МИНАЛО НЕВИННО
Изгубената България: Когато бабите и дядовците ни са били деца
Редактор : / 17389 Прочита 28 Коментара
Снимка: "Изгубената България"/Колаж: Юлиян Илиев, Dir.bg
В международния ден на детето ще ви разкажем за игрите, забавленията, дребните радости и животът на улицата на децата от края на XIX и началото на XX век в спомените на Райна Костенцева, публикувани в книгата ѝ "Моят роден град София".
Петачето беше най-малката пара̀, но за децата то беше ценно и задоволяваше до голяма степен желанията им. Махленчетата не познаваха други пари. За тях всяка монета представляваше петаче - била тя голяма или малка. Намерят ли някоя изтървана пара̀ вкъщи, за децата тя имаше стойността на петаче и веднага тичаха при бакалина да я дадат за халва.
Щом се провикнеше в сокака продавачът на "ледено", децата хукваха презглава да не го изпуснат. Леденото или дондурмата, както си го наричахме ние, уж беше предназначено за почерпка на куклите ни, но ние само го поднасяхме под нослето на куклата и след това го изяждахме апетитно. Всички продавачи на лакомства за децата из улиците като че ли се бяха наговорили да уеднаквят цените си. Защото всичко онова, което те продаваха, струваше все по пет пари, или едно петаче: и тасчето с пуканки, и чашката салеп, и канчето боза, и захарните изделия - гривничката, петленцата, захаросаната ябълка.
Дете със своите играчки, София 1907 г.
Геврекчията носеше върху главата си табла, която наподобяваше спасителен пояс, само че в миниатюрен вид. Кифли още не се приготовляваха, но в таблата бяха наредени всички други тестени изделия за закуска: гевреци по пет и десет пари, симидчета, банички и др. Мекиците се пържеха на място - в голяма бакърена тава с дървено масло, поставена върху специално приспособено на улицата огнище със странични тухли, между които гореше жар от дървени въглища, и се поднасяха "топли-топли". Захарните изделия се забучваха на клечка, а клечките - в една сурова тиква. Те доставяха на децата безкрайна наслада. Близнеш си от петлето, а то пее в устата, без да се топи. Между децата имаше надпревара, но не кой пръв да изяде петленцето, а в чии ръце то ще се стопи последно.
Търново, пазар в града - продавач на гевреци, 1907 г.
Измежду всички лакомства най-любима беше захарната дъвка. Дълги години един амбулантен търговец евреин разнасяше дъвка из сокаците и със своя гръмовен глас всяка сутрин се провикваше: "Сикис, сикис!" И докато всички деца не се съберат, той не започваше продажбата. Познаваше много добре всичките си клиенти и не искаше никого да отмине. Беше мършав, много висок човек, с черна като катран коса и широка, черна, дълга и гъста брада. Облечен беше в бял кител (бяло сукно). Опрял до рамо една хурка, от чиято къделя се изтегляше една розова нишка - захарната дъвка, той предеше нишката на сладостта.
Щом детето отвори длани и му подаде изпотеното от дълго стискане петаче, той плюеше на пръстите си и изтегляше една провлачена ивица от жилавата маса. После изтриваше пръсти в космите на брадата си и продължаваше така, додето всички деца не си получат своя "сикис" (на турски - сакъз).
Деца участници в училищна пиеса със здравна тематика, София, 30-те години на ХХ век
"Сикисът" беше едно рядко по своята сладост и аромат лакомство. Сложиш единия край в устата и теглиш другия, додето позволява еластичността на нишката. После пак го натъпкваш в устата си и отново разтегляш. Майките ни не ни даваха да купуваме тази разтеглива дъвка и ни казваха, че била приготвена от сополи, но ние не вярвахме, пък и кое дете би се стърпяло да гледа как другите блаженстват и му правят "скомина", а то да преглъща!
На нивата - жена дава на детето си вода, 20-те години на ХХ век
Общинските игрища за деца, каквито днес има в изобилие, в онези години бяха нещо съвсем непознато. Единственото място, където имаха възможност да играят децата, бе сокакът със своите безстопанствени дворове, ливади зад къщите и безброй камъни, сякаш нарочно приготвени за бой с врага от другата махала... А уличната леплива глинеста кал или прах, превърната на кал, служеше за фабрикуване на миниатюрни грънци в най-различни модели и форми. Фабрикатите се оставяха до зидовете да се сушат.
Безстопанствените дворове бяха обрасли с дива растителност и привличаха жадните за приключения махленски деца. Тук се устройваха всевъзможни игри и детски забавления.
Дете от руската емиграция огъва арматура на строеж в София, началото на 20-те години на ХХ век.
Една от любимите детски игри тогава беше криеницата, практикувана всекидневно. Децата се криеха между дърветата и оградите и замерваха с прашки птиченцата, които хвърчаха наоколо. Заловяха ли някоя скитаща котка или куче, връзваха на опашката им тенеке или счупен съд, подгонваха ги и се наслаждаваха на безуспешните опити на нещастните животни да се освободят от мъчителната вещ, лепната на опашката им. Майките бяха спокойни, че махленските палавници се увличат в различни игри, които не им дават възможност да връхлитат в дворните градини и да нападат там още неузрелите плодове.
Русчук (Русе), 1878 г. Група български деца, продавачи на тютюн
Не по-малко щастливи се чувстваха децата и в ливадите зад къщите. Момиченцата събираха изхвърлените там от съседните домакинства черупки от миди и охлюви и украсяваха с тях кукленското меню, поднесено върху тенекийка, покрита със зелена трева. Остатъци от всякакъв род се изхвърляха в изобилие от съседните къщи. Седнали на тревата, момиченцата играеха на ашици (кокалчета от прешлени на агнета) или си устройваха кътчета и посрещаха в импровизираното си жилище гостенки. Играеха и на училище. Най-много обичаха тази игра ония деца, които не бяха ученици.
По своята притихналост и липса на движение сокакът беше много удобно място за игра. Тишината не се нарушаваше нито от трамваен звънец, нито от клаксона на камион или лека кола. Момчетата пускаха хвърчила или стреляха с прашка и чупеха стъклата на прозорците. Стопанинът на пострадалия прозорец закнижваше с лист от вестник мястото на счупеното стъкло и го осигуряваше за вечни времена от ново покушение.
Пещера, деца с дървени пушки-играчки, 1916 г.
Където имаше зрелище и голямо движение, там бяха и децата. Те разнообразяваха своя продължителен игрален ден и се чувстваха като у дома си в тази София - цяла в развалини, пущинаци, запустели дворове, изоставени гробища и купища смет, помийни ями и камъни по улиците. Минеше ли по сокака кола или файтон, децата внимателно и ловко, без да ги забележи файтонджията, се качваха отзад, за да се повозят. Понякога, разбира се, те опитваха и "сладостта" на камшика, но някои колари нарочно се правеха, че не ги забелязват и не усещат допълнителния товар.
Момчетата обичаха да играят с пулове (копчета за дрехи). Когато липсваше някой пул, откъсваха от дрехите си, за да го заместят. Играеха и на орехи: скупчваха три-четири ореха и върху купчината поставяха друг орех. Който сполучеше от няколко крачки да улучи най-горния, печелеше точки.
На сокака се играеха и колективни игри, като "Кралю порталю" и "Ринги, ринги райе, наш петел играе". Тези игри се играят и днес.
Малко дете със своите играчки, началото на ХХ век
Ние, момиченцата, играехме главно на "кумички". Обществото ни представляваше нещо като матриархат. Бащата никога не фигурираше в нашите импровизации. Когато играехме на майки, оплаквахме се или се хвалехме от поведението на нашите деца, но за бащите нищо не споменавахме. Момчетата не вземаха участие в нашите момичешки игри. Мъжките роли изпълнявахме ние. Макар че тогава жени бакалки нямаше, когато играехме на бакалница, бакалинът, както и купувачките бяхме само ние, момичетата. Нашите бакалнички конкурираха тия на професионалните бакали по вида на многото артикули. Чер и червен пипер за ястията се фабрикуваха от пръст, счукана червена керемида, пясък. Варта минаваше за сол, а бучките вар - за сирене.
Терминологията на нашите игри наследиха и възрастните. Това "Ала бала, портокала, ластовица, джомпатица, талиен, талиен, чок, бок, страшен рог" си беше чисто наше, на софийските деца. Ние сами си плетяхме римите и играехме с увлечение.
Деца плуват с дървени корита за пране в Охридското езеро, 1916 г.
Когато става дума за разните детски игри, не мога да не спомена нещо и за куклите. Както и днес, те някога бяха една от най-големите радости на момичетата. Внасяха се изключително от чужбина и ги наричахме "купешки". До книжарницата на баща ми имаше два големи магазина за играчки, но и двата фалираха. Хубавите кукли бяха скъпи и мъчно достъпни за нашите бащи и майки, а евтините имаха лица, покрити със сапунен слой, върху който бяха нанесени частите на лицето. Когато се приготовляваше тоалетът на "бебчето" и му се умиеше лицето с вода, сапуненият пласт се размиваше и кукличката оставаше без лице. Тези кукли майките ни изработваха сами, но изкусно, като ги обличаха с хубави дрехи и върху главичките им поставяха истинска коса, която те събираха, когато се решеха, и грижливо запазваха за тази цел.
Нашите съседи бяха добри, но прости, неграмотни хорица. Майка ми, бивша учителка, ограмоти всички баби в махалата "за добро съседство и спомен". Сами отрасли без контрол на полето и нивата, старите оставяха и децата си да вървят по техния път. И понеже не беше така строго задължително първоначалното образование, не всички махленчета ходеха на училище, когато навлизаха в съответната възраст. Такива деца съставяха дружината на палавниците, които чупеха стъклата на прозорците и правеха разни пакости на махленците. Тези войнстващи немирници се покачваха върху зидовете на дворовете и късаха плодове от чуждите градини или лудо крещяха, смущавайки спокойствието на хората, или пък трошаха огради, разрушаваха зидове. Никога обаче не признаваха извършените от тях щети. Когато някой се оплачеше на родителите на такъв немирник, оставаше виновен оплакващият се, а децата винаги биваха прави. Сокакът си имаше свои неумолими закони, пътищата на които обаче често водеха към злосторничеството.
Деца на тераса в София, 20-те години на ХХ век
Щом видеха сватбено шествие, децата първи се озоваваха на мястото, защото знаеха, че ще има шекерчета и петачета, които се сипеха наоколо. Сливаха се и с погребалните шествия и отиваха чак до гробищата, където получаваха жито за "Бог да прости". Сокакът осигуряваше всички възможности на неконтролирания от никого малчуган да изявява своята енергия и необузданост. В дома си те бяха смирени и се подчиняваха на установения ред. Но щом се покажеха на улицата, забравяха всичко и се увличаха в общия поток.
Момиченце в детски автомобил, Борисовата градина, 20-те години на ХХ век
Каква беше най-обикновената картина, която наблюдаваха децата на сокака пред портите на домовете си? Най-често това бяха разправиите между съседките, които понякога се хващаха и за косите, често - за дреболии. Слушаха и цинични думи, които вече не се заличаваха от паметта им, удивляваха се и осмиваха падналия в калта пияница, който не можеше да се прибере вкъщи, та трябваше други да го водят или носят. Гледаха как немилостиви стопани биеха жестоко претоварените си добичета; виждаха безприютни или уродливи хора, скитащи се без цел и посока. Мнозина от тези окаяници страдаха от закачките на уличните момчета. Момичетата бяха по-сдържани. Те впрочем бяха поставени някак си като същества от второ качество. Принизеността на жената започваше още от детските ѝ години...
Деца чираци в сарашка работилница - изработване на седла, 20-те години на ХХ век
Някои родители се опитваха да вкарат в правия път провинилото се дете чрез бой и затваряне в мазето или пък чрез други подобни възпитателни средства. Но между тези деца имаше и много упорити, свикнали с боя, и ни най-малко не ги плашеше тоягата на бащите им. Пияни родители пък нанасяха такива побоища на децата си, че ги осакатяваха за цял живот.
Имаше, разбира се, и весели зрелища, които увличаха децата, без те да вършат някакви пакости. Такива зрелища устройваха най-често пияниците. Пийналият вървеше напред, правейки смешни движения, след него идваше латерната, носена на гръб от собственика ѝ, а след нея следваше импровизираната детска дружина от любители на подобни зрелища. Между пийналите имаше и такива, които изпитваха най-голямо удоволствие да хвърлят петачета по сокака и да наблюдават как децата ще се спуснат в надпревара, за да ги съберат.
Райна Костенцева
Варна, деца от детски лагер край морето, 1931 г.
Молитва преди лягане, Варна - детски лагер 1931 г.
София, деца около фигурата на козле, 30-те години на ХХ век
София, деца в шадраван в Докторската градина, 30-те години на ХХ век
Деца пред лекарски кабинет, вероятно за ваксинация, 30-те години на ХХ век
Детски щанд-сладкарница в детската градина, сладкари, продавачи и клиенти, 1939 г.
На детската пързалка в Борисовата градина, София 1940 г.
Дете със своите играчки, 40-те години на ХХ век, вероятно София
София, деца участници в манифестация по случай Първи юни, деня на детето, 40-те години на ХХ век
София, деца се хранят в детска градина, 1950 г.
;void(0);){kind=link}
;void(0);){kind=link}