По случай 10-ата годишнина на VIVACOM ще ви срещнем с част от хората и каузите, които компанията е подкрепяла през десетилетието. Артисти, спортисти, музиканти, писатели. Търсещи, можещи, работещи, вдъхновяващи. Хора, чийто телефонен номер определено бихме искали да имаме в нашия смартфон.

Днес ще ви срещнем с Иван Кънчев, който е един от създателите на популярния проект "Българска история" и автор на четири книги. Бакалавър е по "Международни отношения" в Софийския университет "Свети Климент Охридски", а към днешна дата се готви за магистърска степен по "Реторика".

Най-засилен интерес проявява в областта на съвременната българска история - периода след 1944 година, демократичните промени в България и съпътстващите ги социални промени. За любими свои теми посочва географията на селищата в България и инфраструктурните проекти.

С колегите си от "Българска история" (Снимка: Личен архив)

"Българска история" е сдружение, чиято основна задача е съхраняването и популяризирането на българската история чрез развиването на най-големия исторически сайт у нас, обиколки на училища с цел изнасяне на уроци по родолюбие, създаване на образователни клипове, документални поредици, късометражни филми и телевизионни предавания, посветени на бележити лица и събития от родното минало, издаване на книги и списания с историческа тематика.

Представяме ви един млад съвременен български будител:

В Музея на минното дело в Перник (Снимка: Личен архив)

- Стартирате проекта "Българска история" през 2012 г. Подемайки тази инициатива, каква е промяната, която виждаш в теб за тези седем години и всичко, през което сте преминали?
- Промяната е много сериозна, тъй като когато започвахме с идеята "Българска история", аз и колегата ми Марио (Марио Мишев - Бел.р.) бяхме все още ученици. Личности, на които тепърва предстоеше да се формират като хора. Макар сега да не е много по-различно, тъй като все още нямаме и 30 години, но все пак сме в една друга възраст. Развитието на проекта вървеше неразривно и с нашето личностно развитие.

Допуснатите грешки, поради младостта и неопитността ни, са се отразявали и на дейността на сдружение "Българска история". От друга страна положителните качества характерни за младостта като енергичност и наивност на моменти, също са дали своята роля. Сега, като погледнем назад, оценяваме тези неща и знаем в кои моменти са се проявявали. Така че моето личностно развитие е пряко свързано с проекта, с който се занимаваме. 

Първа екипна снимка през 2013 г. (Снимка: Личен архив)

- Имаше ли разочарования и много "стени", които да трябва да се разрушат?
- Няма такъв момент на сериозно разочарование през периода на дейността ни, при все, че се занимаваме с обществена дейност или с такава, която хората могат свободно да коментират под публикациите ни в интернет. На фона на всичко, което се случва в нашето общество, ние сме като пощадени, тъй като коментарите са преобладаващо положителни.

Естествено има и негативни, но когато са направени с доза критичност, която ни подобрява, ние много се радваме на тях. Радваме се и оценяваме факта, че коментарите, които са просто едно свободно критикуване са по-малко.

С колегата си Марио Мишев (Снимка: Личен архив)

- Вашите идеи и проекти са силно развити в социалните пространства и интернет. Често ли се среща това хейтърство, завладяло дигиталното общуване?
- О, да, виждаме го ежедневно. Все пак нашата страница има над 350 000 харесвания, което е много сериозен процент от цялостно активните българи в Интернет. Там наблюдаваме спорове по определени теми, силно чувствителни за обществото. Нашият личен кръг, който разделяме от професионалния в "Българска история", също прекарва изключително много време в социалните мрежи и е напълно нормално, когато и лично, и професионално си постоянно в интернет да се сблъскваш с този хейт.

Но той е факт и мисля, че би съществувал и преди 30 години, когато е нямало социални мрежи. Днес разликата е тази, че всеки има трибуна, чрез която да изрази това, което мисли и което го тревожи. Със сигурност фактор изиграва и народопсихологията ни, така че комбинацията на тези два фактора водят до там ежедневно всички ние да се сблъскваме с много негативизъм в интернет.

Въпреки това аз се опитвам да разглеждам този феномен логично, търсейки причината да се случва и се стремя да не ми влияе емоционално, да не ми пречи на мисленето или желанието да се развивам.

С част от колегите си от "Българска история" (Снимка: Личен архив)

- Увеличават ли се читателите ви?
- Да. Сайтът ни вече пет години се развива и има една твърда аудитория, която лека полека се покачва и ние продължаваме да работим върху останалите си канали. Видеосъдържанието ни нарасна изключително много също.

Опитваме се по различни начини да достигаме до хората и да сме постоянни във всяка една от сферите.

Представяне на видео поредицата "Нашите пълководци" във Военния клуб в София през 2018 г. (Снимка: Личен архив)

- Един от проектите ви е свързан с обиколки в българските училища и изнасяне на образователни лекции. Продължавате ли го?
- Това е една от нашите най-първи инициативи, която започна през 2013 г. по желание на една учителка. Не го започнахме ние, но идеята ни се видя добра, отидохме и се получи изключително приятно и за нас, и за учениците.

В село Дреновец (Снимка: Личен архив)

Оттогава сме посетили над 300 училища в различни места из България. Били сме къде ли не - от малки училища, с едва 50-60 ученици общо, до някои от най-големите в страната.

Ще продължим да го правим, докато виждаме, че на учениците им е интересно, докато виждаме, че има покани. Никога няма да стане по обратния начин и ние да решим да се самопоканим някъде.

В крайна сметка не работим по конкретен проект, който да ни задължава да трябва да посетим задължително някое училище.

Лекции в Червен бряг (Снимка: Личен архив)

Правим го с желанието да покажем на учениците, че историята може и да е интересна за младите хора, че може да е полезна и най-вече - че не винаги е скучна и отегчаваща.

- Каква е реакцията и как изглежда българското училище в момента? Как го виждате вие?
- Радва ни, че в българското училище проявява интерес към това, което правим.

Самият факт, че ученици след часовете идват, търсят ни, говорят с нас по най-разнообразни въпроси, дори понякога ни намират ни и във фейсбук, показва, че има заангажираност и малко или много сме привлекли вниманието им. По време на самите часове обичаме да гледаме реакциите им, особено когато не говорим, а сме пуснали някакво видео. Когато видиш, че учениците реагират на някои определени моменти от видеото - засмиват се, изненадват се или пък коментират нещо помежду си, значи действително гледат и вникват в това, което им пускаме. Винаги си личи, когато на един човек не му е отвлечено вниманието, а съпреживява това, което му пускаш или разказваш.

В ОУ "Христо Ботев" град Добрич (Снимка: Личен архив)

Точно затова и нашият атестат дали на децата е било интересно невинаги е единствено и само фактът дали са говорили помежду си. Напротив - ако се заговорят, но заради това, което сме им казали или пуснали дори е още по-добре. За радост до момента виждаме подобна обратна връзка и това е причината да продължаваме да посещаваме училища.

Иначе някакво генерално обобщение за българското училище ми е трудно да направя. Факт е, че в някакво отношение то стои замръзнало в една друга епоха. И един предмет като историята е сред най-потърпевшите от това, тъй като както той лесно може да стане интересен по същия начин може да се превърне и в най-скучния и отегчаващия. Към днешна дата последните стожери, които крепят предмета история и могат да запалят интереса на учениците към нея, са учителите, при все че всичко е против тях - сложна учебна програма, малко време да се преподаде куп материал и липсата на каквото и да било аудио-визуално съдържание.

Лекции в Търговище (Снимка: Личен архив)

- Не можем да скрием, че в различните училища има различно ниво на образованост. Правите ли компромиси с това да принизите езика, на това което представяте, за да бъдете разбрани и да има ефект. Колко тънко се пипа в тази материя и каква граница не прескачате?
- Никога няма да се случи да отидем на три различни места и дадено събитие да протече по еднакъв начин. Няма как да не се съобразяваме с аудиторията. На първо място е възрастовата група и затова винаги молим учителите децата, пред които излизаме да нямат по-голяма разлика от три-четири години. Едно е да разказваш на някой шестокласник, а съвсем друго на дванадесетокласник. Има значение и до каква степен учениците са запознати с годините, за които им говорим.

Нещо важно, което искам да кажа тук - ние не се интересуваме колко знаят децата, нито искаме да ги изпитваме и да проверяваме знанията им.

Лекции в Пловдив (Снимка: Личен архив)

Няма как обаче, когато видим, че аудиторията има по-задълбочени познания или обратното да не променим нещо в подхода. Това обаче обикновено се случва в първите 10 минути на срещите ни и то без да им задаваме въпроси. Нещото, което най-малко искаме е учениците да се притесняват и да се чувстват като изпитвани. Желанието ни е след като си тръгнем у тях да остане спомена, че са били посетени от едни млади хора, за които историята е важна и щом на тях това по някакъв начин им е помогнало в живота, може да помогне и на нас. Това е генерална промяна и сме наясно, че няма как да се случи за 40 минути, но все пак е крачка към това историята да стане по-интересна.

Разбира се, абстрахирайки се от обиколките из училища, обръщаме сериозно внимание и на това, което публикуваме в интернет и как го поднасяме на аудиторията. Въпреки това в сайта ни не се стремим да изложим гледната точка, която може да се хареса на определен кръг хора, а по-скоро следваме един стил и принципи, които сме изградили през годините и в които вярваме.

С Марио Мишев в Панагюрище през 2016 г. (Снимка: Личен архив)

- Характеризирай този стил в "Българска история".
- Скучният термин, който използваме е "научно-популярен", но в него се крият много повече неща. На първо място не се заиграваме с историята, за да наложим нашите виждания по определени теми и периоди. Всеки от екипа ни си има и политически убеждения, има си и различно мнение по въпросите, например като за произхода на българите, но сайтът "Българска история" не е мястото, където да ги излага. Ние се допитваме до специалисти. Материалите през последните години са писани основно или от преподаватели в университети, или от хора завършили история. Първо гледаме стила на човека и дали той наистина е научно-популярен.

Важно е авторът да успява да води читателя и интереса му, без да има значение до колко той се е занимавал професионално с история. Материали, предназначени само за професионални историци нямат място на нашия сайт. Ние не искаме да сме трибуна за тясно специализирана история, защото тя си има своето място и къде да се чете. Искаме да сме свързващо звено между хората, които се занимават професионално с тази наука и тези, които имат интерес към нея и искат да прочетат нещо на достъпен език. Тук, естествено, фактологията винаги е на първо място. Информацията се проверява от няколко източника, авторът също, за да няма лични мнения и пристрастия.

Идеята е човек да чете и ако е написано качествено и увлекателно да може да си изгради собствено мнение и заключение, а най-добре ще е ако сме провокирали интереса му да такава степен, че продължи да търси още по-усилено по определената тема.

Снимки в античния и средновековен град Деултум (Снимка: Личен архив)

- Ти самият се интересуваш от по-новата ни история след 1944 г., която е изключително спорна и има различни прочити. Защо точно тази история те провокира?
- Към този период прибавям и годините на третото българско царство. Причината - обичам да правя паралели с нашето съвремие, а това е значително по-трудно, когато човек се занимава с древна история, например. Да проследявам процеси, които се случват днес и които пряко зависят от това, което се е наслагвало през годините от Освобождението до наши дни. Така намирам обяснения за нещата, с които ежедневно се сблъскваме.

Най-близкото минало до такава степен поляризира обществото, че смятам е интересно да се види как се интерпретира от хората, повечето от тях все още живи и водили съзнателен живот през тези години.

Снимки в Райково, Смолян (Снимка: Личен архив)

- Колко ти е трудно да не вземеш нечия страна, на по-старите, утвърдени историци и по-новите интерпретации?
- Лично за себе си взимам страна по тези въпроси, на база на мнението, което съм си изградил. Но преди това се стремя да прочета, колкото се може повече и да вникна в идеята, която защитава всяка една от страните.

За да си мислиш нещо, трябва да си стъпил на някакви убеждения, често на документи и извори, нещо, което те провокира да изградиш начина си на мислене.

С Марио Мишев на представяне на проекта Българско военно чудо (Снимка: Личен архив)

- Разкажи ни за последните ви проекти и тези, които продължавате да движите.
- За обиколките по училищата вече стана дума, така че няма да навлизам отново в детайли. Вече казахме, че ще продължават до тогава, докато мислим, че има интерес към тях.

Иначе през последните години се опитахме да развием сериозно видеосъдържанието. Към днешна дата общият брой видеа, който сме реализирали е над 300, като обхващат най-разнообразни периоди и личности от миналото ни. Този начин на предаване на информация е изключително лесен и достъпен и това се доказва от факта, че имаме видеа, които са гледани над 200 хиляди пъти.

Това е огромен брой хора, който трудно би бил достигнат с книгата. Не казвам, че книгите не се четат - най-малкото би било странно, тъй като днес основна част от дейността ни е издателска, но краткото и сбито представяне на определено събития за 4-5 минути под формата на видео няма как да не достигне до повече хора.

На снимки в село Долен (Снимка: Личен архив)

Що се отнася до издателската ни дейност - това определено е направлението, в което през изминалата година и половина претърпяхме най-голямо развитие. За този период издадохме над 60 заглавия, като много от тях се радват на сериозен интерес.

На представяне на поредната книга (Снимка: Личен архив)

- Дейностите, които ви предстоят?
- Първо сме приготвили сериозен брой заглавия, които със сигурност ще заинтригуват читателите. Подготвяме и нова настолна игра. Работим и по съвсем нов видеопроект. Това са трите клона на нашата дейност - издателска, продуцентска и обществената, свързана с лекциите по училища. Опитваме се да ги надграждаме във всяко едно от тях и резултатите да са все по-добри.

На снимачната площадка на филма, посветен на Луи Айер "Швейцарецът с българско сърце" (Снимка: Личен архив)

- VIVACOM стават на 10 години. Кое е най-значимото нещо, което си спомняш при работата си с тях?
- На първо място изключително лесно се работи с тях. През годините сме работили и с други компании, но фактът, че с VIVACOM го правим от вече 5 години говори достатъчно. Важно е да кажем, че това бе и първата компания, която ни повярва и ни се довери - през вече далечната 2014 година те подкрепиха идеята ни да направим филм, посветен на живота на Луи Айер. Филмът стана факт, посетихме над 20 населени места, в които го представихме и вярвам, че разказахме историята на тази бележита личност по начина, по който той заслужава. Но извън тези детайли, свързани с конкретния проект стои фактът, че VIVACOM ни се довери тогава. Не трябва да забравяме, че по това време ние имахме значително по-малко опит, това което правихме още не се беше превърнало изцяло в наше ежедневие.

Така че безспорен факт е, че благодарение на тяхната подкрепа "Българска история" порасна и днес е това, което е. А абсолютната свобода, която имаме в проектите, които им предлагаме, продължава да бъде факт и днес.

Кадър от филма, посветен на Луи Айер "Швейцарецът с българско сърце" (Снимка: Личен архив)

- Смартфонът за теб е..?
- За добро или лошо един мой ден не може да протече нормално, ако не е в мен - най-вече от професионална гледна точка. Факт е, че улеснява работата и именно заради това трудно бих могъл да се справя с ежедневните задачи без него.

- А можеш ли без него?
- О, да. Нямам никакъв проблем, когато не мога да го използвам. Не съм от хората, които не могат да живеят без социални мрежи и дори смартфонът не го използвам основно за тях. Разбира се, ако не е свързано с работа ми и социалните медии. Имал съм цели дни - по време на походи в планината например, в които не съм използвал телефона и това ни най-малко не ми е липсвало.

С Марио Мишев на път за Рожен, Смолян и Гоце Делчев (Снимка: Личен архив)

- Кои приложения използваш най-често?
- Класическите социални мрежи за ясни. Ежедневно използвам и приложение, което си записвам част от ежедневните задачи на началния екран и всеки път, когато отключа телефона ги виждам - така и да искам не мога да забравя нещо от тях. Извън работата се стремя да намирам приложения, които да са свързани с личните ми интереси като метеорология и география например.

Опитвам се телефонът и новите технологии да ме обогатяват - дори не предполагаме колко полезни приложения са създадени на най-различни теми, които не изискват да ги използваш по цял ден. И само няколко минути стигат, за да ти дадат информация, която преди 100 години не би било да получиш и за цял живот сигурно.

Затова и няма да спомена като най-ползвани приложения социалните мрежи като Facebook, защото тях ги използвам основно от професионална нужда. Всичко останало, което ми е интересно и в личен план, се опитвам да си набавя и през телефона.

На път за Димитровград с жигула - снимки за "Наръчник на приключенеца" (Снимка: Личен архив)

- Какъв характер се изисква, за да се задържиш толкова време в една инициатива, да си настроен положително, да не се отказваш, да искаш да се развива и да върви нагоре? Ти какъв характер си?
- Трудно е човек да си даде самооценка. Мисля, че ключова роля при нас изигра постоянството.

Постоянство дори в моментите, в които не виждаш голям потенциал, в това което правиш. Това са нормални етапи от развитието на всеки един проект и тогава е важно да изпълниш задачите за деня, без идеята, че ще промениш света - правиш го, просто защото трябва да се направи.Опитвам се и да не залитам в нито една от двете крайности - безкрайно положителен или винаги отрицателен.

Опитвам се да бъда реалист. Опитвам се да разглеждам нещата безпристрастно дори тогава, когато те засягат лично. Това, разбира се е невъзможно да се постигне изцяло, но е важно в ежедневието си човек да се самопровокира и да допуска гледна точка, която не споделя изобщо.

На поредното приключение (Снимка: Личен архив)

- Ти си човек на историята, а какво мислиш за бъдещето на България? Покрай работата ви се сблъсквате и добре познавате настроенията и народопсихологията на българина, какво мислиш?
- Опитвам се да бъда реалист, не знам дали успявам, но за мен бъдещето не е толкова розово. Пред страната ни има изключително много предизвикателства - като започнем с демографския проблем и структурата на населението. Само като излезеш от големия град и видиш какво се случва в по-малките ти е достатъчно да разбереш, че вероятно по този въпрос сме отдавна закъснели. Всичките проблеми и неуредици, които виждам обаче не ме карат да избягам в чужбина и да се развивам там.

Аз се чувствам добре тук и приемам проблемите като предизвикателство. Един човек не може да ги реши сам, но може да направи нещо като част от всичко това.

Това не значи, че обвинявам хората, които искат да живеят някъде другаде. Днес имаме голямото предимство, да живеем там където искаме по света, за разлика от нашите родители, които са мечтали за това, а други са си давали живота, така че разбирам напълно хората, които са направили този избор.

Иван Кънчев и кадри от документалния филм "Швейцарецът с българско сърце", посветен на Луи Айер (Снимки: Личен архив/Колаж: Юлиян Илиев)

- С една дума как би се описал?
- Реалист!

 Интервю на Тина Философова

Още

Гергана Мудова за Майсторите на фотографията и не само

Още

Писателката Теодора Димова: Човекът е обречен без съзнание за общност