СПЕЦИАЛЕН ГОСТ

Деян Донков за скуката никога да не излизаш "извън пътя"

Коко Азарян казваше, че съм като хамелеон. Обожаваше да работи с мен, защото виждаше как се превъплъщавам пред очите му, разказва актьорът

Автор : Валерия Калчева / 8 май 2018 / 15:40 11776 Прочита 0 Коментара

Звездата на първата ни трупа разкрива как се настройва всеки път за тази лудория спектакъла и колко силно го е докоснала психически ролята на Калигула, за омразата си към страха, за избора, който прави непрекъснато - "да имаш или да бъдеш" и изповяда разбирането си за любовта - да оставиш себе си на заден план, да загърбиш собственото си его и да се погрижиш тази любов да продължи да свети.

Звездата на Народния театър "Иван Вазов" ексклузивно пред Impressio:

Снимка: Павлин Даскалов

- Последните ти роли са Калигула и екзекуторът в "Палачи". Тежки роли, изискващи максимално отдаване. Как подходи към всяка от тях?
- С различни режисьори, с различни колеги актьори, по различен текст, винаги тръгваш от нулата, от бяло платно. Аз генерално разчитам на интуицията и въображението си, които са много важни за един човек, който се занимава с изкуство.

След това вече натрупваш знания, усещания, впечатления, опитваш различни неща - проба-грешка, проба-грешка, докато не намерите заедно с режисьора най-точния израз на това, което чувстваш и което трябва да се случи. Индивидуално е всеки път...

- Трудно ли ти беше да влезеш в "кожата" на Калигула?

- С Диана (Добрева) работихме много единно, докато намерим "нашия" Калигула и нашия израз в спектакъла.

В кръга на шегата, Калигула нали е бил зодия Дева като мен, така че в този смисъл трябва да имаме общи неща...

Това е един философски текст на Камю и аз се фиксирах по-скоро в него, не толкова в реалните исторически факти, които и без това са оскъдни. Информацията около неговата личност е малко "жълта", ако мога така да се изразя. Не може да се каже за него, че е тотално луд. Това, което със сигурност може да се каже е, че е бил един много интересен артист.

В "Калигула" на Албер Камю, реж. Диана Добрева (Снимка: Народен театър "Иван Вазов")

Той е един от Цезарите, който е най-драстичен, най-брутален диктатор и в същото време е най-честен. Парите и тогава, както и сега, са били най-важното нещо. Калигула казва: "Добре, аз ще направя така, че хазната да е пълна, но ще видите какво ще ви струва това!" Много съвременно звучи, абсолютно с днешна дата.

Мислил съм си, че и на нашата малка, разединена държава й трябва една сурова ръка. Ако кажем, военен режим, би било много крайно, но наистина ни трябва една сурова ръка...

- Още самият плакат за спектакъла предизвика скандал...

Плакат на "Калигула" от Албер Камю, Народен театър "Иван Вазов", реж Диана Добрева

- Плакатът отразява факт от неговия артистичен начин на живот. На плаката Калигула е Венера, Богинята на любовта. Няма нищо скандално в него. За мен той е един много сполучлив и красив преди всичко плакат и някак трагичен като информация, която дава. Неговата цел беше да привлече внимание и той си свърши работата.

- Как се подготвяш за представление за всяка различна роля, какво се "случва" с теб преди да излезеш на сцената?
- Инструментът на артиста е тялото. Чисто физически е хубаво да загрееш преди спектакъл, да раздишаш, да разтегнеш, да настроиш инструмента на определената честота за дадена роля. За всеки спектакъл си настройвам психофизиката по различен начин. Това си е лично мое усещане за всеки даден персонаж.

В "Калигула" на Албер Камю, реж. Диана Добрева (Снимка: Народен театър "Иван Вазов")

Конкретно преди "Калигула" първо осмислям това, което ме вълнува и Го вълнува. Спектакълът започва в 7 вечерта, а аз отивам в театъра в 3 или 4 часа - минавам си текста, акцентирам върху някои неща, общо взето - настройвам се за една добра "репетиция пред публика", аз така наричам спектакъла, представлението.

Настройвам се за цялата тази лудория, изчиствам си главата от всякаква излишна плява и се съсредоточавам във важното - в тая т. нар. лудост на Калигула, която го кара да е толкова краен, да не се занимава с дребните неща, а с Живота и Смъртта. Защото с деянията, които извършва, той е абсолютно сигурен, че краят му ще бъде неговото убийство, и дори иска това по някакъв начин.

В "Калигула" на Албер Камю, реж. Диана Добрева (Снимка: Народен театър "Иван Вазов")

- А след спектакъла лесно ли се "разделяш" с Калигула?
- През цялото време на спектакъла аз рева, страдам. Много, много тежка психически е ролята за мен... В началото бях малко разклатен психически след края на спектакъла, сега вече се натъманих...

В "Калигула" на Албер Камю, реж. Диана Добрева (Снимка: Народен театър "Иван Вазов")

Спектакълът е за мен едно мое си откровение. Затова наричам това - безценен труд. Защото, ако проститутката продава тялото си, това е да продаваш душата си като я показваш на всички...

В "Калигула" на Албер Камю, реж. Диана Добрева (Снимка: Народен театър "Иван Вазов")

Говоря сега за "Калигула" и за всеки спектакъл, но ние добре знаем, че безкрайно много представления се правят като целта им е само да разсмеят, което е евтино, и не е това, което аз търся.

Можеш да останеш в сърцата на хората или да дадеш нещо на един зрител, или на 100, или на 1000, като открехнеш вратата на душата си.

- Героят ти в "Палачи" разтърси ли те колкото Калигула?
- Текстът на Мартин МакДона е прекрасен. Много жив живот има в него и е като документален. Толкова добре е написан, че само животът може да бъде толкова добър сценарист. МакДона затова е толкова добър в това, което прави. Беше истинско удоволствие да работя с режисьора Стоян Радев.

В "Палачи" на Мартин МакДона, реж. Стоян Радев, Театър "София" (Снимка: Гергана Дамянова)

Общото с Калигула е, че пак става въпрос за отнемане на животи. Но тук това вече е професия. Както фотографът щрака копчето и снима, така палачът беси осъдените на смърт. Обожавам хумор като този в "Палачи" - на ръба между драмата и комедията. И се радвам, че успяхме да направим представление, което не просто да разсмива, не и да натъжава и да нравоучава, а е една случка, която всеки може да тълкува по своя си начин и да си каже: "Господи, колко абсурден е животът понякога! А и ние хората какви сме, какви бихме могли да бъдем и какво би могло да се случи...."

В "Палачи" на Мартин МакДона, реж. Стоян Радев, Театър "София" (Снимка: Гергана Дамянова)

- Във филма "Извън пътя" на Николай Волев играеш доста по-възрастен от теб драматург, който е загубил вдъхновението и намира музата в лицето на млада циганка...
- Интересно е, че преди 15 години Николай Волев последно направи сериала "Огледалото на дявола", в който също участвам. Първата ми среща с този режисьор беше много вълнуваща.

Сега Николай Волев ми даде сценария и ми каза: "Давам ти да го прочетеш, но сигурно няма да снимаш ти, защото си прекалено млад за тази роля." Наистина, персонажът е с 10 и повече години по-възрастен от мен. Реакцията ми беше: "Не държа по никакъв начин да снимам тази роля, но ако ми я повериш, ще се справя."

Със Сали Ибрахим във филма "Извън пътя", реж. Николай Волев, (Снимка: Facebook)

На снимачната площадка на филма "Извън пътя", реж. Николай Волев, (Снимка: Facebook)

Интуицията така ми продиктува. И за мен е успех.

Със Сали Ибрахим във филма "Извън пътя", реж. Николай Волев, (Снимка: Снимка: Яна Блажева)

Ние много говорихме, много репетирахме, много проби направихме. Сериозна работа свършихме - дълбока, смислена, многопластова. С Николай се разбирахме без много приказки, и бяхме право в целта.

- На теб случвало ли ти се е в чисто човешки план да излезеш "извън пътя", "извън релсите"?
- Не бих казал, че винаги съм в коловоза на масата. Така, че аз по някакъв начин винаги съм "извън пътя".

С Аня Пенчева във филма "Извън пътя", реж. Николай Волев, (Снимка: Facebook)

Не харесвам конвенционалния театър, занимава ме изключителността на живота, това, което не може да се обясни с думи. Иначе ми е скучно. Ако се движиш като овца в едно стадо, не виждам нищо интересно, което би могъл да срещнеш.

- Какво научи от професора си в НАТФИЗ Енчо Халачев?
- Учих при него четири години. Той ме научи да не подменям истината с лъжа, да не симулирам на сцената някакви чувства и ако не изпитвам нещо, по-скоро да не го правя, докато не го усетя наистина. И много ни мъчеше в това отношение, мъчеше - в добрия смисъл на думата. Работеше с нас, както и неговата асистентка Снежина Танковска, много усърдно и безкомпромисно. Те ми дадоха основата. Човек, с каквото и да се занимава, трябва да има една сериозна основа, която да е непоклатима, за да може да гради нагоре. Ако нямаш такава основа, всичко се срива.

Снимка: Павлин Даскалов

- Големият Крикор Азарян играе важна роля в живота ти. Какво ви сближаваше?
- Приемах го като духовен водач, като баща, едва ли не... Не може да се обясни с няколко думи - чувството, което ни спояваше, е любов.

Обичаше да казва, че съм като хамелеон, това го изумяваше. Обожаваше да работи с мен, защото виждаше как се превъплъщавам пред очите му. Не само физически, но и един вид как сменям ценностната си система и ставам друг човек.

Снимка: Павлин Даскалов

През годините съм споделял и много лични неща с него.

Като бях млад актьор, той ми каза, че изборът е: "да имаш или да бъдеш." Питах го дали да участвам в едно предаване, защото нямах достатъчно средства да живея нормално, точно бях завършил НАТФИЗ. Коко ми показа, че да избереш по-трудния път е много по-смислено, защото това е едно непрекъснато преборване.

Снимка: Павлин Даскалов

- Твоят режисьорски дебют "В очакване на Годо" на Бекет е точно в Театър Азарян. Играхте спектакъла в Москва в Театъра на Армен Джигарханян. Как ви посрещнаха там?
- Неприятната случка е, че от НДК бяха забравили да ни вземат микрофоните, а ние говорим много нежно в тази постановка, диалогът е много бърз. Искам да сме много близко до Бекетовото око, до онова, което е вложил в текста.

Освен това бяхме с пътуващ декор - по-оскъден, по-аскетичен, който всъщност се оказа, че е по-добрият декор, по-добре работи за спектакъла. Та за нас беше като премиера там, защото - без микрофони, и с нов декор - което си е вече сериозно предизвикателство.

Плакат на "В очакване на Годо", реж. Деян Донков, Театър Азарян

Павел Васев, бивш директор на Народния театър "Иван Вазов", ни посрещна, той сега работи в посолството ни в Москва, за което съм му много благодарен. Министърът на културата Боил Банов ни отпусна средства, за да можем да пътуваме и поканата от Армен Джигарханян да се превърне във факт.

Преди спектакъла Джигарханян разказа за запознанството си с Азарян в България и колко е благодарен, че е имал толкова ценно приятелство. Обяви ни. Един прекрасен празник беше. Колегите от театъра ни поздравиха, българи също имаше. Незабравим спомен и за мен - голям успех.

- Именно ти получи и първата награда на името на Крикор Азарян...
- Със сериозна отговорност ме натовариха. Получаването на наградата беше много емоционален момент за мен. Почувствах се благодарен.

Преди всяко представление аз първо казвам молитвата "Отче наш" и накрая се моля Коко да бди над нас всичко да мине добре. Това го правя преди всеки спектакъл. Това ми дава винаги спокоен старт, излизам на сцената без страх и без очаквания.

Снимка: Павлин Даскалов

- Имаш ли все още сценична треска преди представление?
- Да, разбира се, но това не е треска, която да не можеш да контролираш, по-скоро е някаква приятна възбуда.

Но паник атаки нямам... (смее се) Не обичам да се страхувам! Страхувам се, но не обичам. Затова се стремя да се изправям срещу страховете си.

- Четох някъде, че в НАТФИЗ си говорил с една лампа зад кулисите и си я разпитвал разни неща, примерно, дали ще станеш добър актьор...
- Да, беше странно нещо... Това не беше висяща лампа, а просветка с решетка. "Регламентът" беше да ми отговаря с "да" и "не" с премигвания.

Снимка: Павлин Даскалов

Разговорът с лампата, между другото, не беше кратък. Разбрах, че е дух на актьор, който е бил голямо име. И наистина ми каза, че ще стана сериозен актьор, в НАТФИЗ всеки се интересува от такива неща за себе си. Това е, може би, най-смразяващата случка, която съм преживявал, но е факт.

- Кога усети, че наистина е правилен изборът ти?
- Вече като заиграх, като усетих твърда почва под краката си - няколко години след като завърших. Но човек трябва винаги да се съмнява в себе си, за да може да се провокира и всяка нова роля е нова предизвикателство, нов връх, който трябва да изкачиш или нова дълбочина, в която трябва да се гмурнеш.

Снимка: Павлин Даскалов

- Кои колеги са били твои най-добри партньори?
- Имах щастието да се срещна с едни от най-големите ни актьори. Тодор Колев ми беше приятел и работихме заедно в Малък градски театър "Зад канала" и пред камерата, Васил Михайлов, Наум Шопов... Такива величия, които не съм предполагал, че ще срещна.

Сега си партнирам с моите колеги - колкото мен, по-малки от мен. Те се много. Радвам се, когато се срещам с качествени хора, защото това е взаимодействие - те се учат от мен, аз - от тях. Човек продължава да трупа, да опитва да бъде по-близо до истината.

Снимка: Павлин Даскалов

- А в театъра или в киното има повече адреналин за теб?
- Има специфики - и плюсове, и минуси. Но като че ли, лъжата в театъра е по-малка. Там няма как да спреш, да върнеш, да направиш отново, ако не си го направил добре. Изисква се голяма концентрация, за да излееш една цяла история наведнъж.

- Привързан си към местата, където си се родил и израснал - край Белоградчишките скали, край Дунава... Какво им дължиш, какъв те направиха?
- Дадоха ми свободата. Детската безгрижност и щастие не могат да се сравнят с нищо и те остават за цял живот. Дадоха ми свободния дух.

Снимка: Павлин Даскалов

- И смелостта да се хвърляш отвисоко с главата надолу, както си го правил в Дунава. Още ли го правиш - във всяко едно отношение?
- Вече имам много шипове по врата, иначе не мисля много. Сега като виждам във Видин откъде сме скачали и докъде сме плували... И Дунава си взе няколко мои приятели...

Вече не съм толкова безразсъден. Преди да поема риска, сега много повече премислям. Ако има риск, трябва да го предвидиш и да го избегнеш.

- Променят ли те двамата ти сина - Деян и Христо?
- Децата най-много променят битието на един мъж, на един родител. Това е най-великото, няма спор, това е Божията искра, изкуството на Бога, как да го нарека?

С Христо на морето (Снимка: Личен архив)

Сега хобито ми е да съзерцавам малкия, Христо, който расте. Деян, големият ми син, е вратар в "Левски" - Раковски - ходя да гледам мачове, вълнувам се. Това е тази с нищо несравнима любов - към децата...

- Какво си правил и какво можеш да направиш от любов?

Снимка: Павлин Даскалов

- Какво съм правил. Знам ли? Всичко. Най-важното, което човек трябва да може да направи от любов е саможертвата. Да остави себе се на заден план, да загърби собственото си его и да се погрижи тази любов да продължи да свети. Независимо каква е - между приятели, между мъж и жена... Това проповядвам аз.

- Какво ти предстои - в театъра, в киното?

Със съпругата си Радина Кърджилова (Снимка: Личен архив)

- За лятото чакам един интересен проект на Драго Шойлев за игрален филм. Мариус Донкин, директорът на Народния театър, като разбра, че искам да правя с Радина (Кърджилова) пиесата "Любовникът" от Харолд Пинтър, ме покани през новия сезон есента да я направим на Камерна сцена. Това ще бъде нещо много интересно и в голяма степен скандално...

Интервю на Валерия КАЛЧЕВА

Колаж: Павлин Даскалов

Един от най-обичаните български актьори е роден в град Видин през 1974 година. През 1997 г. завършва актьорско майсторство в НАТФИЗ "Кръстьо Сарафов" в класа на професор Енчо Халачев и Снежина Танковска.

Прави магистратурата си при проф. Крикор Азарян. Работи на сцените на Театър Българска армия, Народния театър "Иван Вазов" и др.

Снимка: Павлин Даскалов

През 1999 г. за ролята на Валмон в постановката "Опасни връзки" получава "Аскеер" за изгряваща звезда.

Получава награда "Златна роза" за главна мъжка роля във филма "Емигранти", Варна, 2002 г., Награда на СБФД, Награда на ФИПРЕСИ на "София филм фест", 2003 г., "Аскеер 2004" - за ролята на "Беляев" в "Месец на село", Аскеер 2010 - за ролята на Лопахин във "Вишнева градина", Аскеер 2011 - за ролята на Сирано в "Сирано дьо Бержерак", Икар 2001 - за ролята на Лазар в "Бая си на бълхите", Икар 2003 - за ролята на Платонов в "Платонов".

Снимка: Павлин Даскалов

През 2018 година е номиниран за Аскеер за главна мъжка роля за спектакъла "Калигула", реж. Диана Добрева, Народен театър "Иван Вазов".

Значително е и присъствието му в съвременното българско кино, където се открояват ролите му в "Огледалото на дявола" (2001), "Подгряване на вчерашния обед" (2002), "Емигранти" (2002), "Изпепеляване" (2004), "Деца от восък" (2005), "Хиндемит" (2008), Извън пътя (2016) и др.

Деян Донков има син Деян от актрисата Анастасия Ингилизова. През 2016 г. на Донков се ражда син Христо от съпругата му - актрисата Радина Кърджилова.

Още