Въведете дума или фраза за търсене и натиснете Enter

Светлозар Желев - ветеран от "Университета" на площад "Славейков"

Светлозар Желев - ветеран от "Университета" на площад "Славейков"

Как бездомните книги се озоваха на улицата и кой ги приюти

Снимка: Личен архив

По случай 10-годишнината на VIVACOM ще ви срещнем с част от хората и каузите, които компанията е подкрепяла през последната декада. Артисти, спортисти, музиканти, писатели. Търсещи, можещи, работещи, вдъхновяващи. Хора, чиито телефонен номер бихме искали да имаме в нашия смартфон.

След разговора на висока скорост с най-младия шампион по автомобилизъм у нас Павел Лефтеров рязко променяме темпото. Приятен разговор с #URBN проведе създателят на "Движение за бавно живеене и наслада от живота" - Светлозар Желев. Срещаме го между стотиците книжни тела, където се намира и обикновено.

Израснал е с индианците и бледоликите на Карл Май, Майн Рид и Емилио Салгари. От тях се научава, че белите не винаги са добри, а индианците също могат да бъдат лоши. От 3-годишен не търси разлика между хората според цвета на кожата, религията или материалния статус.

"Важно е само дали човек е добър, съпричастен, споделя ли болката на хората и опитва ли се да се бори с нея. Обичта и доброто единствено имат смисъл", казва Светослав Желев.

Определят го като активист на високата литература, бранител на ценностите и характеристиките й. Справя се убедително както пред студентите си в университета, където преподава в магистърската програма "Преводач-редактор", така и на уличен щанд за продажба на книги.

Бил е барман, редактор в издателства, водещ в рубрика за четящите хора, а сега е нашият повелител в Дома на книгите - Националният център на книгата към НДК.

"Аз съм повече в четенето, отколкото в писането. Понякога ми се случва да напиша някакъв текст, но това далеч не е моето амплоа, защото като четящ човек, имам огромни изисквания към текстовете, които пиша и рядко си ги харесвам. Чета общо взето откакто се помня. За мен това винаги е било едно от най-прекрасните изкарвания на времето, бягство от живота и ми е давало винаги страшно много. В годините съм имал много книги, които са ми повлияли като психология, философия и разбиране за себе си и света. Но това, което за мен винаги е било най-важно е, че книгата ми е отваряла много прозорци и врати към други светове, давала ми е възможност да пътувам, да контактувам и комуникирам с много различни хора, националности, общества и времена. Естествено до голяма степен благодарение на преводачите, защото английския и руския са езиците, на които чета извън българския, но благодарение на тях, можеш да се докосваш до литература от цял свят", казва Светлозар Желев.

Снимка: Личен архив

В следващите няколко минути на разговора ни ще се убедите, че Светльо Желев е одухотворена енциклопедия за заглавия и автори от всякакви жанрове. Никога не е знаел, че ще се занимава професионално с литература, защото четенето за него е преди всичко удоволствие.

"Може би и бягство, когато в тийнейджърската ми възраст бях разкъсван от комплекси, не че и сега не съм. Като повечето хора. По някакъв начин книгите бяха този пристан, това спокойствие, от което имах нужда. Като дете обичах да играя много - футбол, фунийки, народна топка, въже. Но при все това намирах време всеки ден да чета. Човек винаги може да намери време стига да иска да чете", казва Светльо Желев.

Той го прави навсякъде - на 10 хиляди метра над земята, и в палатка, и в автобус - редовно.

"Сега доста по-редовно чета книги на телефона си, а преди ги носих със себе си. Таблетът нещо не ми понася като устройство, имам и два четеца. Истината е, че телефонът е винаги в мен. Не обичам да нося много неща в себе си, обикновено пътувам с лек багаж. Харесвам ръцете ми да са свободни, за това не нося чанта, а телефонът върши прекрасна работа. Чета много ръкописи, които хората ми пращат. През последните 20 години се занимавам с книгоиздаване и с българска литература, така че на телефона винаги имам текстове, които така или иначе трябва да прегледам. Някои издателства ми пращат вече излезли книги, за да мога да се запозная, а мобилният телефон дава възможност да го направя навсякъде", казва Светльо Желев.

Снимка: Личен архив

От Ямбол до София

стига по стандартния път - приема в Университета. Всъщност винаги се е свързвал с точните науки, тъй като е учил в Математическа гимназия. Майка му е учител по български език и литература и от малък си казвал, че това е материя, с която няма да се занимава. Покойният му вуйчо бил професор по литература и вдигнал летвата толкова високо пред очите на малкия Светльо, че не можел и да си представи да има смелостта да се доказва в тази област.

"Мечтаех да стана военен водолаз, исках да завърша Военноморското училище, но много бързо разбрах, че физиката ми ограничава кандидатстването там. Разбрах, че няма да стана моряк и да изпълня мечтата си. И затова кандидатствах с история - друга моя голяма любов. Винаги са ми били интересни книгите, написани с познание. Приеха ме, завърших, бях в казарма и все още не предполагах, че книгите ще са част от професията ми", казва Светльо.

След казармата е бил барман, правил е заготовки за сандвичи и какво ли още не, за да намери препитание.

И точно тогава...

" ...Един приятел, който имаше сергия на площад "Славейков" ми предложи да продавам книги. В последния момент нещо се провали, но той ме свърза с издателство, което също имаше сергия на пазара. Търсиха човек за продажбите и така се появи в живота ми "Сиела". Площад "Славейков" е емблематично място за София. Несъмнено през 90-те бе нещо изключително. Много често разказвам на студентите си две истории - едната остава в митологията на площада. Издателство "Сиела" по това време издаваше юридическа литература. Тогавашен мой клиент беше президента Петър Стоянов, който е юрист. Всяка седмица идваше на площада, един от най-четящите хора, които познавам. Тогава си спомням, че издадохме една от първите художествени книги - "Търговска къща" на Джеймс Клавел. Когато той мина за пореден път през сергията аз му я подарих "Ето, господин президент, нещо различно от юридическата литература, но съм сигурен, че на вас като юрист и четящ човек ще ви хареса". Той беше изключително учуден, искаше да я плати. Аз подчертах, че е личен подарък от мен за него. След около час някой ме потупа по рамото, както стоях с гръб към релсите на трамвая. Обърнах се и видях един от охранителите на президента. Подари ми кутия с Герба и бутилка вино от президента - Каберне Совиньон от 1992 г. , още го помня", споделя спомена си Светльо Желев.

Снимка: Личен архив

При друг случай възрастен човек, над 70 години, прекарал живота си в Швеция, се превръща в любим събеседник. След като говорят с часове, непознатият пита защо продавачът на книги не се пробва да кандидатства за висше образование.

"Аз му казах, че съм магистър по история, завършил вече. И той ме попита: "Как така продавате книги на пазара тогава?" Викам му: "Ами отляво на мен е лекарка, която идва след смяната в поликлиниката. Отпред е доктор по философия - Асен Митов - друга легенда на площад "Славейков". Там са двама математици, физик. Шегувахме се, че там на площада можем да направим Университет - само от хората, които продавахме тогава. Сега нещата много се промениха... За съжаление се превърна в място, в което сега не е същото", спомня си с носталгия Светльо Желев.

Тогава книгата нямала дом.

Нямало книжарници през 90-те години, били унищожени. Площадът се оказва единственото място, което спасява книгоиздаването. Сега вече има достатъчно домове за книги, казва Желев.

"Смятам, че мястото на книгата не е на улицата. Онзи момент с книгите по сергиите през 90-те години бе един от елементите за загуба на уважението към книгите и литературата по време на прехода. Защото тогава книгите бяха на улицата, а от едната страна висяха чорапогащи, от другата - бельо... Нека площад "Славейков" с неговата магия все пак остане в миналото, да го запомним като такъв, какъвто беше и с това, което направи за книгите".

Снимка: Личен архив

В момента много от управителите на големите книжарници в София са бивши "славейковци", а много от големите издателства са тръгнали оттам. "Славейков" се оказва ключово място за спасението на книгите в България, смята Желев. След масата на "Сиела" е създадена първата книжарница в Съдебната палата, после още няколко...

От продавач Светльо Желев става редактор, а след това и директор "Маркетинг". Работи в няколко издателства до момента, в който го канят да оглави Националния център на книгата.

"Аз съм си в НДК"

Ако му звъннете по телефона, най-вероятно ще ви каже "Аз съм си в НДК". В клуб "Перото" Желев се чувства като у дома си. Но НДК не е точно "у дома".

"Домът е място, в което се прибираме, за да се дистанцираме, да излезем от света, от ежедневието и стреса. За мен НДК е мисията и мястото, където се прибирам, за да мога да променя нещата, които не ми харесват. НДК не е бягството, каквото е домът. НДК е смисълът, заради който живея. За мен това е повече от дом", казва Светльо.

Говорейки за "бездомните" книги, споменаваме голям скандал  - на улицата бе изхвърлена библиотеката на професора езиковед Александър Теодоров - Балан. И то от наследниците му.

"Има много такива случаи, за мен няма по-малко драстичен. Да изхвърлиш книга никога не е вариант. Това е да изхвърлиш същество. За съжаление хора го правят и с котета, и с кучета, какво остава за книгите?! Това е трагедия на човечността. Книгата трябва да бъде дарявана, не хвърляна. За съжаление този подход е част от човешкото зло, от липсата на хуманността", казва той.

Смята, че любовта към книгите не се предава генетично. Може обаче да бъде отгледана. Култивира се бавно и трудно. Няма формула. Има примери, които се дават.

"За да можем да предадем тази любов към книгите на децата си - те трябва да бъдат заобиколени от книги, да показваме нашето лично отношение към книгите пред тях. Да ги накараме да намерят какво най-много им харесва в тях. Всеки има своята собствена скорост и трябва сам да намери нещата, които му дават баланс и хармония. Това е единственото важно нещо, за да чувстваш спокоен в живота. Мен ме балансират книгите, пътуването и приятелите", казва той.

Като преподавател в Софийския университет се сблъсква с интересните истории на учениците си. Така например един студент казва, че майка му и баща му са абсолютно нечетящи и дори нямат книги у дома. За сметка на това той е един от най-четящите хора, които Желев е срещал.

Снимка: Личен архив

"Всеки си намира път. Ние сме длъжни да се опитаме да направим този път по-лек. За мен създаването на "Перото" беше точно това - възможност хората да са винаги обградени от книги. Независимо дали ще са на събитие, ще пият кафе или друго. Защото ако не даваш възможност, няма как човек да се възползва. Ние трябва да осигурим всячески хората да имат достъп до книги. Държавата е длъжна чрез библиотеки, ние самите - да ги приютяваме в дома си. В никакъв случай това не става на сила", казва Желев.

Смята, че децата сами трябва да намират книгите, които харесват. Затова им има проблем с училищната програма, защото смята, че тя ги препятства в интереса им към литературата.

"Защото произведенията в тази програма далеч не са съобразени с тяхното ниво, с интелектуалното им развитие, с техните желание, искания. Затова много често литературните произведения бутат децата към неприязън към четенето, вместо да генерират любов. В крайна сметка не можем да се затворим в променящ се свят и да продължим да изучаваме и да тормозим наследниците си с остаряла програма. Не казвам, че трябва да бъде отхвърлена. Трябва да бъде учена на време. Трябва да се минава покрай книгите, които биха им били интересни в момента. Дали това е Хари Потър, дали в още по-ранна възраст е "Изследователката Дора". Учебната програма има нужда от модернизацията", смята той.

Кои произведения би махнал от учебниците?

"За мен цялата възрожденска литература трябва да бъде учена след 9-и клас. Постоянната драма, която вече всички знаем с промяна на образователната система, на учебния план по-скоро, винаги се е сблъсквала с неразбиране и вопли от рода на "Посегнаха на Паисий", "Посегнаха на Ботев", Посегнаха на Вазов". Никой не иска да унищожи патриотизма и отношението към родината. Но когато говорим за литература - това е нещо друго. За съжаление покрай учебната ни програма и съществуването на възрожденската литература като неделима част от най-ранното възпитание на децата се получава едно много силно изкривяване по отношение на историята. Защото много често в България ние разбираме литературни произведения като историографски книги. Двете нямат нищо общо. Битуването на турското робство идва през литературата. В нито една сериозна историческа книга турското робство не може да бъде написано така, защото това е литературна форма, метафора, буквално хипербола. Турско робство няма. Има турско робство в литературата, борбата за национално самосъзнание, романтичният период на българската литература. Съвсем нормално е да се използват максимално въздействащи фрази като турско робство иго и т .н. За съжаление както често горчиво се шегува - за българина турското робство е едно от най-скъпите му неща. Защото посегнеш ли му, българинът скача на бой" казва той.

Снимка: Личен архив

Несъмнено предизвика полемика с изказванията си. Това не му пречи да ги повтаря и отстоява. Споделя, че е отнасял ужасяващи заплахи и какво ли не - обиди и клетви, дори.

"Аз съм длъжен да говоря, страх ме е, разбира се, като всеки един човек, но това не означава да млъкна. Автоцензурата не е моето решение. Когато нещо е истина - го казвам", отбелязва Светльо.

По думите му в момента българската литература е в един истински Ренесанс - не толкова в писането, колкото в четенето и рецепцията. Нарежда творбите на наши автори редом с тези на световните.

"За поезията не ме е страх. На второто ниво след поезията в българската литература като качество е разказът. България сме разказвачи - силна традиция , още от Елин Пелин, Йовков, Чудомир - са все хора, които творят в късите форми. На последно място идва романа. Има много причини това да е така. Първо българина винаги разбира писането като божествено вдъхновение, което в поезията и разказа е лесно задържимо. Романът, който е голяма форма със структура, изисква занаят. Често този занаят липсва. Има прекрасни идеи, страхотно започва текста, но не е издържан до край. Проблемът на младите автори точно проблем е формата, структурата, изграждането на образите", казва Желев.

Каква е формата на романа?

"Ако знаех каква е - щях да съм писател със сигурност, но аз съм читател и редактор много повече. Няма рецепта. Всеки писател има своя рецепта. Единственото, когато знам като рецепта е четенето на много книги. У нас най-много по брой са писателите, после издателите и чак накрая читателите. Трябва да е обратното. Проблемът е, че много хората прочитат 5 -10 - 50 книги и решават , че могат да го напишат по-добре. Сядат, пишат и създават романи на 13 -15 години. Не казвам, че е невъзможно. Един от най-великите поети в световната литература твори между 17 и 20-годишна възраст - Артур Рембо. Но за да пишеш роман, трябва да го изживееш. Романът не е дело за младежи. До него трябва да достигнеш. То е съчетание от житейски опит, занаят, организираност, за да се получи това, което трябва. Малко са хората в световната литература, които успяват да направят голям роман до 30-годишна възраст", казва Светльо Желев.

А думите му не са безпочвени. Годишно чете между 300 и 500 книги. Смята, че е недостатъчно дори. Иска да чете още повече.

"Преди години бях буквално загубил удоволствието от четенето. Когато четеш толкова много на работа, то се убива. Беше някъде 2005 - 2006 година. Чувствах се непълноценен вътрешно, психически и ми беше болезнено. Слава Богу по Коледа бяхме в планината с приятели и си бях взел една книга която току-що бе излязла - "Историкът" на Елизабет Костова. Професионално я бях чел на английски език, за да я издам. Като излезе си я взех и си бях казал, че ще я чета, когато имам време да й обърна внимание. Бяхме на връх Снежанка в едно хотелче и там я прочетох за 2 дни. Тогава удоволствието да чета се завърна. Оттогава повече не съм го губил... и се надявам да не се случва", казва Светльо.

Снимка: Личен архив

Прочел е всички заглавия, в които се взираме докато изкачваме стълбите към "Перото". Графитите по тях са с подкрепата на Виваком - компанията, която според Желев е разбила статуквото подкрепяйки до ден днешен Националния център на книгата.

"Литературата също е част от културата - като театъра, киното, музиката. Не бива да я изоставяме", казва той на тръгване.

Криси Димитрова

Коментирай 0

1/1

Снимка: Личен архив

Снимка: Личен архив

Снимка: Личен архив

Снимка: Личен архив

Снимка: Личен архив

Снимка: Личен архив

Снимка: Личен архив

Снимка: Личен архив

Снимка: Личен архив

Снимка: Личен архив

Снимка: Личен архив

Снимка: Личен архив

Снимка: Личен архив

Календар

Препоръчваме ви

Диана сред "Омагьосаните": Не искам да ме наричат актриса

Много болезнено се спукаха тия 28, а вече 29 сапунени мехура, колкото са годините ми, изповяда звездата от сериала "Откраднат живот"

Скулпторът, който извая Славейков в Милано и вся смут: Докато работех, ми четяха стиховете му

Адриан Новаков избира да работи в родната си къща в Габрово и вярва, че някой ден от невероятната енергия на българите ще се роди нов световнопризнат творец

В балета цял живот все се доказваш

Снежана Дескова и Анелия Димитрова за одухотворението и отдадеността към балетната магия, за която няма ограничения нито във времето, нито във възрастта, нито в поколенията

Елате в будния сън на Християн Бакалов

"Съпричастността е в основата на бъдещето оцеляване на човечеството", казва с усмивка световноизвестният артист, хореограф и танцьор, който не спира да провокира себе си и нас с творчеството си

Станислав Трифонов - Насимо или какво свързва 15-20 години търпение, молив и скицник

"Ако обичаш това, което правиш, то неминуемо ще започне да те издържа в един момент", коментира формулата на успеха известният ни художник и графити артист

Иво Христов: Война за живот

"Можеш да минеш през ада и да излезеш оптимист от там" казва младият писател, когото болестта нападна отново