НА ФОКУС
Мария срещу Калас
Филмът на Тони Палмър от 1978 г. "Калас" превръща оперната звезда от икона в човек – раним, борещ се и търсещ любов
Автор : / 8529 Прочита 2 Коментара
Оперната звезда Мария Калас през септември 1958 г.
Снимка: Getty Images
Тони Палмър, британски режисьор, известен със своята характерна естетика и автор на редица документални филми за музиката и изкуството, създава през 1978 г. един от най-емблематичните документални портрети за Мария Калас.
Мария Калас в Лондон през 1963 г.
Снимка: Getty Images
Венеция тръпне в очакване на Мария Калас
"Калас" не е просто документален филм — това е дълбока и интензивна изповед, създадена от архивни кадри, музика и гласове, които предават много повече от самата биография на легендарната оперна дива.
Палмър не се опитва да разкаже живота на Калас, а да създаде емоционален и визуален портрет, който през цялото време трепти от чувства.
Постепенно той разкрива трагедията на жената, която се е изгубила може би някъде в звездата си.
Гръцко-американското сопрано Мария Калас (1923 - 1977) със съпруга си Джовани Батиста Менегини в Портофино по време на парти на луксозна яхта с Уинстън.
Снимка: Getty Images
Жената зад гласа
Филмът на Тони Палмър от 1978 г. не предлага традиционен биографичен подход. Вместо това, режисьорът използва архивни кадри, редки интервюта с Калас и нейни близки, както и писма, които изповядват вътрешния ѝ свят. Всеки кадър, всяка част от музиката и всеки поглед е натоварен с емоционално значение, като филмът създава усещането, че наблюдаваме не сценичната Калас, а истинската Мария, изправена пред своите лични и творчески конфликти.
В този филм, гласът на Калас не е инструмент за пеене. Той е метафора за борбата, с която тя се сблъсква всеки ден — между ролята на певица и човек, между славата и самотата.
Както сама казва в интервю, изречено в този филм:
"Аз не съм певица. Аз съм човек, който пее. Но някога си мислех, че само пея. Аз не бях жива..."
Мария Калас прави запис в Hackney Empire в Лондон за телевизионното гала шоу на Associated-Rediffusion на 3 октомври 1959 г.
Снимка: Getty Images
Дивата, за която животът беше непоносим
Тези думи откриват една от основните теми във филма — тъгата, която изпълва Калас. Певицата, която е обожавана от публиката по цял свят, е жертва на собствения си успех, на изискванията на сцената и на живота, който донякъде ѝ отне обикновеното щастие. Тя никога не успява да намери баланс между това да бъде Мария Калас и да бъде просто Мария. Сцената донякъде е отдалечавала Мария да бъде реална жена с обикновени желания и нужди.
Оперната певица Мария Калас в Кралската фестивална зала с лорд Хареууд и главния изпълнителен директор на Кралската опера Дейвид Уебстър, Лондон, 1959 г.
Снимка: Getty Images
Първият ѝ брак - с индустриалеца Джовани Батиста Менегини - е представен в кадрите с известно дистанцирано чувство. Той ѝ осигурява стабилност в началото на кариерата, но се превръща във фигура, която контролира, а не обича. С напредването на славата ѝ, връзката губи смисъл. Калас, все по-осъзнаваща силата и цената си, се дистанцира.
"Тя вече не му принадлежеше," казва глас зад кадър във филма. "Тя принадлежеше на света - и на самотата си."
Гръцко-американското сопрано Мария Калас по време на снимките на филма "Медея" на Пиер Паоло Пазолини
Снимка: Getty Images
Интригуващ и често пренебрегван епизод от живота ѝ, който Палмър изважда на повърхността, е интимната ѝ близост с режисьора Лукино Висконти. Двамата споделят не само артистичен език към играта на сцената, където той й дава важни съвети, но и дълбоко разбиране за драмата като състояние на духа.
Във филма се загатва за връзка, която надхвърля професионалното - нежна, комплексна и обречена. Висконти, хомосексуален и трагично романтичен по природа, не е партньор в традиционния смисъл, но е съюзник на на Мария, разбирайки дълбоката й трагичност. А това за Калас значи много.
Мария Калас и Аристотелис Онасис заедно в Лондон през 1959 г.
Снимка: Getty Images
Онасис и след това - любовта като нож в гърба
Централно място в личната ѝ драма заема връзката ѝ с Аристотел Онасис - мъжът, който обещава спасение и я тласва към най-дълбоката й рана. Любовта им започва бурно, като освобождение от всички предишни зависимости - от брака, от сцената, от очакванията. Калас за първи път се отказва от пеенето, за да бъде "само Мария". За него.
Но тази любов се оказва едностранна, на моменти жестока. Филмът показва кадри от тях заедно, последвани от интервюта и писма, в които Калас признава:
"Аз обичах като дете. Той - като стратег."
Когато Онасис я напуска, за да се ожени за Жаклин Кенеди, Калас остава унижена. Но филмът не я представя като жертва - по-скоро като трагическа героиня, която е решила да живее с отворено сърце и е платила цената за това.
След Онасис, в живота ѝ не остава много. Във финалните години, Калас живее в Париж, изолирана, със затихваща кариера и нарастваща тъга, която няма вече откъде да бъде изкрещяна.
Да живееш любовта на Калас и Онасис
Палмър: Поетичният поглед върху Калас
Палмър използва мозайка от моменти — моменти от операта, моменти от личния живот на Калас, моменти на тишина, които позволяват на зрителя да чувства, не само да наблюдава. Филмът разкрива не само визията за певицата като звезда, но и за Мария като жена, която не може да избяга и се върти в своя омагьосан кръг.
От музиката на Верди и Пучини до личните ѝ болки и страсти, Палмър създава своеобразен синтез между изкуството и личността. Често кадрите от сцените на операта са преплетени с лични моменти, като използването на писма и фотографии създава усещането, че говорим не само за постиженията ѝ на сцената, но и за тези на жена, която се опитва да обича и бъде обичана.
Мария Калас (1923 - 1977) на задната седалка на кола пред хотел „Савой“ в Лондон, 29 септември 1959 г.
Снимка: Getty Images
Да се "докоснеш" до Мария Калас!
Животът в тишината на операта
Една от ключовите теми във филма е изолирането, което Калас преживява по време на своята кариера. Въпреки възвишеността на музиката, въпреки аплаузите, тя е изоставена от близките си и оставена в дълбока самота на сцената.
Филмът на Палмър изразява тази изолация чрез силни визуални метафори и контрасти — тя пее с цялото си сърце, но в тихото пространство между нотите, самотата става осезаема.
"Калас беше символ на великото изкуство, но и на великата самота", казва един от биографите ѝ във филма, и именно тази реплика поставя финалния акорд в разказа на Палмър — че изкуството, което тя създаде, беше безспорно, но също така изискваше цената на човешката душа.
Италианският тенор Джузепе Ди Стефано и сопраното Мария Калас по време на съвместно турне, Лондон, ноември 1973 г.
Снимка: Getty Images
Филмът от 1987 г.: Разликите и преразказите на Палмър
Десет години след този документален филм, през 1987 г., Тони Палмър създава нов документален филм за Калас, който по-скоро предлага пълна хронология на живота ѝ — от детството в Америка до трагичния финал в Париж. В този по-късен филм Палмър включва интервюта с други хора, по-стабилно изграден наратив и повече историческа точност относно личните и професионалните отношения на Калас.
Основната разлика е, че филмът от 1987 г. фокусира повече върху биографията и социалния контекст, докато този от 1978 г. се отличава с поетичния си подход, разчитащ на визуални асоциации и музикални интерпретации, а не на традиционната биографична структура.
Във филма от 1987 г. Калас е разгледана като част от историята на операта и на културата, докато във филма от 1978 г. тя е личност, която се разкрива в тъмнината на своята индивидуалност и вътрешни конфликти.
Джон Кенеди: Един ден в Америка
Ако вярвате в правото си на обективна информация, подкрепете ни.
Вашето дарение от всякакъв размер и по всяко време означава много за нас.
Скъпи читатели,
Днес. повече от всякога. независимата журналистика има нужда от вас.В мисията си да предоставяме обективни, достоверни и навременни новини разчитаме на вашата подкрепа.
Ако вярвате в правото си на обективна информация, подкрепете ни.
Остани с
;void(0);){kind=link}
;void(0);){kind=link}