СЛОВА

Писателят Иван Иванов: Нека Трети март не бъде нищо друго, освен наш съкровен морален дълг

Трети март е нашата морална необходимост, нашата морална вяра

Редактор : Impressio / 3 март 2020 / 10:51 1067 Прочита 4 Коментара

Съдбата нарежда така, че днес писателят Иван Иванов пътува между България и Франция. След много житейски премеждия, той е българинът, който още не е открил своето постоянно местоживеене в света. Но по думите му - "това е най-хубавото"! Как преосмисля националния ни празник далеч от родината? - Публикуваме без редакция едно негово есе, получено в пощата на Impressio:

"Беше далечната 1988 г. Старият уморен автобус пухтеше, стенеше и се молеше по-бързо да стигнем до портала на Центалната ракетно-техническа база, където моя милост, лейтенант Иванов, служеше. Някъде между тежките стонове на двигателя се заслушах в радиото, което шофьорът бе пуснал малко по-силничко. Предстоеше поредният голям партиен форум, който трябваше да търси и най-вече да даде големи въпроси и отговори. Чувстваше се нещо - колкото и контролирани да бяха обществените емоции, и макар да бе оскъдна пресата, се долавяха някакви нови неказвани до тогава неща в "Огьоньок", както и в думите на руските учени академик Сахаров, Лихачов, Амосов, писателят и дисидент Солженицин. Не можеха да останат скрити и Лех Валенса, Адам Михник. Имаше една много смела статия за това време: "Защо плаче Ленин?". Беше 7:10 сутринта, чух познат глас на любим автор, заслушах се. Марко Семов разказваше нещо като есе, или по-скоро някакви подредени свои мисли. И до днес се опитвам да си спомня думите му, но нито една нямаше за великата партия и още по-великите ни ръводители, братските интернационални партии и т.н. Единственото нещо, което тогава остана в мен, бе усещането колко хубаво, колко честно, открито говореше Марко Семов за онзи, обикновения човек и българин, за страната и родината ни. След скандалната "За Япония, като за Япония", в началото на 90-те години Марко Семов написа една чудесна книга, и по-хубава, според мен - "И за Америка, като за Америка". Спомням си как завършваше:

"Объркан тръгнах, още по-объркан се върнах".

Още

Писателят Иван Иванов: Животът е натрупан грях

Преди две години срещнах Алекс Алексиев, демократично мислещ човек, емигрант, антикомунист, син на художника и публициста Райко Алексиев, убит по време на червените репресии. Заговорихме се за "Ренд Корпорейшън", където е работил, за троянските му корени. С умиление си спомняше как е ходил и спал по колибите на своите дядовци. Когато му споменах за Марко Семов, с изключително уважение Алекс Алексиев каза: "Той бе мъдър човек".

Аз няма да пиша пътепис, такова "животно" в моите литературни "безобразия" не съм правил. Ще ви разкажа за 8-годишната си внучка. Миналото лято гостувахме и се събрахме цялото семейство за месец при сина и дъщеря ми във Франция. Когато тръгвахме към аерогарата, си спомних досадното и унизително висене с дни за визи по западни посолства и невъзможността да се пътува преди трийсетина години.

Иван Иванов / Снимка: Личен архив на писателя

Още

"Наричайте ме Мечтател" от Иван Иванов /Откъс/

В юнското утро се качихме на самолета и след два часа бяхме в Брюксел, до обяд с автобус стигнахме в Люксембург, пренощувахме в един от най-хубавите френски градове Мец, и на другия ден вече се разхождахме в Париж. Внучката се прехласваше по Дисниленд, впечатляваше се от Версай, Триумфалната арка, Айфеловата кула, корабчетата по Сена, градината "Тюйлери", метровлаковете без "машинисти"... После поостанахме в Мец, разгледахме и Люксембург и все подпитвах внучката харесва ли ѝ. Тя отговаряше с "да" на всеки подобен въпрос, но оставаше нещо неказано и в уклончивия ѝ отговор, и в разсеяния дяволит поглед. Прибрахме се със стария, 20-годишен форд. Прекосихме Европа през Германия, Австрия, Унгария, Сърбия. След ден стигнахме в Ловеч и се отбихме при тъста ми - Пазача на спомени (както го бях нарекъл в една предишна моя книга), в непретенциозната виличка, където живее, на километър от града. И там внучката ми, въодушевена и с възклицания прегръщаше малкото котенце Аника, кученцето Господин Нилсон, кръстени на героите от "Пипи дългото чорапче", целуваше излюпените преди дни пиленца, ходеше на воля сред ябълковите и сливовите дръвчета и на висок глас казваше на баба си:

"Колко е хубаво тук, бабо, на какво хубаво мирише, искам тук да живея, в тази моя Вила Вилекула"...

Още

Писателят Иван Иванов за нобелиста Петер Хандке и смисъла на творчеството

Как две световни новини влязоха в морален сблъсък

Преди известно време един прекрасен публицист по повод изказване на Тръмп на голям международен форум сподели, че американският президент е обявил края на глобализацията. И тогава, и сега мисля, че глобализацията не зависи от една личност, от една държава и че глобализацията е едно от най-хубавите неща, които са се случили на човечеството, за което са бленували и мечтали такива светли личности като Еразъм Ротердамски, Толстой... Нима можеш да спреш Интернет, първата човешка необходимост - общуването, желанието на човек да търси и открива по-добро съществуване и смисъл в живота си. В прекрасната си книга "Лексус и маслиновото дърво", един от моите любими автори Томас Фрийман, казва:

"Глобализацията е една огромна, прекрасна магистрала, но за съжаление по нея, и понякога, се движат и хора с недобри и нечисти намерения."

Иван Иванов / Снимка: Личен архив на писателя

Преди две години пак гостувах на децата си във Франция. Турът - Обиколката на Франция минаваше на километър от жилището на сина ми, а за "болен на тема колоездене" човек като мен, бе немислимо да не съм там - последната обиколка на Контадор, победата на Фрум, Саган, Валверде. Докато чакахме колоната, всичко бе спектакъл. Гледах как други зрители от публиката развяват знамена на различни държави. Сетих се и изразих съжаление, че не съм взел българския флаг, който един приятел бе донесъл вкъщи и забравил на 3 март.

- Как може да забравиш знамето? - ядоса ми се синът ми - Представи си да го развеем! Да видят, че има и българи тук!

Още

Как България става от поробена държава - полусвободно княжество

Никога не съм обръщал внимание на такива неща - български знамена, национални символи, винаги съм презирал и съм се дразнил на ненужното демонстриране и обкичване, веене безцелно и безидейно на флагове и демонстриране на фалшива обич от когото и да е. Затова ми прозвучаха малко неестествено думите на сина ми, считайки, че и той мисли като мен. Няколко месеца след това той ми разказа и за честването на деня на Европа на централния площад в Люксембург. През целия ден на тържествата представители на всички страни-членки на Европейския съюз излизат на сцената и представят по някакъв начин държавите си. Времето - мрачно и дъждовно, някъде след обяд идва ред и българите. Нашите хора стоят малко встрани, скромничко, дори не се качват на сцената. В този момент дъждът спира, грейва слънцето и засвирва онова, истинското българско хоро, от най-българските.

- Целият площад се огласи - разказваше ми въодушевено синът - Всички: българи, англичани, германци, французи, африканци, латиноси, араби се хванали и играят българското хоро. Велико нещо! И знаеш ли какво е Европа? - попита ме сина.

- Не знам - отвърнах и си помислих, че уж всичко ми е ясно в този живот.

- Ето това е Европа и светът - едно голямо българско хоро, на което са се хванали всички...

Преди месец съвсем случайно срещнах външния министър на Република Турция, г-н Чавушоглу, и му подарих своя книга. След няколко дни му написах писмо, което чрез посолството му изпратих. Ще си позволя да споделя началото:

"Господин Чавушоглу, човек гради цивилизация. Животните градят своите домове , по един и същ начин от незапомнени времена, както са ги градили от времето на фараоните. Затова казваме, че животните градят в пространството, а хората градят във Времето. Животът, историята, политиката се движат и променят. Умните хора долавят тези движения и узряват за велики неща. Тези умни хора са държавници, защото мислят за поколения напред, а не като политиците, които мислят за следващите избори...."

Мнозина ме поздравиха чистосърдечно, искрено. Но имаше, макар и единици, които ме упрекнаха, защото все още са в сферата националистическия радикализъм и историческият нихилизъм. А аз просто вярвам в родолюбието и не приемам насадения като чуждица в българският език и в начина на мислене "патриотизъм".

Днес, на този ден, аз повече от всякога се питам: Какво е Родината? Какво е Историята? Какво всъщност е 3-ти март?

Какво е Родината?

Родината, за онези два и повече милиона български деца, каквито са и моите син и дъщеря, е затворена страница на една много тъжна книга, наречена България. Усещам го, мисля че всички, макар и трудно, трябва да разберем децата си, защото те са по-умни, по-знаещи, по-можещи от нас - родителите им. Но Родината е и друго. Тя е онова място, бленувано и мечтано - една градина с прекрасна зелена трева и много ябълкови дървета, в която внучката ми иска да живее. Защото Родината ни не е географската карта и място, територия, държава или историческо понятие, очертано в някакви граници, тя е онова малко невидимо късче което носим, пазим, бленуваме в сърцата и душата ни.

Какво е Историята?

Историята и животът не са нищо друго, освен натрупан грях. Историята и политиката - това е преди всичко мисловен процес, в който има място само за умни хора, останалото е манипулация.

Какво всъщност е 3-ти март?

Трети март - това е нашата морална необходимост.

Трети март - това е нашата морална отговорност.

Трети март - това е нашата морална вяра.

Трети март - това е нашата морална истина.

Мисля си за думите на внучката, за думите на сина ми, и че, както често обичам да казвам, децата са най-добрите учители. И все повече разбирам думите на Марко Семов - всеки път, когато се връщам, минавайки през Калотина, или през гише "Пристигащи" на аерогара София: