ЛИТЕРАТУРА И ИЗОЛАЦИЯ
Ешкол Нево: Жаден съм като в пустиня за връщането към живота
"Вече съм изтощен. Искам да съм на плаж в България, да събирам тен, да срещам нови интересни хора и да се забавлявам!" сподели израелският писател
Автор : / 3295 Прочита 1 Коментара
Колаж: Петя Александрова/Dir.bg
Ешкол Нево, един от най-популярните съвременни израелски автори, е роден в Йерусалим през 1971 г. и прекарва детството си в Израел и Детройт. Неговите романи са бестселъри в Израел и са публикувани на много езици.
"Три етажа" (2015) е избрана от читателите в Тел Авив за най-добра книга на 2015-а година, печели израелската награда Platinum и награда Wizo във Франция, превръща се в абсолютен хит в Италия и е определена като "хипнотичен роман" от "Ню Йорк Таймс". Книгата е адаптирана за големия екран от известния италиански режисьор Нани Морети. Премиерата на филма се очаква на кинофестивала в Кан през 2021 година.
Ешкол Нево беше участник в тазгодишния Софийски международен литературен фестивал, който се проведе онлайн между 10 и 13 декември.
Разговор с писателя за изтощението от изолацията, жаждата за живот като жажда за вода, литературата като спасение и фикцията като извор на истина наместо фалшивата реалност, предлагана ни днес. В началото на разговора ни, израелският писател сподели искреното си съжаление за отменения живот, отмяната на фестивала в Кан, подготвеният му костюм за червения килим, на който заедно с италианския режисьор Нани Морети трябваше да представят филма по романа му "Три етажа".
- Г-н Нево, Вашият най-успешен и продаван роман "Три етажа" тъкмо излезе на български език. В него разказвате три различни истории. Всеки етаж е нечий живот. Какво в реалността Ви провокира да разкажете тези истории?
- Във всяка една от книгите си знам точния момент, в който историята се е открила пред мен. Във всичките ми шест романа знам точно къде и как съм започнал да мисля за историята в тях. С "Три етажа" обаче е малко различно. Не знам. Но има няколко неща, които вероятно са свързани с романа. Имах много тайни. Мои собствени тайни, тайни, които някой ми беше споделил, тайни, споделени ми от по-интимни писма на читатели. Бавно всичките тези тайни започнаха да ми тежат все повече. И трябваше да потърся начин да се освободя от този товар. Предполагам, разбира се. По същото това време загубих и шофьорската си книжка, защото направих няколко сериозни грешки на пътя. Тогава започнах да се возя повече с автобус, с влак и слушах много от разговорите на другите пътници. Това ми се стори изключително вдъхновяващо и ме накара да мисля повече за тайни, за изповеди и интимност. Всичко това отново са неща, които може би са се наслоили и са предполагаеми основи на романа.
Това обаче, което реално се случи е, че седях в стаята, в която пиша, тази тук, и реших, че не искам да пиша роман. Бях на такъв етап в живота си, в който не мислех, че е времето за роман. Исках да създам школа за творческо писане и мислех върху това.
И тогава Арнон от първия етаж просто влезе в стаята и започна да говори. Той пръв започна да говори. После започна Хани. И това беше. След това видях фройдисткия модел, установих, че трябва да има съдия... Писах романа пет месеца. И беше странно, забавно. В крайна сметка най-успешната ми и продавана книга е написана за най-кратко време в сравнение с всички останали. Беше като експлозия. Така че нямам точно обяснение как точно започна всичко с тази книга. Само предположения.
- Имали сте силно чувство, напрежение, че трябва да я напишете.
- Да. Вие пишете ли също?
- Да, пиша.
- Мисля, че когато човек пише, трябва да има някакъв вътрешен натиск, подтик, който движи настъпателното желание да седнеш и да пишеш. Трябва да имаш глад за писане. Иначе би било изкуствено. Аз написах тази книга с много голям вътрешен тласък. Чувствах се добре, всичко протичаше гладко. Спрях само веднъж, когато трябваше да правя проучване за съдиите. Тъй като Девола от третия етаж е съдийка, а аз не знаех почти нищо за съдиите, нямам в семейството съдия. Само тогава спрях за няколко седмици и после отново се върнах към книгата.
- Писането за Вас повече дисциплина ли е, режим, в който и да не ти се пише, сядаш да пишеш или нещо, което удря пишещия така, че да не може да не се закове на бюрото и да пише?
- И двете. Трябва да усещаш глад за писане, да има страст, която да те движи, но трябва да бъдеш и дисциплиниран, да. Когато съм в период, в който пиша много, както в момента, това означава, че всяка сутрин в 8.30 до към 14:00 часа аз пиша. Дори и да не искам, дори и ако имам някакви други проблеми и тревоги, дори и ако нямам вдъхновение - аз съм тук - работя. Спирам само, когато правя някакво проучване. Трябва екстремна дисциплина. Работя по този начин от почти 20 години. Ако не пиша, правя нещо друго. Ако не беше ситуацията с коронавируса, обикновено пътувам много.
Или пиша, или съм на литературни турнета. Когато пътувам заради книгите си, нямам тази дисциплина. Ако сега бях в България, щях да Ви питам къде е най-хубавото парти или най-готиният клуб, за да отида. Когато съм в Израел съм дисциплиниран, но когато пътувам се развилнявам.
- Защо според Вас романът Ви стана толкова успешен навсякъде по света - Вие разказвате една локална история, развиваща се в сграда, обитавана от високата средна класа в Тел Авив. Защо толкова хора видяха себе си в книгата, заради глобализирания свят ли, в който имаме много повече прилики?
- Нямам никаква идея, мога само да гадая. Когато пиша, аз не мисля за читателя. Мисля за героите. Читателят в моето съзнание винаги е израелският читател. И винаги, когато моя книга е преведена на други езици или има голям успех извън Израел, аз много се изненадвам. Но изхождайки от това, което хората са ми казвали, което читателите ми споделят по света за тази книга, мисля, че въпросите за семейството, двойките, майчинството, страстта, желанията, конфликтите между това, което чувстваш, че трябва да направиш и това, което правиш - всичко това са глобални въпроси, които вълнуват съвременния човек.
Колкото повече пътувам с книгите си по света, толкова повече разбирам, че сме много по-близки помежду си отколкото съм си мислел докато съм живял само в Израел. Реакциите, които виждам по отношение на книгата са доста подобни, независимо дали в Италия или САЩ - хората се припознават със същите теми. Когато чета книга от добър европейски автор, аз също забравям за страната, в която се развива действието на книгата. Надскачам културните очертания и стигам до самото сърце на книгата, така че да се свържа с нея.
Отговорът ми на въпроса Ви е: не знам. Но това ме прави щастлив. Когато книгата излезе в Италия през 2016/ 2017 г. и бях там, за да я представя, участвах в литературно събитие и една жена се обърна към мен: "Господин Нево, искам да ви кажа нещо. Прочетох книгата Ви и успях да простя на себе си!"
Това е впечатляващо постижение - дори не успях да осъзная какво ми казва в момента, не ми се искаше да я разпитвам. Тази книга очевидно дълбоко я е докоснала. Скоро ще излезе и филмовата адаптация - с италиански актьори, италианска сграда, италиански апартаменти и италиански режисьор. От кадрите, които видях от филма, мисля че много ще се доближава до книгата.
- Това е универсална история, която обединява хората в различни континенти, най-вече емоционално.
- Така мисля. Нека да вземем демонстрациите, които се случиха и в България последната година. Предполагам, че протестите в България не са същите, които имаме тук в Израел или пък като тези в Съединенте щати. В Израел нямаме протести за Black Lives Matter, но ефектът от протеститете върху личния живот на хората е сходен. Тази осмоза между политически и психологически живот е една и съща. Ако участвате в демонстрациите в София, те няма как да не ви повлияят.
- Вероятно обединяващото всички тези различни по своя характер протести е идеята за справедливост. Усещането, че хората не искат лъжи, корупция и илюзии, че нещо се прави за тях.
- Така е, също така загубата на доверие в лидерите е световен феномен. Не познавам добре ситуацията и мотивите за протестите в България, може би Вие ще ми разкажете повече.
- Мисля, че всички протести по света са заради все по-голямата несигурност и липса на доверие в световните елити, както и Вие казвате. И в този смисъл те си приличат ужасно много. Могат да бъдат обединени под едно мото, макар да се борят за конкретни локални каузи. Всички те насочват своята енергия на нетърпимост към правителствата. Да Ви задам един въпрос, свързан с начина, по който сте използвали теорията на Зигмунд Фройд за трите стадия в романа Ви "Три етажа" и също така начинът, по който я надхвърляте. Вие сте следвал психология, как точно Фройд Ви провокира?
- Като чета днес Фройд виждам колко иновативен е бил той в изграждането на теорията си за несъзнаваното, сънищата, отчитайки значението на сексуалните и насилствените желания, които носим вътре в себе си. Давам си сметка, че той не е мислил за човешките същества като за такива, които са движени от идеята за връзки. Като погледна към живота си, това, което ме е променило, това, което ме е изградило като личност, са приятелите ми, любовниците ми, семейството ми - всеки от тях е оформил живота ми, благодарение на това, което ми е казвал или това, което аз съм му казвал. Опитах се да използвам топографския модел на Фройд за Егото, Суперегото и Аз-а, но не за да му се подчиня. Не. Цялата книга е за сериите от конфликти между желанията и нуждите.
Човек може да бъде спасен, само ако бъде чут. Ако има кой да те чуе, ако някой те разбира, можеш да бъдеш спасен. И това не е фройдистко. Аз не съм психолог, а писател и се интересувам от човешките същества и техните душевности. За мен идеите на Фройд са все още впечатляващи, но не се чувствам ограничен от тях и за мен е важно да мога да ги надскоча.
- Фройд е отричан, защото е спекулативен. Да, открива нови хоризонти, прави нещо невиждано, влиза в непознавани досега светове на несъзнаваното и това, което го движи. Но сякаш е трудно да се извлече наука за цялото общество от неговите индивидуални анализи на пациенти.
- Да, той е критикуван, че не дава статистика, че не може да се изследва концепцията му. Причината, поради която напуснах психологията е именно това, че всяка личност за мен е уникален случай и феномен сама по себе си. Така че, когато аз създавам героя и го построявам, не мисля изобщо във фройдистки термини и психологически такива. Мисля за неговите комплексни нужди и желания. Този човек може да бъде много нежен и внимателен, когато общува със свой приятел и да бъде много агресивен, когато общува със свой враг.
Опитвам се да пиша от гледната точка на възможно най-много перспективи към даден герой. Това, уви, не е начинът, по който работи академичната психология и затова я напуснах.
- Един от героите Ви Арнон, бащата от първия етаж, казва, че: "Никога не знаеш какво се случва с хората зад металните врати на дома им". Всъщност разбираме ли наистина хората около нас, съседа, или просто претендираме, че това е така?
- Това е въпрос повече колко самите нас ни интересува какво се случва зад вратите на другите. Понякога имам забавни разговори с жена ми, когато се връщаме от социални ангажименти, срещи, парти, обяд с роднини или вечеря с друга двойка... И я питам: "Забеляза ли, че те съвсем скоро ще се разделят?" На нея никак обаче не ѝ се вярва, че това мое наблюдение е реално. Въпросът е в това колко любопитни сме към другите и към детайлите, които има около тях.
Не знам как е в България, но Израел е много отворена държава и ако зададеш личен въпрос тук, това означава, че ще получиш личен отговор. Аз задавам въпроси. В книгата трите различни драми се случват без всеки един съсед да знае какво се случва с останалите. Те са прекалено вглъбени в собствената си трагедия и не искат да знаят един за друг.
- Това не е ли характеристика на модерното общество, може да кажеш здрасти, но го правиш от приличие, защото така трябва, а не защото наистина те интересува как е човекът-съсед в асансьора например.
- Мисля, че Вие сте права и смятам, че литературата може да изиграе роля в промяната на тази ситуация. Когато четеш книга си способен да разбереш някой друг, да се оприличиш на някой от героите, да се свържеш с тях, да изпиташ чувство на емпатия. Това прави хората по-отворени, по-любопитни един към друг. Ако мъж харесва жена и е привлечен от нея, това ще го накара да иска да я разбира през нейната гледна точка. Една от книгите ми е за руски емигранти в Израел. Хората, които я прочетоха ми каза: "Ние не харесваме тези емигранти, но за първи път се припознахме в тях, разбрахме ги".
Литературата може да развива чувства на емпатия, солидарност, любопиство, може да създава чувства.
- Как пандемията промени начина, по който гледате на литературата и писането?
- Имах повече време. Не пътувах, за да представям книгите си, нямаше премиера на италианския филм, нямаше червен килим, костюм, просто бях в моята стая и единственото, което правех е да пиша. През това време написах един много интимен роман, с много интимни моменти, вътрешни подбуди. Всичко това, което не ми се е случило в живота през последната година.
По време на първия локдаун тук в Израел беше много драматично. Почти месец не можехме да виждаме абсолютно никой. Така реших да създам свят, в който да опиша какво точно тогава ми липсва най-много. Романът е пълен със секс, насилие, разпадане на връзки, създаване на нови връзки, приятелства, спомени - всичко това. Писах за всичко, което ми се иска да направя и всъщност това ми помогна да оцелея. Дадох си сметка колко съм щастлив, че имам привилегията да живея във фикционален свят. Но това не се отнася само за писателите, а и за читателите. Да влезеш в света на книга понякога е спасение. Но от друга страна, когато приключих първия вариант на моя нов роман и се върнах към света обратно, в него все още липсваха културните събития, приятелите, срещите, литературните пътувания.
И това, което чувствам в момента е сякаш съм в пустинята и имам нужда от вода. Аз съм прежаднял за вода и тя ми трябва, за да мога да се върна пак към живота.
Сега редактирам тази нова книга и пиша кратки разкази за Vanity Fair/ Италия - всяка седмица пиша по един. Това е. Имам нужда от вода, за да мога да съществувам отново. Мисля, че много хора около мен чувстват същото, много са засегнати финансово от ситуацията. Беше мъчителна година, това казах днес на редакторката ми, когато ме попита как съм, преди да започнем да говорим за текста. Казах ѝ: "Държа се, търпя, но вече съм изтощен." Написах книга, прекарах повече време със семейството си, защото не пътувам, но си искам преподаването на живо в школата по творческо писане например. Борих се през тези месеци със самотата, с финансовата ситуация, с тъгата, с политическата ситуация, ходех на протести...
Вече съм изтощен. Искам да съм на плаж в България, да събирам тен, да срещам нови интересни хора и да се забавлявам!
- Мисля, че всички си представяме такива неща. И наистина благодарение на това успяваме да издържим на напрежението.
- В края на февруари имам рожден ден, това ще бъде 50-ият ми. Заявих, че до 28 февруари всеки трябва да е излекуван, чист, за да мога да организирам огромно парти, за което вече съм поканил ди джея! Така че имаме два месеца, в които всичко да се оправи!
- Достатъчно време, да се надяваме! Каква е диагнозата, която бихте дали на света днес?
- Знаете ли песента на R.E.M. "The End Of The World"? Сещам се за нея. Не чувствам все още тази ситуация като перманентна и наистинa мисля, че светът скоро ще може да се върне към нормалния живот. Виждам светлина в дъното на тунела. Оптимист съм, но аз винаги съм оптимист, така че не ми се доверявайте!
- Марк Твен казва, че "единствената разлика между реалност и фикция е в това, че фикцията трябва да бъде достоверна." Днес обаче реалността изглежда прекалено "фейк", засипани сме от фалшиви новини, фалшиви образи и изглежда фикцията е единственото място, откъдето можем да научим истината. Как виждате тази връзка между фикция и реланост? Имам предвид книгата Ви "Последното интервю".
- Когато започнах да пиша тази книга имах усещането, че целият фейк ми е дошъл вече в повече и това е достатъчно - за мен и за света. Имах странното усещане, което не съм имал никога преди, че не искам да пиша художествена фикция. Казах си: има достатъчно фикция. И започнах да пиша най-честната си и откровена книга, когато някога съм писал. Тя отчасти е автобиографична. Опитах се да напиша книгата точно по обратния начин, който обикновено следвам: да взема една история от света и да я направя моя.
В "Последното интервю" започнах със самия мен и историята се надграждаше оттам нататък. Наскоро имах четене в Зуум с тази книга и много хора споделиха, че тя им е помогнала те също да станат по-откровени в личния си живот, получи се много интересен разговор. Това беше моят принос към честността и даването на неполитически коректни отговори.
Книгата, която в момента завършвам пък е абсолютна фикция.
Разликата между фикция и реалност никога не е ясна граница за един писател. Има много лъжи в истината, има много истина в лъжата. И ние ги смесваме. Фикцията понякога може да бъде много по-лична за писателя, но хората не си дават сметка за това.
Всички смятат, че "Последното интервю" е много лична книга, опасно лична дори, но "Три етажа" всъщност е много по-лична за мен, там има важни въпроси от живота ми, за които читателя не подозира. Това е наистина дълбоко лична книга. Понякога с чистата фикция можеш да докоснеш най-личните си теми и като читател, и като писател.
Интервю на Юлия Владимирова
;void(0);){kind=link}
;void(0);){kind=link}