СПЕЦИАЛЕН ГОСТ
Иван Ланджев: Ние сме шампиони по понасяне
Разговор за неволните рекордьори, неизбежните случайности и плакатния патриотизъм
Автор : / 5319 Прочита 10 Коментара
Снимки: Мира Дерменджиева, boulevardbulgaria.bg / Колаж: Траяна Генчева, Dir.bg
"Или напишете нещо, което заслужава да бъде прочетено, или направете нещо, за което си струва да се пише"
Бенджамин Франклин
Срещаме се с поета Иван Ланджев, който наскоро се завърна от Чикаго, за да си говорим за проза. За неволните рекордьори и неизбежните случайности. За отношението на автора със собственото му изкуство и дефицитите в народопсихологията.
"За неизбежната случайност" - новата книга на Ланджев, събира ценна колекция от есета, фрагменти и истории, написани според Георги Господинов "с дяволски добър стил, дълбочина и талант".
Снимка: Мира Дерменджиева, boulevardbulgaria.bg
- "За неизбежната случайност" изглежда се появява съвсем навреме в книжарниците. Книгата събира есета и фрагменти, които могат да бъдат огледало на обществото ни дори в този момент. Какво провокира тази необходимост да творите и извън основното си призвание - поезията?
- Далчев се шегува, че българският есеист, като седне да пише, първо почва да се пита: "Това, дето го пиша сега, есе ли е, или не е?". А години след Далчев много хора във фейсбук решиха този проблем кардинално, като просто написаха "ЕСЕ" в коментар, нали си спомняте? Аз реших проблема за себе си така - признах си, че за голяма част от текстовете нямам точно жанрово определение.
Да, книгата съдържа есета, фрагменти, статии, чисто художествени текстове, истории. Изобщо... кратки прози. А необходимостта да се пише и досега не мога да я дефинирам. Просто винаги съм я усещал, знам, че това е моето нещо, то ме удовлетворява, то ми е интересно и вълнуващо. Силата на думите не спира да ме удивлява. И дори оставете необходимостта - искам да го правя.
Става дума за свобода, всеки творчески акт е изразяване на свобода. А това се усеща още по-интензивно при форми като есето. Те са флуидни, жанрово не съвсем стабилни ("опити"), правиш каквото си искаш и това е прекрасно, имаш какво да кажеш и го казваш. А всъщност и есето, и фрагментът имат много общо с поезията. Просто добавете малко философия.
- Прозата ви често намеква за непримиримост със случващото се наоколо. От друга страна, обществото ни все повече изглежда се примирява със състоянията на социални и политически недоразумения. Коя за вас е по-ценната роля на автора - да провокира, да подсеща или просто да отразява случващото се наоколо чрез изкуството си?
- Вярвам в предупреждението на литературата. Често го откривам в любимите си книги - независимо дали авторът си спомня, или предрича нещо (а нима пророчеството не е всъщност спомен за предстоящото?), думите му все пак съдържат предупреждение.
Дори и в хумористичните книги го има, не си го представяйте винаги като нещо тежко, не е назидателно. В моя случай също не е. Но го има.
- Когато пишете, разсъждавате ли за това как бихте искали да бъдете четен?
- Сега, като ме питате, за пръв път през живота си се замислям за този въпрос. Значи отговорът е "не". Със сигурност не когато пиша.
Ако твърде много се тревожиш как ще бъдеш четен, и то по време на самата си работа (докато пишеш), ще станат две неща - ще си развалиш писането и, като цяло, ще се побъркаш. Естествено, подобно на всеки друг автор, и аз бих искал да се чувствам разбран. Ако някой пишещ ви каже, че не обича това чувство, лъже.
- Книгата има седем предговора и седем послеслова - защо?
- Само така се твърди в заглавията, намигване към основната тема е. Всъщност е един предговор, разделен на седем кратки части. И един послеслов, разделен на седем кратки части. Това са си отделни есета, които написах в Чикаго, завършвайки ръкописа. Цялата книга също има седем глави.
Става въпрос за следното - в началото и в края разказвам историята на един реално съществувал персонаж, американски лесничей, който отдавна не е между живите, но и досега държи рекорда на Гинес за нещо незавидно. Удрян е седем пъти от мълния. И не умира от това. Няма да ви разказвам повече за него, но често пъти историята му ми служи като отправна точка в тази книга.
Обичам неволните рекордьори повече от умишлените, защото умишлените винаги ни показват какво може да постигне един човек, а неволните ни показват какво може да преживее. Това ме вълнува много - колко от живота можеш да понесеш, колко от тия "неизбежни случайности"? Струва ми се, че и ние, в нашето парченце от света, сме шампиони по понасяне. Историята ни е неволен рекорд по устойчивост. Съществуваме на въпреки - понякога е въпреки чуждата власт, а всекидневно е въпреки своята.
- В един от тези предговори казвате така: "Къде ли не го писах този ръкопис - не го писах в София, не го писах в Берлин, а може би най-важната част не написах в Чикаго...". Къде и кога написахте най-важната част при това положение?
- Замисълът, структурата, начинът, по който да събера и подредя нещата - всичко това ми се проясни в Чикаго. Написах и няколко нови текста там. Иначе, в книгата има и доста по-стари неща, по-голямата част е писана в България. Но все още не беше книга. Просто имах много разхвърляни текстове. Не знаех какво точно искам да кажа с тях заедно и каква е връзката помежду им.
Още
Поетът Иван Ланджев: Трябва да си имал думи, за да позволиш на нещо хубаво да те остави без думи
- Как усетихте ритъма на Чикаго? На Америка изобщо?
- Америка е много различни Америки, трудно е да кажеш просто така, че си усетил ритъма и́ изцяло, защото този ритъм се променя от място на място, понякога радикално. От първа ръка, житейски аз познавам главно Америка на мегаполисите, на големите градове - Ню Йорк, Чикаго... И в тези мегаполиси познавам тъкмо градския начин на живот, не съм добре запознат с the suburbs, защото самата мисъл да живея там, в тази програмирана идилия, ме напряга. В "suburbia" ходех само на гости. На мен ми трябва град, колкото и познато клише да е това, трябва ми пулса на града.
В Чикаго живях on the South Side, което пък, заради легендите около този район, напряга много други хора. Обикновено ритъмът е един в университетската среда и друг по кварталите, но кампусът на University of Chicago е в града, а не извън (такова е положението и с Columbia в NYC), така че се получава нещо интересно. Някакъв академичен оазис насред градския шум.
Преди 11 години за пръв път дойдох до Щатите, до Ню Йорк и Принстън, но беше за кратко. Сега ми се удаде възможност да поживея известно време, опитът е различен. Чикаго е много жилав град, видял е какво ли не. И продължава да е гордо изправен и красив. "Град на широките рамене", казва Карл Сандбърг. Видях, че пандемията е причинила доста щети на големите градове, ударила е най-силно там и до известна степен те още се съвземат - икономически, социално. Но в САЩ тези процеси по съвземане са бързи.
Ако има нещо генерално, което да дефинира американския дух, то е тази воля за надмогване на проблемите. Скептицизмът там се бори с работа. Има една почти детинска наивност на Новия свят, която е всъщност огромна сила, защото не се спира пред трудности, не си казва "това няма как да се направи, стига глупости". Това е нация, основана на идея, а не на етнически принцип. И като такава, тя е работлива по неизбежност. Дошъл си тук с мечта и гоненето на щастието, the pursuit of happiness (записано в самата Декларация за независимост), изисква запрятане на ръкави.
Снимка: Личен архив на Иван Ланджев
- Имал сте няколко четения в САЩ - за какво им се чете на хората там? Как приеха вашите есета?
- Приеха ги с жив, неподправен интерес, което ме обнадеждава. Навсякъде се получаваха динамични, интересни дискусии. Студентите задават умни, ангажирани въпроси, не "маркират". Публиката изобщо се държи така. Аз преведох няколко откъса от ръкописа, четох и преводи на свои стихотворения, които вече са излизали на английски. Щастлив съм, че езикът не се оказа бариера, защото нещата ми са трудни за превод. С есетата все пак е по-лесно от поезията.
Доволен съм от факта, че дори когато говоря за специфично български неща, чуждоезичната публика се чувстваше въвлечена и ангажирана, тъй като все пак става дума за човешки теми и проблеми, за the human condition първо, и после за всичко останало.
Снимка: Личен архив на Иван Ланджев
- В книгата си обръщате внимание колко е важно човек да не спира да се движи. Накъде?
- Това е един от основните мотиви вътре, да. Прокрадва се много често - и в историята на лесничея, който въпреки мълниите не е спирал да се разхожда на чист въздух. И в една история за дядо ми. В есетата за велики джаз музиканти и боксьори. В моите лични истории и пътувания също. Човек трябва да се движи, да бъде вертикален на света. Посоката не е толкова важна, колкото самото преодоляване на летаргията.
Има един разказ на Толстой, който стана комично известен у нас, защото премиерът го беше сбъркал с Чехов. Така де, разказът отговаря на въпроса "колко земя му трябва на човек" - три аршина, защото на толкова те заравят. Само че не е точно така - три аршина му трябват на трупа, не на живия човек. На човека му трябва целия свят. Не става дума за притежание и ламтене, а за свобода. На свободния човек му е нужно цялото земно кълбо. Да види света и да позволи на света да го види. Да отиде навсякъде, където може да отиде. Номерът е да не спираш да се движиш, да.
- Какво мислите за посоката, в която се движим в момента тук, в България? Върнахте се от Америка в любопитни на локално ниво времена...
- Написал съм доста по този въпрос в книгата и след излизането и́, за съжаление събитията не ме опровергават, напротив - правят написаното по-вярно.
Политически опортюнисти (обикновени тарикати) лъжат все по-успешно хората, че се намират в революционна ситуация - което не е така. Резултатът от тази лъжа е плакатният патриотизъм - като си тръгнал на "освободителна война", естествено, знамената и пилоните стават все по-големи и по-големи, реториката все по-възрожденска, призивите все по-шумни и показни.
Тарикатите лъжат, че Западът, с който сме сключили легитимни съюзи, искал да ни поробва - което не е така. Западът няма никакъв специален интерес към България, уверявам ви. Никоя западна страна не ограбва България. България я ограбват българи, системно. Крадат и парите, които идват от Европа, от същия тоя Запад. Това си е само наш проблем и никой друг не може да го реши.
Тарикатите лъжат също, че нямало такова нещо като "цивилизационен избор" - естествено, че има. И ние сме го направили, просто опитват да го разклатят.
- Напоследък, когато говорим за литература, неизменна тема е Георги Господинов и наградата "Букър", която взеха с Анджела Родел. Как смяташ, защо ни е трудно да се обединяваме около успехите си и дори там търсим нещо гнило?
- Знаете ли, според мен един от най-сигурните тестове за това що за човек си, е да се види как реагираш в щастливите мигове на другия. Защото можеш дори да състрадаваш от суета, можеш да помогнеш на нуждаещ се пак от суета. Ама с чуждия успех е нещо друго - как го понасяш, приемаш ли го лично? Прави ли те несигурен, малодушен? Или напротив, достатъчно уверен си, за да му се радваш, без той да те уязвява?
Понякога иде реч и за най-обикновена завист, а тя винаги е комична, защото съдържа напразно усилие. Завистта е страст, вложена в нищото. Пуфтиш и се пенявиш залудо - това няма как да не е смешно. А още по-смешно става, когато наградите са световни и вече няма накъде, трябва да се обясняват с някакъв планетарен заговор срещу, забележете, точно България! Като интелектуално усилие, което се хвърля, това е удивително нещо. Но като емоция е съвсем банално.
По-интересна ми е голямата картинка, проблемът в светогледа - ние още не сме се отърсили от всички тия клишета за "раците в кофата" (crabs in a bucket mentality) и т.н. Понеже сме малко хора и всичко тук е някак семейно, а и дълго време индивидуалната инициатива е била потискана, на нас ни се струва, че успехът на съседа е винаги, неизменно за сметка на нашия. Все едно той задължително трябва да е прецакал нас, за да успее в нещо, каквото и да е. Това просто не е вярно.
- Притеснявате ли се понякога дали думите ви, особено когато говорим за публицистика, не са твърде остри? Или тъкмо това е работата на изкуството?
- За такива неща не се притеснявам, не. А и не мисля, че думите ми са "твърде" остри. Иначе трябва да бъдат тъпи, което не е вариант.
- Кои са важните неизбежни случайности във вашия живот?
- Тъкмо тези, които ме карат да се движа. Да пътувам по света и да се връщам отново. Защото аз обичам да се връщам тук, обичам България, колкото и да се опитват тарикатите да си присвоят любовта към родината и да я направят ексклузивна. Не, тя е на всички. В моя случай този двигател, причината за движение, този ускорител на емоциите, моето всичко - това е езикът и любовта ми към него. Не спирам да се надявам тази любов да е взаимна.
- Връща ли ви се към поезията?
- Винаги, тя никога не си е тръгвала. Oставя ме да обикалям, но знае, че не мога никога да я напусна.
Интервю на Ренета ВЕСЕЛИНОВА
Иван Ланджев(1986) е поет и есеист. Завършва философия и култорология в СУ "Св. Климент Охридски", а от 2015 г. е доктор по руска класическа литература. Фулбрайт специализант в Чикагския университет (2023) и гост-писател на Literarisches Colloquium, Берлин (2022). Носител на Голямата награда за поезия "Орфеев венец" (2019), лауреат от конкурсите "Южна пролет", "Веселин Ханчев", "Владимир Башев". Негови стихове са преведени на 10 езика.
![Ивайло [Нойзи] Цветков: Политически елит няма, има крадливо съглашение](https://static.dir.bg/uploads/images/2023/01/06/2431140/256x144.jpg?_=1673162357)
;void(0);){kind=link}
;void(0);){kind=link}