СПЕЦИАЛЕН ГОСТ
Режисьорът Стоян Радев: В търсенето на истината има жестокост и болка
Проблемът с бесовете е особен, заради тяхната природа - те нямат собствена материя, нямат собствено тяло и образ, а се явяват като друго или като самите нас. За да се освободиш от тях, трябва устойчиво знание, себепознание и вяра, разсъждава режисьорът на "Кой се бои от Вирджиния Улф"
Автор : / 6225 Прочита 1 Коментара
Колаж: Траяна Генчева, Dir.bg/Снимки: Личен архив
"Нуждата от летене се изпитва по няколко пъти на ден, а нощем - на сън - много хора политат. Но това са интимни преживявания, които няма как да влизат в ежедневния разговор. А иначе, точно когато физическото оцеляване е застрашено, човек най-много иска да литне, да погледне отвисоко. Обратно, дългото задържане на земята е свързано по-скоро с възможността да се успокоиш, да решиш някак проблемите.
Полетът е копнежно състояние и кризите могат да го пораждат. Затова те трябва да се възприемат и като повик за нещо друго, за някаква промяна. В България на рисковете не се гледа с добро око. В тази нагласа има мъдрост, но и мъдростта се нуждае от проветряване, от допускане на нови, пък макар и опасни въздушни струи и течения. Без тях тя се задушава в нафталинен уют", изповяда известният ни режисьор.
За мириса на детството, за пътя до театъра, за афинитета към към киното, за учителите, за екзорсизма в "Кой се бои от Вирджиния Улф", за страха от истината, за жертвите в името на любовта и свободата, разговаряме с режисьора Стоян Радев, който наскоро постави пиесата "Кой се бои от Вирджиния Улф"на Едуард Олби в Малък градски театър "Зад канала".
Представяме ви режисьора Стоян Радев ексклузивно пред Impressio.
Режисьорът Стоян Радев (Снимка: Личен архив)
- Как се случи детството Ви? Какъв е неговият мирис?
- Детството ми се случи повече вътре, отколкото вън. Не бях от тези, които се впускат в буйни игри и приключения. Не че е нямало и такива, но по-скоро от малък прекарвах повече време в мислите си, в техния интериор. Бях много привързан към родителите си, към по-големия си брат. Обитавал съм домашния свят с всичките му променливи нюанси - щастливите мигове, тревогите, радостите, страховете. Имах и скъпи приятели сред съучениците си. Часовете, споделяни с тях, бяха вълнуващи, защото още отрано ни занимаваха не съвсем детски въпроси.
Ако трябва да избера момент, атмосфера, мирис, описващи състоянието ми през онези години, то нека това бъде следобед през май - навън вали, аз наблюдавам картината през дъждовните капки по прозореца в стаята си, някъде край мен има близки хора, аз съм с тях, но и не съм, уплашен и вдъхновен от красотата, пролетната меланхолия измъчва и утешава.
- Какъв тип памет имате? Какъв образ се появява в съзнанието Ви, когато си спомняте или си мислите за първата любов, за първия успех, за страданието, за надеждата...
- Сантиментален тип. Но работата е там, че ако сантименталният човек сам се определя като такъв, значи всъщност доста трезво може да отсъжда, т.е. не е заслепен от чувствата си, не е като да не си дава сметка. Не знам дали за да не скучая само с едното, но съм склонен лесно да се развълнувам до сълзи и от друга страна да бъда безмилостно рационален в анализа на случващото се.
Обичам както героичното и даже мелодраматичното, така и ироничното, дори крайно скептичното. В съзнанието ми, това личи в отговора на предишния въпрос, се задържат романтичните образи. Но да се шегувам с тях също е много приятно.
Режисьорът Стоян Радев (Снимка: Личен архив)
- Как стигнахте до театъра?
- През киното. Първо бях пленен от филмите, заради възможността в тях животът да се сгъстява, осмисля и запечатва завинаги. Но малко по-късно разбрах, че творческият процес в театъра е по-спонтанен и предлага преживяване, чиято ценност не е отложена във времето, а се съдържа непосредствено във всеки миг от работата.
Филмите остават, а представленията изчезват, но за мен се оказа по-примамливо да участвам в ежедневната игра, може би заради желанието "да бъда" вместо "да имам". Признавам, че все още афинитетът ми към киното е много силен, затова и по отношение на актьорските изпълнения в спектаклите си работя по-скоро в реалистичен психологически ключ, сякаш встрани от неизбежната театрална условност и експресия.
- Кой е Вашият Учител на сцената? От кои майстори сте се учили пряко, а в световен мащаб кои са Големите, които са Ви водили?
- Вдъхновение за мен са били великите филмови режисьори на 20 век, които всички познават и няма защо да споменавам имената им. В театъра още като ученик бях силно впечатлен от Юлия Огнянова и Теди Москов. После в академията ме прие Красимир Спасов - режисура, заедно с актьорския клас на Крикор Азарян. От тях съм се учил. Освен това съм се учил и от артисти, които са много близо до моята възраст - Мариус Куркински, Камен Донев, Иван Пантелеев.
Но Учителят с главна буква е един критерий за автентичност и честност, който те кара да откриваш органиката, която съответства на собствения ти духовен опит. Най-важният урок, даден от споменатите, е да търсиш себе си, своя глас и да не се боиш от него.
Стоян Радев (Снимка: Личен архив)
- От режисьорите, които се "влюбват" в актьорите ли сте? С кои сте имали запомнящи се партньорства?
- За мен авторът на пиесата и актьорите са важните участници, без които театър не става. Без режисьор става. Разбира се, последният може и да бъде полезен, ако, по думите на Питър Брук, не настоява на някаква много специална своя концепция, а събира богатството на гледни точки и съдейства да се постигне творба, в която протича истински живот, а не се обслужват взаимствани естетически представи и фалшиви претенции. В този ред на мисли аз обичам актьорите и много завися от тях, затова съм благодарен, когато те обичат работата си. Имало е случаи, в които нарочно търся текст, който би подхождал на този, с когото искам да работя.
Пълноценният контакт с актьора е не просто вътрешно професионално удоволствие, а има значение за публиката - тя гледа по-добро представление. Имал съм такива с Камен Донев, Ива Тодорова, Валери Йорданов, Филип Аврамов, Деян Донков, Ана Пападопулу, Анастасия Ингилизова, Лили Маравиля, Ириней Константинов, Стефан Вълдобрев, Мария Кавърджикова, Малин Кръстев, Ирини Жамбонас - споменавам някои от тях, а иначе списъкът е много по-дълъг.
Рядко правя кастинги, но пък точно благодарение на кастинг се запознах с талантлива млада актриса, която изигра Шърли в "Палачи", докато още учеше в НАТФИЗ - Мартина Троанска.
- Защо решихте, че българският зрител има нужда да види трактовка на пиесата "Палачи" от Мартин Макдона?
- Получих покана от театър "София" да поставя този текст.
Важен е, защото в него се разкрива плиткият корен на либералния ред, който дълго време смятахме за стабилно установен в света.
- Преди 2 години направихте "Опит за летене" на Радичков в Народния - 40 години след първата постановка на Младен Киселов. Днес българинът има ли необходимост да лети или се е вкопчил във физическото си оцеляване?
- Нуждата от летене се изпитва по няколко пъти на ден, а нощем - на сън - много хора политат. Но това са интимни преживявания, които няма как да влизат в ежедневния разговор. А иначе, точно когато физическото оцеляване е застрашено, човек най-много иска да литне, да погледне отвисоко. Обратно, дългото задържане на земята е свързано по-скоро с възможността да се успокоиш, да решиш някак проблемите.
Полетът е копнежно състояние и кризите могат да го пораждат. Затова те трябва да се възприемат и като повик за нещо друго, за някаква промяна. В България на рисковете не се гледа с добро око. В тази нагласа има мъдрост, но и мъдростта се нуждае от проветряване, от допускане на нови, пък макар и опасни въздушни струи и течения. Без тях тя се задушава в нафталинен уют.
- Какво Ви привлече да режисирате моноспектакъла на Валери Йорданов "Караконджул" по Николай Хайтов в Народния театър?
- Привлече ме Валери Йорданов. Неговият суров и искрен талант. И като актьор и като автор, защото част от текстовете в пиесата са негови. За мен тези качества са от изключително значение, те оправдават всеки творчески акт. Всяка тема става уместна и вълнуваща, ако е жива в нечие сърце.
Валери Йорданов в "Караконджул", Народен театър, реж. Стоян Радев (Снимка: Божидар Марков)
С Валери работихме за пръв път в Солунските съзаклятници", след това в "Ничия земя", после в "Опит за летене" и с удоволствие продължихме нататък. Това, което заедно открихме в "Караконджул", е трагикомичната екзистенциална обреченост на един герой, лишен от собствен избор, живял "по тертипа" в руслото на традицията, където дори чистата му любов и борбата за нея не могат да се състоят. Така че той е принуден да търси отчаян изход.
Валери Йорданов в "Караконджул", Народен театър, реж. Стоян Радев (Снимка: Божидар Марков)
- "Кой се бои от Вирджиния Улф" е последната Ви засега постановка. Защо преведохте лично пиесата на Едуард Олби? Защо "бои", а не "страхува"?
- Нямам амбиции на преводач, но в случая през превода се доближих в по-голяма степен до сърцевината на една история, в която истината и илюзията изглеждат по един и същи начин, а езикът крие и разкрива едновременно. Избрах думата "бои", защото заглавието е препратка към песента "Who"s Afraid of the Big, Bad Wolf" от филма за трите прасенца на Дисни. И ритмически, и стилово така звучи по-вярно.
- Всъщност "кой се страхува от истината", така ли звучи въпросът на Олби?
- Според самия него, това е въпросът. Но тъй като не говорим за криминално престъпление, съдебен спор или партийно събрание, а за съкровената лична сфера на живота, той го задава по един иронично завоалиран начин. Страхът от истината не е просто нежелание да я назовеш. Преди всичко никак не е лесно да я откриеш, а трудността идва и защото откриването е свързано с доза жестокост, с болка, понякога изглежда, че високата цена не си струва и отказът от търсенето й е най-щадящото решение. Но затварянето на очи също не е добра дългосрочна перспектива.
- Олби дава на трите действия на пиесата конкретни имена, третото е "Екзорсизъм"? Успява ли да изгони Дявола от отношенията на героите?
- Първото се нарича "Игри и забавления", а второто "Валпургиева нощ". Дали екзорсизмът в трето действие успява? При всички положения героите преживяват пречистване, истински катарзис. Но колко време ще трае неговият ефект и до какво точно ще доведе не е ясно. Проблемът с бесовете е особен, заради тяхната природа - те нямат собствена материя, нямат собствено тяло и образ, а се явяват като друго или като самите нас. За да се освободиш от тях, трябва устойчиво знание, себепознание и вяра.
- Съпрузите Марта и Джордж са играни на българска сцена от Илия Добрев и Нина Стамова, Бойка Велкова и Ивайло Христов, Иванка Димитрова и Любомир Кабакчиев. Къде се намират, според Вас, Ирини Жамбонас и Малин Кръстев сред тези звездни двойки?
- Според първите зрителски и критически отзиви, изпълненията им заемат достойно място сред споменатата компания. Ако цитирам по памет някои от рецензиите, оценките звучат като "роли, които ще останат изписани със златни букви", "великолепни", "безупречни", "разтърсващи". Силни думи, наистина, усмихвам се, като ги казвам, но с такова впечатление останаха първите засега зрители.
- По време на "затварянето" заради корона пандемията ние оставаме дълго насаме с най-близките си хора. Оказа се, че в интимния ни свят изпълзяха най-големите бесове, по-страшни от заразата. Как могат да бъдат пощадени душите ни? Имате ли претенции за рецепта в тази област?
- Единствената ми претенция се изразява в поставянето на текстове, които вярвам, че помагат. "Кой се бои от Вирджиния Улф" в Малък градски театър "Зад канала" е точно такъв, но такива са и всички останали. Към тези, за които вече стана дума, може да се прибавят "Развратникът" в театър "София", "Жена без значение" в театър "Българска Армия", "Приятно ми е, Ива" в театър "199" ...
И преди това, работейки върху Достоевски, Ибсен, Лем, Кафка, съм търсил път към човешката душа, който да ни направи по-чувствителни, по-съпричастни, по-милостиви, по-търпеливи, но и по-безстрашни. Сигурно това е мисията на всеки, които избира изкуството за свое изразно средство.
- Как се чувстват сега актьорите срещу полупразен салон с хора "без лица" - с маски? Сравнихте го с рана...
- Рана е. Ударът засяга самата същност, сърцевината. Театърът е не друго, а само и единствено жива среща с публиката. И когато тази среща е възпрепятствана, същността се губи. Той престава да бъде това, което е. Екранните изкуства, четенето на драматургични текстове, онлайн излъчванията имат своята собствена стойност, но не са театър. Не дават това, което той дава - нито на артистите, нито на публиката.
- След като Ковид остане в миналото, как ще изглежда светът? Каква е Вашата прогноза?
- Лошо е, ако светът се променя външно. А натам е тръгнал. Много по-добре е да опазваме и себе си и него в познатия ни вид - например този от 70-те години на 20 век, а промените да се случват вътрешно. Тогава към природната красота ще се добави още хубост.
- Каква е ролята на социалните мрежи в моралните дилеми - и обществен, и в по-близък кръг?
- Замислени като дигитални клубове по интереси с подчертано субективен профил, социалните мрежи се превърнаха в нещо съвсем различно и подлъгаха милиарди потребители, че на техен терен ще се установят някакви общовалидни правила и ще се вземат важни глобални решения. Може би, ако се употребяват с мярка, Фейсбук, Туитър, Инстаграм оказват благоприятен ефект върху хората, които са лишени от поле, на което да получат някаква себереализация. Но, разбира се, улучването на мярката се оказва невъзможно и по-скоро наблюдаваме разпад на посланията, загуба на смисъл, сгрешени адреси и непостигнати цели.
Затова най-добре е да се върнем към клубния характер, в който хора релаксират след работа, а всеки, който иска да свърши нещо, да се опитва да го направи в реална, а не във виртуална среда. Иначе самите постижения стават виртуални или с други думи - неистински, фалшиви. Друг неприятен ефект е този, че общуването в мрежата изкривява и интимното общуване. То получава някаква ненужна публична експозиция и това най-вероятно не му се отразява добре.
- Какво бихте жертвали в името на любовта?
- Според апостол Павел, а аз му вярвам, би трябвало отговорът да е - всичко. Дано да е достатъчно.
- А в името на свободата?
- Само любовта те прави свободен. Затова - всичко за нея.
Интервю на Валерия КАЛЧЕВА
Колаж: Траяна Генчева, Dir.bg/Снимки: Личен архив
Стоян Радев е роден на 3 август 1971 г. в Смолян. Завършил е НАТФИЗ в класа на проф. Красимир Спасов през 1998 г. Сред по-известните му спектакли са "Братя Карамазови" по Достоевски (ДТ - Пловдив), "Соларис" по Станислав Лем (ТР "Сфумато"), "Куклен дом" на Хенрик Ибсен, "Жена без значение" от Оскар Уайлд (Театър "Българска армия"), "Саломе" от Оскар Уайлд, "Солунските съзаклятници" от Георги Данаилов, "Ничия земя" по филма на Данис Танович, "Опит за летене" от Йордан Радичков, "Караконджул" по Николай Хайтов (Народен театър "Иван Вазов"), "Палачи" от Мартин Макдона, "Развратникът" от Ерик-Еманюел Шмит (Театър "София"), "Приятно ми е, Ива" от Ива Тодорова (театър "199"), "Кой се бои от Вирджиния Улф" от Едуард Олби (Малък градски театър "Зад канала" и др. Има две номинации за "Аскеер" и две за "Икар" за най-добър режисьор.
Заснел е няколко игрални и документални филма, тв сериал, както и множество музикални и рекламни клипове. За сериала "Четвърта власт" печели две награди - на Българската филмова академия и на Асоциацията на европейските телевизии CIRCOM.
Остани с
;void(0);){kind=link}
;void(0);){kind=link}