Въведете дума или фраза за търсене и натиснете Enter

Писателят Иван Иванов: Животът е натрупан грях

СЪВРЕМЕННИ БЪЛГАРСКИ ПИСАТЕЛИ

Писателят Иван Иванов: Животът е натрупан грях

Писането е моята божествена терапия

Колаж: Юлиян Илиев

"Скъпи приятели! Наближава 28 ноември, когато, в Литературен клуб "Перото" от 18,30 ч. е представянето на новата ми книга "Наричайте ме Мечтател". Знам, че всеки е със своите грижи и ангажименти, но ще се радвам да се видим там. Книгата съдържа седем повести. Всяка от тях по свой начин поставя в центъра на вниманието съвременния човек, който без да претендира за някаква изключителност, някаква помпозна извисеност, се опитва да съхрани достойнството и спомените си, да остане "нормален", понякога напук на "лудия" живот. На изпитание са както устойчивостта на ценностите, така и малко отживяващата своето време скромност". Това написа писателят Иван Иванов на страницата си във фейсбук, и направи кратко описание на повестите вътре в книгата. За повестта, на която е кръстена книгата - "Наричайте ме мечтател", писателят казва следното:

"Повестта е дълго пътуване по безкрайната човешка магистрала, която се пресича със спомените, болките, мислите, мечтите ни, създавайки житейските кръстовища. В разговорите на героите всяка посока от тези кръстовища е пропита с въпроси, поставени им от съдбата и времето, в което живеят. Те търсят трудните отговори за ценностите и вярата, за добротата и надеждата, за границата, поставена в нас самите - да обичаме и да отричаме. За това, че някой безмилостно реже корените, впити в земята ни... и най-вече в сърцата ни, за истинската свобода и страха, за смелостта да мечтаеш".

Още

"Наричайте ме Мечтател" от Иван Иванов /Откъс/

"Наричайте ме Мечтател" от Иван Иванов /Откъс/

Иван Иванов е роден на 19 януари 1964 г. в Ловеч. Повече от десет години животът му е свързан с електронните медии - от самото им зараждане и през всички проблеми и радости на прохождащия частен радиобизнес, свързан с изграждането на първата извънстолична радиоверига "Лиани".

Всичко изглежда добре, докато в един момент рухва из основи - заради лош кредит семейството изгубва всичко, съграждано с години. Бащата-стожер е напът да изгуби себеуважението си - чувства вина пред децата си, които са изправени пред един избор - да напуснат родината. Днес семейството живее между България и Франция, преглътнало болките и страданията на миналото.  

Със съпругата си Анелия Иванова / Снимка: Личен архив на семейството

Самият Иван Иванов се развива в ново поприще - писателството. Автор е на пиеси, разкази и романи: "Какъв хубав сън", "Старата къща", "Старият мръсник си го връща". "Омагьосаният кръг" и последната му книга - сборникът с разкази "Наричайте ме Мечтател" на издателство "Изток-Запад", чието официално представяне в клуб "Перото" НДК предстои наскоро. Изпреварваме тази среща в един откровен разтговор със самия Иван Иванов:

- Г-н Иванов, какъв човек е мечтателят, и не го ли възприемат като наивник в съвременния ни свят?
- Какво са мечтите - наивна поема от блянове и илюзии на въобрaжаемата предстaва, че този свят е създаден, за да бъде победен. Водени от стремежите си за изява и слава, някога все пак трябва да приемем поражението и разочарованието си от грубото училище, наречено живот и да си признаем: "Аз се провалих, защото жертвах всичко в името на мечтите си". Но това е красиво и нежно, тъжно и искрено, болезнено признание. Когато си мисля за победите и загубите си, неминуемо стигам до извода, че не е важно колко победи си постигнал, а колко загуби можеш да понесеш. Човек не би трябвало да има илюзии пред съдбата, само силните и смелите имат огромната привилегия да бъдат мечтатели и да покоряват мечти, независимо колко дръзки са те.

- В книгата си "Наричайте ме мечтател" казвате, че "случайност е съвкупността от добре подредени закономерности". В този смисъл искам да ви попитам: Случайност, или съдбовна намеса е според вас емигрирането ви от родината? Моля да разкажете накратко този епизод от живота си, когато изгубвате всичко в България и решавате да я напуснете?
- Животът е низ от победи и поражения. Когато като малки деца падаме, първото нещо е да потърсим в плача и болката си утеха в майчината прегръдка. Нормално е да имаме в този труден свят мъничко убежище, закрила и помощ в родината си. Но когато тя се отнася с нас като мащеха и като към някого, нужен само да гласува на поредните безполезни избори с предизвестени победители, какво му остава на човек?! В обичта трябва да има известна степен на взаимност. И ако единият обича, а другият се прави на разсеян, на обичащия му се отрежда тъжната роля на глупак. Нито веднъж в моите изпитания, тази моя родина, в която вярвах и която бях възпитан да обичам безрезервно, не си мръдна пръста и не си направи труда да ме защити. Дори напротив. Когато заради алчността на една банка, объркала съдбите на хиляди хора с кредитите в швейцарски франкове преди 10-12 години загубихме всичко, абсолютно всичко, градили години наред със семейството ми с малък бизнес, в който беше цялото ни сърце, изпитахме срам, че не сме се справили. Гневът дойде по-късно.

Когато останеш на улицата с една торба дрехи, проличава какъв си.

Не искам да хленча, ако това се е случило само с мен, добре, бих се примирил със съдбата си. Тогава рухна цялата ми житейска философия, според която нашето място и мястото на нашите деца, и мястото на техните деца е там, където сме се родили, където са нашите родители, където са нашите корени. Сгромоляса се моята пясъчна кула и аз нямах нито един аргумент, когато децата ми тръгнаха. Но нека честно да потърсим отговор къде са както моите, така и вашите деца?! Те не вярват на обещания и не са в плен на заблудите ни. Въпреки, че ги послъгват с политически кампании и медийни манипулации за връщане и ги заблуждават, че поливайки сухото дърво, ще берат плодове...

Корицата на книгата е на художника Сули Сeферов

-Обяснете защо "От любов към Бъ" е за вас една много лична повест? - Трябваше ли да промените житейската си философия на 100 процента и защо, според вас, ние българите усещаме любовта си към "Бъ" - т.е. България като несподелена любов?
- Животът е натрупан грях. Ще помоля за снизхождение децата си, защото дълго време бях воден от фалшивите си амбиции да градя стъклени замъци, да играя чисто, без политически и икономически "допинг". Някъде там, в тези послания и стремежи се бях пообъркал. Бях унижен и отчаян и склонен да постъпя много низко. Животът се развива, движи и променя, умните хора улавят движението му и узряват за големи неща, докато аз пренебрежително пропусках знаците, които съдбата ми изпращаше. Звучи като прекалено лична изповед.

Трудно се обича, когато любовта към Бъ. е взаимно несподелена.

- В един наш разговор ми казахте, че "освободен" от материалните неща, въпреки загубите си, сте се почувствал истински свободен?... Това някакво имажинерно чувство ли е - сродно на самозалъгването, или е друго, непознато чувство, което човек може да изпита само след като е останал без нищо и е изстрадал всяка една от разделите си с нещо свое?
- Имам един знаменит приятел, поп Тихомир. Бях загубил всичко материално, срещнах го, боязливо го поздравих. А той бурно се зарадва. Смотолевих омърлушен, че вече нямам нищо, а той мъдро заяви: "Когато Бог те наказва с пари и материални ценности, това не е наказание". И на всички, които страдат, че губят пари и имущество, бих казал, че това не е наказание, а някакъв вид изпитание. Често си мисля, че най-хубавото, което ми се случи е, че загубих всичко материално, може би защото нищо на този свят не ни принадлежи, освен това, което даваме. Там, на дъното понякога откриваш себе си и това няма как да е самозалъгване. Споделям го честно и искрено.

Почувствах се свободен, както се казва в книгата на Свобода Бъчварова "Земя за прицел": "Свободата е абсолютната липса на страх".

Корица на друга книга на Иван Иванов

- Писателството ви, определено, е трябвало да се "случи", макар и на по-късна възраст. Но как стигнахте до решението да седнете и да пишете?
- Има едно изключително трогателно писмо, което Чарли Чаплин пише в Коледната нощ на дъщеря си. Ще спомена само едно изречение: "Изкуството, преди да даде на човек крила, за да излети във висините, обикновено му счупва краката". Мисля, че така е и с живота - преди да полетиш, доста рани трябва да понесеш. А според Хайтов "една лоза, за да даде хубаво грозде и за да стане хубаво вино, трябва да се мъчи и страда". Така е и с автора, избягвам писател, защото писателят го правят не книгите, а времето.

Да си дойдем на думата, авторът трябва да може да страда, написаното трябва да е преминало през най-съкровеното място на душата му, а не да бъде плод на някаква абстрактност, подплатена с маниерност и претенцията на много чел и знаещ, с което демонстрираш на читателя колко си велик и колко си над него. Погледнете кога се раждат най-хубавите ни литературни произведения - в бурни, силни времена на страдания от народа ни. Аз съм скромен автор, моите герои са част от мен и аз съм един от тях, това са приятелите ми, близките ми, съседите ми, онзи обикновен човек, когото срещаме. Зад всекиго се крие една прекрасна история, която трябва да се осветли по-ярко, да бъде разказана. Преди няколко години седнах в парка и написах няколко разказа. Бях много смутен от това, което ми се случва и, признавам, не без страх ги дадох за мнение на един от най-големите съвременни писатели - Георги Мишев, към когото изпитвам огромен респект. След известно време, когато се чухме, той ми каза: "Писането е терапия".

Писането е моята божествена терапия.

С поета Румен Леонидов / Снимка: Личен архив на Иван Иванов

- Защо Побелелият човек - един от вашите герои в книгата, крие името си? От какво иска да избяга той и защо трябва да поиска прошка от близките си, задето има мечта? - Вредят ли на близките си мечтателите?
- Като застанем сами пред себе си, най-искрено си даваме сметка кои са нашите най-големи страхове, кои са нашите най-тежки грехове. Побелелият човек е разкъсван както в индианската притча от двата вълка в него. Те не го хапят, а по-лошо - питат го. Старият вълк, как така ще изоставя тази земя, на която са се родили той и децата му и за която е воювал на живот и смърт. И младият вълк, който е поел, воден от надежди и блянове своите битки по новите си мечти в чужди земи. Труден е отговорът. Мъчителен. Той търси прошка от мъртвите си близки, за да премине своята граница, обладан от своята нова мечта, родена от страданието. Защото границата е в нас и започва, когато я преминем. Побелелият е по своему всеки един от нас, когато сме на житейски кръстопът, без компас за вярната посока.

Греховна ли е мечтата да не умреш в родината си - не знам, но със сигурност това не е една безгрижна, розова мечта.

Когато си страдал толкова, че и собственото ти име няма никакво значение, можеш да си позволиш да мечтаеш по този начин.

Сред книгите... / Снимка: Личен архив на Иван Иванов

- Цитирам от книгата ви - из "Оркестър Ф.20": "Ние като че ли сме се загубили в днешното объркано време. На някои им липсват усмивки да се надсмеят на живота, други нямат сърца - да почувстват, трети - не могат да открият мислите си, четвърти са продали мечтите си, но най-много са тези, изгубили душите си - без вяра, без Бог, без ценности... все повече съм убеден, че има два вида хора. Едните освидетелствани, на лечение и безобидни. Другите - и те луди, но неосвидетелствани, не вземат хапчета, много опасни и се разхождат на свобода".

Г-н Иванов, такъв ли е нашият народ днес, и какво казва мечтателят във вас - има ли надежда за такъв народ, състоящ се от "неосвидетелствани" и "опасно луди"?
- Ф.20 е медицинска диагноза, код на тежко психично заболяване. Човешката психика крие много тайни и понякога човек може да бъде безпомощен. Но искам да споделя нещо друго. Наскоро се видях с един прекрасен човек с една чудесна мечта и кауза: "Един народ, една съдба, едно бъдеще". Гроздьо Иванов. Извини ми се, че едва ли не в очите на останалите хора може да изглежда луд.

Знаете ли, в този момент се сетих, че всяко общество има нужда от един "луд", който да казва истината.

В древността този човек е Сократ. Навярно си спомняте, как пред съда е предпочел да изпие чашата с отрова, но да остане верен на принципите, в които вярва. Много е деликатна линията между лудостта и нормалността. Надежда за народа ни винаги има, защото всеки от онези, пръснати по цялото земно кълбо българи, носи частица от лудостта да останеш такъв, какъвто си. Трагедията е, че народът не е в родната си къща, а неговото "у дома" е по чуждите земи. Замислям се, чия прегръдка е по-топла, по-утешаваща...

- В повестта си "Тъжен клоун" вие сравнявате живота на героя си с цирк. Живот, белязан от три съдбовни орисници: здравната, административната и социалната система. Обречен ли е човекът, който вярва в ценности, които те са тотално преобърнати от "орисията"- магията?
- Да бъдеш човек има своята цена. Наскоро съпругата ми сподели, че всеки път, когато прочете "Тъжният клоун", се разплаква. Така съм и аз с "Наричайте ме мечтател". Може да бъда обвинен в ненужен сантимент и прекалена емоционалност. Но дали ако плачехме повече, нямаше да живеем по-добре.

Трябва да се освободим от безвремието, покорило обичта към хората, да забравим за стъклените погледи, с които се гледаме един друг и да си спомним, че доброто има една голяма сила - тази, която ние му даваме.

Обречен ли е човекът, който вярва в ценности ли? И да, и не. Да, ако е слепец, отказващ да разчете посланията на живота. И не, ако намери сили да преосмисли и пренареди своята ценностна система в онази нейна част, която е градил върху заблуди.

Снимка: Личен архив на Иван Иванов

- Прочетох пиесата ви "Конкурсът", в която най-общо казано и както вие самият формулирате темата: "Действието на пиесата проследява провеждането на Конкурс. Журито е структурирано от редица капацитети в областта на съвременното изкуство и култура, и представлява непредсказуема смес от посредствени маниакални величия с проблясъци на фалшива гениалност." Всъщност, не е ли универсално у нас това псевдо конкурсно начало? - Свидетели сме на парадоксални "избори" във всяка една сфера на живота. Така ли е и навън? - Какви са вашите впечатления?
- Напълно съм съгласен с Вас за "парадоксалните избори" в страната ни. Вземете в политическата, правосъдната, обществената сфера, култура, медии - безумието Съвет за електронни медии например. Спомням си един принцип, според който "всеки се стреми да заеме нивото си на некомпетентност". Страшното е, когато некомпетентността вземе връх и се почувства велика и незаменима. Не бих посмял да се изказвам в дълбочина какви са впечатленията ми по този въпрос извън страната ни.

По-скоро бих споделил мнение, че светът отдавна не върви в правилната посока.

Човечеството се стреми към премахване на граници, на расови, религиозни и всякакви предразсъдъци. Но никога политическите, религиозните, нравствените и всякакви социални различия не са били толкова големи и фрапантни. И тук може би се крие един бъдещ чудовищен общочовешки конфликт.

Снимка: Личен архив на Иван Иванов

- Как реагира един мечтател на простащината?
- С болка, с гняв, с омерзение. Човек се чувства Бог, когато мечтае и просяк, когато мисли.

- Вашите деца също са във Франция. Смятате ли, че един ден някой от потомците ви - вашите деца, техните деца, би се върнал в родината?
- Тази година през лятото, заедно със съпругата ми и седемгодишната ни внучка гостувахме за месец на сина и дъщеря ми във Франция. Хубаво нещо е глобализацията, спомням си досадното и унизително висене с дни за визи по западни посолства и невъзможността да се пътува преди трийсетина години. В юнското утро се качихме на самолета и след два часа бяхме в Брюксел, до обяд с автобус стигнахме в Люксембург, пренощувахме в един от най-хубавите френски градове Мец, на другия ден вече се разхождахме в Париж. Внучката се прехласваше по Дисниленд, впечатляваше се от Версай, Триумфалната арка, Айфеловата кула, корабчетата по Сена, градината "Тюйлери", метровлаковете без "машинисти"... После поостанахме в Мец, разгледахме и Люксембург и все подпитвах внучката харесва ли ѝ. Тя отговаряше с "да" на всеки подобен въпрос. Прибрахме се със стария, 20-годишен форд. Прекосихме Европа през Германия, Австрия, Унгария, Сърбия. След ден отидохме в Ловеч и се отбихме при тъста ми - Пазача на спомени (както го бях нарекъл в една предишна моя книга) в непретенциозната му виличка, където живее, на километър от града. И там внучката ми, въодушевена и с възклицания, прегръщаше малкото котенце Аника, кученцето Господин Нилсон, кръстени на героите от "Пипи дългото чорапче", целуваше новоизлюпените пиленца, ходеше на воля сред ябълковите и сливовите дръвчета и на висок глас казваше на баба си: "Колко е хубаво тук бабо, на какво хубаво мирише, искам тук да живея, в тази моя Вила Вилекула". Често обичам да казвам, че децата са най-добрите учители и от тогава се чувствам доста объркан.

На 55 години започнах да уча френски език, страх ме е дали с някои от другите ми, все още неродени внуци, ще мога да си говоря.

Ние сме скайп-родители, скайп-баби и дядовци и има реална опасност само да се усмихваме един на друг с потомството си и да не можем и дума да си кажем. Дали ще останат и дали ще се върнат внуците ми? Моите баби и дядовци са родени по колибите и махалите из Ловешко. Колко пъти съм ходил, или съм се връщал по тези места? Спомням си думите: "Животът (позволявам си да добавя и времето) продължава да ни живее и ние не му трябваме, освен за свидетели".

Дали ще върнат децата ми - на тази възраст и с толкова белези по душата, вече в нищо не смея да бъда категоричен.

Снимка: Личен архив на Иван Иванов

 - Ако ви се даде такава възможност да се изправите пред нацията и да направите някакво обръщение към българите, какво бихте им казал с едно изречение?
- Няма да мога да се побера в едно изречение. Бих поискал прошка, бих отправил молба, може би ще кажа и нещо дълбоко несправедливо за България и българите.

Но например бих казал, че не всички можем да бъдем велики политици, велики творци, велики бизнесмени, велики общественици, но всички ние можем да бъдем по-добри хора.

- Каква ще бъде следващата ви книга?
- Да си пожелаем след една година да споделяме мисли за следващата ми книга, романа "Любовта и времето". Текат приготовления, последни редакции, отново корицата е на "българския Марк Шагал" - един от най-ярките представители на неоромантизма, художникът Сули Сеферов. Това е историята на едно младо момиче, по-скоро млада жена, живееща и работеща в Париж - юрист в престижна кантора. Пристига служебно, за кратко в България, а там я очакват баба ѝ и дядо ѝ, спомените, случайната среща. През целия роман в историите на героите като тънка линия преминават сблъсъкът и обичта, противоречията и житейските истини на времето и любовта.

В навечерието на най-светлите празници, на всички хора бих казал: Нека не поставяме в безумно скъпи рамки мечтите си, а да им дадем свободата да полетят.

Благодаря на "Импресио" и на екипа на Дир.бг. Написването на всяка книга, както и прочитането ѝ е инвестиция - не на средства, а най-вече на време. Но най-важно е доверието между автора и читателя.  Защото има далеч по-лоши неща от това да се горят книги, например - да не се прочетат.

Още

„Светът на Николай Хайтов“ от личния архив на писателя представят в Пловдив

„Светът на Николай Хайтов“ от личния архив на писателя представят в Пловдив

Още

Писателката Теодора Димова: Човекът е обречен без съзнание за общност

Писателката Теодора Димова: Човекът е обречен без съзнание за общност

Още

Писателят Илко Минев  - един българин, евреин по религия, който живее в Бразилия

Писателят Илко Минев - един българин, евреин по религия, който живее в Бразилия

Още

Дворът на кирилицата открива нови паметници в Алеята на писателите

Дворът на кирилицата открива нови паметници в Алеята на писателите

Коментирай 5

Календар

Препоръчваме ви

Изгубената година, в която показахме, че сме готови да жертваме правата си

Поетът Николай Милчев за пандемията днес: ваксините станаха геополитическо оръжие, богатите ги изкупиха, бедните се радват на 200 бройки

Стълбище, балкон и празен апартамент: Три пространства музика с Цветелина Чендова

"Искам да съм по-близо до хората и да им покажа, че изкуство може да се случва навсякъде, стига да има артисти и публика", споделя певицата, която ви очаква на 8-ми март десния тротоар на "Денкоглу" 26 по посока на бул. "Христо Ботев" в София

4 вдъхновяващи дами + 4 флейти = Флаутисимо

Първата флейтова формация у нас ни кани на Пролетен концерт на 8 март в камерна зала "България"

Спенс: Какво като няма ДС, да не би да не сме всички агенти на системата?

Новият рап стана новата чалга, "задухаха комерсиалните вятъри, не мога да се размина от рапери" споделя рапърът

Ива и Елена Тодорови в страната на една "красива лудост"

Двете сестри - накратко IVA, ни пренасят в различните измерения на едно музикално пътешествие с прелюбопитния им дебютен албум "Beautiful Madness"

Касиел Ноа Ашер: Колкото въздухът не стига, толкова се съвкупляваш с вълшебството

"Коко Азарян - моят професор - винаги ни е казвал, че на репетиция идваш като за любовна среща" споделя актрисата