ДРАМА И ЛЕГЕНДИ
Дивата, за която животът беше непоносим
35 години от смъртта на Далида
Автор : / 31839 Прочита 7 Коментара
Далида на 26 юли 1966 г. във Великобритания (Снимка: Getty Images)
Йоланда Кристина Джилиоти е гласът, който никога не можем да сбъркаме с неговата плътност, драматичност и елегантност.
Това всъщност са истинските имена на Далида, родена в Египет на 17 януари 1933 г. в италианско семейство и пееща на френски, но и на арабски и не само.
Далида всъщност може да бъде възприета като певица-полиглот, защото говори и разбира пет езика, а може да пее на единадесет, на немски, египетски арабски, английски, ливански арабски, испански, френски, гръцки, иврит, италиански, японски и холандски.
Баща ѝ бил първи цигулар в операта в Кайро, а когато била бебе се заразила с очна инфекция, заради която трябвало 40 дни да стои с вързани очи. Тогава тя можела да слуша единствено музиката, която баща ѝ свирел, за да я успокои. Така за Далида музиката се оказала мост между Тъмния и Светлия свят.
При избухването на Втората световна война баща ѝ Пиетро Джилиоти е арестуван от Съюзническите сили заедно с други италианци и затворен. Пуснат е едва през 1944 г., връщайки се променен и травмиран мъж, на когото му било предопределено да умре в рамките на месеци.
"Мразех го, когато ме биеше", спомня си Далида. "Мразех го особено, когато биеше майка ми и братята ми. Исках той да умре - и той го направи."
Когато баща ѝ умира, Йоланда е на 12. Тази травма ще повлияе завинаги в емоционалната ѝ зависимост и търсенето на партньори.
През 1954 г. Йоланда Джилиоти е избрана за Мис Египет.
Суецката криза й попречва да пътува за конкурса Мис Свят през следващата година, но титлата й е достатъчна, за да си осигури роли в египетски игрални филми. Режисьорът Марко де Гастин често я чува да пее между дублите, което го подтиква да я насърчи да напусне Египет и да продължи кариерата си в Европа.
И така, през януари 1955 г. Йоланда Джилиоти тръгва във френската столица под сценичното име Далида.
Една вечер през 1956 г., френският звукозаписен продуцент Еди Барклай и Люсиен Морис, който ръководи успешна френска музикална радиостанция за поп музика, седят в бар, близо до едно кино, което скоро ще бъде култовата парижка зала Олимпия и обсъждат дали трябва да си правят труда да отидат в съседство, за да чуят редящи се на опашка бъдещи поп звезди.
Хвърлят зар и той показал, че все пак ще трябва да отидат на прослушването. Заели местата си точно, когато Далида излязла на сцената с бяла рокля, за да изпее Stranger In Paradise.
И двамата са поразени от нейния необикновен глас и сценично присъствие, като Морис е бил още по-впечатлен, защото по-късно става и нейн съпруг.
Благодарение на подкрепата и помощта на Барклай и Морис, Далида избухва на френската поп сцена като вулкан.
Първият й хит е Bambino от 1957 г. и той става най-продаваният сингъл във Франция за целите 50-те и се задържа на първо място за безпрецедентните 39 седмици. Тази песен изважда "Que sera, sera" на Дорис Дей от върха на френските класации, a жените започват да подражават на грима ѝ, което води до експлозия в продажбите на козметичната марка Rimmel, в същото време мъжете виждат в нея талант, неустоима чувственост и сексуалност, която е почти фатална.
До 1964 г. Далида печели първия платинен диск във Франция в знак на признание за продадените 10 милиона копия и четири години по-късно тя става първият и досега единствен музикант, награден с Médaille de la Présidence de la République.
Далида никога не се е стремяла да разбива чартовете в Америка или Обединеното кралство, но то е, защото не е имала вътрешна необходимост да го прави.
През 1958 г. тя отхвърля предложение за договор за 15 години с много пари от голям американски продуцент, защото била напълно доволна от кариерата си във Франция. Не изпитвала нужда от нещо повече.
Във Франция тя живее живот, който ѝ носи търговски успех, същевременно в Париж добре се съчетават и тежките лични драми и вътрешни демони.
"Всяка жена има малко момиченце в себе си, а всеки мъж - малко момче, което плаче през цялото време", каза тя. "Трябва да държиш това малко същество в плен, като чудовище. Но ако го убиеш, убиваш себе си."
През 1957 г. пее заедно с Шарл Азнавур в голямата концертна зала "Олимпия" в Париж. В края на 1957 г. издава няколко песни и се радва на все по-голям успех.
Следват турнета из цяла Франция, както и в Египет, Италия, САЩ. Прави концерти в зала "Олимпия" месеци наред и всички билети са абсолютно разпродадени. През декември 1968 г. получава отличие от тогавашния президент Шарл дьо Гол.
През 70-те години Далида преосмисля и дообработва стила си, иска да изпълнява песни с по-дълбоки послания. През 1973 г. записва дуета с Ален Делон "Paroles, paroles", който е хит дори в Япония.
В края на юли пуска друга песен, която се превръща в нейно запазено парче: "Je suis malade". Авторът на песента Серж Лама я записва и издава по-рано същата година, но тя не получава никакво внимание, докато не отива в сърцето на Далида, която по-късно казва:
"Когато я видях по телевизията за първи път, плаках и знаех, че трябва да я изпея".
Намерението на Далида е да популяризира Лама, а не да печели от изпълнението на тази песен, но след издаването, тя се превръща в хит, оригиналът на Лама също привлича повече общественото внимание.
Жестовете и израженията на лицето на Далида по време на изпълнението на "Je suis malade" са естествен израз на нейната лична връзка с текстовете, които се занимават с темата за изоставянето и отчаянието.
Изпълненията на песента през следващите години оставят огромно влияние върху френското общество и до голяма степен оформят образа на Далида, описана от Vanity Fair като "кралица на драмата".
През 1976 г. Далида издава "J"attendrai" и други песни, повлияни от диското, което настъпва с пълна сила. През 1978 г. излиза "Saalma ya salama", песен, която е творческа интерпретация на египетска популярна песен.
През 80-те години Далида минава в диско период, но цялото време за нея е изпълнено с тежки лични драми и връзки.
Продавала рекорден брой албуми и колосална звезда, Далида често е страдала от депресия и самота. Фактът, че повечето от мъжете, с които е била се самоубиват, води до състояния на несигурност и чести желания за самоубийство в самата нея.
Списъкът на мъже самоубийци
Далида е обявена за Светица и сексапилна, опияняваща драматична кралица, която може да не яде хора на сцената, но за сметка на това почти всички мъже, с които е била, се самоубиват в края на отношенията им. Далида не празнува след подобни събития, напротив, те се наслояват така в нея, че тя сама ще загуби пламъкът желание, който е нужен, за да се изкачи на повърхността и да поиска да живее.
Люсиен Морис е човекът, който освен, че става първи съпруг на Далида, я превръща в звезда и я въвежда в трудния в началото живот в Париж. Ролята й на негово протеже изведнъж се сменя с тази на любовница, а през 1961 и на съпруга. Следват изневери от нейна страна, дори и без да се крие, което докарва Морис до отчаяние. Той се самоубива в парижкия си апартамент на 11 септември 1970.
Луиджи Тенко участва на фестивала на италианската песен "Сан Ремо" през 1967 г. заедно с Далида, която пък демонстрира новия си любовник. Публиката не може да види никой друг освен Далида. Бесен, заслепен от завист и надрусан до козирката със седативи, Тенко се качва на сцената и запява конкурсното си парче "Ciao Amore Ciao".
Научавайки няколко часа по-късно, че песента му е елиминирана от конкурса, Тенко се самоубива в хотелската си стая.
Оставя предсмъртно писмо, в което казва: "Пропилях години от живота си в опит да угодя на италианската публика. Правя това, не защото животът ми е омръзнал, напротив!, а като знак на протест, че публиката пренебрегна избора на журито и посочи неподходяща песен за финала. Надявам се, че така ще накарам някои хора най-после да си отворят очите."
Гледката на прострелялия се в слепоочието Луиджи действа като катализатор на свръхчувствителната Далида и тя на свой ред прави опит да отнеме живота си, приемайки свръхдоза барбитурати. Без успех.
За да се разсее след трагичната смърт на Луиджи, 34-годишната Далида започва да се среща с 22-годишен студент - афера, която инспирира един от хитовете й "ll venait d"avoir dix-huit ans" (Току що бе навършил 18). Далида забременява, решава да абортира, но тъй като тази процедура е незаконна, извършена е от неквалифициран лекар, я осакатява, правейки я неспособна да има повече деца.
Когато се възстановява и се връща на сцената, сценичното й облекло и присъствие спират дъха на публиката: облечена е в дълга до земята бяла рокля, а огненочервените ѝ коси покриват раменете ѝ. Тя излъчва непреклонност, гордост и сила. Тогава таблоидите започват да я наричат Света Далида.
Ришар Шанфре е най-дългата връзка на Далида, тя продължава 9 години. Ришар е особено харизматичен, но и доста мистериозен. Известен е в артистичните кръгове и се представя за граф Сен-Жермен, твърдял, че я тялото му се вселила душата на благородник от 18 век и се смятал, че има свръхсили, които му носят безсмъртие. Уви, това е опровергано по-късно. За жалост Ришар влиза в списъка на самоубийците, малко след раздялата им през 1981 г. Той се надишва с газ от ауспуха на собствената си кола.
Франсоа Ноди е последният мъж в живота на Далида. Срещат се през 1985 г., изглежда, че от самото начало, отношенията им са различни от представата, която Далида има за тях. Доктор Ноди гледа на Далида по-скоро като на приятелка, вероятно за нея не е било точно такова. Всички натрупани като зимни дрехи в гардероб разочарования, тревоги, болки са стигнали до момент, в който вече не е имало пролука за кислород, минимумът, за да живее. Далида оставя изключително кратко съобщение преди да се самоубие:
"Животът е непоносим. Прощавайте."
Предсмъртното ѝ писмо е оставено в апартамента ѝ в Париж преди да погълне смъртноносна доза приспивателни с чаша уиски. Това се случва в нощта на 2 срещу 3 май 1987 г. Погребана е в гробището в Монмартр, а надгробният й камък е статуя, увековечаваща я в емблематичната й бяла рокля.
;void(0);){kind=link}
;void(0);){kind=link}