Въведете дума или фраза за търсене и натиснете Enter

Михаил Вешим: По-добре ведър идиот, отколкото мрачен темерут

СПЕЦИАЛЕН ГОСТ

Михаил Вешим: По-добре ведър идиот, отколкото мрачен темерут

Днес казват, че сме след 100-тното място по свобода на словото - не го усещам така. Аз се чувствам свободно във всичко, което пиша - и като фейлетонист, и като писател, разкрива сатирикът

Снимка: Иван Григоров, Колаж: Юлиян Илиев /Dir.bg

В следващите дни ще ви срещнем с трима български писатели. А поводът е наближаващият празник 24 май - Денят на българската писменост и култура. Наш партньор в поредицата е BNP Paribas, които подкрепят празника със своята кампания "Отваря се нова страница за вашите спестявания".

В рамките на инициативата, всеки нов клиент, открил онлайн депозит в БНП Париба до 31 май 2019 г., може да получи ваучер на стойност 30 лева за покупка на книги в книжарници "Сиела".

А книгите на авторите, които ще представим, днес може да намерите в книжарниците на издателството.

Михаил Вешим е псевдоним на Михаил Георгиев Мишев. Син е на писателя и драматурга Георги Мишев.

През 1982 година Вешим завършва Софийския университет, специалност "журналистика". От същата година работи във вестник "Стършел", където от 2003 година заема поста главен редактор.

Автор е на стотици разкази и фейлетони.

През 2009 година е член на журито на литературната награда "Хеликон".

Снимка: Иван Григоров, Колаж: Юлиян Илиев /Dir.bg

През 2002 година негови разкази са включени в Антология на световния хумор, публикувана във Виетнам, наред с разкази на Марк Твен и Уди Алън.

През 2008 година Михаил Вешим, заедно със сатирика Васил Сотиров, получава Националната награда за цялостно творчество в областта на хумора и сатирата "Райко Алексиев".

Романът му "Английският съсед" е една от двете български книги (заедно с "Арката" на Здравка Евтимова), номинирани за литературната награда на Европейския парламент. По романа е направен сценарият на едноименния филм с режисьор Дочо Боджаков.

С Михаил Вешим разговаряме за суетата, най-големият враг на писателя, за химията на шегата, която предпочита пред "физиката на тъгата", за невъзпитаната театрална публика, която хрупа бейк-ролс в салона, за това обича ли един писател сатирик да разказва чужди вицове, за българите, които се смеят на различни неща - според културата си...

А освен това писателят отговаря - вестник за пчеларство ли е "Стършел"?

- Син си на големия писател и кинодраматург Георги Мишев, ти стана писател сатирик. Баща ти ли ти повлия? Как оценява творчеството ти? На какво те научи?
- Никой не може да те научи на писане - нито творчески курсове, нито университетски преподаватели, дори и собственият ти баща. "Талантът не се предава по наследство - по наследство се предават само пари и болести" - това е поговорка. Ако дарбата за писане се предаваше чрез гени, децата на Толстой щяха също да са гении, както и синовете на Хемингуей...

Все пак на мен близката родствена връзка с писател ми е помогнала - у нас имаше пъстра библиотека, получавахме литературни вестници и списания, говореше се за книги и филми, идваха известни писатели - семейни приятели. Седях отстрани и слушах какво си говорят възрастните - сигурно тогава нещо съм подразбрал за занаята. От баща си научих не как да пиша, а нещо, много по-важно: че писането е всекидневен труд, без почивен ден и санитарен полуден, без събота и неделя... Той и досега, въпреки сериозната си възраст, продължава да работи всеки ден по няколко часа - това е въпрос на самодисциплина. Научих и друго: успехът идва трудно или изобщо не идва...

Ама като се замислим, какво значи "успял писател"? Често пъти това е нещо конюнктурно. Навремето имаше "големи" писатели - лауреати на Димитровски награди, герои на социалистическия труд, народни деятели на културата, академици, шефове в йерархията на писателския съюз... Съчиненията им се издаваха в дебели томове, критиката ги обявяваше за класици, властта ги обсипваше с привилегии и почести. А днес кой ги помни? Имената им са забравени, книгите им също - дебелите им томове не стават и за подпиране на диван, ако му се счупи крачето... От половин век съзнателен живот сред пишещи хора, направих за себе си един извод: суетата е най-големият враг на писателя. Видях много суетни автори, които мислеха, че светът се върти около тях - така и се изживяваха - като съвест на нацията. Сега, когато ги няма, се оказа, че нацията спокойно може и без тях...

- Какво ще запомниш от детството си?
- Имах много безгрижно и свободно детство - израснах в Панчарево, край езерото - риболов, гребане, плуване, тогава водата беше чиста. Всеки ден - футбол в училищния двор, бях добър на махленско ниво. Добре, че нямаше интересна телевизия - предаваха само конгреси, а в петък и програма на руски. Затова четях много книги - абсолютно безразборно, каквото хвана от домашната библиотека или от Панчаревската - читалището там се казваше "Виделина". Въпреки безразборно четене, в един момент ми се "развидели" и започнах да си подбирам книгите и авторите - тук и баща ми помогна. Без да ми натрапва, ми предлагаше една или друга книга...

Смятам, че това е важно: не курсове по творческо писане, трябва да има курсове по творческо четене. Ако човек е решил да се занимава с писане, трябва да мине курс при големи майстори - Сервантес, Гогол, Чехов - там всичко е казано за писателския занаят. "Чети класиците!" - така се майтапеха редакторите в "Стършел" с по-младите фейлетонисти, и с мен, включително. Уж майтап, ама си е истина - днес младите автори си мислят, че могат да минат и без Гогол, и без Чехов - направо тръгват да стават Стивън Кинг или Дан Браун. Даже идват младежи, които ми носят разкази, и като ги питам: абе, ти чел ли си Чудомир, Станислав Стратиев или Йордан Попов? - вдигат рамене, не са ги чували... Ами иди прочети, а после почвай да пишеш!

Снимка: Иван Григоров/ Dir.bg

- А ти как започна да пишеш?
- Още като ученик в Панчаревското училище се правех на интересен пред съучниците (най-вече пред съученичките) - пародирах учителите или уроците. Измислях разни шеги и майтапи. Бях ухилено хлапе - смеех се и пръст да ми покажеш. Спомням си, че в седми клас на селското училище пишехме два "вестника" на листове от ученическа тетрадка - "Овча мисъл" и "Кравешки размишления" - те бяха в дискусия. В уводните си статии, колкото можем, пародирахме сухия партиен стил и език на "Работническо дело" . Вкъщи получавахме "Стършел" - четях го и се опитвах първо да рисувам карикатури - не ми се получи. Но разказвах на приятелите вицове от вестника, като ги доукрасявах. Видях, че така предизвиквам смях и почнах да си измислям мои смешки. После взех и да ги записвам - първите ми фейлетони излязоха в един вестник, "Средношколско знаме", където имаше страница за ученическо творчество - бях 9-ти клас. Пращах и разкази за списания "Родна реч"... Докато завърших гимназията, имах отпечатани към трийсетина фейлетона и самочувствието на опитен фейлетонист... Самонадеяност, нормална за възрастта...

- Защо обърна фамилията си - Вешим?
- Още като написах първото си разказче, преди да го пъхна в пощенския плик за пращане към "Родна реч" /нямахме и-мейли/, се замислих как да се подпиша. И ми хрумна да си обърна фамилията Мишев на обратно. Така дойде това Вешим, което не ме напуска и до днес... В хумористичната ни литература има традиция да се ползват псевдоними - Радой Ралин, Чудомир, Незнакомов, Челкаш, Черемухин... Прописах с псевдоним, може би от нормалното младежко желание да се "скрия", да се разгранича от името на известния си в писателските среди баща; исках сам да пробивам, а не зад щита на бащиното име...

Снимка: Иван Григоров/ Dir.bg

През годините този псевдоним ми донесе доста недоразумения - най-вече със счетоводители при получаване на хонорари. И читателите се объркваха, пък и досега се объркват. Най-често ме мислят за внук на художника Вешин. Нещо повече, взеха на ВешиН да му казват ВешиМ - в "24 часа" излезе дописка "Намерена картина на художника ВешиМ"... А една читателка са обади в "Стършел", че искала да говори с г-н Верешчагин... Само с Мърквичка не са ме бъркали.

Ако сега прописвах, нямаше да използвам псевдоним, но вече е късно да си връщам истинската фамилия... Може би в другия живот.

- Трудно ли пишеш или се забавляваш, пишейки? Чакаш ли музата или си привърженик на формулата: Нито ден без ред?
- Писането за мен винаги е било забавление - игра на въображението, кикот на вътрешния ми глас... Чувствам някакво особено удоволствие, когато ми хрумне свежа мисъл, неочаквана смешка, мой си, оригинален виц... Или някакво сюжетче - за фейлетон, разказ или за нещо по-голямо... Не бързам, не сядам веднага зад клавиатурата, а оставям сюжета да "преспи" няколко нощи - често на сън продължавам да фантазирам и да "работя" по хрумването...

Сигурно това е музата, но аз не я чакам да ми "кацне" на бюрото вкъщи, а я търся в живота - работата в "Стършел" ме научи да виждам смешното в ежедневието, в обикновените случки, които другите хора отминават и не забелязват. Някой път искрата на вдъхновението блясва от случайна дума, чута в трамвая, от смешен надпис или от някакъв друг житейски абсурд. Аз всъщност не измислям сюжети, взимам ги от живота. Животът предлага много по-големи абсурди, отколкото аз мога да измисля...

Например, приближавам се до будка за вестници и питам продавача:"Има ли "Стършел"? А той ми отвръща:

"Няма, но си вземи "Пчела и кошер"!... Продавач на вестници мисли, че "Стършел" е вестник за пчеларство! Е, това може ли да ми хрумне?

Иначе формулата "Нито ден без ред" си работи и при мен. Или обратното - аз работя по нея, няма как - това е писателският труд. Това знам от баща си, така действам и аз - вече четирийсет години...

- Кога беше по-лесно и "по-продуктивно" писането за теб - преди 10 ноември 1989 г. или след това?
- Тази дата е важен раздел за мен - преди нея аз изобщо не знаех какво да пиша. Знаех какво да Не пиша - примери за "послушание" и "слагачество" имаше достатъчно и в журналистиката, и в литературата. Опитвах се да търся някакъв "езоповски" език - така се опитваха да правят повечето сатирици, за да надхитрят цензурата. Защото официално цензура нямаше, но главните редактори и техните заместници си бяха чисти цензори - те много внимаваха да не излезе нещо срещу партийната линия... Един текст, докато се отпечата, минаваше през няколко стъпала на редакционната йерархия и през няколко чифта зорки очи. И често червеният редакторски молив зачеркваше целия виц или някое изречение, което може да се тълкува като "ерес"...

Снимка: Иван Григоров/ Dir.bg

Добре, че не закачих много от онова време, бях на 29, когато започнаха промените и отпаднаха задръжките пред свободното слово. Днес казват, че сме след стотното място по свобода на словото - не го усещам така. Аз се чувствам свободно във всичко, което пиша - и като фейлетонист, и като писател. А като главен редактор няма нужда да упражнявам цензура... Стоп! Излъгах... Упражнявам цензура само в два случая - видя ли някаква простотия (цинизъм, вулгарност, жълтения) в текстовете или немарливост към езика... Не искам в "Стършел" да има цинизми като в някои телевизионни шоута, искам вестникът да се пише на литературен български език, а не на уличен жаргон, както правят повечето колеги, за да са интересни...

- За какво си струваше да започнеш да пишеш? Или не си струваше?!
- Често си задавам тоя въпрос - и като по-млад, и сега... Не пиша, за да се харесам - на критика или на публика, няма такъв писател, който да харесва на всички. Правя го за собствено удоволствие и често изпитвам съмнение в резултата, дори когато книгата е вече отпечатана. Готов съм да посрещна и положителни, и отрицателни отзиви...

Но имах такъв случай. Една жена ми каза: "Сестра ми беше болна от рак - последен стадий. Давахме й силни болкоуспокояващи - и те не помагаха. Дадох й една Ваша книга - романа "Нашингтон", и сестра ми няколко дни се усмихваше, докато я четеше. Така почина с усмивка..."

Това е най-искреният, най-човешкият отзив за моя книга. Той е по-вълнуващ от сто хвалебствени рецензии... И това ми дава някакъв смисъл да продължавам нататък...

- Обичаш ли да си четеш книгите след като излязат?
- Не. Попадам на места, където виждам, че съм пропуснал някоя чудесна възможност да направя текста по-добър... И леко се вкисвам. Но е късно за поправки - книгата живее своя живот, а аз там вече нямам намеса. Да съм се сетил навреме.

Аз дори не помня много от книгите и текстовете си - някой път ми цитират собствените редове и аз не си ги спомням, аха да кажа: абе, какви са тия глупости, кой ги пише такива...

Снимка от корицата на книгата му "Когато бях морски капитан" (Снимка: Личен архив)

- Какво, написано от теб, си харесваш най-много?
- Обикновено тук писателят отговаря, че харесва всичките си книги - така, както родителят харесва всичките си деца. Аз пък най-много си харесвам най-неизвестната книга - "Заведи ме вкъщи", една детска повест, която би могла да се чете и от възрастни. Тя е по-скоро тъжна, отколкото смешна. Сигурно затова си я харесвам, там съм много по-различен като разказвач...

- Ревнив ли си към текста си, когато екранизират твои творби?
- Не. Напротив, отворен съм за всякакви поправки, каквито ми предложи режисьорът, стига да ме убеди в тях... Режисьорът Дочо Боджаков бе много убедителен в нашите разговори около снимките на сериала "Английският съсед". Затова сериалът се различава много от книгата. От Дочо научих доста неща за киното, които са ми от полза.

- Хуморът и сатирата са ти професия. Трудно ли ти е да си весел човек днес?
- Аз съм си весел човек - и вчера, и днес, надявам се - и утре... Такъв съм си, може да ме наречете и повърхностен, но пред "физиката на тъгата", предпочитам химията на шегата. Така си минавам през живота, с усмивка. Сигурно отстрани изглеждам като ведър идиот. Може и да е професионално заболяване, за което здравна пътека няма открита... Но по-добре така, като ведър идиот, отколкото като мрачен темерут... По-забавно е, вЕрвайте ми!

Снимка: Иван Григоров/ Dir.bg

- Има ли тема, на която не би се пошегувал?
- Не се сещам. С всичко човек може да се пошегува, стига да е с мярка и с вкус. За хумориста няма забранени теми, ако знае къде да спре, за да не пресоли манджата... Пресоленият хумор и богу не е драг! Читателю - най-вече!

- Актьорите комици доста често са тъжни хора, кое е общовалидното за писателите сатирици?
- Различни автори познавах - писателят Генчо Узунов четеше разказите си с каменно, мрачно лице, като Бъстър Кийтън - и така предизвикваше смях у публиката. Йордан Попов бе другата крайност - играеше с мимики и жестове, освен, че пишеше талантливо, разказваше артистично и безкрайно смешно. Пък Васил Цонев си имаше свои номера, запазена марка - измисляше предизвикателни гегове, често закачаше дамите, а кавалерите им не му понасяха хумора и понякога го биеха... Радой Ралин също имаше своите странности и задаваше, дори при среща с непознати, своя еротичен въпрос: "Мокриш ли котето?"...

Сещам се, че като деца в писателската станция си играехме с едно малко коте и го намокрихме с маркуч. Аз отидох при Радой и му се похвалих: "Днес намокрих котето!"...

- Кой е българският сатирик, когото уважаваш най-много?
- Алеко. Но от тези, които лично познавах - Радой... Не само за гражданската му позиция. Той бе невероятно изобретателен като сатирик. Гейзер от идеи. Има изключителен принос към българската сатира, обогати я с жанрове, на които той е родоначалник - особени (само негови) епиграми, игри на думи, апострофи (цитат от някой автор, следван от Ралинов коментар), афоризми -саморасляци, филмчетата - фейлетони от сатиричната поредица "Фокус" и т.н.

Ами какво са "Лютите чушки" - народни пословици и поговорки, на които Радой е сложил само свои заглавия и така ги е осъвременил, че властта да я хване страх от тях и да ги изгори... Народът го призна и даже започна да измисля епиграми от негово име. Неслучайно има паметник - преди да му го издигнат пред бившето кино "Изток" (сега супермаркет), народът му издигна паметник в паметта си. Какво по-голямо признание за един сатирик! Те са двамата, които имат паметници - Алеко и той. Освен злободневен сатирик, Радой е и много тънък лирик - лириката му трябва да се прочете, тогава ще откриете неговата друга чувствителност, на нежен поет...

Снимка: Иван Григоров, Колаж: Юлиян Илиев /Dir.bg

- А кои писатели ти повлияха?
- В различни периоди различни писатели. Не само хумористи. Но от хумористи съм се опитвал да взимам уроци - имах късмет да чиракувам при "стършелите". Когато бях момче за всичко в редакцията, там работеха Мирон Иванов, Петър Незнакомов, Ясен Антов, Йордан Попов, Дамян Бегунов... Слушал съм ги с часове какво говорят, какво мислят за хумора, за творчеството, за процесите в обществото... И се учех на занаят. Учех се и от приятелите на баща ми, които идваха вкъщи - Станислав Стратиев, Марко Ганчев, Борис Априлов, Георги Друмев.

Когато ме назначиха на щат в "Стършел", след като няколко години бях стажант, се върнах вкъщи радостен с бутилка вино - да почерпя. Борис Априлов ни беше на гости и ми каза: "Сега, когато са те назначили, първата ти работа е да напуснеш! Там няма да станеш писател!" Той самият бе работил в "Стършел" и го бе напуснал, много добре му знаеше и меда, и жилото... Обещах му да го напусна, но ха днес, ха утре - та и досега съм там, трийсет и пет години на едно работно място... И още не ми е омръзнало.

- На какво се смее българинът днес?
- Различните българи се смеят на различни неща - според културата си. "Кажи ми на какво се смееш, за да ти кажа какъв си!" - така веднага може да се определи на кой колко му е багажът. Едни се радват на цинизмите и чалгата от шоуто на Слави, други се прехласват по хумора на битово ниво, озвучен с хора и ръченици, от Камен Донев, трети харесват филмите на Уди Алън или пък комедиите на Станислав Стратиев.

Четящите българи вече станаха малцинство, мнозинството лайква постове във Фейса и пробва там остроумието си. Откога не е имало хубава българска кинокомедия? Да ви кажа, вече не ми се ходи и на театър - в залите се настани лошият вкус. За да угодят на зрителите, режисьорите поставят булевардни комедии, а актьорите се правят на маймуни. Така се възпита една невъзпитана театрална публика, която хрупа бейк-ролс в салона, пие кока-кола и реагира бурно на всяка простотия от сцената - преспъване - падане по задник, цинични подмятания или откровени вулгарности. От такова представление не си излизам вдъхновен или развеселен, а тъжен... И на изхода се сещам за онова стихотворение на Валери Петров - "Японският филм". То се учеше навремето и в училище, сега не знам. Накратко за какво става дума: публиката скучае на японски филм, в който двама селяни, мъж и жена, поливат един сух остров с черпаци, за да порасте нещо... Ето я поантата на поета към публиката:

Сега вървете към вратите,

шумете, смейте се на глас —

докрай, додето разцъфтите,

ще мъкнем влагата към вас!

Към това аз бих добавил: С колкото и черпака да ги поливаме, не помага - главите стават все по-сухи...

- Имаме ли българите чувство за хумор?
- Избягвам да обобщавам: българите... Както не трябва да се обобщава за другите народи - например разпространено е мнението, че скандинавците са студени хора, без чувство за хумор, ама вижте една Астрид Линдгрен! Или съвременните шведски автори - Юнас Юнасон, Фредерик Бакман... За немците се говори същото, а защо забравяме Ерих Кестнер? Или авторите на чудесния германски филм "Сбогом, Ленин!"...

Защо ние, българите, като сме толкова духовити, не направихме своя "Сбогом, Георги Димитров!"... Защото още не сме му казали "сбогом" - не само още има град на негово име, мумията е и в главите... Пак ще кажа, че много поливане е нужно...

Но да се върна на чувството за хумор - то не е толкова въпрос на националност, колкото на интелигентност...

С английския актьор Лесли Грантъм, изпълнител на главната роля в комедийния сериал "Английският съсед" по едноименната му книга, с режисьора на сериала Дочо Боджаков и с продуцента Пенко Русев (Снимка: Личен архив)

- Кога последно си се смял на виц?
- Бях тия дни в Габрово, там се откри поредното Биенале на хумора в изкуствата - имаше интересна изложба от карикатури, графики, сатирична живопис, видеоинсталации... Творби от цял свят. Имаше и нещо ретроспективно: изложба на всички творби, носители на голямата награда "Златен Езоп" - от Първото Биенале през 1973 до днес. И видях колко простичка и актуална е наградената през 1973 карикатура на турския художник Ердоган Бозок - един бос просяк е застанал пред витрините на два магазина - за коли и за обувки. Босякът не гледа обувките, а зяпа като омагьосан лъскавата кола... Това хрумване е брилянтен виц, неочакван гег, чудесен малък разказ за малкия човек в Чаплиновски стил... Огледах внимателно и другите наградени творби от миналото до днес - с годините изразните средства стават все по-сложни, идеите по-неясни, а хрумванията на авторите все по-загадъчни и неразбираеми... На миналото Биенале имаше "творба" от един японец - човече, направено от косъмчета върху бял лист. Пишеше, че косъмчетата са от носа на автора... Е, колкото и да си е бъркал в носа този автор, виц не се е получил... Нито пък изкуство.

- Ти обичаш ли да разказваш вицове?
- Не, не обичам да разказвам чужди вицове. Аз си пиша своите. Да разказваш вицове е особен талант - Шкумбата го умее. Аз забравям веднага вицовете, които чуя или прочета - изглежда това е защитна реакция на мозъка, за да не ги повторя някой път като свои...

- Какво е да правиш хумористичния вестник "Стършел" толкова години - просто работно място, удоволствие, призвание, мисия?
- От всичко по малко... Напоследък усещам работата в "Стършел" като голяма отговорност. Времената станаха трудни за всички печатни издания, вече хората не купуват вестници, а си гледат в телефоните. Погледнете в метрото, всеки се е взрял в смартфона си, никой не шумоли с вестник... "Стършел" също има своите икономически затруднения. А аз, като главен редактор, своята отговорност... Защото това е най-старият български вестник, излиза от 1946, без прекъсване, без да променя името и нрава си. Ако сега спре, хората са напълно прави да кажат: "Създадоха го писателите Валери Петров, Павел Вежинов, Богомил Райнов, а го затри някой си... Вешим"...

С хартиена шапка на капитанския мостик на култовия вестник "Стършел" (Снимка: Личен архив)

Затова го приемам толкова лично. Пък и го обичам тоя вестник - от дете. Макар да е минал през различни периоди - на възходи и падения. Има мрачни периоди, които съвсем не са за гордост. Въпреки, че пиша в него от четирийсет години, аз мога да отговарям за последните трийсет - откакто "Стършел" не е партийно издание, а е свободен и независим вестник. Смятам, че в тия години, ние с колегите ми, и да сме имали грешки и пристрастия, сме се държали достойно, затова и сме оцелели - единствени от всички хумористични издания на Балканите и в бившите соцстрани...

- Чувстваш ли се класик след като разказът ти "Родителска среща" беше даден 2016 г. на "матура" на българските седмокласници за преразказ?
- Не ме взимайте за мезе, какъв класик съм аз! Това е пълна случайност, сам не знам как този разказ от книгата ми "Текила на разсъмване" бе изтеглен за изпита... Предполагам, че заради сюжета - има простичка история с обрат, която е подходяща да бъде преразказана от седмокласниците. И учениците се справиха, май нямаше много двойки, ако някой тогава е закъсал на изпита заради мен, сега му поднасям извинения!

Снимка: Иван Григоров/ Dir.bg

- Децата ти ще продължат ли семейната професия?
- Едва ли... Няма нужда да стават писатели, писатели има вече много. Нека да са умни, просветени читатели...

- Разкажи за сътрудничеството си със "Сиела"? Защо избра това издателство?
- Повече от десет години сме заедно - от първия ми роман "Английският съсед". Имаме си взаимно доверие - това е най-важното в отношенията автор-издател. За десет години - повече от десет мои книги с марката "Сиела" и нито един повод за сръдни от двете страни.

Снимка: Иван Григоров, Колаж: Юлиян Илиев /Dir.bg

- Какво актуално около теб, пишеш ли нещо ново?
- Пиша, но не знам какво ще се получи... При мен започнатите и недовършени книги са повече от написаните... В такива случаи се утешавам с мисълта на Атанас Далчев, че писателят се познава и по книгите, които не е написал...

Интервю на Валерия КАЛЧЕВА

 

Коментирай 8

1/1

Снимка: Иван Григоров, Колаж: Юлиян Илиев /Dir.bg

Снимка: Иван Григоров/ Dir.bg

Снимка: Иван Григоров/ Dir.bg

Снимка: Иван Григоров/ Dir.bg

Снимка: Иван Григоров/ Dir.bg

Снимка: Иван Григоров/ Dir.bg

Снимка: Иван Григоров/ Dir.bg

Снимка: Иван Григоров/ Dir.bg

Снимка: Иван Григоров/ Dir.bg

Снимка: Иван Григоров/ Dir.bg

Снимка: Иван Григоров/ Dir.bg

Снимка: Иван Григоров, Колаж: Юлиян Илиев /Dir.bg

Снимка: Иван Григоров, Колаж: Юлиян Илиев /Dir.bg

Снимка: Иван Григоров, Колаж: Юлиян Илиев /Dir.bg

Снимка от корицата на книгата му "Когато бях морски капитан" (Снимка: Личен архив)

С английския актьор Лесли Грантъм, изпълнител на главната роля в комедийния сериал "Английският съсед" по едноименната му книга, с режисьора на сериала Дочо Боджаков и с продуцента Пенко Русев (Снимка: Личен архив)

С хартиена шапка на капитанския мостик на култовия вестник "Стършел" (Снимка: Личен архив)

Календар

Препоръчваме ви

Иван Яхнаджиев: Картината е диалог на художника с онзи, който я гледа

Повече от 40 години държах в дома си ръкописен текст на Димчо Дебелянов

Румънският хитмейкър Моноар: Писането на песни е работа като всяка друга

За да надскочите географските си граници, трябва да заложите на най-универсалния език в музиката, убеден е Крис Трейс

"Най-добрият Фалстаф на нашето време" - баритонът Кирил Манолов

Високата оценка идва от маестро Рикардо Мути, който често кани Манолов в свои спектакли и концертни изпълнения

Неда и Рада от VOX POPULI: Театърът е политически акт, реакция и будност

Как реактивният театър се появява, за да ни провокира да разберем - в каква ситуация живеем и кои сме ние в контекста на този страшно задъхан свят, разказват двигателите на Студиото за Документален театър Неда Соколовска и Рада Езекиева

Гергана Мудова за Майсторите на фотографията и не само

Любимият ми момент е, когато застана в празната зала преди да открия изложбата, изповяда артистичната дама, програмен мениджър на фондация МУСИЗ

Максима Боева: Доброто изкуство не е нито мъжко, нито женско

"Театърът трябва да се отнася към публиката с уважение, да не я лъже и да не я подценява", споделя режисьорът на "Нирвана" и "Косвени щети"