Въведете дума или фраза за търсене и натиснете Enter

Йосиф Сърчаджиев: Това, което имам и с което работя, това е "вик на кръвта"

ПЪТЯТ НА АКТЬОРА

Йосиф Сърчаджиев: Това, което имам и с което работя, това е "вик на кръвта"

Очерк от книгата, включваща 15 изповеди на наградените творци на Националните награди за актьорско майсторство "Любимец 13" за 2016 г. - Димитровград

Йосиф Сърчаджиен на Националните награди "Любимец 13" - "Пътят на актьора" през 2016 година (Снимка: ОДТ "Апостол Карамитев" - Димитровград)

Йосиф Сърчаджиев

Актьорът е роден на 2 май 1945 г. в София.

Завършва специалността "Актьорско майсторство за драматичен театър" във ВИТИЗ "Кръстьо Сарафов". Има повече от 40 роли в киното и огромен брой роли в театъра. Режисьор на повече от 11 театрални постановки.

Йосиф Сърчаджиев е носител на Националната награда за актьорско майсторство "Любимец 13-Майстор на актьорското изкуство" за изключителния му принос към актьорското майсторство за драматичен театър и кино

"Любимец 13 - Майстор на актьорското изкуство" (Снимка: ОДТ "Апостол Карамитев" - Димитровград)

"Как се чувствам като режисьор ли? О-о-о-о, голямо удоволствие е! Не е като актьорското, но е по-весело. Аз имам стъпалата. Минавал съм през всичко това и сега гледам от горните стъпала към актьорите и си казвам: "Господи, колко ми е приятно с тях"! Те са като деца и аз съм дете и ние всички сме като в детска градина. При мен няма такова нещо "Режисьор-р-р-р-р"! Аз съм актьор, а това е професия за взаимност. Не знам дали има режисьор, който да не обича актьорите, но аз не мога такова нещо. Ние сме едно и също. Актьор-това е радост"!

Йосиф Сърчаджиев

2016 г. Александър Секулов връчва наградата "Любимец 13 - Майстор на актьорското изкуство" за изключителния принос на актьора към актьорското майсторство за драматичен театър и кино (Снимка: ОДТ "Апостол Карамитев" - Димитровград)

Кръвта...

Кръвта на прародителите ми стои в началото на моя път като актьор. Това, което имам и с което работя, това е "вик на кръвта". От много години преди да се родя, от оня свят още знам, че имам един-единствен път.

Дядо ми, прадядо ми, баба ми- всички са свързани с изкуството. Може би не само като актьори на сцената, но и като актьори в живота. Дядо ми Йосиф Фаденхехт, професор по право, е бил такъв актьор в работата, в живота и в политиката, че аз с основание нося името му. Ето: той е част от моя път или аз от продължението на неговия. Другият ми дядо Кольо пък е бил актьор в спорта. Пра-пра дядо ми е бил клоун. Нали сега разбираш, че няма нищо случайно в живота и в пътя ми?!

Сигурно първите артистични проблясъци хората са видели в мен рано, защото аз от малък много исках да се покажа, да не съм анонимен. От съвсем малък вкъщи имах сцена. Това беше в големия апартамент на Перловската река. В обширния хол с братята ми поставихме подиум и завеса и с кукли и без кукли импровизирахме театър. Сами измисляхме пиесите или играехме върху познати пиеси, като дори събирахме публика.

Още

Връчиха Националните награди за актьорско майсторство „Любимец 13“

Връчиха Националните награди за актьорско майсторство „Любимец 13“

Желанието ми към театъра не ме подмина и ученическите години, когато правехме театър в пионерския дворец. А в Девета софийска гимназия печелехме награди на фестивали отново с театър. Животът ми от тогава беше изкуство и само изкуство. За това мислих, това ме вълнуваше, от това не заспивах. И изневиделица и за мен самият застанах на кръстопът. Застанах на "пътя на изневярата". Реших, че мога да стана археолог. Но съдбата си знае своето и не позволи това. С времето големият ми брат Богдан стана театрален режисьор, Николай стана театрален и филмов художник и аз какъв да стана? Разбира се-актьор.

Но за да се случи това, трябваше да мина една ужасна казарма. Хванаха ме, че съм избягал от поделението за да правя любов с настоящата ми съпруга, тогава моя приятелка. Бяха онези диви години, в които изобщо не се поколебаха и ме пратиха да лежа шест месеца в дисципа в Грудово. Така аз не можех да се уволня навреме, за да започна да уча археология, но затова пък отидох като "дисципаджия" да кандидатствам във ВИТИЗ.

За да се явя в театралната академия на приемните изпити излъгах за един ден болнични и без да питам никого дойдох в София. Знаех, че трябваше да получа допълнително болнични, за да имам възможност да се явявам на изпитите и какво, какво да направя-нарязах си цялата ръка, като разбих една витрина. Всъщност така и отидох на изпитите, с бинтовани ръце. Знаех няколко стихотворения, между които "Червените ескадрони" на Смирненски. Знаех и откъс от "Последната лента на Крап". Имах и басня. Тия неща ги бях учил в ареста, там се превъплъщавах в героите на материалите ми.

Разбира се не знаех, че ще успея. Всичко идва на човек отгоре. Успях да вляза във ВИТИЗ като си признавам, че на четвъртия кръг ме съжалиха. Баща ми беше току-що починал, аз с нарязани ръце... какво да ме правят, приеха ме. Избра ме професор Моис Бениеш, асистент му беше Елка Михайлова. Това, че ме приеха във ВИТИЗ не отмени присъдата ми в дисципа и заради това аз се появих в академията четири месеца по-късно от другите. Беше към нова година, просто трябваше да си излежа ареста.

Още

Докоснете "Другото лице на актьора"

Докоснете "Другото лице на актьора"

И тогава, във ВИТИЗ, за мен започна новият свят, започна театърът на друго, ново ниво. В началото си мислех, че този свят го знам добре. Бях самонадеян, мислех че има значение дори това, че самият Апостол Карамитев като студент живя под наем в нашата къща. Това е къщата ни на "Евлоги Георгиев", която още съществува, не е бутната. Всъщност там живяха още много други студенти от ВИТИЗ, дори някои се хранеха у нас, защото често нямаха пари. Та онзи въздух, който дишах вкъщи от малък, ми даваше по някакъв начин самочувствие: огромно, даже отвратително в дадени моменти. И това беше много опасно в началото. Повярвах си, че съм най-големият генерал в изкуството. С Димо Лолов, братът на Татяна Лолова, бяхме в един курс, той следваше режисура. С него си позволявахме да стоим на един прозорец, да гледаме отвисоко двора на академията и да говорим на висок глас: "Ууу, наоколо мирише на бездарие". А ние съответно бяхме гениите... Представяш ли си какво детинско и незряло поведение?!

Голяма заслуга за това да сложа точка на тия глупости беше жена ми. Тогава тя ме наруга няколко пъти и аз така се сепнах, че даже си обръснах дългата къдрава коса нула номер като символ на края на отвратителното ми поведение и начало на нова ера в отношенията ми с другите. Пък и по въпроса за надменността оня отгоре пак си знае работата, защото ето какво се случи.

Ние студентите не бяхме съгласни с преподавателката ни Елка Михайлова и направо си я изгонихме. Тогава професорът ни Бениеш каза: "Не може така, трябва да има асистент" и ние отидохме да молим Апостол Карамитев да дойде на нейното място. Спомням си, в Театър 199 той репетираше "Двама в люлката". Отидохме и му казваме "Чочо, моля ти се, ела при нас учител в театралното училище". Той веднага отсече: "Не мога такова нещо. Не ми е интересно". Ние обаче продължихме да се молим, казахме му че ако дойде, ще види много хубави наши неща. "Добре, ще дойда да ви видя какво правите", отвърна Апостол и наистина един ден пристигна на репетициите ни. Бяхме талантлив клас от идиоти в хубавия смисъл на думата. Апостол гледа, мълча, гледа и накрая каза: "Това ли е театърът ви?! Затова ли ме викате?! Това театър ли е, това е нещо ужасно! Просто от инат ще работя с вас"! И това беше началото на Апостол в преподавателската кариера с нас, актьорите. Тогава ние бяхме в 4-ти курс и аз още повече се сближих с Чочо.

С Доротея Тончева във филма "Гневно пътуване" (1971) на режисьора на Никола Корабов

Той много се интересуваше от спиритически сеанси, а моята съпруга в младите си години беше медиум, виждал съм духовете по време на сеанси да и пишат на френски, макар че тя никога не е знаела този език. С Апостол сме правили с часове спиритически сеанси, а след това по цели нощи си говорихме за най-хубавите неща. Не само за изкуството, а за всичко, което беше в нас и около нас. Имахме двайсет и две години разлика, но аз не ги чувствах, предполагам и той. Винаги съм го имал за най-близък духовен приятел. Беше гуру в живота ми.

Самият Апостол беше много светъл човек. Имаше невероятен, щедър смях. Той ми даде много неща, които другите хора не дават. По-късно бяхме и партньори на сцената в една чудна грузинска пиеса "Аз, баба, Илико и Иларион" на Нодар Думбадзе и в "Машинописци" и "Тигър" на Шийзгал. А също и в "Асансьорът" на Георги Марков, но точно тогава писателят избяга и пиесата беше спряна.

Затова не ме питай как възприемам наградата "Любимец 13 -Майстор на актьорското изкуство". Приятно ми е, защото пътят на Апостол е и моят път. Вървяхме по един път и ръка в ръка.

С Никола Тодев във филма на Никола Корабов "Гневно пътуване" (1971)

Питаш ме коя роля е акцент в кариерата ми? Мисля, че са пет. Само пет. От повече от осемдесет театрални постановки само пет мога да кажа, че са големите ми роли. В "Животът е сън" от Калдерон де ла Барка под режисурата на Иван Добчев в Армията, в "Господин Пунтила и неговият слуга Мати" от Брехт, "В очакване на Годо" на Бекет, в "Кралят умира" на Йонеско под режисурата на Борислав Чакринов и в "Смъртта на търговския пътник" на Артър Милър. Последните две бяха в бургаския театър.

Може да те учудя, но в киното не смятам, че имам големи роли. Не мисля, че това е някакво особено голямо изкуство. Да ти кажа, за мен то е режисьорска работа. Макар че един филм ми хареса много - "Вятърът на пътешествията" на Лада Бояджиева, по сценарий на Кольо Николов. Играех едно малко момче, много красива роля беше. Е, да, прав си - и във "Време разделно".

Караибрахим във "Време разделно" (1988) на режисьора Людмил Стайков

Помня този филм и тази роля като една много, много тежка работа. Но и приятна, защото много се промених. Режисьорът Людмил Стайков дойде при мен пролетта, преди да започне подготовката за филма. Каза ми, че иска да работи с мен и да изиграя ролята на Караибрахим. Попитах го направо: "Защо? Аз нямам нищо общо с такъв човек". До този момент в киното аз бях играл само сладури, очарователни момчета и изведнъж Людмил ми предлага Караибрахим! Той ми каза: "От днес ще спреш да говориш бързо. Ще спреш да ходиш бързо. Всичко ще го правиш бавно и тежко".

Удивление беше за всички, че получавам тази роля. За няколко месеца аз физически се промених. Може би имам талант, но и Людмил Стайков беше чудесен, за да докара тази роля до такова ниво. Много тежка беше работата по този филм. Аз тогава в театъра имах единайсет централни роли и всяка вечер имах представление, а всеки божи ден трябваше да ходя на връх Снежанка, където се снимаше филмът. Живеех така: свършва представлението в Армията, цяла нощ пътувам с кола към Смолян, сутринта ми правят този прословут белег на лицето, косата се обира с бръснач, качват ме на коня и снимаме до обед. После на таксито и към София, в театъра. В десет вечерта отново към Смолян да поспя три-четири часа в хотела и в пет и половина пак на Снежанка всичко почва отново. Месеци беше така - до изнемога!

С Васил Михайлов във "Време разделно" (1988) на режисьора Людмил Стайков

Не знам дали от тази роля ми е дошъл инсултът, но съм мислил за това. Иначе нещата станаха така: В "Малък градски театър зад канала" направихме с Юрий Дачев "Портретът на Дориан Грей" на Оскар Уайлд. Трябваше да играя сър Хенри. След генералната репетиция имаше нещо като банкет и към единайсет часа вечерта съм паднал на масата и...това беше. Както обичам да се шегувам, това ми е най-хубавата, "най-органичната" роля.

Аз тогава не бях навършил шейсет години, бях на петдесет и девет. Имало е много лоши прогнози, че няма да се движа, няма да мога да разбирам и да говоря повече, защото инсултът ми е бил на такова място в мозъка, където е центърът на говора и асимилирането на информацията. Според жена ми и според мен просто Господ помогна. Докато лежах в болницата, около мен в реанимацията умряха петнайсет човека. Аз се ядосах и си казах: "Майка му и инсулт..."! И започнах да работя, но не само физически, а най-вече мисловно. Започнах да мисля, да уча думите, да пиша текстове.

Караибрахим във "Време разделно" (1988) на режисьора Людмил Стайков

Щастлив съм, че след като ми се размина аз продължих да правя още театър. Режисирам, да, на всичко отгоре! Единайсет постановки направих вече! Питаш как се чувствам като режисьор ли? О-о-о-о, голямо удоволствие е! Не е като актьорското, но е по-весело. Аз имам стъпалата. Минавал съм през всичко това и сега гледам от горните стъпала към актьорите и си казвам: "Господи, колко ми е приятно с тях"! Те са като деца и аз съм дете и ние всички сме като в детска градина. При мен няма такова нещо "режисьоррррр"! Аз съм актьор, а това е професия за взаимност. Не знам дали има режисьор, който да не обича актьорите, но аз не мога такова нещо. Ние сме едно и също. Актьор-това е радост! Ето, отидох да видя актьорите в силистренския театър. Представяш ли си, станали са седем човека, най-младите от тях са на по четиридесет и няколко години, но продължават да пазят духа на театъра. Ще правя с тях "Вражалец" на Ст. Л. Костов. Няма български заглавия в театрите ни и това е много голяма драма. Не знам защо е така, но никак не ми харесва. Наскоро бях жури в Шумен на "Нова българска драма" в рамките на Друмевите празници. Ужасен съм от качеството на пиесите. Не става театър, измъчена работа! Усетих само себелюбието на писателите, нищо друго.

Съпругата ми Райна Томова, която също е човек на изкуството и е сценаристка на филми, между които и "Адаптация", написа пиесата "Цар последен" за живота и делото на цар Иван Шишман. Исторически консултант е проф. Николай Овчаров. Ще я поставяме в Стара Загора през ноември, декември, януари. Яка работа е, отсега предвкусвам радостта по работата!

Със съпругата си Райна Томова (Снимка: BulFoto)

Радвам се, че все още имам усещането, че не умирам. Макар че оттатък не е толкова страшно. Видях го, не е страшно. Има път за актьора и оттатък, не всичко е само тук. Големи мои приятели, пред които се прекланях, ми говорят понякога оттам. И понеже ти ме питаш за пътя ми на актьор ще ти кажа, че той не е за сам човек. В моя път съм вървял редом до големи актьори и искам да разкажа тук за двама от тях - Апостол Карамитев и Наум Шопов, защото те са част от мен, и то каква част само...

Снимка: ОДТ "Апостол Карамитев" - Димитровград

Трите послания на Апостол

В цъфтежа на моята младост Апостол Карамитев запълни до голяма степен липсата ми на баща. И не рядко, като гуру подреждаше хаоса на младежките ми мисли и чувства. Дълго бих говорил за влиянието му върху мен.. Три негови послания са тези обаче, които ще помня дорде съм жив. Това, че не винаги съумявах да ги следвам, е друг въпрос..

Първото

Бях млад войник, подложен на ужасяваща "гонка". Живеех на косъм от самоубийството. В Ямбол, където служих, Апостол дойде на гастрол с Народния театър. Заведоха ни да го гледаме. Чочо играеше Биф Логан в "Смъртта на търговския пътник". Преди началото му се обадих в гримьорната и той на мига уреди да ме оставят за час с него. След представлението отидохме в хотела и там аз покъртително му описах терора, който изживявах. Той изслуша мълчаливо сълзливия ми вопъл и се разсмя, както само той се смееше. Изумих се от реакцията му. Спря да се смее, раздруса раменете ми и рече: "Радвай се! Щом толкоз те гонят, значи си НЕЩО. Безличните не ги пипат. Но запомни-унижението, на което си подложен сега, може да има огромен положителен ефект в живота ти. АКО Е МЪДЪР, ПОЗНАЛИЯТ УНИЖЕНИЕТО И ОСКЪРБЛЕНИЕТО НИКОГА НЯМА ДА МАЧКА ДРУГИТЕ. ТОВА ЗНАЧИ,ЧЕ Е ЧОВЕК НА МЯСТО".

Снимка: ОДТ "Апостол Карамитев" - Димитровград

Второто

Четвърти курс във ВИТИЗ. Димо Лолов поставя с нас дипломен спектакъл "Херкулес в авгиевите обори" от Дюренмат. Вездесъщата цензура откри в постановката "..антипартийна насоченост и подигравка със социалистическия строй и лично с др. Тодор Живков"?! Безумие, но факт. Спряха представлението и назначиха специална комисия от градския комитет на Комсомола, която да реши как да ни накаже. Ако ни изключеха от ДКМС, както се заканиха, бъдещето ни се очертаваше много черно. Изтичах при Апостол да потърся съвет как да се защитя. Бях си написал оправдателна реч за пред цензуриращите и исках неговото мнение. Той я прочете, накъса я на парчета и ядно ми изсъска: "Не си позволявай да се самоунижаваш. Така или иначе ще те изключат. Но те са не само зли, а и подли-ако проявиш пред тях страх, ще те мачкат цял живот. На тях са им нужни страхливци в перспектива..., щото те самите са бъзльовци. Когато си убеден в правотата си, е тъпо да се правиш на Матросов, но още по-тъпо е да пълзиш. ТОЗИ, КОЙТО Е ПРАВ, СЕ УСМИХВА. ПРАВДАТА И ДА ЗАКЪСНЕЕ, ВСЕ ЕДИН ДЕН НАДДЕЛЯВА. УМЕЙ ДА Я ДОЧАКАШ ИЗПРАВЕН. ИНАЧЕ ЩЕ ТЕ ПОДМИНЕ"

Третото

С огромен мерак и всеотдайност, Апостол правеше с Краси Василева и мен "Асансьорът" на Георги Марков. Щеше да ни е държавният изпит. За беда, точно тогава Г. Марков избяга зад граница. Шум! Конфуз! Скандал! Извикаха Учителя при ректора, където бяха и представители на ЦК. Чакахме го на тръни, повече от час. Когато излезе, избърса потта от челото си и грейна в широка усмивка: "Спряха ни!-сръга ме в ребрата той и смехът му загъргори- "Ей, големи серсеми"! Попитах го объркан, кое му е смешното на това. "Ами слабостта им, бе"-и пак смях-"като наакани са". И добави сериозно: АКО ДЯВОЛЪТ ТИ ПРАВИ ЕВАЛА, АКО НЕ ТЕ БОДЕ С РОГИТЕ СИ-ЗНАЧИ СИ МУ СЕ ПРЕДАЛ. Ай , да пием по една бира".

В постановката "Ало, ало" на Театър "Възраждане"

Урокът на Наум

Навярно е незабравим не само за мен. Във Военния театър играехме "Животът е сън". Високо, от дъното на сцената към самата зала се спускаше широка, бяла стълба на "кралския дворец". Около 20 стъпала. Те стигаха почти до публиката. Внушителна, до потръпване, беше гледката как Наум Шопов-крал Басилио, опрян на две патерици, слизаше по тези стъпала-спускане като възкачване на Голгота. Въздухът се нагнетяваше с апокалиптична заплаха, сякаш нахлуваха ездачите на Дюрер.. Ох, не се описва! В края на това възхитително-кошмарно надолу, надолу...към върха, Наум забиваше неистов поглед, сякаш в отвъдното и разтърсваше публиката със седемминутен безподобен монолог. Десетки пъти съм го слушал, чакайки зад декора моето излизане. И всеки път се разтърсвах като ударен от ток...Наум започваше с глас, извлечен от преизподнята и стигаше до неподражаемо кресчендо-подобно свръхзвуков самолет, влетял в залата. Но не актьорската техника бе смайваща, а оня писък на душата, който като Йерихонска тръба рушеше стените на плътта. Пред очите ни Басилио решеше на късове опредметената си душа и всеки къс от нея, облян в страдание до кръв се мяташе в агония на сцената.. За да се изпълни монологът по такъв начин, се изисква освен огромен талант, неимоверно психо-физическо усилие и свръх-концентрация.

Актьорът получи "Аскеер" за цялостен принос към театралното изкуство (Снимка: BulFoto)

На представлението, за което говоря, Наум дойде с възпалени дробове и 39 градуса температура. В "чакащи артисти" седеше свит като какавида. Всички мълчахме притеснени. Наближи неговия ред. Глътна две ампули витамин С, изгледа се в огледалото със злоба, тръсна глава и заканително проръмжа: "Сега да те видим!" И заслиза по огромната стълба. Так-так-так-так...като съдбовен часовник отчитаха по стъпалата патериците на краля. Спря пред рампата.. Сега ще излее душата си в монолога-катарзис. Пое дълбоко дъх. До края на салона се чу как изпращя въздухът в гърдите му.

Първите стихове забоботиха-напираща да изригне от кратер лава. Наум стоеше вкопан, но тялото му трепереше под могъщия напор на лавата...и болестта. Още 3-4 стиха и идваше кресчендо-кулминацията, божествено-демоничната ерупция от емоциите и вдъхновената мисъл на Наум - Басилио. Внезапно той млъкна. Вместо завършекът на градацията, която изхвърляше Наум на върха, настъпи огромна пауза. Не можех да видя лицето му, но през процепа от който гледах, видях отражението му в лицата на зрителите. Замръзнали в болезнен гърч, те отразяваха борбата на дух срещу тлен в едно треперещо тяло. И си мислеха, че това е част от спектакъла. Когато паузата стана непоносима, Наум най-сетне проговори. Но Боже-той започна монолога отначало. Разбрах го-искаше да стигне върха без пълзене, с полета, който го правеше победител. И почти го стигна. Но пак на същото място, където почваше кресчендото, гласът му секна. В безпределната тишина чухме кънтежът на сърцето му, блъскащо се в болните гърди. "Извинете ме"- просъска Наум и като ранен гладиатор излезе от сцената. В салона никой не шукна. Тресящ се, Наум се облегна на стената зад декора. Гримът му - кожа на змия, напукан от температурата, се свличаше на парцали. Замъглените му от треската очи не ни виждаха. Но когато присегнахме да го предпазим от падане, той се опъна като тетива, свирепо изхриптя: "Оставете ме!" и нахлу...на арената. И почна. И пак отначало пред стъписаната публика. И по-мощен от всякога.

И стигна до началото на края...Не издържа. И млъкна. Вятър свистеше през отворената му уста. Сякаш оживя картината на Мунк "Викът". И после, в немотата на залата се дочу едва прошепнатото: "не мога...простете...,моля.." И напусна сцената, смазан от човешкото в себе си. И припадна в ръцете ни. 1,2,3...10...салонът бездиханен, препариран. И от веднъж се скъса язовирният бент и грохот от нечувани аплодисменти разтресе театъра. Изправени, вперили пълни със сълзи очи в опустялата сцена, хората в залата благодаряха за урока по мъжество".

С Милица Гладнишка и директора на Димитровградския театър Тодор Боянов, чиито проект са Наградите "Любимец 13" (Снимка: ОДТ "Апостол Карамитев" - Димитровград)

...Ето това е пътят ми. По него имаше от всички неща. Имаше сълзи, имаше и смях. Но всичко беше много леко за мен. Дори драмата и трагедията бяха приятно усещане. Никога не е било "ох, не върви", винаги усещах работата си като удоволствие, като нещо много ...щастливо. Сигурно защото от много години преди да се родя, от оня свят още знам, че това е моят един- единствен път.

Автор: Любомир Караджов

Любомир Караджов: "Тази история Йосиф Сърчаджиев ми я подари за книгата "Пътят на актьора" през лятото на 2016-та, когато прекарах един августовски ден с актьора" (Снимка: Личен архив)

Любомир Караджов завършва специалността "Българска филология" в Софийския университет "Св. Климент Охридски" през 1989 г. и магистратура по финанси във ВТУ "Св. Св. Кирил и Методий" през 2003 г.

Започва работа в БНТ през 1992 като репортер в новините. Същата година става водещ на предаването "Бизнесмагазин" от икономическата поредица "За един милиард" по Канал1 на БНТ. Автор и водещ е на телевизионните предавания "Винаги в неделя" (1994-1998), в което на живо гостуват значимите български творци от сферата на популярната музика, изобразителното изкуство и театъра; Стадион (1999-2003) и "100%" (2003-2008) -икономическо предаване на БНТ-Пловдив, утвърждаващо процесите на присъединяване на България към ЕС.

В периода между 2009 - 2012 е директор на телевизиите "Евроком България" и "Нова Българска Телевизия" (NBT), както и управител на медийната група "Евроком България", собственик на телевизия NBT, вестник "Новият глас" и новинарски сайтове.

Любомир Караджов е сценарист и продуцент на филми за ДЕУ (сниман в Република Корея), Шел, БНР, ВВС, както и исторически филми, награждавани на фестивали и излъчвани по Канал 1 на БНТ, Ефир 2 на БНТ, БНТ-Пловдив, Нова българска телевизия, Пловдивска православна телевизия и др.

В периода 1997 - 2007 е председател на телевизионната секция на СБЖ в Пловдив.

Любомир Караджов е един от основоположниците на идеята Пловдив да се кандидатира за Европейска столица на културата през 2019 г. и подкрепя "Меморандума за подкрепа на кандидатурата на град Пловдив за Европейска столица на културата през 2019 година", подписан от интелектуалци и общественици на 7.02.2011 г. в Пловдив.

В сферата на корпоративните комуникации е автор на PR-концепции за налагането на българския пазар на автомобилните марки DAEWOO, MAN и FORD, за което е удостоен с професионални награди. Промотира компаниите Shell и Pennzoil в България.

Разработвал и реализирал медийните стратегии на Международен панаир-Пловдив, компаниите "Филикон" и "Биовет", хотелите "Тримонциум" в Пловдив и "Добруджа" в КК "Албена". Автор на разработки за идентичността на медии с различна собственост.

Бил е консултант по политически PR на участници в местни и национални избори. Работил е като професионален PR на фирмата с общинско участие "Градски транспорт"-Пловдив, а след това ръководи медийната политика на НПО "Сдружение за правна помощ на потребителите".

доц. Любомир Караджов, автор на книгата "Пътят на актьора"

От 2011 г. Любомир Караджов е преподавател по Медии и PR, Кризисен PR и реклама на студентите от управленските магистратури "Артмениджмънт" и "PR на арторганизации" в АМТИИ.

През 2014 става доктор със защитена дисертация на тема: "PR-ът като висша мениджърска функция в управлението на арторганизациите". През същата година е назначен за PR на Академията за музикално, танцово и изобразително изкуство. По този начин става един от малкото професионални комуникационни мениджъри, работили в институции с всички видове собственост - частна, общинска, държавна и НПО.

Автор е на книгата "Кризисен PR на арторганизации", която изследва комуникационните технологии на кризисния мениджмънт в сферата на изкуството. Книгата е определена като първо по рода си изследване у нас.

През 2015 г. Любомир Караджов е избран за доцент по Кризисен PR, медии и комуникации в Академията за музикално, танцово и изобразително изкуство в Пловдив.

През 2016 издава книгата "Пътят на актьора", която съдържа очерци за водещи български актьори като Мариус Куркински, Йосиф Сърчаджиев, Лилия Маравиля, Герасим Георгиев-Геро, Милица Гладнишка и др.

PR на проекта и церемонията "Националните награди за актьорско майсторство "Любимец 13".

Като учен и преподавател има интереси в сферата на комуникационните дейности на артистичните организации и по-специално поведението им в периоди на кризи. Участник е в наши и международни научни форуми.

Коментирай 0

1/1

Йосиф Сърчаджиен на Националните награди "Любимец 13" - "Пътят на актьора" през 2016 година (Снимка: ОДТ "Апостол Карамитев" - Димитровград)

2016 г. Александър Секулов връчва наградата "Любимец 13 - Майстор на актьорското изкуство" за изключителния принос на актьора към актьорското майсторство за драматичен театър и кино (Снимка: ОДТ "Апостол Карамитев" - Димитровград)

С Милица Гладнишка и директора на Димитровградския театър Тодор Боянов, чиито проект са Наградите "Любимец 13" (Снимка: ОДТ "Апостол Карамитев" - Димитровград)

"Любимец 13 - Майстор на актьорското изкуство" (Снимка: ОДТ "Апостол Карамитев" - Димитровград)

Снимка: ОДТ "Апостол Карамитев" - Димитровград

Снимка: ОДТ "Апостол Карамитев" - Димитровград

Актьорът получи "Аскеер" за цялостен принос към театралното изкуство (Снимка: BulFoto)

Със съпругата си Райна Томова (Снимка: BulFoto)

С колежката си Ангелина Славова (Снимка: BulFoto)

С Никола Тодев във филма на Никола Корабов "Гневно пътуване" (1971)

С Доротея Тончева във филма "Гневно пътуване" (1971) на режисьора на Никола Корабов

Караибрахим във "Време разделно" (1988) на режисьора Людмил Стайков

Караибрахим във "Време разделно" (1988) на режисьора Людмил Стайков

С Васил Михайлов във "Време разделно" (1988) на режисьора Людмил Стайков

В постановката "Ало, ало" на Театър "Възраждане"

Любомир Караджов: "Тази история Йосиф Сърчаджиев ми я подари за книгата "Пътят на актьора" през лятото на 2016-та, когато прекарах един августовски ден с актьора" (Снимка: Личен архив)

доц. Любомир Караджов, автор на книгата "Пътят на актьора"

Календар

Препоръчваме ви

Татяна Лолова и нейните "Дневници & делници" (галерия)

Обичаната от всички актриса представи пред почитатели в клуб "Перото" втората си автобиографична книга

Шоколади "Гайо" - какаото обича Пловдив

"Всички имаме нужда от емоция, от смисъл, от преживяване както в нещата, които правим, така и в тези, които консумираме", казва магьосникът на шоколада

Еротичните рисунки на японския идол Кацусика Хокусай

Художникът е оставил над 30 000 картини, ескизи и гравюри

Авторката на феминистката книга "Женският въпрос" умира от скръб по сина си

Лили Браун се омъжва два пъти, но развива идея за премахването на брака