Въведете дума или фраза за търсене и натиснете Enter

Лилия Маравиля: Когато нещо дойде изведнъж, не си готов да понесеш известността и тези 3 минути слава

ПЪТЯТ НА АКТЬОРА

Лилия Маравиля: Когато нещо дойде изведнъж, не си готов да понесеш известността и тези 3 минути слава

Очерк от книгата, представяща 15 изповеди на наградените творци на Националните награди за актьорско майсторство "Любимец 13" за 2016 г. - Димитровград

С наградата "Любимец 13 - Главна женска роля" на Националните награди "Любимец 13" през 2016 г. (Снимка: Христо Христов/ОДТ "Апостол Карамитев" - Димитровград)

Екипът на Impressio честити рождения ден на очарователната Лилия Маравиля, която символично ни "гостува" точно на рождения си ден. Отправяме нашите пожелания за здраве, любов, вдъхновение и нови роли в театъра и киното!

Актрисата е родена на 18 януари 1969 г. във Варна.

Завършва специалността "Актьорско майсторство за драматичен театър" в класа на проф. Крикор Азарян в НАТФИЗ "Кръстьо Сарафов" и майсторски клас "Майерхолд-уроците на майстора" при руския режисьор Валерий Фокин.

Лилия Маравиля е носителка на Националната награда за актьорско майсторство "Любимец 13 - Главна женска роля" за ролите и в спектаклите "Госпожа Министершата" на Театър "София", "Театър, любов моя" на Театър 199 "Валентин Стойчев" и "Догодина по същото време" на продуцентите Владислав Карамфилов и Лилия Грънчарова:

"Любимец 13 - Главна женска роля" 2016 (Снимка: Христо Христов/ОДТ "Апостол Карамитев" - Димитровград)

 "В различните периоди от пътя на актьора му се предоставят ситуации, които той трябва да използва, ако е способен и мислещ човек. В такива моменти той трябва да трупа впечатления от себе си, за да може да използва всичко това нататък. Затова сега се чувствам много добре на сцената и на екрана, защото вече имам житейски опит, който е много важен за всяка една роля и не бих направила компромис в работата си, тъй като именно компромисът е изневярата към театъра и към изкуството въобще".

Лилия Маравиля:

С "Икар" 2014 г. за Водеща женска роля за г-жа Министершата в "Г-жа Министершата" на Театър "София" (Снимка: BulFoto)

Има много момичета, които още от малки казват: "Аз искам да стана актриса"!

Аз от малка се занимавах с театър, но заклевам се, не съм мислила, че искам да ставам актриса. Просто като седем-осем годишна имах късмета да попадна в театралното студио към театъра "Стоян Бъчваров" във Варна с Мариус, Мария Сапунджиева и много други деца и оттогава до завършването на гимназия съм се занимавала с театър през цялото време. Братя Райкови, които водеха това театрално студио, бяха уникални хора, истински учители. Те ни възпитаваха в отношение към изкуството. Едва сега от позицията на годините мога да си дам ясна сметка колко много са допринесли те изобщо за театъра и за нас. Всъщност те са ни възпитавали много повече от нашите родители, защото ние ходихме по половин ден на училище и след това тичахме в школата. В нея получавахме възпитание в дисциплина, уважение към партньорите и респект към работата на всеки, който прави нещо, независимо дали в изкуството или другаде. Всъщност аз май съм щастливка, защото след братя Райкови, които изиграха голяма роля в живота ми изобщо, в академията попаднах на Коко Азарян, който също беше невероятен учител и педагог.

Лилия Маравиля в "Тирамису" (Снимка: Театър "София")

След годините с братя Райкови някак много естествено дойде желанието да кандидатствам във ВИТИЗ. Имаше момент, когато мислих да уча литература в Софийския университет, защото в онези времена на "соца" беше много важно да можеш, някак си, да се оттласнеш нагоре, да се опиташ да направиш нещо по-забележимо. Така разсъждавах от малка, затова и влязох във френска гимназия, защото исках да знам езици, да мога да общувам със света. Сега с един клик на телефона можеш да разбереш всичко, но тогава беше различно. Тогава дори литературата, която можеше да четем, също бе ограничена от догмите на строя.

Но да се върна на ВИТИЗ.

Дадох си сметка, че всъщност след толкова години в театралната школа във Варна аз като че ли най-добре знам нещата, свързани с театъра. Първата година кандидатствах в театралната академия малко самонадеяно и естествено ме скъсаха на първи тур и на кукли, и на драма. Това беше най-жестокият шамар за мен като младо момиче. Конкуренцията тогава наистина беше голяма, но проблемът не беше в това, проблемът беше в мен самата. Аз бях плаха, нямах самочувствие, а сцената изисква друго поведение. Върнах се с увесен нос във Варна и в главата ми имаше само една мисъл: "Въобще не съм за тая работа". Беше ми тежко и не знаех какво да правя.

С Деян Донков в спектакъла "Палачи" от МакДона (Снимка: Гергана Дамянова/Театър "София"

Един ден срещнах Краси Ранков, когото познавах отдавна. Бях на седем-осем години, когато Гриша Островски ме беше взел в едно страхотно представление- "Опит за летене". Аз излизах накрая на представлението с една рокля на точици и подпявах "Калинке, малинке.." Това ми беше "монологът" и сигурно е било очарователно като рамка на цялото представление. Та Краси Ранков го познавах оттогава от трупата и като ме видя, ме попита какво става с мен. Аз му се оплаках: "Спукаха ме още на първи тур и на кукли и драма, явно не ставам за това". Той ми отговори: "Виж сега, ти ако не ставаше, аз щях да ти кажа: да, не е задължително човек да става за всичко. Обаче аз ти казвам, че ти можеш и трябва да продължиш да опитваш".

Тогава, за да кандидатстваш отново във ВУЗ, трябваше да имаш осем месеца трудов стаж. И когато ми се падна да работя в една канцелария от осем до пет часа всеки ден аз много бързо разбрах, че ако трябва да си отида бързо от тоя свят, просто трябва да ме затворят в една такава стая и -готово! Тогава си дадох сметка какво е работата да е нещо, което обичаш. Сега на това се опитвам да науча дъщеря ми: да си избере такава професия, която да и носи удоволствие и да и бъде хоби.

В същия онзи период се запознах с режисьора Сергей Комитски. Той много ми помогна, защото ми даде допълнително самочувствие. Аз се готвих за повторното кандидатстване във ВИТИЗ и когато времето наближи, Комитски ми каза: "Виж какво, Лили. Материалите ти са бетонни! Оттам нататък си на сцената и нещата са в твои ръце". Това ми беше важно да го чуя преди да замина за София!

В "Олд Сейбрук и Последният страстен любовник" (Снимка: Росина Пенчева/Театър "София")

По време на изпитите вървях много добре и в куклите, Боньо Лунгов приемаше същата година кукли и много ме беше харесал. След третия тур дойде и ми каза, че имам много пластични ръце. Агитираше ме да се откажа от актьорското майсторство за драматичен театър и да отида при него. Но аз- какво, да се откажа от драма, да отида в кукли? За мен залогът да ме приемат актьорското майсторство за драма беше голям, защото същата година вземаха Енчо Халачев и Коко Азарян. Много хора ми казваха, че съм била "типът на Енчо Халачев", а аз си мислех: "Какво значи "типът на Енчо Халачев", аз искам при Коко Азарян"! Може би, ако не ме беше приел Азарян, щях да отида при Боньо Лунгов в куклите, но ме прие именно Азарян!

Целият клас беше силен и аз съм щастлива, че успяхме да израснем заедно. Това е много важно, защото всички бяха чудесни и аз много се гордея със своите състуденти. Смея да твърдя, че и до днес всички се обичаме, поддържаме връзка, ходим да гледаме представленията си и много се съхранихме като приятели. Давам си сметка защо стана така. Докато бяхме във ВИТИЗ, ние не бяхме особено близки помежду си. Работихме заедно, но вечер се разделяхме, всеки поемаше пътя си и живееше своя си живот. Другите класове, които бяха неразделни уж, на втората година вече не можеха да се понасят. Ние обаче не натрупахме негативна енергия един към друг. Основното беше положителната конкуренция да се справиш и да покажеш, че можеш. Когато си сред талантливи хора, просто имаш стимул да работиш.

Лилия Маравиля в "Нощта на 16-ти януари" (Снимка: Театър "София")

Нашите учители бяха прекрасни- Коко Азарян и Елена Баева, която ни беше асистент в началото. Също и Тодор Колев, а когато той замина за Канада като културно аташе, дойде Николай Поляков. Това бяха преподаватели, които много ни обичаха и просто ни учеха на всичко. Сега си давам сметка защо са толкова успешни актьорите от този клас на Коко Азарян: защото той ни учеше на респект към личността, към професията, към изкуството, към сцената. Също на почтеност, която е толкова важна не само в сферата на театъра, но и изобщо в живота. Научи ни да сме толерантни, а той постигаше това в нас с личния си пример, с богатия си творчески живот. Успя да ни научи, че когато се качиш на сцената, трябва да си като дете и не да показваш рафинирани умения, а напротив - да излезеш чист, гол и мъничък, за да можеш да трупаш впечатления, сякаш всичко ти се случва сега и за първи път. И че основният ти партньор всъщност е публиката, която е много взискателна и никога не трябва да се подценява. Пред публиката не трябва да излизаш със самочувствие, напротив. Трябва да имаш страха от нея и да се спечелите взаимно, за да се случи оная магия, която наелектризира по време на представлението и публиката, и актьора.

Още като студентка Коко Азарян ме покани да играя в Театъра на армията, даде ми главна роля, а бях само втори курс. Постановката беше "Лулу или кутията на Пандора". Всъщност тогава нямаше такава практика да се вземат студенти от ВИТИЗ да играят професионален театър. Признавам си, че оглупях, не можех да повярвам, че това ми се случва. Осъзнавах, че е голям риск. Оказва ти се доверие, ами ако провалиш и режисьора, и представлението?! Уплаших се, но Азарян ми каза: "Спокойно, всичко ще бъде наред, аз съм с теб"!

В "Тирамису" (Снимка: Театър "София")

Ще бъда съвсем искрена и ще призная, че тогава не получих добро отношение от големите актриси в Армията и си обещах, че когато живот и здраве стана актриса в театър и имам млади колеги, никога няма да си позволя да се държа с тях така, както актрисите от Армията се държаха с мен. Не можех да разбера: каква конкуренция мога да им бъда аз - една пикла във втори курс!? Както казваш, може да е било ревност, може да са ме чувствали "предпочетена", но режисьори от ранга на Коко Азарян никога не са правили компромиси в постановките си. Те просто вземат този, който ще им свърши работа.

За сметка на жените, мъжете от трупата се държаха много добре с мен, а аз имах основно сцени с мъжете. Актьорите се опитваха да ми помогнат и аз знам защо. Моите сцени бяха с тях и ако помогнат на мен, помагат и на себе си, нали?

Представлението стана хит, много голям хит. В постановката трябваше да притичам чисто гола през сцената, преди да ме убие Джак Изкормвача. Беше 1991 година и хората идваха да видят провокативната сцена, а оставаха разочаровани че съм тичала бързо и не са ме разгледали добре като гола. Всичко това беше страхотна школа за мен. И до ден днешен сънувам, че трябва да изляза да играя в това представление, а не мога да се сетя за текста. А има ли по-голям кошмар за един актьор от това да си забрави текста?!

Снимка: BulFoto

"Лулу" беше хем трамплин за мен, хем ми изигра много лоша шега. Тогавашният директор на Театъра на армията, полковникът, ми каза още тогава, че иска да ме вземе в трупата когато завърша. Получих предложение от още няколко театъра. А като завърших си останах на улицата без никой да ме иска. Това беше за мен вторият голям шамар. И досега не мога да си обясня защо се получи така. На нашата абсолвентска вечер Коко Азарян ми каза, че много страда, защото никога не е очаквал, че ще получа такова отношение от Армията. Когато е трябвало да решават за мен, те са предпочели да назначат друга актриса и той беше много обиден и разочарован. Аз пък до последно не давах отговори на другите театри, защото изчаквах Армията, предпочитах да отида там. Накрая стана така: между два стола, та на земята. На същата тази абсолвентска при мен дойде и един директор на друг театър, който смънка, че щял да ме вземе, но сега там отишъл режисьор от Армията и казал: "Аз тая Лили не я искам".

Лилия Маравиля в "Госпожа Министершата" (Снимка: Театър "София")

Имаше време, когато определено си мислех, че Театърът на армията прецака цялата ми кариера. Изживях тези неща много тежко, но трябваше да работя и реших да отида в Пазарджишкия театър. Тогава Ники Ишков, с когото сега играя във "Връзки" ми каза, че вуйчо му Сотир Майноловски е станал директор на Пазарджишкия театър и от него знае, че трупата се интересува от млади актьори. В първия момент аз се дръпнах: какво ще правя в Пазарджик? Но Ники ми каза, че Теди Москов и Сашо Морфов ще поставят там пиеси и това ме окрили, даже подкокоросах и Койна Русева да дойде с мен. Отидохме двете в Пазарджик и нищо от казаното не се случи - нито Москов, нито Морфов! Аз изпаднах в дупка защото усещах, че това не е моето място. Дори имах съпротива да се пренеса да живея в Пазарджик, а пътувах всеки ден с влака. Прекарвах дните в страшни колебания и една вечер съдбата просто ми даде знак.

В купето на път към София бяхме аз, един поп срещу мен и един студент, който през целия път четеше някаква книга. И още три мишки, три малки живи мишленца, които при всеки откат на влака се пързаляха от моите крака към краката на отчето и обратно. Аз изпаднах в ужас, а попът се опита да ме успокои, че и мишките са чеда божии. Излязох в коридора и си казах: "Това вече е адът". Мина кондукторът и аз му казах: "В купето има три живи мишки и аз не мога да вляза там", а той отговори: "А, излезли са от вагон-ресторанта и не могат да се върнат обратно". В този момент аз си казах: "Край. Аз в Пазарджик повече няма да се върна и няма да си причинявам всичко това". Обадих се на Ники Ишков и му казах, че съм отговорен човек, но не искам да вървя срещу себе си. Съзнавах, че имам подписан договор, страхувах се, че може да се наложи да плащам неустойка, но бях решена да не вървя против себе си. Бях чула, че актрисата Албена Колева искаше да дойде в пазарджишкия театър, но нямаше бройки. Разменихме се с Албена и си отдъхнах, т.е. освободиха ме с връзки.

Лилия Маравиля и Юлиян Рачков в "Олд Сейбрук и Последният страстен любовник" (Снимка: Росина Пенчева/Театър "София")

Представяш си колко бях депресирана, нали? Казвах си: "Ето, аз докато бях студентка изкарвах пари от театър, а след като си взех дипломата в ръцете, съм аут". Това да си аут е смърт за актьора, защото ние не можем да ходим да се предлагаме. Нас ни избират. Много ми е чудно като чуя някой да каже: "Ами аз не играя какво да е"! Не знам каква звезда трябва да си, за да идват хиляди предложения при теб и ти да казваш "това-да, това-не". Много се съмнявам на тези приказки. Това евентуално може да се случва на мъже актьори, защото така или иначе световната драматургия е ощетила женските образи и в повечето пиеси главните роли са за мъже. Обикновено в една пиеса има 15 мъже и една-две жени, така че при нас жените конкуренцията винаги е много по-зверска. Мъжете не си дават сметка за това и като актьори са много по-суетни от нас. Те не са свикнали на конкуренция като жените. Мъжете винаги попадат в разпределение, докато при жените...кажи ми, колко са пиесите с много женски образи? А пък заглавията с главни женски роли колко са, ти да си заглавието на пиесата, ти да изнесеш главната роля? Да си "Госпожа министершата"?! Да си Ана Каренина, да си Нора?!

И така вървя аз един ден по "Раковски", угнетена и пълна с недоверие към себе си, когато срещам Коко Азарян. Попита ме какво става с мен, а аз го излъгах, че съм добре. "Как си добре, ти не изглеждаш добре", отговори той. "Шматкам се", признах накрая и той ми каза: "Днес в четири часа при мен в кабинета ми в Армията". Пак Армията.. Какво да правя, отидох.

Тогава Коко Азарян репетираше представление с Тодор Колев, та и той дойде в кабинета. И Коко започна: "Виж я, Тодоре, нашата студентка. Шматкала се... Вместо сега да играе, върви по улиците и се шматка". Тодор Колев тогава беше станал шеф на Ефир 2 на БНТ и ми каза да се явя на кастинг за водеща на едно от състезанията, които бяха станали много популярни тогава. И аз кого да взема със себе си - Галин Стоев. Приеха ни като тандем, много ни харесаха и спечелихме прослушването. Започнахме в телевизията и така поне получавах някакви пари, а Коко Азарян продължаваше да ми се кара, че съм отказала да остана в пазарджишкия театър и че пътят на актьора минава през сцени и през роли.

Като Госпожа Министершата в едонименната пиеса на театър "София" (Снимка: Театър "София")

Един ден в неговия кабинет той ме запозна с един господин, когото аз, заклевам се, не познавах и не го бях виждала никога. Оказа се директорът на театър "Сълза и смях" Маргарит Минков. Знаех го като драматург, но като лице не го бях виждала. Той ме покани да се явя на прослушване за мюзикъла "Пепеляшка супер стар". Трябвала им именно Пепеляшка, но пееща. На кастинга получих комплименти, че съм музикална, имам слух и се справям чудесно. В крайна сметка Маргарит Минков ме взе в театъра. След време Коко Азарян ми призна, че тогава, в кабинета му, Минков му казал: "Абе аз тая не я знам, но много ми харесва и ще я взема".

Дължа много на Маргарит Минков. Той беше културен, възпитан, умен и почтен човек. Аз винаги съм била малко по-затворена, не съм била пробивна и задължително съм искала отношението към мен да бъде на основата на качествата в работата ми, да ме харесват заради това което умея, а не заради нещо друго. Тогава именно Маргарит ме посъветва да не се променям, да бъда каквато съм в оня момент и да не се поддавам на интриги и игри.

Лилия Маравиля и Христо Шопов в спектакъла "Догодина по същото време" (Снимка: BulFoto)

За да разбереш какъв човек беше Маргарит Минков, ще ти разкажа следната история. При мен дойде Николай Поляков и ме покани за хубава роля в Младежкия театър. Не знаех какво да отговоря, аз току-що бях почнала репетиции в Сълзата. Поляков се нае да говори с Маргарит Минков. Той ме извика и ми каза: "Виж, моето момиче, ако мисля само за себе си и за моя театър, аз не трябва да те пускам да играеш в Младежкия, но в случая не искам и да ти преча. Затова отивай, сигурен съм, че ще направиш хубава роля"!

При Поляков играх в "Мръсни ръце" на Жан-Пол Сартр. Партнирах си с Анани Явашев и стана много хубаво представление, а аз мисля, че направих ролята много добре. Преди премиерата сънувах, че летя. Аз винаги съм имала страх от високо, а в съня летях и по едно време се обръщам и виждам, че Анани е до мен и казва: "Хайде сега да направим един лупинг"! В съня си преодолях страха и започнах да се въртя във въздуха заедно с него. На сутринта проверих в съновника какво е да сънуваш, че летиш и разбрах, че предвещава успех. Анани също се зарадва, каза ми: "Знаеш ли колко хубаво е това? Значи "ще избием рибата" и наистина се получи чудесно представление!

2016 г. Лилия Маравиля получава наградата "Любимец 13 - Главна женска роля" от режисьора Николай Поляков (Снимка: Христо Христов/ОДТ "Апостол Карамитев" - Димитровград)

Не крия, че на мен ми беше много приятно да работя с Николай Поляков. Все пак той ми е бил учител, имах му пълно доверие. Той знаеше точно какво мога и ме насочваше да откривам нови неща, още повече, че аз не бях опитна актриса. Почувствах се удовлетворена, имах усещането, че нещата пред мен се отключват и...знаеш ли точно тогава какво стана?! Смени се властта в страната, дойдоха комунистите на власт и изритаха Маргарит Минков от "Сълзата". Следващият директор още дошъл- недошъл и ме уволни. Направи го по много грозен начин, защото не застана пред мен поне нещо да ми каже, а ме разкара "чисто документално". Почувствах се много наранена и обидена и си казах: "Аз повече в театър няма да играя". Представяш ли си - аз актрисата да си кажа това, но всичко беше заради проявеното отношение! Човек трудно приема, че е ненужен, но ако другият излезе с аргументи, ако каже че има програма и визия и аз не се вписвам във всичко това, бих разбрала. Но без думичка дори е много обидно.

Както и да е. Тогава беше времето на приватизацията, фондовете правеха някакви лотарийни програми. На една от тях режисьор беше Коко Азарян, а Тодор Колев беше водещ. Обадиха ми се да отида асистентка и пак моите учители, само и само да ме спасят, ми подадоха отново ръка. Участията не бяха много, но се изкарваха добри пари. И точно тогава Николай Поляков стана директор на театър "София". Обади ми се да ме попита какво правя, отговорих му: "Нищо, приватизация правя". Извика ме на разговор и ми предложи щат. А аз, като видях молба за театър след онова унижение, отказах. Поляков се изуми. Накара ме на другия ден да отида отново и пак ме покани. И аз пак отказах. Той беше откровен: "Моето момиче, знаеш ли колко молби за работа стоят на бюрото ми"? Казах му, че не искам да го подвеждам, а той ме посъветва да поговоря и с Азарян, който ми каза: "Виж какво, моето момиче.. Отиваш и подписваш, защото тази професия иска натрупване. Това е занаят, който се работи и се учи. Повярвай ми, той се учи на сцената. Ако ти си мислиш, че ще си казваш монолози пред огледалото и ще станеш актриса, не! Това се случва на сцената. Няма значение през какви режисьори ще минеш, може да има и некадърни. Няма значение и с какви колеги ще работиш. Вярвай ми, ти ще се учиш от всичко това, но на сцената! Хайде, отивай и почвай да учиш".

На другия ден подписах и започнах в театър "София".

В "Алонсо" на Театър "София" (Снимка: Симеон Варсано)

Там изиграх чудесни роли. Първата беше в пиесата на Стефан Цанев "Пир по време на демокрация", а след това дойде може би най-хубавото нещо в кариерата ми - "Три сестри" със Стоян Камбарев. Този човек беше вселена! Той ме научи как трябва да се мисли за това, което правиш на сцената. Беше изключителен режисьор, а това представление заслужено е в съкровищницата на най-хубавите неща, правени на българска сцена. Познавам хора, които идваха да го гледат по 10 пъти, беше гениално представление. Ето това е една много важна част от пътя ми на актриса. В това представление си партнирах с прекрасните Бойка Велкова и Снежина Петрова, а сред мъжете бяха Ники Урумов, Деян Донков. Нямам думи за това представление и за значението му в моето израстване като актриса!

Но животът не е права линия и както често се случва, особено след като Поляков стана зам.- министър на културата и напусна театъра, дойде период без роли за мен. Получавах малки ролички и разбрах, че такива амплитуди има всеки актьор: в един момент си горе, а после слизаш главоломно надолу.

Преживях тежко този момент. Явно проблемът е бил в мен, защото аз съм такъв човек. Винаги се притеснявам да не съм в тежест на някого и ми беше изключително неудобно като нямам роля да не тежа на бюджета на театъра. Изпитвах дори някакво угризение, когато отивах да си взимам заплатата. Струваше ми се някак непочтено, че другите хора играят, а аз на какво отгоре взимам пари?! И тогава се прокраднаха съмненията дали изобщо ставам за тази работа? Защото нали нас ни избират и аз ако ставам, ще ме изберат, така си казвах... Такава съм мазохистка, на моменти дори глупава, че винаги търся вината първо в себе си. Казвах си: "Никой не ти е виновен, явно не правиш нещата както трябва"!

И точно защото не знаеш какво можеш да чакаш в живота и защото пътят на актьора е поредица от върхове и падове, в театър "София" дойде режисьорът Здравко Митков.

С Йосиф Сърчаджиев след церемонията на Националните награди "Любимец 13" през 2016 г. (Снимка: Христо Христов/ОДТ "Апостол Карамитев" - Димитровград)

В началото той нямаше добро мнение за мен. Може би е мислил, че съм парашутист, защото това се случва в нашата професия, още повече като знаеше, че бившият директор Николай Поляков ми е бил преподавател във ВИТИЗ. В началото имаше напрежение между нас с Митков, докато той не ме разпредели в "Развратникът". Недоверието приключи в момента, когато излязохме да репетираме на сцената. Там аз започнах да търся образа си и исках да експериментирам. Това го накара да започне да се забавлява с мен, дори да започне да играе с мен. А когато режисьорите започнат да играят и да показват са много сладки, нали знаеш? Аз съм много щастлива, че всъщност Здравко Митков ме хареса именно на сцената. Спечелих доверието му и след това получих и ролята на Дойката от "Ромео и Жулиета", която роля много си обичам. Също и в "Хотел между тоя и оня свят", където получих централна роля. Здравко Митков наистина ми даде много възможности и благодарение на него успях да се срещна с чудесна драматургия, а самият него много го харесвам, защото е интелигентен и много фин човек. В комбинация със сценографката Невяна Кавалджиева, лека и пръст, Здравко Митков направи невероятни неща в театъра и аз се радвам, че бях част от тях. По същото време се получиха и важните ми неща в киното.

Още

Лилия Маравиля: Христо Шопов ме спаси от провал

Лилия Маравиля: Христо Шопов ме спаси от провал

Моят първи филм беше още през 1990 година, "Индиански игри" на Иван Андонов, където играх с Христо Шопов. После направих образа на учителката по физическо в "Гори, гори огънче" и след това-застой. Едва след години попаднах в продукция с немски режисьор и точно тогава трагични събития от живота ми ме накараха да се замисля върху странните завои от пътя и съдбата на актьора.

По време на тези дългоочаквани снимки почина татко. Получава се май така, че винаги когато имаш много тежък момент в живота, трябва задължително да играеш. Когато се случи най-тежкото да загубиш близък, ти задължително имаш представление, което не можеш да отмениш и излизаш и играеш пред публиката. Това е нещо като орисия, като допълнително изпитание за актьора. Дори съм си говорила със Стефка Янорова, която ми сподели, че в деня, когато е изгубила брат си, вечерта е имала представление с Мариус като режисьор в "Укротяване на опърничавата". Мариус събрал всички и казал: "Ако Стефка реши да не играе тази вечер, представление няма да има". Стефка, разбира се, излязла на сцената.

Актрисата Лилия Маравиля получава ИКАР, 2014 г. (Снимка: BulFoto)

Мисля, че Господ ни изпраща това за да ни съхрани, защото като се потопиш в света на театъра, изключваш и забравяш за най-тежкото от реалността и така можеш да я преживееш по-лесно. Година и половина след като почина татко, почина и майка ми. Това ме съсипа, но така се случи, че малко след това трябваше да отида на кастинг за филма "Love.net". Ходих на три кастинга, дори на четири, така че аз тази роля съм си я спечелила със зъби и нокти. В сценария мъжките роли бяха писани специално за Христо Шопов и за Захари Бахаров, а след това трябваше да търсят женските роли. На третия кастинг трябваше вече да се срещна с Христо Шопов, който беше ясно, че ще играе главната роля, а в киното е много важно героите да си пасват в кадър, "да си отиват" един с друг.

Ние с Христо вече имахме опит от "Индиански игри" и беше много симпатично, защото се видяхме след 20 години, а все едно вчера сме снимали заедно. Особено предизвикателство за мен беше финалната сцена на филма, когато чета писмото от героя на Христо. Режисьорът Илиян Джевелеков бе решил това да е един кадър без прекъсване. Трудното е, че в сцената аз тръгвам отникъде и стигам до много висок емоционален момент. Там аз започвам да чета писмото спокойно и градя, градя, докато накрая избухвам в плач.

С режисьора Илиян Джевелеков по време на снимките на филма "Love.net"

Направих малко репетиции, защото след всяка аз първо трябва да се успокоя. Настроението в началото е коренно противоположно от това, с което сцената завършва. Оказа се, че пред камера съм направила нещата още на първия дубъл. След това съм говорила с много хора, които са ме питали как успях да се справя с тази сцена. Наскоро пак си гледах филма и това е моментът, с който много се гордея. Вярвам, че загубата на майка ми също ми помогна, защото аз бях в състояние на непрекъснато задаване на въпроси и в търсене на отговори за живота и себе си.

Със Снежана Макавеева и Михаил Билалов, с които си партнират в сериала "Под прикритие" (Снимка: BulFoto)

В различните периоди от пътя на актьора му се предоставят ситуации, които той трябва да използва, ако е способен и мислещ човек. В такива моменти той трябва да трупа впечатления от себе си, за да може да използва всичко това нататък. Затова сега се чувствам много добре на сцената и на екрана, защото вече имам житейски опит, който е много важен за всяка една роля и не бих направила компромис в работата си, тай като именно компромисът е изневярата към театъра и към изкуството въобще. От професора ни сме възпитавани точно в това, че не трябва да се правят компромиси. Театърът е голямата ми любов и аз винаги подхождам много почтено към сцената. Никога не бих си позволила да участвам в халтура например. Да, ето какво не бих направила, не бих участвала в някаква халтура! Познавам колеги, които правят представление за пет дена. И излизат, играят, лъжат публиката че правят нещо и даже им събират парите. Ето такова нещо е безобразие, защото е непочтено към публиката, а да не говоря колко е непочтено и нехигиенично към теб самия като творец.

Лилия Маравиля и Христо Шопов в "Love.net" на режисьора Илиян Джевелеков

Още

Режисьорът на "Вездесъщият" Илиян Джевелеков:  Всеки от нас има своите мръсни тайни

Режисьорът на "Вездесъщият" Илиян Джевелеков: Всеки от нас има своите мръсни тайни

Актьорът трябва с достойнство да приема и успехите, и неудачите си. Аз, например, бях номинирана няколкократно за награди, но не ми ги даваха. Може да не съм заслужавала, а може и да съм заслужавала, особено за Дойката от "Ромео и Жулиета". Но не съжалявам, че тогава не съм получавала награди. Интересното е, че първата ми награда е за кино -"Златна роза" за "Love.net". След това получих още много: Икар за главна женска роля, Театрал №1, Жена на годината.

С доц. Любомир Караджов на Националните награди "Любимец 13" (Снимка: Христо Христов/ОДТ "Апостол Карамитев" - Димитровград)

Наградата "Любимец 13 - Главна женска роля" не е само за една роля. Гледали са ме в 3 роли и много ми хареса надслова на церемонията "Пътят на актьора", защото за мен това е най-ценното за него: извървеният път. Когато нещо дойде изведнъж, не си готов да понесеш известността и тези 3 минути слава. Аз предпочитам хората да харесват това което правя роля след роля, роля след роля и да ми вярват всеки следваш път.

Затова сега мога да кажа, че съм изключително щастлива, защото съм минала по своя път и дължа всичко благодарение на него.

Автор: Любомир Караджов

доц. Любомир Караджов, автор на сборника "Пътят на актьора" (Снимка: Личен архив)

Любомир Караджов завършва специалността "Българска филология" в Софийския университет "Св. Климент Охридски" през 1989 г. и магистратура по финанси във ВТУ "Св. Св. Кирил и Методий" през 2003 г.

Още

Милица Гладнишка: Артистът трябва да предизвика, когато прави нещо в изкуството

Милица Гладнишка: Артистът трябва да предизвика, когато прави нещо в изкуството

Започва работа в БНТ през 1992 като репортер в новините. Същата година става водещ на предаването "Бизнесмагазин" от икономическата поредица "За един милиард" по Канал1 на БНТ. Автор и водещ е на телевизионните предавания "Винаги в неделя" (1994-1998), в което на живо гостуват значимите български творци от сферата на популярната музика, изобразителното изкуство и театъра; Стадион (1999-2003) и "100%" (2003-2008) -икономическо предаване на БНТ-Пловдив, утвърждаващо процесите на присъединяване на България към ЕС.

В периода между 2009 - 2012 е директор на телевизиите "Евроком България" и "Нова Българска Телевизия" (NBT), както и управител на медийната група "Евроком България", собственик на телевизия NBT, вестник "Новият глас" и новинарски сайтове.

Още

Владимир Карамазов, Юлиан Вергов и Захари Бахаров - въображение, мисъл, стил!

Владимир Карамазов, Юлиан Вергов и Захари Бахаров - въображение, мисъл, стил!

Любомир Караджов е сценарист и продуцент на филми за ДЕУ (сниман в Република Корея), Шел, БНР, ВВС, както и исторически филми, награждавани на фестивали и излъчвани по Канал 1 на БНТ, Ефир 2 на БНТ, БНТ-Пловдив, Нова българска телевизия, Пловдивска православна телевизия и др.

В периода 1997 - 2007 е председател на телевизионната секция на СБЖ в Пловдив.

Любомир Караджов е един от основоположниците на идеята Пловдив да се кандидатира за Европейска столица на културата през 2019 г. и подкрепя "Меморандума за подкрепа на кандидатурата на град Пловдив за Европейска столица на културата през 2019 година", подписан от интелектуалци и общественици на 7.02.2011 г. в Пловдив.

В сферата на корпоративните комуникации е автор на PR-концепции за налагането на българския пазар на автомобилните марки DAEWOO, MAN и FORD, за което е удостоен с професионални награди. Промотира компаниите Shell и Pennzoil в България.

Още

 Мариус Куркински: Усетих театъра като начало на едно излитане и скок от този задушаващ бит

Мариус Куркински: Усетих театъра като начало на едно излитане и скок от този задушаващ бит

Разработвал и реализирал медийните стратегии на Международен панаир-Пловдив, компаниите "Филикон" и "Биовет", хотелите "Тримонциум" в Пловдив и "Добруджа" в КК "Албена". Автор на разработки за идентичността на медии с различна собственост.

Бил е консултант по политически PR на участници в местни и национални избори. Работил е като професионален PR на фирмата с общинско участие "Градски транспорт"-Пловдив, а след това ръководи медийната политика на НПО "Сдружение за правна помощ на потребителите".

От 2011 г. Любомир Караджов е преподавател по Медии и PR, Кризисен PR и реклама на студентите от управленските магистратури "Артмениджмънт" и "PR на арторганизации" в АМТИИ.

През 2014 става доктор със защитена дисертация на тема: "PR-ът като висша мениджърска функция в управлението на арторганизациите". През същата година е назначен за PR на Академията за музикално, танцово и изобразително изкуство. По този начин става един от малкото професионални комуникационни мениджъри, работили в институции с всички видове собственост - частна, общинска, държавна и НПО.

Автор е на книгата "Кризисен PR на арторганизации", която изследва комуникационните технологии на кризисния мениджмънт в сферата на изкуството. Книгата е определена като първо по рода си изследване у нас.

През 2015 г. Любомир Караджов е избран за доцент по Кризисен PR, медии и комуникации в Академията за музикално, танцово и изобразително изкуство в Пловдив.

Още

Йосиф Сърчаджиев:  Това, което имам и с което работя, това е "вик на кръвта"

Йосиф Сърчаджиев: Това, което имам и с което работя, това е "вик на кръвта"

През 2016 издава книгата "Пътят на актьора", която съдържа очерци за водещи български актьори като Мариус Куркински, Йосиф Сърчаджиев, Лилия Маравиля, Герасим Георгиев-Геро, Милица Гладнишка и др.

PR на проекта и церемонията "Националните награди за актьорско майсторство "Любимец 13".

Като учен и преподавател има интереси в сферата на комуникационните дейности на артистичните организации и по-специално поведението им в периоди на кризи. Участник е в наши и международни научни форуми.

Коментирай 1

1/1

С наградата "Любимец 13 - Главна женска роля" на Националните награди "Любимец 13" през 2016 г. (Снимка: Христо Христов/ОДТ "Апостол Карамитев" - Димитровград)

С доц. Любомир Караджов на Националните награди "Любимец 13" (Снимка: Христо Христов/ОДТ "Апостол Карамитев" - Димитровград)

С Йосиф Сърчаджиев след церемонията на Националните награди "Любимец 13" през 2016 г. (Снимка: Христо Христов/ОДТ "Апостол Карамитев" - Димитровград)

"Любимец 13 - Главна женска роля" 2016 (Снимка: Христо Христов/ОДТ "Апостол Карамитев" - Димитровград)

2016 г. Лилия Маравиля получава наградата "Любимец 13 - Главна женска роля" от режисьора Николай Поляков (Снимка: Христо Христов/ОДТ "Апостол Карамитев" - Димитровград)

Лилия Маравиля и Христо Шопов в спектакъла "Догодина по същото време" (Снимка: BulFoto)

Със Снежана Макавеева и Михаил Билалов, с които си партнират в сериала "Под прикритие" (Снимка: BulFoto)

В "Алонсо" на Театър "София" (Снимка: Симеон Варсано)

Лилия Маравиля в "Нощта на 16-ти януари" (Снимка: Театър "София")

Като Госпожа Министершата в едонименната пиеса на театър "София" (Снимка: Театър "София")

С режисьора Илиян Джевелеков по време на снимките на филма "Love.net"

В "Тирамису" (Снимка: Театър "София")

Лилия Маравиля и Юлиян Рачков в "Олд Сейбрук и Последният страстен любовник" (Снимка: Росина Пенчева/Театър "София")

В "Олд Сейбрук и Последният страстен любовник" (Снимка: Росина Пенчева/Театър "София")

Снимка: BulFoto

Лилия Маравиля в "Госпожа Министершата" (Снимка: Театър "София")

С Деян Донков в спектакъла "Палачи" от МакДона (Снимка: Гергана Дамянова/Театър "София"

Лилия Маравиля в "Тирамису" (Снимка: Театър "София")

Лилия Маравиля и Христо Шопов в "Love.net" на режисьора Илиян Джевелеков

Актрисата Лилия Маравиля получава ИКАР, 2014 г. (Снимка: BulFoto)

доц. Любомир Караджов, автор на сборника "Пътят на актьора" (Снимка: Личен архив)

С "Икар" 2014 г. за Водеща женска роля за г-жа Министершата в "Г-жа Министершата" на Театър "София" (Снимка: BulFoto)

Календар

Препоръчваме ви

Татяна Лолова и нейните "Дневници & делници" (галерия)

Обичаната от всички актриса представи пред почитатели в клуб "Перото" втората си автобиографична книга

Шоколади "Гайо" - какаото обича Пловдив

"Всички имаме нужда от емоция, от смисъл, от преживяване както в нещата, които правим, така и в тези, които консумираме", казва магьосникът на шоколада

Еротичните рисунки на японския идол Кацусика Хокусай

Художникът е оставил над 30 000 картини, ескизи и гравюри

Авторката на феминистката книга "Женският въпрос" умира от скръб по сина си

Лили Браун се омъжва два пъти, но развива идея за премахването на брака