За него казват, че е "нарисувал" България така точно, както никой друг. Направил е това и за други страни на Балканите, затова го наричат "Балкански Колумб", но на нас ни е завещал и архива си. Феликс Каниц популяризира България с любов. Той е легендарна личност - археолог, етнограф, географ и художник със световен принос за картографията и описанието и на други страни и народи.

Роден е в Будапеща, в границите на Австрийската империя, затова е цитиран като австрийски и австро-унгарски учен, но както правилно отбелязват биографите му - той е космополитна личност, принадлежаща на света.

По рождение е евреин, но приема за своя религия християнството. Умира на 74 във Виена, преди 120 години, на 8 януари 1904-та.

Феликс Каниц (1829-1904), Източник: Научен архив на БАН

Феликс Филип Емануел Каниц е роден на 2 август 1829 година. Още от малък проявява интерес към музиката и рисуването. След като остава кръгъл сирак едва навършил 14, бил принуден сам да си изкарва прехраната. Започва работа като практикант гравьор към Литографския институт на Вице Грим. Веднага наставниците му забелязват точността, с която изработва илюстрации.

През 1847 година заминава за Виена и започва работа в Литографския институт на Зини. Каниц били толкова любознателен, че учудвал всички с познанията си по история на изкуството. Всеки път, когато имал свободно време и пари, попълвал тези свои познания, като обикалял музеите в Нюрнберг, Дрезден, Мюнхен и Париж.

Като художествен редактор на сп. "Илюстрирте цайтунг" бил изпратен в Югоизточна Европа - обикаля Босна и Херцеговина, Черна гора, Далмация, Сърбия и България. Първата му научна студия - "Римски находки в Сърбия" излиза през 1862 година.

През 1870 година става уредник на Антропологическото дружество във Виена. Научните си изследвания изпраща в Императорската кралска академия и бързо е забелязан и оценен като учен-изследовател. Става член-кореспондент на Географските дружества в Дрезден, Санкт-Петербург, Берлин и Виена. Избран е за попечител на Музея на търговията и член на Директорския съвет на Клуба на науките във Виена. От 1878 годиина е посочен за императорски съветник на император Франц Йосиф I.

Бабини кули при Видин, худ. Ф. Каниц / Източник: Научен архив на БАН

Този невероятен човек и учен има особено значение за нас, българите. Не случайно видинското село Каниц е кръстено на негово име. Провъзгласен е и за почетен гражданин на Ловеч "за подробно изучаване историята на града".

В Сливен рисува фабриката на Добри Желязков и ландшафта на Сините камъни и планината.

Сливенските камъни, както нарича Каниц Сините камъни / Източник: Архив на БАН

Каниц е посещавал България 18 пъти в периода от юли 1860-а до 1883 година - повече от две десетилетия. Изследователската си работа по българските земи започва през 1868 година. Автор е на уникални трудове от исторически, етнографски и географски характер за България.

Във възрожденската ни преса излизат статии за дейността на Каниц, в една от които се отбелязва, че "никой от странните пътешественици из България не е писал толкова вярно и точно като Ф. Каниц" (Янко Ковачев, Българский народен календар за 1875 г.).

Фабриката на Добри Желязков в Сливен / Източник: Научен архив на БАН

Във в. "Независимост" от 7 април 1873 г. се отбелязва: "Господин Каниц е турил вече под печат своите пътешествия по България, които са любопитни не само за европейците, а и за назе, защото ние и до днес още не сме изучили сами себе си."

При престоя си в Ловеч, например, Каниц прави такова детайлизирано описание на града, не само с текст, но и с рисунки, че самите ловчанлии остават възхитени от задълбоченото му проучване. Той провежда и археологически разкопки на Ловешката крепост.

Когато за пръв път идва в България, Каниц бил на 30 - съвсем млад, но толкова добре запознат с картографията, че още тогава от обиколките си установява, че географските и картографските данни на Ами Буе, Хайнрих Барт, Огюст Викенел и други европейски учени за България са неточни и оскъдни. Особено впечатлен останал от областта между Дунав и Черно море.

Балчик, през погледа на Ф. Каниц / Източник: Научен архив на БАН

Така се ражда трудът му "Оригинална карта на Дунавска България и Балканът", в който обозначава 3200 български селища, 35 манастира и много крепости. За този труд бива награден със златен медал на Географския конгрес в Париж през 1876 година. Резултат от пътешествията му из българските земи са още много уникални бележки и статии с исторически, етнографски и географски характер.

Картата на Дунавска България, която Каниц прилага към том трети на своя труд "Дунавска България и Балкана" е толкова подробна и точна, че руският генерален щаб по време Руско-турската война я препечатил и използвал във военните действия. Картите на Феликс Каниц са били използвани и на Берлинския конгрес от Великите сили (1878) за установяване на следвоенните граници на Балканския полуостров.

Карта, изработена от Ф. Каниц / Източник: Научен архив на БАН

От 1885 година ученият създава нови 50 карти на Сърбия, Княжество България и Източна Румелия. Издава и актуализиран 3-томен труд "Дунавска България и Балкана" - пътни студии, които за жалост за дълго време остават непреведени на български.

За последен път Каниц е бил в България през 1883 година. Умира на 8 януари 1904 година във Виена на 74-годишна възраст.

Каниц оставя многобройни скици и рисунки за живота и бита на народите на Балканите. През 2013 година в Париж бе организирана изложба с част от тях. Организаторите й подчертават, че Феликс Каниц е "личност с осезателно присъствие в историята на Балканите от втората половина на ХІХ век".

Стара планина над Сливен / Източник: Архив на БАН

Що се отнася до България, монографията на Каниц "Дунавска България и Балкана" е пръв опит за представяне на България в образи. Каниц с фотографска точност е нарисувал видяното и е изработил карти на маршрутите, които е обходил. Вече споменахме с каква прецизност е изработил картата на Дунавска България. По същия начин изработва графични изображения и на много археологически паметници, на сцени от бита на обикновените българи, архитектурни композиции и отделни фрагменти, които са го впечатлили при обиколките му из страната.

Рисунка на Ф. Каниц, илюстрираща ракурс от българския бит / Източник: Научен архив на БАН

И като говорим за Феликс Каниц като за учен-изследовател и художник-картограф, да кажем, че той е ценен за България не само като такъв, но и като влиятелна фигура, взела публично страна в борбите за национално освобождение на народа ни. По време на Априлското въстание през 1876 година Каниц пише статии в западните вестници в защита на поробените българи.

Приносът на Каниц за запознаването на европейците с материалната и духовна култура на България, с нейните географски особености, природни ресурси и хора, е изключителен. Той е от малкото чужденци, усетили душевността на българина и опознали нашите вековни традиции.

Каниц показва на света красотата на България и българите. През 1884 година, напълно заслужено Феликс Каниц е избран за почетен член на Българското книжовно дружество (днес Българска академия на науките). За любовта на този чужденец към България красноречиво говори фактът, че през 1936 година архивът и библиотеката на Феликс Каниц са завещани на Академията и чрез посредничеството на българската легация в Будапеща, в БАН постъпва една безценна колекция от негови акварели, рисунки, скици, карти, фотографии, ръкописи, както и много негови книги.

Троянски манастир, рисунка на Ф. Каниц / Източник: Архив на БАН

Това е безценен дар с огромна документална и художествена стойност. И също така, израз на голямата обич на Каниц към България. Сред рисунките, които ни е завещал, има изгледи от някогашните Видин, Кулата, Лом, Никопол, Оряхово, Белоградчик, Търново, Провадия, Варна; от Стара планина, околностите на Свищов, Троян, Шипченския балкан и др.

Скиците са рисувани лично от Каниц, а по-късно биват увеличени и оцветени от виенски художници.

Вратцата, худ. Ф. Каниц / Източник: Научен архив на БАН

Каниц ни е оставил рисунки на български носии, на оръдия на труда, битова уредба на дома и много други безценни свидетелства за народния ни живот от онова време.

Една от най-хубавите биографии за този необикновен човек е на неговия сънародник и българист Геза Фехер. Българският професор Стоян Романски пък е автор на книга за рисунките на Каниц.

Мостът на р. Росица при Севлиево / Източник: Научен архив на БАН

Чрез разказите и рисунките си, Феликс Каниц се изявява като един от най-големите приятели на нашия народ.

Тук ви предлагаме само текст от пътеписа му за Ловеч и Ловешкия край, в превод от немски на проф. Парашкев Стоянов и Петър Горбанов. Става въпрос по-конкретно за главата, озаглавена "От Търново през Севлиево за Ловеч и Свищовъ" от съчинението на Каниц "Дунавска България и Балкана":

"По шосето за Ловеч навлязохме в едно плато, което сутринта току-що бе огряно от слънцето. Както в географско, така и в геологическо отношение, това плато представлява западното продължение на описаното малко по-горе плато, разположено между Търново и Севлиево. По леко наклонената пътека се изкачваме върху терасата, след това по хубав мост преминаваме през Остриечка река и накрая, през три наклонени завоя се стига до един хан, разположен на най-високата точка на пътя, намираща се на 242 м над Севлиево и на 192 м над Ловеч. По пътя човек може да хвърли поглед към плътно обраслите с гори врязвания на Острец и Бивол, както и в плодородната долина на Кереч Павлиян, а на север към просторните грамадни ливади и ниви на Брестово, Къкрина и Пресека, където огромни волски и овчи стада позволяват да се направи извода за благосъстоянието на тези села, разположени по височините. Пътят общо взето е добре построен и терасиран, тъй като всички горепосочени селища са разположени далеч от него. След пълни 6 часа пътникът не вижда обитаемо от човек жилище с изключение на един хан и на една стражарница. Въпреки че интересите ми водеха до чести престои, едва в три часа следобед видяхме широката долина на река Осъм и малко след това със завой на юг и пресечения от нея град Ловеч.

Ловешкият покрит мост през 1899 г. / Източник: Музей на Ловеч

Всички тези мюсюлмански градове са красиви с багрите си и много живописни, особено гледани отдалеч. В първия момент на отрезвяване пътникът, познаващ добре Ориента, си задава въпроса: "Какви ли неприятни разочарования ни очакват тук?" През източното предградие Стратеш стигнахме до жалък мост, който свързва махалите Мустафа и Долна с левия бряг на р. Осъм. Дори и най-неблагоустроеното и бедно немско село би се срамувало от подобен грозен мост, още повече, че той, подобно на "Ponte de Rialto" (във Венеция - б. пр.), се използва и като закрит базар. Нека ни извинят прочутите мостостроители и майстори на града на лагуните Антонио да Понте и Луиджи Болду, когато сравнявам техния великолепен мост с лошия строеж на дървения мост на ловешкия "Осма кьопрюсю". Изгнилите дъски и пробитите вече дупки по този мост бяха съдбоносни и опасни дори за краката на моя кон.

Единственото преимущество на този ужасен мост бе освежителната сянка, която предоставяше дъсченият покрив, за проходящите и за продавачите през летните горещини. През 1874 г. той бе напълно съборен поради опасност от срутване и на негово място бе издигнат нов, построен от майстор Никола от Дряново. Новият мост лежи върху седем стълба от варовиков камък, докаран от близкото село Радювене. Стълбовете на моста са украсени с лъвове и други скулптури. Горната му част е дървена и от двете страни на платното му са построени стотици малки магазинчета. По решение на общинския съвет (биладие) наемът от тези магазинчета трябва да се употребява за издръжката на турско-българските училища в града. Въпреки това, българите се оплакваха доскоро, че независимо от това решение, турската администрация стопанисва лошо въпросните магазинчета и използва прихода от тях за реставриране на срутени вече джамии. Сега положението сигурно е друго.

Шумен, худ. Ф. Каниц / Източник: Научен архив на БАН

Още в Търново ми бе препоръчано да отседна в хана "Мока" (Моцкин), собственост на "вдовица в разцвета на годините си". Обаче дори един поглед към къщата, въпреки ласкателните уговорки на красивата стопанка, показваше толкова малко привлекателния й вид, че поради това веднага реших да наема квартира в хана "Джамбаз хаджи", препоръчан ми от моето заптие. Случайно тук бе свободна неговата представителна стая с изглед към площада на града, която някога е била салон за пиене на кафе. Бързо тази стая бе превърната в спалня, като върху тухления под бяха застлани рогозки, донесени маса и стол и така моята спалня придоби луксозна мебелировка. Малко са дните от пътуването ми през Балкана, в които можех да се радвам на подобна стая. Освен това прозорците предоставяха твърде голямо удобство за наблюдение и скициране на движението на хора от много националности. Недостатък на твърде чистия иначе, турски хан бе този, че в него се сервираше кафе, но не и друга храна. Но моят драгоманин отстрани и този недостатък, като сам пое грижата за купуване на продукти и уреди храната да ми се готви от жената на прислужника на хана Мехмед, който живееше наблизо.

Панорама на Търново, худ. Ф. Каниц / Източник: Научен архив на БАН

От това сравнително подробно описание читателят забелязва, че настаняването на пътник в един чисто турски град не е лесна работа. Това, че Ловеч спада към тези градове, освен външният му изглед, ми показа и една процесия, която бе твърде живописна и пресече площада. Три благородни турски момчета бяха преминали точно в деня на пристигането ми в Ловеч в лоното на исляма, като за целта им бе направено необходимото обрязване. Сега те, възседнали конете си, в тържествен церемониал обикаляха улиците на града, като носеха големи знамена под звуците на проглушаваща ушите циганска музика.

Те бяха съпровождани от роднините си - мъже, някои от които бяха на коне, а други пеша. Струпалият се народ се забавляваше от този пъстър театър, който представляваше обаче само бледа имитация на церемониалните празници, съпровождащи обрязването на султанските деца (сури-ехатан) в Цариград.

Дворът на Троянския манастир, худ. Ф. Каниц / Източник: Научен архив на БАН

Откога обаче мюсюлманите в Ловеч празнуват своите празници? Аз вече споменах колко оскъдни са изворите за историята на турските градове. Всичко, което успях да науча от книгите за Ловеч, се състоеше от фрагментарно запазеното съобщение на стария турски историк Хаджи Калфа, преведено от фон Хамер така: "Ловча е разположен на източния склон на една планина и е заобиколен от градини и полета. В 869 г. е бил превзет от Мохамед Завоевателя и отстои на 12 дни път от Цариград. През средата му тече реката Осме и под нея се издига висок мост. Околните области са Пилавна, Уйвардже (Стараех се дълго време да идентифицирам това име, докато накрая в картата на полк. Шеда открих на Огоста турското селище Вишедрина, което в действителност не съществува. Този факт характеризира заедно с други тъжното положение, в което се намира до последно време картата на България.) и Рахова." Друго описание на Ловеч прави само Ами Буе (1890) в два реда: "Град с 12-15 000 души и 300 християнски семейства, с 8-9 джамии с минарета." След като само в тези оскъдни редове се съдържа всичко онова, което намерих в книгите за така прочутия някога и така важен днес град Ловеч, се наложи до известна степен самият терен да ми даде по-пълна представа за миналото на града.

Несебър, изглед към Стария град Месембрия, худ. Ф. Каниц / Източник: Научен архив на БАН

Ако се абстрахираме от могилите в околността на Ловеч, то най-ранните видими следи от по-старо поселение са от римската епоха. Пред кафенето "Стамбул оглу" видях на открито място вложен в паважа на махалата ,Долни край" и изцяло подлежащ на развала един силно разрушен оброчен камък, който успях да копирам и който, според разчитането на Момзен е от времето на консулството на Максим и Патерн, т.е. около 223 г. сл. Хр. Други два надписа, обърнати с буквите надолу, се намират вградени в уличната настилка на махалата "Горни край" и може би на учените след мен ще се отдаде да ги извадят от тази настилка. В една българска къща видях левия ъгъл на римски саркофаг, с релеф, който представлява задрямал крилат гений с обърната надолу угасена факла, представен да седи върху скала. Той е намерен по време на строежа на една мелница на река Осъм. Много по-интересни от тези фрагментарни монументални останки са основите на един кастел, който се намира на десния бряг на р. Осъм върху днешния Хисар-баир ("височина с дворец"). По тесни улички с много завои се изкачих на платото и намерих на височината, господстваща над дефилето на реката, множество тухли, каменни плочи и останки от колони, които познах веднага, че са римски. Изглежда, че колосалните стени на кастела са разрушени с барут и вероятно се използват постоянно като материал за строеж на нови сгради в града. Въпреки това очертанията на кастела могат да се видят веднага и според ясното описание на Иречек не подлежи на съмнение, че тук се е намирала станцията - Манзион - Мелта, която е била важен пътен възел в провинцията Долна Мизия.

Спускащите се от Филипополис през Балкана са минавали оттук по няколко пътя - единият е водел на северозапад за Ескус, друг - на север за Нове, третият - на североизток за Никополис ад Хемум, а четвъртият за горната част на Искърското дефиле, която е била силно укрепена. Епископското седалище ("замък на ловци") е играело важна роля и през българо-византийската епоха. Освен старите извори и легенди, за това говорят два метални кръста с великолепна патина, които са били изкопани на платото. Аз се снабдих с тези кръстове и ги подарих на г-н Катцлер за неговата сбирка от старини. Той пресъздаде фигуралните изображения върху тях по великолепен начин върху дърво.

Според приведения по-горе цитат на Хаджи Калфа, Ловеч е бил превзет окончателно от турците в 1449 г., а според други източници това е станало от Синан паша в края на XIV век. Според все още запазено предание, по това време, при днешната Мустафа-махала, недалеч от Стратешката чешма, се е намирала порта. Тук и сега личат останки от укрепление на града. Разказва се, че християните - защитници на града, са оказали тук дълго време съпротива на враговете си. Това довело турците до мисълта да използват при обсадата хитрост, която им донесла успеха. Една нощ те подгонили към споменатата Стратешка врата стадо овни, на рогата на които поставили горящи факли. Българите решили, че имат работа със свръхестествено явление, отворили вратите на портата и заедно с овните в крепостта нахлули и мюсюлманите. По-нататъшната съпротива на българите била безсмислена. Те били отблъснати до укрепленията в южната на днешния град махала Дръстени, но тук те паднали съкрушени от превъзхождащите ги врагове. На това място, наречено "Шеитли" ("свещено място"), днес, наред с българското гробище, се намира и изоставено турско гробище, което е на голяма почит между живущите в отвъдната част на града мюсюлмани, тъй като според същото предание тук са били погребани и загиналите техни едноверци."

Еми МАРИЯНСКА