СЪВРЕМЕННА ДРАМАТУРГИЯ
Един атеист, когото Бог прибра на Рождество
15 години от смъртта на големия британски драматург Харолд Пинтър
Автор : / 68306 Прочита 4 Коментара
Харолд Пинтър (1930 - 2008), Великобритания, 15 май 1979 г. / Снимка: Getty Images
"Ако искате да гледате театър и в края на постановката да се почувствате пълен с емоции за размисъл, гледайте Пинтър!". Това казва един критик по най-простичкия и разбираем начин за публиката.
"Харолд Пинтър натъжи света за последно на 24 декември през 2008 година, когато този мрачно пишещ, но иначе усмихнат и добронамерен човек, почина!", пише един френски журналист. Пинтър почина на 78-годишна възраст след продължителна битка с рак на гърлото и бе погребан в Лондон. Той претендираше да е атеист и затова някои се пошегуваха, че явно Бог не го е смятал за такъв, щом го прибра при себе си по Рождество.
Харолд Пинтър е не само драматург, но също така поет, режисьор и актьор. През 1998 година публикува том с "проза, поезия и политика", озаглавен "Различни гласове".
Роден е на 10 октомври 1930 година в Лондон, във фамилията на шивачи, евреи-бежанци, тръгнали от Русия, и през Полша и Португалия, установили се в Лондон. Учил е в Кралската академия за драматично изкуство. В началото на 60-те години на миналия век се озовава в кръга на историчката лейди Антония Фрейзър, която в Англия е считана за "втората по блясък след Лейди Ди".
Пинтър е носител на множество награди: наградата на името на Херман Кестен, на Франц Кафка, Австрийската държавна награда за европейска литература и Нобелова награда за литература през 2005-а. Тук трябва да отбележим, че и ние, българите, имаме своя реверанс към драматурга - през 1995 година Харолд Пинтър бе удостоен с титлата Почетен доктор на СУ "Свети Климент Охридски". По същото време у нас се играеше пиесата му "Завръщане у дома".
Част от творбите му носят псевдонима David Baron. Пинтър работеше активно до 2003 година. Трудно е да се изброят по име всичките му творби, но като че ли най-известен е с "Кухненският асаньор" (1960). Ще споменем и "Рожден ден" (1958), "Парникът" (1958, представена за първи път през 1980 г.), "Портиерът" (1960), "Колекцията" (1962), "Любовникът" (1963), "Завръщане у дома" (1965), "Пейзаж" (1968), "Стари времена" (1971), "Ничия земя" (1975), "Измяна" (1978), "Нещо като Аляска" (1982), "Сам на пътя" (1984), "Лунна светлина" (1993), "Тленна прах" (1996) и др.
Той е един от най-значимите драматурзи в Англия от втората половина на 20 век. Героите в пиесите му са обикновени хора, мизансценът - скромен, но онова което се случва на сцената е изпълнено с мистериозна многозначителност, дълги паузи и съспенс.
Темите му са разнообразни, но преобладават тези за властолюбието и драмата на поражението; страха от неизвестността и абсурда на човешкия живот.
Пинтър беше отявлен пацифист и един от малкото съвременни дарматурзи, които критикуваха военната политика на Великобритания и Щатите в Близкия изток. Това несъмнено му е създавало катто привърженици, така и много врагове. През последните две десетилетия от живота си драматургът е не само творец, но и активен политически деятел.
Животът на този изключително интересен човек е много любопитен: До 1960 година той работи като актьор в пътуващи трупи. До края си твърди, че нищо не може да замени живото общуване с "прахта от сцената". Първия си текст като драматург създава през 1957 година и това е едноактната пиеса "Стаята". Успехът й го окуражава и от тогава до смъртта си, Пинтър пише редовно за театъра, телевизията и киното.
Написал е двадесет и девет пиеси. Последната - "Припомняне на минали неща", е създадена през 2000 година. Много критици отбелязват, че сюжетите на пиесите на Пинтър са универсални и актуални. Той се занимава с екзистенциални въпроси като смисъла на живота и упорството на човека да го живее "въпреки"; неизвестното бъдеще и смъртта.
Всички тези въпроси естествено пораждат напрежение от страх и тревожност. Съвременният човек едновременно се ползва и се чувства заплашен от глобалната икономика, масовата комуникация и стремителното развитие на новите технологии. Пинтър умееше да изследва тази проблематика по начин, който да ни внуши един основен проблем - колко човекът все по-трудно разпознава себе си сред глобалния свят.
Много критици спорят, дали Пинтър е абсурдист като Бекет и Йонеско, или доста по-различен от тях. Някои казват, че основната разлика е в това, че Пинтър сякаш не само изследва, а "разследва" проблемите и в крайна сметка не оставя героите си да се чувстват безднадеждно самотни в ирационалния и враждебен свят, а им подхвърля "спасителен пояс" да се измъкнат от него, като променят светогледа си за него. Това е "светогледна новост", казва един драматург.
Харолд Пинтър / Снимка: Getty Images
Този негов похват личи още в дебютните му текстове през втората половина на 50-те и началото на 60-те години. Това е времето на "сърдитите млади". Пинтър се насочва към теми за разрушителната промяна на съзнанието, самочувствието на индивида и взаимоотношенията му с другите. При него всяка жинейска ситуация е под заплаха, и в същото време търси изход. Езикът е разговорен и стереотипен.
Дори в мрака на битието неговите герои трогват до усмивка със своята болезнена подозрителност към останалите и с трагикомичната си обсебеност от собствената им територия и собствените им вещи - неща, които те отстояват на всяка цена. Героите на Пинтър водят битка за себезапазването си. Те никога не са дотолкова отчаяни, или изплашени, че да забравят себе си. Това силно отличава Пинтър от абсурдистите.
В пиесите му има и два много специфични момента на общуване - на вербално ниво и на мълчаливо ниво. Първото е като синоним на съгласието, а второто - на отрицанието, но също и като малка пауза за размисъл. В това отношение Пинтър е направо гений на мълчаливата драма. Той ни доказва на практика, че битките могат да се водят и безмълвно. Както се изразяват познавачи, "персонажите на Пинтър отстояват завоюваните идентичност, позиция и територии в тихия ужас на езиковото сражение". Това е техният специфичен начин да съществуват, макар и "постоянно обсебени от паническа несигурност".
Голямото по обем и създавано в продължение на повече от четири десетилетия драматургично творчество на Пинтър би могло да бъде разделено на четири основни периода. В първия период експертите поставят ранните му творби, в които заплахата за човека идва отвън. Във втория период заплахата сякаш се е разпространила и всеки е едновременно и узурпатор, и жертва. Третият период условно датира от 1968 година, когато Пинтър вече е политически ангажиран. Тук дават за пример пиесата му "Сам на пътя". И последният, четвърти период, според критиците, е свързан с творби, в които репресията вече е ескалирала до насилие над личността, упражнявано като натиск от самата политическа система, респ. от авторитарната власт.
Самият Харолд Пинтър донякъде е и политическо лице - бил е официален представител на Европейската група на писателите "PEN" в средата на 80-те години на миналия век, със задача да проучи нарушаването на човешките права на кюрдите в Турция.
Още
Владо Пенев и Деян Донков в новата постановка на Явор Гърдев "Завръщане у дома" от Харолд Пинтър
Пиесата му "Завръщане у дома", за която вече споменахме, че е играна у нас точно по време на гостуването му в България, е творба, която критиците причисляват към втория му период. Някои считат, че тя е неговата най-добра пиеса и се мотивират с това, че тя обединява тревожността на човека пред заплахата на непознатия свят с търсенето на последна възможност, човек да намери някаква сигурност за себе си.
Не такъв е Пинтър в следващите си творби. Той все повече навлиза в лоното на постмодерната драма, където екзистенциализмът взима връх и авторът става все по-песимистично настроен. Текстовете на Пинтър, които принадлежат към постмодерната драма включват "Пейзаж", "Стари времена", "Ничия земя", "Измяна" (написани в периода 1968-1984), както и "Сам на пътя", "Планински език", "Лунна светлина", "Тленна прах" и др., създадени от 1984 до смъртта на драматурга.
Всички критици са единодушни, че към драматургията на Пинтър трябва да се подхожда задължително чрез стратегията на психоаналитичното тълкуване. Пинтър прави дълбинен анализ на човешкото съществуване.
Самият той преживява екзистенциални страхове. Бори се с рак на гърлото от 2002-ра година, когато е диагностициран, до смъртта си. Преживява тежка операция. Когато през 2005 година научава, че е награден с Нобеловата награда за литература, лекарите му забраняват да пътува. Пинтър, обаче, не ги послушва. Нещо повече, медиите пишат, че е отпразнувал наградата си в любимия си ресторант в Лондон. Когато от "Ди Цайт" го питат, защо не спазва лекарските съвети, отвръща: ‛Защото съм жив, вместо мъртъв".
Харолд Пинтър / Снимка: Getty Images
Що се отнася до самата награда, то тя не бе посрещната с единодушен възторг. Напротив, някои я нарекоха "срам за световната литература". Той не отговори на нападките. Единственото, което каза пред един вестник е многозначителното "Нямам думи". До последно си остава "старчето от сърдитите млади", както сполучливо го определя един актьор.
Пинтър никога не е оставял аудиторията безразлична - нито чрез творбите си, нито като ярка обществена личност. Героите му са заложници на самотата си, а горчивият им хумор сякаш задълбочава това усещане, но в тях има много живот. Един критик ги нарича "ескизи на собствената душа на Пинтър". Определено можем да се съгласим с това.
Харолд Пинтър / Снимка: Getty Images
Самият Пинтър, по време на гостуването си в България казва: ‛Когато става дума за пиеси, става дума за конфликти, смут и бъркотия. Никога не съм бил готов да напиша весела пиеса, но съм готов да се наслаждавам на весел живот..."
Такъв беше големият Харолд Пинтър - един "особен" човек с особено големия талант да изважда страховете ни на показ на сцената, и да ни накара да ги погледнем без страх в очите.
Еми МАРИЯНСКА
;void(0);){kind=link}
;void(0);){kind=link}