Иван Иванов е от онези "късно съзрели" писатели, които сякаш се подготвят за своята зрялост, преди да посегнат към писането.

"И писането, и рисуването са едно споделяне. Толкова лично и толкова искрено, колкото може да бъде само нещо, което е родено в сърцето. То зрее, развива се и идва ден, в който има потребност да се роди, за да достави радост на другите", казва авторът на книгата "Наричайте ме мечтател". Много точно заглавие, съотнесено към личната съдба на автора си.

Иван Иванов е роден на 19 януари 1964 г. в Ловеч. Повече от десет години животът му е свързан с електронните медии - от самото им зараждане и през всички проблеми и радости на прохождащия частен радиобизнес, свързан с изграждането на първата извънстолична радиоверига "Лиани".

Творческият му дебют е в зрялата възраст - около 50-те, което го предпазва от ненужна самонадеяност. Автор е на пиеси, разкази и романи: "Какъв хубав сън", "Старата къща", "Старият мръсник си го връща". "Омагьосаният кръг" и последната му книга - сборникът с разкази  "Наричайте ме Мечтател" на издателство "Изток-Запад".

"Книгата е чудесен сборник с разкази от Иван Иванов, който излезе точно навреме за тазгодишния панаир на книгата и зарадва мнозина почитатели на съвременната българска литература", твърдят издателите.

Корицата на книгата е илюстрирана от един от класиците на съвременното ни изобразително изкуство - Сули Сеферов, и е кръстена "Щастлив ден".

Съвсем очевидно, двама мечтатели са си подали ръка, за да създадат една прекрасна книга, която ще накара читателите да се размислят върху истинските стойности в живота, които могат да направят всеки един от нас, въпреки житейските трудности, достоен и силен човек, който не губи способността си да мечтае, да бъде достоен за Мечтател.

Наричайте ме Мечтател /ОТКЪС/

Случайност е съвкупността от добре подредени закономерности. Случайност е още, когато Господ иска да остане анонимен. Случайност е това, което е станало неочаквано и необяснимо. Случайно, според Станислав Стратиев, хората само се женят. Случайността има способността да ни заблуди и да се осъществят неща, които не би следвало да се случат. Една такава случайност е причина точно на 23 декември в 9 часа сутринта в препълнения автобус по линията Варна-София-Мюнхен-Фрайбург-Страсбург-Париж на последната и предпоследната седалка да се срещнат и пътуват заедно шестима толкова различни мъже.

Бившият пилот, Павката, отиваше за празниците при съпругата си - някога детска учителка, а сега домашна прислужничка в германско семейство, близо до град Фрайбург. Побелелият човек - неустоял на предизвикателства фалирал бизнесмен, пътуваше при децата си в Страсбург. Ахмед бе тръгнал за прочутия винарски район по река Лоара да работи, за да спести пари, необходими за лечението на тежкоболната му съпруга. Преслав, завършилият в Германия младеж, взел си сбогом с мечтата да бъде учител в България, заминаваше към Париж, където в тясната таванска квартира го очакваше приятелката му, чаровната китайка Су. Бившият научен сътрудник Николай, избрал преди години тежкия емигрантски живот и пренебрегнал голямата българска наука, трябваше да се прибере за Бъдни вечер в скромния си дом в малко градче на няколко километра до Фрайбург, където след краткото му гостуване в България го очакваха съпругата му, също българка, и децата им. Ангел - някогашната звезда, така и не обсипала със светлината си българския тъмен футболен свод небесен, щеше да слезе във Фрайбург - там го чакаше сестра му, за да се придвижат до Аахен и да започне работа като общ работник в конюшня.

На последната седалка най в края, почти сгушен, първи се бе настанил Ахмед, дребен на ръст, свит, около 50-годишен, но с доста състарен вид човек. Изключително скромно облечен в поовехтял, но много чист панталон и дебел, домашно плетен сив пуловер. Очите му излъчваха тъга и потиснатост, усещаше се угриженост в погледа му.

По тясната пътека между седалките на автобуса бавно се придвижи Павел - пилотът, който носеше малка найлонова торбичка. Бившият военен летец бе около 65-годишен, среден на ръст, добре избръснат, прилично късо подстриган.Облечен бе скромно, с прилежно изгладен панталон, зелено поло и тъмносиво сако. От силно прегърбената му стойка, сковаността и трудното придвижване можеше да се предположи, че има някакво заболяване на двигателния апарат. По лицето му се долавяше интелигентност и сдържаност, присъща за хора с неоспорим авторитет. Вежливо Павел, пилотът, попита Ахмед:

- Добър ден, до Вас свободно ли е?

- Добър ден. Да, да- отвърна плахо и възпитано Ахмед - Шофьорите казаха, че автобусът е почти пълен, а аз предпочитам на последната седалка, да не преча по средата.

- Специално преди Коледа са пуснали допълнителен автобус и той се е понапълнил - сърдечно заговори Павел.

- Всеки бърза за някъде по празниците - в гласа на Ахмед се долови тъжна нотка.

На предпоследната седалка мълчаливо се настаниха Ангел и Николай - някогашният научен сътрудник. Приблизително на Христовата възраст, бившият футболист Ангел, облечен в красиви спортно-елегантни дрехи, маркови дънки и тишъртка, бе висок, строен, красив, с добре оформен черен перчем и леко набола брада. Тъмнокафявите очи не можеха да скрият много тъжния му поглед. Николай беше среден на ръст, около четирийсетте, късо подстриган в опит да скрие оплешивяването си, изключително непретенциозно, прилежно и стегнато облечен в сив панталон и кожено яке. Очилата с тънки рамки допълваха интелигентния му вид. Някъде отстрани на закачалката между прозорците единият постави найлонова торбичка с надпис "От любов към България", вероятно пълна със сандвичи и минерална вода.

Един зад друг, след като изчакаха Николай и Ангел да седнат, Белокосия човек и Преслав, в ръце с неголеми чанти с ръчен багаж, се придвижиха към Павел и Ахмед и незаетите места на голямата, последна седалка. Двайсет и шест-седем годишният Преслав, облечен в широк панталон с много джобове и тъмносин спортен пуловер имаше здрава, едра фигура на будно момче. Дългата, добре поддържана чуплива коса и погледът му внушаваха буйна решителност и непокорност, долавяше се бунтът на младостта.

Белокосия човек бе едър на ръст, леко пълен. Жизненият му вид се допълваше от едва доловимата припряност. Беше на около 55 години, облечен в широк, добре изгладен скъп панталон и тъмночервен марков пуловер "Гант". Може би от доста побелелите му коси личеше, че е поуморен от живота. В тъмните му очи имаше добродушие и наивност, но там се бе настанила и много тъга.

Дружелюбно, но прямо, Белокосия човек попита вече настанилия се Павел:

- Удобно ли е до Вас, на последната седалка, не знам има ли запазени места?

- Заповядайте, ако сме заели на някого мястото, ще се преместим - шеговито отвърна някогашният пилот.

- Аз тук, навътре - посочи с поглед ведро и небрежно младият Преслав най-вътрешната седалка. - И без това съм за последната спирка - Париж.

Всички се настаниха и поотпуснаха в удобните седалки на приятно топлия автобус. Преслав мило помаха през прозореца на двамата самотно и тъжно излеждащи мъж и жена. Сълзите пълнеха зачервените очи и се стичаха по красивото, претрупано с болка майчино лице. Брадичката на мъжа потрепваше и тайно издаваше бащината обич. В живота понякога можеш да се подведеш и заблудиш. Но как да не откриеш истинската и трогателна родителска раздяла, когато детето поема по лъкатушещата житейска пътека, поведено от злата или щастлива своя съдба. (...)

*Откъсът се публикува със съгласието на Издателство "Изток-Запад".