

Ето виж как нещата някак плавно отиват към въпроса за изневерите в изкуството. Обадиха ми се да пея на парти на фирма, която продава оръжия. Отказах. Отказвала съм на Кока Кола, отказвам да правя реклами на маргарин по телевизията. Ако ми е известно, че някакъв продукт вреди на здравето, аз отказвам да участвам в неговото налагане. От друга страна съм имала предложения от клиенти, които са на много ниско ниво и пак съм отказвала. Отказвам и на проекти, които не са искрени и качествени. Така губя пари, но ако участвам в такива неща, това би било моята изневяра към изкуството. Не правя компромиси в това отношение. Научих се да казвам "не"! Била съм сервитьорка, мога пак да стана такава и да печеля пари. Не се страхувам от безработицата, а от загубата на професионално достойнство!

Аз и бездруго не умея да се пестя в работата, каквато и да е тя. Какво пестене? Все едно да се пестиш, когато изкачваш връх Еверест. Пестиш ли се, загиваш! Артистът трябва да преодолее зрителската стена, да преодолее мозъците на публиката, които мислят за какво ли не, да им изтегли вниманието към себе си и да напълни душите им. Ако започнеш да се пестиш хората започват да скучаят, не ти обръщат внимание, няма контакт и зареждането, което търсиш, просто не се случва. Излиза, че ако се пестиш всъщност се наказваш още по-тежко!

Снимка: BulFoto

Било ми е лошо, била съм супер изморена, някои от концертите започват в 11 часа през нощта, а аз съм била преди това цял ден на дублаж. Боли ме корем, глава и си казвам: "Защо се съгласих, не мога, искам да се прибера вкъщи". Но започне ли шоуто, завърти ли се енергията, пламва една искра и тя те зарежда! След това можеш да рухнеш спокойно, но си доволен и щастлив. Да обобщя: пестенето е противопоказно в изкуството, то вреди.

Самият въпрос дали е лек пътят ми на актриса ми се вижда сложен. Аз трябва да благодаря на много хора, които са ми помогнали. Явно имам някакъв талант, явно имам някакъв кураж, но ако не бяха добрите хора около мен, животът ми нямаше да се развие така. Ето: Венци Благоев, Рени Пенкова-учителката ми по оперно пеене, Венцислав Кисьов...

Снимка: BulFoto

Пътят ми не е бил лек, защото сме били бедно семейство без връзки, аз влязох в НАТФИЗ без протекции, а като завърших дълго време бях по клубните сцени, отидох в Лондон и се върнах разорена. Имаше време, когато цяла година живях на гърба на майка ми с нейните 300 лева. Пяла съм за по 10 лева на вечер. Ти прецени дали пътят ми е бил лек? Повечето пъти губиш, но ако успееш да издържиш значи ставаш. Аз така си мечтаех преди две години да направя спектакъл с музика на живо, със "стендап комеди" монолози и осъществих мечтата си благодарение на моите приятели и колеги. Говоря за "Титанично" - пищен спектакъл с музика на живо, костюми, скечове и т.н. Осъществих го, а ми беше голяма мечта. Играх в български сериал, в спектакъл на Веселка Кунчева. Не знам каква ще е следващата ми мечта и по-добре, че нямам в момента някаква ясно оформена.

С Тодор Боянов - директор на димитровградския театър, който е автор на Националните награди "Любимец 13" (Снимка: ОДТ "Апостол Карамитев" - Димитровград)

Още

Връчиха Националните награди за актьорско майсторство „Любимец 13“

Връчиха Националните награди за актьорско майсторство „Любимец 13“

Наградата "Любимец 13-Другият път на актьора" е голяма чест за мен, защото ме впечатли сериозността, с която се подхожда, сериозните хора, които участват в създаването на тези награди и уважителното отношение към личността на актьора. Малко се позагуби статутът на актьора в обществото ни. В очите на хората това са някакви личности, на които лесно им дават пари, а за нас често мислят, че сме все веселяци, бохеми или пък несериозни хора. А всъщност това е една много трудна професия, много психически натоварваща професия. Качественият актьор знае какви жертви полага. Затова се радвам, че екипът на наградите ме е забелязал. Тези хора знаят за какво става въпрос и това го усеща цялата гилдия. Екипът на наградите отново напомня на цялата гилдия да имат самочувствие, да ценят труда си, да се борят за правата си. Защото актьорите са едно много смачкано племе и понякога гледат просто как да оцелеят още един ден, особено ако са със семейства. За съжаление това е картината под повърхността: оцеляване, борба и...мълчание.

2016 г. Професор академик Милчо Василев - ректор на АМТИИ гр. Пловдив връчва наградата "Любимец 13 - Другото лица на актьора" на Милица Гладнишка (Снимка: Христо Христов)

Понеже ти беше страхотен и разговорът стана много интересен, аз ще ти призная една моя малко илюзорна мечта. Тя е един ден, колкото се може по-скоро, да започнем да уважаваме живота. Искам да прогледнем и да видим всъщност колко ценен е животът, колко е важно да му се помага и тогава той би бил прекрасен. Сигурна съм, че с възможностите на човешкия интелект може да се живее без да унижаваш, без да изхабяваш и без да убиваш.

Предстои тепърва да видим дали някога ще стигнем дотам.

С "Михаил Йосифов секстет" в атрактивния концерт-спектакъл "Да хвърлим операта в джаза"

Автор: Любомир Караджов

доц. Любомир Караджов, автор на сборника "Пътят на актьора"/Сн. Личен архив

Любомир Караджов завършва специалността "Българска филология" в Софийския университет "Св. Климент Охридски" през 1989 г. и магистратура по финанси във ВТУ "Св. Св. Кирил и Методий" през 2003 г.

Започва работа в БНТ през 1992 като репортер в новините. Същата година става водещ на предаването "Бизнесмагазин" от икономическата поредица "За един милиард" по Канал1 на БНТ. Автор и водещ е на телевизионните предавания "Винаги в неделя" (1994-1998), в което на живо гостуват значимите български творци от сферата на популярната музика, изобразителното изкуство и театъра; Стадион (1999-2003) и "100%" (2003-2008) -икономическо предаване на БНТ-Пловдив, утвърждаващо процесите на присъединяване на България към ЕС.

В периода между 2009 - 2012 е директор на телевизиите "Евроком България" и "Нова Българска Телевизия" (NBT), както и управител на медийната група "Евроком България", собственик на телевизия NBT, вестник "Новият глас" и новинарски сайтове.

Още

Владимир Карамазов, Юлиан Вергов и Захари Бахаров - въображение, мисъл, стил!

Владимир Карамазов, Юлиан Вергов и Захари Бахаров - въображение, мисъл, стил!

Любомир Караджов е сценарист и продуцент на филми за ДЕУ (сниман в Република Корея), Шел, БНР, ВВС, както и исторически филми, награждавани на фестивали и излъчвани по Канал 1 на БНТ, Ефир 2 на БНТ, БНТ-Пловдив, Нова българска телевизия, Пловдивска православна телевизия и др.

В периода 1997 - 2007 е председател на телевизионната секция на СБЖ в Пловдив.

Любомир Караджов е един от основоположниците на идеята Пловдив да се кандидатира за Европейска столица на културата през 2019 г. и подкрепя "Меморандума за подкрепа на кандидатурата на град Пловдив за Европейска столица на културата през 2019 година", подписан от интелектуалци и общественици на 7.02.2011 г. в Пловдив.

В сферата на корпоративните комуникации е автор на PR-концепции за налагането на българския пазар на автомобилните марки DAEWOO, MAN и FORD, за което е удостоен с професионални награди. Промотира компаниите Shell и Pennzoil в България.

Още

 Мариус Куркински: Усетих театъра като начало на едно излитане и скок от този задушаващ бит

Мариус Куркински: Усетих театъра като начало на едно излитане и скок от този задушаващ бит

Разработвал и реализирал медийните стратегии на Международен панаир-Пловдив, компаниите "Филикон" и "Биовет", хотелите "Тримонциум" в Пловдив и "Добруджа" в КК "Албена". Автор на разработки за идентичността на медии с различна собственост.

Бил е консултант по политически PR на участници в местни и национални избори. Работил е като професионален PR на фирмата с общинско участие "Градски транспорт"-Пловдив, а след това ръководи медийната политика на НПО "Сдружение за правна помощ на потребителите".

От 2011 г. Любомир Караджов е преподавател по Медии и PR, Кризисен PR и реклама на студентите от управленските магистратури "Артмениджмънт" и "PR на арторганизации" в АМТИИ.

През 2014 става доктор със защитена дисертация на тема: "PR-ът като висша мениджърска функция в управлението на арторганизациите". През същата година е назначен за PR на Академията за музикално, танцово и изобразително изкуство. По този начин става един от малкото професионални комуникационни мениджъри, работили в институции с всички видове собственост - частна, общинска, държавна и НПО.

Автор е на книгата "Кризисен PR на арторганизации", която изследва комуникационните технологии на кризисния мениджмънт в сферата на изкуството. Книгата е определена като първо по рода си изследване у нас.

През 2015 г. Любомир Караджов е избран за доцент по Кризисен PR, медии и комуникации в Академията за музикално, танцово и изобразително изкуство в Пловдив.

Още

Йосиф Сърчаджиев:  Това, което имам и с което работя, това е "вик на кръвта"

Йосиф Сърчаджиев: Това, което имам и с което работя, това е "вик на кръвта"

През 2016 издава книгата "Пътят на актьора", която съдържа очерци за водещи български актьори като Мариус Куркински, Йосиф Сърчаджиев, Лилия Маравиля, Герасим Георгиев-Геро, Милица Гладнишка и др.

PR на проекта и церемонията "Националните награди за актьорско майсторство "Любимец 13".

Като учен и преподавател има интереси в сферата на комуникационните дейности на артистичните организации и по-специално поведението им в периоди на кризи. Участник е в наши и международни научни форуми.

Коментирай 0

Календар

Препоръчваме ви

Панчо Владигеров се опитал да спаси от смърт Сашо Сладура

125 години от рождението на автора на рапсодията "Вардар"

Знаменитият Торкуато Тасо умира преди тържественото си коронясване от папата

480 години от рождението на автора на "Освободеният Йерусалим"

Епископ нарекъл картина на божествения Кореджо "каша от жабешки бутчета"

490 години от смъртта на един от най-големите италиански майстори на Високия ренесанс

Братя Тавиани превърнаха затворници с доживотни присъди в кинозвезди

Замина си от този свят и по-младият от забележителния режисьорски дует - Паоло Тавиани