По повод 24 май - Деня на българската култура и писменост, нашият партньор BNP Paribas BNP Padibas има интригуваща инициатива - кампанията "Отваря се нова страница за вашите спестявания". В рамките на инициативата, всеки нов клиент, открил онлайн депозит в БНП Париба до 31 май 2019 г., може да получи ваучер на стойност 30 лева, за покупка на книги в книжарници "Сиела". А авторите, които ви представяме, определено предлагат най-интригуващите заглавия на издателството.

Една от тях е Теодора Димова - име, което буди респект и все повече се превръща в "марка" за талант и професионализъм.

Теодора Димова /Снимка: Личен архив/

Теодора Димова е сред най-изявените и четени съвременни български писатели. Почитателите на книгата в България познават нейните романи "Емине", "Майките", "Адриана" и "Марма, Мариам", които бяха отличени с национални и международни награди. През 2006 г. "Майките" спечели Наградата за източноевропейска литература на "Bank Austria" и "KulturKontakt". Книгата има 11 издания у нас и е публикувана на 9 езика в света. Романът "Адриана" - също. "Марма, Мариам" спечели Националната награда "Хр. Г. Данов" за българска художествена литература, а "Влакът за Емаус" спечели наградата за проза на портал "Култура" и бе сред номинираните за националната награда за съвременна българска проза "Хеликон" за 2014-а година.

Освен като романист, Теодора Димова е позната и като автор на 9 пиеси, между които нашумелите "Кучката", "Любовници", "Невинните", "Без кожа", "Змийско мляко" и други, които са играни не само на родна сцена, но и в чужбина. Още с първата си пиеса - "Фюри", писателката даде сериозна заявка в драматургията и спечели наградата на БНР /1987 г./. През 2000 г. Димова бе наградена с Първа награда на прегледа на Нова българска драма в Шумен и със Специалната награда на името на Маргарит Минков на Третия национален конкурс по драматургия.

Теодора Димова има интересна съдба. Неин баща е класикът на българската литература Димитър Димов. Очевидно тя е наследила неговия чутовен талант, но също така и чутовния му работохолизъм. Оригиналното й мислене я прави един от най-креативните и нетривиални съвременни автори на българска литература. Това е вероятно и причината за нейния голям успех като автор и навън от родината. За това говорят многобройните преводи на нейни творби по света.

Малката Теодора с майка си и баща си Димитър Димов. Той умира, когато тя е едва на 5... /Снимка: Личен архив/

Теодора Димова е автор, който съзрява интелектуално по индивидуален път, с много силно чувство за отговорност към писането, преди да посегне професионално към него. Кариерата й на писател, драматург, есеист и публицист, тръгва от учителската професия и преминава през редакторска работа в радиото.

Днес тя е вече не само един достоен следовник на класика Димов, но завършен автор със свое собствено лице, който сам е извоювал своето достойно място не само на нашия, но и на световния книжен пазар. Забелязана е и от киното. 

Ето какво сподели преди 24-и май самата Теодора Димова за читателите на Impressio.dir:

- Г-жо Димова, издателство "Сиела" ви посочи като емблематичен и много ценен свой автор, но и вие сте верен автор на това издателство. Доколкото разбрах, предстои да излезе нова ваша книга, пак на издателство "Сиела". Разкажете повече за сюжета й, за идеите, които сте заложили в нея...

- Заглавието на новия ми роман е "Яма". Премиерата му е планирана през септември. Писан е дълго и трудно. Изчетох огромно количество исторически и документални книги, изслушах десетки и десетки разкази, възстанових в паметта си спомена за моята баба, нейни реакции, изпуснати думи, цялото й поведение, светоглед, отношение към света. Тя е родена в самото начало на 20-и век, младостта й минава през 20-те и 30-те години. Тя беше носител на една епоха, вече безвъзвратно изгубена и заличена, беше представител на една прослойка от обществото, с която комунистическият режим започва кървава саморазправа още в първите дни след преврата. Романът разказва за съдбата на четири жени, които живеят точно по това време.

Теодора Димова /Снимка: Личен архив/

Още

Михаил Вешим: По-добре ведър идиот, отколкото мрачен темерут

- Срещата ни е в навечерието на 24-и май. Какво е за вас този празник и чувстват ли го като празник българите? Как се чувства един човек, за когото 24-и май е съкровен празник, сред хора, които не го признават за нищо повече от неработен ден?

- Не мога да се съглася с вас. Ако има празник, който всички обичаме, ден, на който всички се чувстваме като един народ и една нация, това е именно 24 май. Не мога да приема, че в очите на някого не се появяват сълзи, когато чуе химна на Светите братя, че не изпитва онази смесица от гордост, горчивина, упрек, чувство за принадлежност към Отечеството, чувство за благодарност към българския език. И трепет. Същият трепет на трогателната Райна, когато Бойчо Огнянов я пита: "Нашето А, Б, кой го написа?" И малкото дете от вълнение няма сили да произнесе имената им, а само посочва към картината с изрисуваните техни образи и се втурва към прегръдката на майка си. Този трепет се предава от поколение на поколение по невидимите пътеки на националния ни дух.

Теодора Димова /Снимка: Личен архив/

- Бихте ли направили една характеристика на свободата на българина днес? - Свободен ли е всъщност, българинът?

- Знаете ли, все повече се отдръпвам от обобщенията за българина по принцип. Разбирам какво ме питате, но България е напълно разделена и раздробена на отделни българи - едни от тях са свободни, други изпитват носталгия по времето на несвободата, трети изпитват не само носталгия, но се стремят с всички сили да възстановят контрола над нея, да я овладеят, да я яхнат така, както преди. Чувството за свобода е нещо много дълбинно в нас, животоопределящо. И животоспасяващо. Може да си в положението на роб, и пак да си свободен.

- От творбите, които сте създала до днес, коя остава най-близка до вашата душевност и философия, и защо?

- Труден въпрос, защото във всяка моя книга влагам изцяло онова, което съм събрала в себе си до този момент. Нищо не се е разпиляло, не е отишло напразно. Не успявам да се изразя добре. Участвам, живея с цялото си сърце и с целия си разум във всеки текст. Някои книги съм написала за кратко време, другите за дълго, но времето няма никакво отношение - важна е вътрешната интензивност, важното е да се вълнувам и тревожа до предела на силите си, да се разплаквам, да не мога да спя, да не искам нищо друго да правя, докато пиша.

Никога не съм писала нещо, което не съм преживяла.

- Има ли роман, от вече написаните, който бихте "редактирали" днес? - Било то в сюжетната линия, завръзката, или характерите на героите? Случва ли се някакво такова "осмисляне" от дистанцията на времето, което да тормози автора и да не му дава покой, че е "можело да стане еди-как си"? - Склонна ли сте да се "поправяте"?

- Не, не поправям. Има неща, които виждам по друг начин: детайли, факти, образи, но след като са написани, те са така родени, затова не мога да ги променям. Точно заради това, което току-що ви казах. Може би, ако не работех с тази пределна интензивност, щях да поправям и редактирам непрекъснато.

Теодора Димова /Снимка: Личен архив/

- Кой беше най-трудният ви роман от гледна точка на писането и "саморедактирането"? - Какви колебания изпитвахте и как се преборихте с тях? И изобщо, какво изпитва един писател в деня, в който, така да се каже, предава ръкописа в ръцете на издателя за печат? - С какви емоции е изпълнен този момент?

- Най-трудно ми беше с "Марма, Мариам". Защото заедно с написването му аз изучавах, проумявах истините и основите на християнската вяра. Всъщност романът ми и помагаше да осъзнавам вярата, да уталожвам потресението си от нея, да успокоявам срама, който изпитвах от невежеството и безхаберието си до онзи момент.

Теодора Димова /Колаж: Юлиян Илиев/

А що се отнася до момента с предаването на ръкописа, ще кажа следното: Моментът, в който ръкописът влезе в печатницата и след две седмици книгата се появи на бял свят, е много специален момент за мен. Книгата вече не е твоя. Да, ти си я написал, но тя вече не е твоя. Тя има свой път, съдба, срещи, ще получи своето щастие или ще бъде нещастна, няма да общува с никого, ще живее сама, ще бъде забравена. Или пък ще се среща с много хора и ще бъде обичана. Ти няма как да знаеш това, няма как да се месиш. А и не бива да се месиш в нейната съдба така, както и не бива да се месиш в съдбата на децата си.

Твоята работа е била да я напишеш.

Теодора Димова /Колаж: Юлиян Илиев/

- Ревнив автор ли сте? В смисъл, ревнувате ли думите си - позволявате ли редакторска намеса? И в този смисъл, ще ви задам въпроса като принципен въпрос за писателското писане изобщо: Намесата отвън върху един авторски текст, не е ли опасна също като подмяната на ноти в партитурата на един композитор, която би могла коренно да промени звученето?

- Работата с редактор е много развита в другите страни, особено в Америка. Мой познат ми разказваше, че петнайсет пъти е преправял своя статия по съветите на редактор за вестник "Ню Йорк Таймс". Редакторът се намесва дори в драматургията на романа, следи за процеса на писане, за спазване на сроковете. Не мога да отрека ползата от работа с редактор. Но аз предпочитам да разчитам на себе си. В този смисъл съм ревнива.

- Чела съм много ваши есета и публицистични творби, и съм силно впечатлена от вашето тънко чувство за детайл. Понякога детайлът е по-силен от много думи и ефектът от него не се нуждае от обяснение, т.е. от много думи. Според вас, обаче, не съществува ли в съвременната световна литература нещо като "недоизказване", което прикрива неспособността на някои автори да развият подреден сюжет, да създадат мащабни саги и ярки характери, както в старите класически литературни творби? Въпросът ми е, съзирате ли някаква криза в литературната форма на съвременната литература?

- Чувствителността на съвременния човек е променена, в сравнение с чувствителността на човека от 19-и и 20-и век. Не може нито да се рисува, нито да се разказва по същия начин, както тогава. Разпадът на класическата романна форма не бива да се смята непременно за безсилие. Безсилието трябва да се търси по-скоро в скуката, в унинието, в липсата на посока, в липсата на влюбеност. Все едно да искаш да флиртуваш с някого, а да му излагаш само своята дребнавост и намръщеност, да не полагаш никакво усилие да си очарователен и красив, да не проявяваш чувство за хумор и любвеобвилност. От друга страна творческото безсилие може да "твори" във всички стилове и жанрове.

- Чете ли българинът? И ако имате впечатления, чете ли европеецът, американецът... Къде, в кой регион на света четенето все още остава "святая светих" на Духа?

- Това е въпрос по-скоро за социолози. Щом се пишат, издават и продават книги, значи се чете. Във всяка книжарница, и в най-малката, във всеки един момент има по няколко човека, които разлистват книги. Четящото население винаги и навсякъде е било около десет процента от всички хора. Влюбеността в книгите не може да изчезне, нито да се подмени с виртуален живот, защото животът на четящия човек е много по-различен, по-богат, по-смислен.

Теодора Димова /Снимка: Личен архив/

Още

Драмата "Тютюн"

- Смятате ли българина за духовен човек? Имам предвид - както в народопсихологичен план, така и като човек, преминал през трудна историческа съдба. Българинът все е трябвало да се "натъмънява" към идеологии, тесногръди разбирания за морал и прочее. Задавам ви този въпрос, и неволно се сещам, че баща ви е трябвало да преправя "Тютюн" на няколко пъти, за да "удовлетвори" тесногръдието на идеологическата цензура... Същите мъки преследват и филма на Корабов...

- Преди малко казах, че избягвам да обобщавам хората. Това е подвеждащо. Много дефицити има нашата народопсихология. Често виждаме другите народи по-развити, по-издигнати и в следващия момент сме готови да определим себе си като най-великите. Факт е, че въпреки идеологическата цензура, през епохата на социализма в България твориха истински талантливи писатели, съизмерими с най-доброто в света. Всъщност, една от съществените характеристики на таланта е именно това, да се прояви въпреки трудностите и препятствията, да свети в мрака.

Талантът винаги е трудолюбив, борбен, упорит, честен, и без тези качества талантът не е истински.

- Религиозен човек ли сте, и ако да - докъде опира вярата ви - съобразява ли се с църковните канони, или по философски и бунтарски начин търси нещо повече зад тях?

- Да, аз участвам в живота на църквата, живея в нейния ритъм, в нейните празници, в нейното общение. Вярата не може да съществува сама за себе си, отделена от съборността на църквата - тя се свива, затваря се в себе си. Няма от какво да се подхранва, както е при всяка самоизолация. Без живота в църквата тя става книжна и абстрактна - просто вяра в някаква извънземна, непознаваема, безизразна, неоличностена сила. В такава вяра го няма Богочовека, няма я личността на Христос. Църквата е тяло Христово, затова извън нея ние сме извън Христос.

- Живеем в интересно, но антихуманно време на алиенация. Светът преживява някаква метаморфоза, в която все повече се затриват жалоните за "правилно" и "неправилно", за Добро и Зло. Изчезва все повече и повече близката връзка между човеците, между народите... Какво е вашето мнение за ставащото, и оптимист ли сте за бъдещето на човечеството?

- Този въпрос е във връзка с предишния. Светът става такъв, защото губи вярата си. Всъщност вярата не се губи, а се изменя - става индивидуална, губи своята съборност, а думата църква означава именно събор, събрание, общност. Без съзнание за общност човекът е обречен, нищо не може да се постигне без общение с другите хора. Защо ще пише писателят, ако няма кой да чете книгите му?! За кого ще пее певецът, за кого ще оре орачът, за кого ще меси хляб хлебарят?! - Всичко, което употребяваме в света, е произведено от някой друг, а това, което ние произвеждаме, го употребява друг. Светът не може да съществува затворен, човекът също не може да съществува без общуване. А съзнанието за това ни налага да бъдем честни в общуването си с другите. Без това съзнание светът се разпада, животът се разпада.

- Имате ли любим герой от досега "родените" от вас? И може ли да бъде любим дори отрицателният герой?

- Нямам герой, когото да не обичам, или оправдавам.

- Ще ви задам един директен въпрос, който зададох веднъж на един ваш колега и отговорът му навремето беше един, а сега е коренно противоположен. Въпросът е: Може ли да се живее от писане в България?

- Може. Но това те обрича на тотално съобразяване с вкуса на публиката, обрича те да рекламираш до небето всяка своя книга, да се явяваш непрестанно по телевизиите, да даваш безброй интервюта, да си правиш непрестанна и скрита реклама в социалните мрежи... Изобщо те обрича на пиарстване, вместо на писане.

Въпрос на избор.

Още

Захари Карабашлиев: Егото е враг, с който трябва да се съобразяваш. И приятел, от който трябва да те е страх

- Има ли комерсиални теми, които така да се каже "вървят" на пазара, но ви отвращават и не бихте посегнали да пишете по тях, колкото и пари да ви предложат?

- Има, разбира се. Както има и некомерсиални, каквато е християнската вяра. През последните десет години работих именно над тази тема.

- След няколко дни предстои връчването на Европейската награда за литература на името на Димитър Димов...

- Да, през юни се навършват 110 години от рождението му. Изключително съм радостна, че тази награда беше учредена от Община Варна и ще се връчи в рамките на литературния фестивал ВарнаЛит. Негов директор е Захари Карабашлиев. За първи път, доколкото на мен ми е известно, в България ще се връчва международна литературна награда. С това искаме да подчертаем, че българската съвременна литература е част от Европа, че ние не сме в покрайнините на Европа, а сме дълбоко свързани с нея. Номинирани са четирима европейски и един български автор. На 29 май предстои да бъде излъчен победителят и да му бъде връчена специалната скулптурна композиция, изработена от доцент Емил Бачийски.

Интервю на Еми МАРИЯНСКА