Въведете дума или фраза за търсене и натиснете Enter

Пътешественикът Филип Лхамсурен: Джунглата е в самите нас

СПЕЦИАЛЕН ГОСТ

Пътешественикът Филип Лхамсурен: Джунглата е в самите нас

"Целта ми не е да покоря нещо и да направя рекорд, а да преживея това, което правя, за да науча, да раста духовно. Това е най-голямото училище, училището на природата", казва писателят-приключенец

Снимка: © abandonedroads.com

По случай 10-ата годишнина на VIVACOM ще ви срещнем с част от хората и каузите, които компанията е подкрепяла през десетилетието. Артисти, спортисти, музиканти, писатели. Търсещи, можещи, работещи, вдъхновяващи. Хора, чийто телефонен номер определено бихме искали да имаме в нашия смартфон.

Днес ви представяме Филип Лхамсурен - страстен приключенец, писател и баща, той странства по "забравените пътища" на света още от 1997 година. Неговото първо голямо пътуване започва със завръщане към корените му в Монголия. Преживял детските си години в бежански лагер, обучавал се в редиците на Френския чуждестранен легион, той се впуска в опознаване на безкрайните територии на Централна Азия и Южен Сибир.

Придвижвайки се често пеш, със стара лодка, кон или на гърба на камила, той израства именно по време на тези пътувания, изгражда себе си като прекарва времето си сам в природата. Сред планините, мълчанието и лагерния огън се ражда идеята му за експедиции, задвижвани само от човешка сила, без използване на двигател.

Търсенето на границите на ума и тялото го отвеждат към десетки отдалечени кътчета по света - от Чечения и пустините на Азия до джунглите на Амазония. 

Снимка: © abandonedroads.com

Филип вярва, че човек трябва да върви напред не само за да живее активно, но и за да премине отвъд собствените си граници.

"Когато си движен от ценностите, си всичко, което правиш е смислено и идва дълбоко от теб, дори големите трудности и провали се превръщат в преимущества по пътя" - казва третият човек в света, покорил сам Амазонската джунгла и преминал повече от 5000 км за пет месеца без чужда помощ - с кану, пеша и с колело.

Снимка: © abandonedroads.com

- Пътуваш много, но откъде бе последното голямо завръщане?
- Последното е от Амазония. Това е един дългогодишен и дългоочакван проект. Много време мина, докато се осъществи крайната му цел. 5 години - подготовка, осъществяване, имаше и провал през това време. Експедицията имаше неуспешен опит през 2015 г., а през 2018 г. се осъществи като "Прегръдката на Амазония". Голям проект, защото 5 години си е сериозна цифра от живота.

Имаме малко дни на земята и пет години е един голям пай от тортата.

Още

Какво се случва "В прегръдката на Амазония"*

Какво се случва "В прегръдката на Амазония"*

- Колко се чувстваш променен след завръщането от Амазония?
- Човек постоянно се променя, особено когато попада в свят различен от темпа на съвременния живот. Различна е не само дестинацията, но хората и всичко въобще. 

Аз на практика вървя назад във времето. В моите експедиции се придвижвам сам, използвайки до голяма степен природните елементи и това много ме променя. 

Затова и след като се върна от експедиция ми трябва доста дълъг срок на адаптация. Но вече съм свикнал с него и го "преболедувах" - да вляза в час, чисто психологически.

Снимка: © abandonedroads.com

- Кое е най-трудното в това "преболедуване"?
- Най-трудното е общуването с хората. Те са твърде шумни и твърде неосъзнато комуникират. Забравили са тишината и всякакви извечни неща, които вече не присъстват в бита на съвременния човек. Най-просто казано, след такова завръщане, имам усещането, че влизам в някаква какафония. Какафония на мисли, на чувства, на реакции...

Психологическа какафония, която те натоварва и изморява. Веднъж изчистил се от природата, ти ставаш слаб и уязвим към този шум, който те разкъсва и уморява.

Снимка: © abandonedroads.com

- Самота ли е това?
- Самота не е точно. Бих казал, че съм избирателно самотен. Аз съм интровертен човек и не търся тълпата, но не съм самотен. Без приятелите, без семейството ми, няма как да довърша това, което правя, и да се чувствам пълноценен.

Ако правиш нещо голямо, трябва да ти е пълно зад гърба с чувства и хора.

Трябва да си узрял, за да ти се случат нещата в професионален план, макар че при мен го наричам страст и любов и не е точно работа. Човек трябва да е балансиран в личния си живот и тогава другите неща ще се получат по-добре.

Снимка: © abandonedroads.com

- Какво представлява Амазония през твоите очи?
- През моите очи аз се опитвам да гледам на Амазония възможно най-обективно. Това е така, защото аз живея нейния живот - на джунглата, на реките, на всичко вътре в нея.

Тя определя моя начин на съществуване там и аз, с огромната си любов и уважение към природата, оцелявам и успявам да съжителствам с нея. По този начин тя изглежда необятна, красива, даваща много живот и отнемаща животи всеки миг.

Не виждам Амазония така, както я виждат хората отстрани, набедена от холивудските филми и художествените книги - как от всеки клон пада анаконда, как на всяка крачка кайман може да ти откъсне крака и всякакви такива небивалици, които са смешни. Самата опасност в джунглата е нейната необятност и инсектите, които са в нея. Изтощението, което предизвиква тежкият климат, защото това е екваториална джунгла и там има стопроцентова влажност. Това е, което събаря човека.

Статистиката сочи, че най-често в джунглата загиват хора, защото полудяват, когато са се изгубили или умират от уплаха и изтощение.

Снимка: © abandonedroads.com

- Кога идва страхът, докато си в джунглата?
- Няма как да не се страхувам, но обичам природата, иначе нямаше въобще да стъпя там.

За Амазония има много клишета. Истина е, че тя е изключително важна за планетата. Тя е последното останало живо кътче.

Разбира се, има много други диви места като Антарктида или Северния полярен кръг, но те са необитаеми. Амазонската джунгла е един голям биорезерват, в който съществува много живот. Дърветата произвеждат голяма част от въздуха, който дишаме и сладката вода там е най-много.

Снимка: © abandonedroads.com

- Ти си третият човек в света, който прекосява Амазония без водач и съпътстващ екип. Кое ти беше най-трудно?
- За мен най-трудното в Амазония са хората, онези, които са злонамерени, така наречените престъпници, бандити и т.н. Аз съм имал горчив опит с тях. Това е и една от главните причини да има толкова малко успешни експедиции там - заради човешкия фактор и високия процент на убийства. Големите реки служат за речно пиратство и наркотрафик.

Така че този голям фактор прави джунглата трудна, защото джунглата е в самите хора.

Снимка: © abandonedroads.com

- Ще разкажеш ли как се оправи с това?
- С години проучване, няколко пътувания до там в които се опитвам максимално да опозная реалните рисковете. Аз избягвах хората - това е моят начин. През 2015 г. по време на първия ми опит да прекося джунглата се опитаха да ме убият. Стреляха по мен, ограбиха ме и така приключи експедицията.

През 2018 г. експедицията бе така планирана, че да минава далече от населените места които са концентрирани по поречието на река Амазонка. Избягвах и тези точки, в които има регистрирана повишена активност на бандитизъм, за чиито гнезда имах данни от бразилската армия. Следях и криминалните новини.

Винаги има начин, просто трябва да го искаш много и да се трудиш.

Снимка: © abandonedroads.com

- Защо се спря точно на Амазония и прекосяването й на границите на човешките възможностти?
- Аз не гледам на нещата по подобен начин - не мисля над човешките възможности. Човек като си постави цел всичко е възможно. Преодоляването на дивата природата е част от биографията на човечеството.

Да вървиш през трудностите е генетично заложено в нас.

Снимка: © abandonedroads.com

А идеята за Амазония дойде от това, че моят формат за експедиция винаги е бил такъв, че ако за алпинистите е топ да качват осемхилядници, за мен топ е да съм на най-дивите места на планетата, които аз наричам най-живите. Места, в които човешкото присъствие е минимално и не е въздействало на средата.

Търся истинската природа. И няма как моят формат да избегне Амазонската джунгла, защото тя е най-големият долап за живот на див свят. За мен това винаги е било нещо голямо и още от дете ме привлича дивата природа.

Аз съм роден на студено, израснал в Монголия, където има друг ландшафт - пустини, степи, планини, а джунглата е нещо противоположно на климата, в който живее северняка. Непознатото винаги ми е по-интересно, тъй като научаваш другата гледна точка. Когато погледнеш света от Амазония или от южното полукълбо, виждаш по друг начин Севера, Европа и мисленето.

Снимка: © abandonedroads.com

Човек трябва постоянно да си сменя гледните точки, за да вижда и да разбира света, хората и природата по-ясно. На прост език, това се казва обективност, но тя идва, когато преживяваш смяната на гледната си точка, за да оцелееш и продължиш в тази среда, както е в моя случай. Движейки се със собствени сили, без асистенция и така всичко ти минава през сърцето.

Веднъж минало през сърцето, ти научаваш много. Целта ми не е да покоря нещо и да направя рекорд, а да преживея това, което правя, за да науча. Това е най-голямото училище - училището на природата. Когато я преминаваш, ти си едно слабо звено - пъшкаш, охкаш, боли те, но растеш отвътре. Растеш духовно.

Това е смисълът за мен - неподправените уроци, които ги няма в книгите.

Снимка: © abandonedroads.com

- Говорим за уроците на природата. Имаш ли послание, което би отправил към всички в днешния забързан, твърде циливизован, техничен свят?
- Аз съм като всички хора и не се чувствам стъпил по-високо от другите. Просто влизам по-дълбоко в нещата.

Но като някакъв мъдрец не мога да обяснявам неща, от които хората не се вълнуват или не са готови за тях. Аз съм просто търсещ човек, докоснал се до някакви преживявания, но всеки сам трябва да намира как да продължи по своя път.

Прожектирам моя живот и това, в което вярвам чрез книгите си. Някой може да върви по подобна пътека на търсене и да се припокрие с моето прожектиране. Но директно няма да тръгна да казвам: "Спрете се хора, спрете да цапате планетата!" - това е ясно. Убедил съм се, че с готов призив не става. Ще си кажат - "Да, така е!" и до там. Не искам да тръгвам да обяснявам, че тази планета ще излезе скоро от употреба. Просто човекът е създаден по този начин. Когато от всичко се лиши и последния влак дойде, той ще намери начин да оцелее, защото има тази способност. Но трябва преди това да унищожи всичко. Аз няма какво да казвам.

Думите ми са в книгите, пък действията са в живота.

Снимка: © abandonedroads.com

- Не си оптимист за бъдещето на планетата?
- Не съм и черноглед. Така са нещата и те се виждат, то не се диша. Но това не значи - "Дай да спираме". 

- Как започва един твой ден в София?
- Със задачи, като на всеки човек. При мен след експедиция винаги са се натрупали доста битови неща за вършене. Опитвам се да съм далече от града. В София се чувствам притиснат.

Работя и гледам да го правя повече в природата с деца, защото виждам смисъл в това. 

Снимка: © abandonedroads.com

- На какво учиш децата?
- Уча ги да усещат природата и да уважават планетата и с двете си ръце и ума си да я използват, за да живеят в хармония с нея. Труден урок за съвременните деца, защото е свързан с липса на комфорт, който се приема за нещо нормално в нашия континент, но в другите го няма.

Трудно е децата да преминат тази линия, но има ентусиасти, които са готови да я преминат, искат да правят велики неща и те са моите вдъхновители.

Качеството на възприятието при децата е много паднало, но винаги има процент, които търсят стойностното и си го следват. Имат характера и са готови да жертват нещо, за да научат повече. 

Обикновено ни вдъхновяват по-възрастни хора, но за мен вдъхновението е навсякъде, дори и в тези деца. Ако аз съм пример за някой, друг е пример за мен. 

Снимка: © abandonedroads.com

- Други вдъхновители, освен децата, имаш ли?
- Жак-Ив Косто, Николай Рьорих, например. Хора, които правят експедиции, но са и учени, които са многопластови. Хора, които не са едни мускули само, с веещ се феромон около тях, а такива, които правят трудното, за да открият света, в който са проникнали. Да го чувстват, анализират, да пишат и разкажат за него.

Интересно е да покажеш този друг свят в дълбочина и цялост. Изследовател, който твори, и който се превръща в художник - това си и е цяло богатство.

Снимка: © abandonedroads.com

- Ако ти си такъв изследовател, кое бе нещото, което те изненада в Амазония?
- Толкова съм наясно със себе си и така съм се запознал с екваториалната среда и хората, че нямаше някакви големи изненади. Единственото чудене идва от това да не знаеш всеки ден, дали няма да ти е последният.

Реално човек никога не знае дали ще се върне жив и здрав.

- Болката?
- Болката е част от пътя, колкото и религиозно да звучи. Имам си една приказка: Ако пътят не е труден и ако не боли, значи това не е твоят път. Ти трябва да дадеш нещо от себе си, за да получиш. В случая - да научиш. Да жертваш нещо от себе си. Отстрани изглежда така - той гони мечтите си и ги постига. Но в този живот всичко има цена и ако си готов да я платиш, ще станат нещата, но трябва първо да се научиш да се справяш с болката.

А в кое няма болка, всъщност? Няма такова нещо. Голямата болка е равна на голям път. Голямата жертва е голямата любов.

Снимка: © abandonedroads.com

- Човекът до теб разбира ли те и как приема този риск на вероятност да те изгуби?
- Трудно го приема. Но след като човек е приел човека до себе се, такъв какъвто е, как да го промениш, той ще стане друг. Без хората, които те обичат и подкрепят, ти няма как да си пълен и да ти се получат нещата. Ако имам червен картон от вкъщи, в експедицията няма да се чувствам уверен, защото ще има нещо неуредено.

Трябва да се уравновесят душите. Ако имаш истински отношения с някой, трябва да разчиташ и на истинска подкрепа, дори и тя да доведе до края на единия. Това е любовта - да даваш свобода. Иначе съществува само съжителство.

Снимка: © abandonedroads.com

- Щастлив човек си?
Благодарен човек съм. Често се хващам, че съм и недоволен, защото след всяко пътуване искам още и още. Ежедневието често ми се вижда невзрачно, но си казвам и се мотивирам, че сега живея спокоен живот, защото съм го заслужил, жив и здрав съм, процентът да загина е малък, в сравнение с експедициите, и съм благодарен.

Когато натрупаш тази благодарност в обикновения градски живот, ти имаш шанса от Господ, да се "накъсметиш", да отидеш на експедиция отново и да се върнеш жив и здрав от там.

Ако твърде много искаш да рискуваш, падаш. Ако се хвърляш от експедиция на експедиция, това не е баланс, и накрая ще се свършиш. Оня отгоре гледа. Имам пет проекта в главата си, но не знам дали ще ги направя през живота си. Трябва да имаш търпение. Има един интеграл, който се събира от рисковете, прескочени по време на експедиция и когато нарасне, животът ти виси на косъм. Затова нормалният, спокоен, ежедневен живот ти оглажда този натрупан риск.

Трябва да се намира баланса и умереността между риска и търпението. Това съм го забелязал не само при мен, но и при всички, които правят екстремни експедиции - как загиват, когато много наберат сила. Всички, които остават живи имат този баланс, но повечето не го осъзнават.

Осъзнавайки това, няма какво да хленча, че ми е скучен деня, и да ходя да казвам, че съм третият в света и съм много велик, защото това е чисто его. Най-хубавато е, че си го направил.

Аз го правя за себе си, защото това търси духа ми, душата и детството ми.

Снимка: © abandonedroads.com

- Колко трудно се подготвя една такава експедиция?
- Както казах - 5 години ми отне. Трябва да се научиш много нови неща преди въобще да попаднеш там. Всеки път откривам нещо ново - как да се финансирам, как да направя план за маршрута, как да си конструирам екипировката.

Сложно е, има много детайли за изглаждане, но когато имаш вдъхновение, здрава психика, силна мотивация и дух за приключение всичко друго се случва, защото това те води напред а и заразява други сподвижници.

Влизаш в един офис на фирма като световно неизвестен и казваш: аз съм световно неизвестен, казвам се Филип... Обаче, когато духът ти те води и вярваш в това, което искаш, а човекът отсреща е отворен и стойностен, няма да каже "този е поредният палячо", а ще се зарази и ще го оцени като нещо стойностно, като нещо, което вдига човешкия дух. Така става, но трябва да влезеш в много офиси и много пъти да ти се смеят в лицето. Накрая все ще се намери врата, която да ти се отвори. Трябва да се премине през насмешките, защото това е част от занаята.

Всеки, който търси и вярва преминава през откази. Аз съм абсолютно обикновен човек и знам, че невъзможното е възможно, само ако го искаш.

На мен пет години ми обясняваха, че това е невъзможно и то хора, които не са направили нищо особено в живота си. Тълпата винаги ще ти казва нещо, но защо трябва да я слушаш? Това е тест - ако предадеш проекта си и се откажеш, значи недостатъчно вярваш в него и в себе си. Това е проверка за самия теб. Всичко е проверка.

Снимка: © abandonedroads.com

- Като говорим за подготовка и подкрепа, VIVACOM е една от компаниите, които плътно стоят зад теб. Тази година стават на 10 години, кое е най-значимото нещо, което си спомняш при работата си с тях?
- VIVACOM са много важни за мен. Те бяха първата и единствената голяма корпорация до момента, която плътно застана до мен, не само за експедицията ми до Амазония, а въобще, в дългосрочен план. Работим заедно вече четири години и те ме подкрепят безрезервно. Бяха до мен още в първата експедиция, която се провали. Помогнаха ми да се върна жив и здрав от там и въпреки че бях провален, не ме освиркаха, а застанаха отново до мен, безпрекословно, подкрепяйки и новия ми опит за експедиция. И то без да очакват нещо друго освен примера как човек не бива да се отказва от мечтите си.

Снимка: © abandonedroads.com

Ако ти си звезда в спортен отбор и даваш слаби резултати, спонсорите ще се откажат от теб и ще те изхвърлят от професионалния спорт. А в моя случай, въпреки провала, те останаха с мен. Ръководният състав на компанията, и то без да имам някакви връзки, не просто ме подкрепиха, а ми дадоха вяра, че ще успея. Те са едни от основните ми сподвижници и за мен не са донори на пари или нещо подобно, а хората които вярват в моите идеи. Няма билбордове с моето лице, което да предлага телефони или директна реклама. Не съм такъв и те много добре са ме разбрали.

Аз не продавам. Аз давам и показвам ценности, показвам вяра, показвам човека. Супер е, когато една силна компания инвестира част от печалбите си във вярата и в отзвука на един човек. Мисля, че компаниите и големият бизнес трябва да дават пари и да подпомагат добрите идеи. Няма друга истина между нас и аз съм много благодарен за партньорството си с VIVACOM.

Снимка: © abandonedroads.com

- Смартфонът за теб е..? И кои приложения използваш най-често?
- Полезно е, ако не прекаляваш. Предимно го използвам заради всичките му приложения за карти - Google maps и т.н. За мен това е страшно удобно, въпреки че не съм човек, който рови в много в Интернет от телефона си. Навигацията и всички други подобни приложения, които ползвам като база данни. Правя списъци с екипировка за оцеляване и сортиране на информация, за която иначе ще ми се налага да разнасям тефтери и книги.

С него запомням места и снимам. Моята среда е гората и е важно да хванеш момента с някое животно, например.

Обичам снимките, които носят точния момент и емоция. Обикновено те не са най-красивите за изложба, но в тях има случка. Дори да е размазана, да ти върне спомен или да те разсмее.

Снимка: © abandonedroads.com

- Следващото пътешествие?
- Не обичам да казвам преди платната да са на мачтата.

Снимка: © abandonedroads.com

- Остана ли нещо недоразказано от пътешествието ти до Амазония?
- Много неща не са разказани. В книгата ми и във филма от експедицията, които ще излязат в края на годината, всичко до голяма степен ще бъде разказано и показано. Аз препоръчвам книгата, защото тя обхваща много повече дълбочината на Амазония и това как един човек среща природата по нейния истински, първичен начин. Камерата не може да запечата всички реални случки, защото това не е предаване, което се снима нон стоп.

Магията и рисковете се случват, когато камерата ти е off. Остава преживяването и затова писането е най-добрата форма.

Снимка: © abandonedroads.com

- Кога пишеш?
- Вечер в хамака. След като съм минал дезинфекцията на всички рани от деня и изваждане на всякакви инсекти от тялото.

Изисква се да имаш строга дисциплина за писането и за всичко друго.

Първо трябва да направиш огън, второ - трябва да си хванеш риба. Ако няма какво да ядеш, пиеш повече вода и лягаш гладен. Така че, писането идва накрая.

Снимка: © abandonedroads.com

- Има ли граница, която не би прескочил?
- Моралната граница. Границата на ценностите не бих престъпил. Ако допуснеш този упадък в себе си, събаряш всичко.

- Вярващ човек си?
- Да. Но не в този Бог, който има брада и е Исус или Мохамед. Просто вярвам, че има някаква сила, която ме е вадила много пъти в точния момент. Вярвам, че има нещо.

Снимка: © abandonedroads.com

- Ако трябва да се вкараш в едно изречение, как ще изглежда то?
- Като английската дума feel - чувствам. Аз чувствам, живея - нищо повече.

За мен човекът е огън - пламва и угасва в един момент. Осъзнал съм, че съм огън и ще изгасна, затова искам да горя, да знам, че съм жив. 

Интервю на Тина Философова

Снимка: © abandonedroads.com

Филип Лхамсурен: WEBSITE | FACEBOOK | INSTAGRAM

Още

Да запалиш искрата: Един урок по родолюбие с Иван Кънчев

Да запалиш искрата: Един урок по родолюбие с Иван Кънчев

Още

Светлозар Желев - ветеран от "Университета" на площад "Славейков"

Светлозар Желев - ветеран от "Университета" на площад "Славейков"

Още

Гергана Мудова за Майсторите на фотографията и не само

Гергана Мудова за Майсторите на фотографията и не само

Още

Асовете Димитър Илиев и Петър Стойчев: В спорта случайности няма, с мрънкачество не става

Асовете Димитър Илиев и Петър Стойчев: В спорта случайности няма, с мрънкачество не става

Коментирай 0

Календар

Препоръчваме ви

Димитър Маринов пред Dir.bg: Подготвям моноспектакъл, липсва ми сцената

Тази година съм отказал роли в 3 сериала, защото това бяха неща, които вече съм ги правил и не искам да ги правя, разказва актьорът

Чин Чин – как интуицията, обичта и вярата окриляват децата в новата книга на Нуша Роянова

"Децата са като "чист лист хартия", донякъде от родителите зависи какво ще напишат и нарисуват върху него", убедена е писателката

"От Киото до Париж" - в уникалния музикален свят на Юко Уебаяши

Струнен квартет и ансамбъл "КласикАрт" заедно с Николай Стойков - флейта, Весела Тричкова - арфа, Маргарита Илиева - пиано и Мартина Митева - вибрафон ви канят на завладяващо музикално пътешествие

That's Not All Folks! - или една бизнес история за кино като на кино

"Не можеш да гледаш една мащабна продукция на лаптоп, с ниско качество, със субтитри, които някой е "превел на коляно", с неясни граматически и езиковедски познания. Нещо е сдъвкано и изплюто...", коментират Божидар Илиев и Янаки Дерменджиев

Крис Шарков: Истински съвременен може да бъде човек, който не принадлежи на това време

Театралният режисьор постави на българска сцена пиесата "Заклеваш ли се в децата" по Саломе Льолуш с участието на Весела Бабинова и Владимир Зомбори. Той сподели пред екипа ни, че започва репетиции и по "Елементарните частици" на Уелбек

"Формата на нещата" между необходимостта да обичаме и страха да обичаме

Режисьорката Максима Боева за своята постановка във Варненския театър