СПЕЦИАЛЕН ГОСТ
Весела Бабинова: Толкова много търсим близост, че понякога буквално се сблъскваме с другия
Дядо ми казваше - "Ей, въгарец"!, споделя неукротимата актриса пред Impressio
Редактор : / 8060 Прочита 1 Коментара
Снимка: Павлин Даскалов/ Колаж: Юлиян Илиев
Тя е като огън и на сцената, и в живота. Неподправена и истинска. Тя е Весела Бабинова.
Освен като Мария в интригуващия филм на Илиян Джевелеков "Вездесъщият", чиято премиера бе в началото на октомври, можете да гледате талантливата млада актриса на сцените на Малък градски театър "Зад канала", Народния театър "Иван Вазов" и Театрална работилница "Сфумато".
За крехката си възраст вече е натрупала една впечатляваща биография, но със сигурност ще ни изненадва и за в бъдеще с изявите си, защото любопитството и усъвършенстването й в нелекия път на актьора не спира, и както самата тя казва: Очаква се нещо!
Срещите с нея винаги са интересни. Убедете се сами:
- Идва ли ти в повече медийното внимание след премиерата на "Вездесъщият"?
- Да, изведнъж странно голям интерес. Не ми е особено комфортно от това, но чак да ми идва в повече - не. Опитвам се да не обръщам чак толкова внимание на тия неща.
- Пречат ли медиите на актьорите? Напоследък често се чува: "Виж какво съм направил и не се ровичкай в личния ми живот".
- По-скоро да. За мен това е една по-правилна позиция, отколкото постоянно да се дават интервюта някому и да се обясняват разни неща. Аз смятам, че актьорите и повечето хора на изкуството трябва да говорят чрез това, което правят. Аз ако имам да казвам нещо важно, го казвам от сцената или от екрана.
Не че толкова пречи, но съм останала с впечатление, от малкото опит който имам, че винаги има едно извъртане от това, което казваш. Търси се заглавието, което ще привлече окото, а дали ти си го казал точно така, няма значение. Много често има едно изопачаване, на две думи дори да е, но е достатъчно и изглежда сякаш си казал нещо съвсем друго. Това много ме дразни.
Но на който от нас не му харесва, да си е избрал нещо друго. Приемаш хубавото и лошото на професията.
- Говорим за медии и информация. Във филма "Вездесъщият" тази информация прави ли те свободен? Информацията свобода ли е?
- Във филма това е една лъжовна и илюзорна свобода. Главният герой си мисли, че тази информация му носи някаква свобода, но за всички отстрани е ясно, че тя те заробва все повече и повече. Колкото повече камери слагаш, за да знаеш и да виждаш, това те оковава все повече и повече, отколкото да те прави свободен. Колкото повече знаеш, това носи толкова повече бреме.
С режисьора Илиян Джевелеков по време на снимките на филма "Вездесъщият" (Снимка: Мирамар филм)
- А ние днес, в нашия дигитален свят, не правим ли същото? Чрез технолигиите да се следим един друг, не в такава крайност, разбира се, но все пак?
- За всеки е различно. Предполгам на някой му доставя удоволствие, носи им нещо, но мен по-скоро ме затормозява.
- Можеш ли да се поставиш на мястото на главния герой в реалния живот?
- Не. Това ми е много чуждо. Давам си сметка, че колкото повече време минава, толкова повече ти се затваря кръга от хора, с които ти е същински важно да общуваш и са ти близки. Затова и все по-малко те интересуват всички останали и кой къде ходи, какво прави, с кого излиза, къде пътешества. Има го, разбира се, факторът фейсбук, но това е нещо нормално. Гледам да не обръщам внимание на това.
С Велислав Павлов във "Вездесъщият" (Снимка: Мирамар филм)
- Би ли стигнала до подобна крайност за много близък човек?
- Да му надничам в личния живот? Не! Това не е моето нещо със сигурност. Доверието е много ценно. Макар и да звучи банално, аз смятам, че наистина е важно.
- Дори от това да зависи връзката ти? Би ли направила компромис?
- Не, не. Такива неща са ми много чужди. Ако ти не вярваш на човека и си стигнал дотам да го снимаш и да го проверяваш, да го следиш по какъвто и да е начин, то само за миг ако се погледнеш отстрани, ще ти стане срамно. И би трябвало да спреш.
На снимачната площадка на "Вездесъщият" (Снимка: Мирамар филм)
- Във филма присъства идеята за това можем ли да архивираме паметта и спомените си на файлове, за да не ги забравяме? Ти имаш ли някакъв спомен, който искаш да запаметиш на файл?
- Това са по-скоро някакви мигове. Хубави, детски мои спомени. Но те са по-скоро някакви хубави усещания. Малки кадри, които си ги спомням и сега, затова реално не изпитвам такава нужда.
- Като по-малка си живяла в Италия, в Нова Зеландия. Кои са най-ярките ти спомени от тогава?
- Италия си я спомням и днес, защото аз често се връщам там и до ден днешен. От Нова Зеландия помня детската градина, къщата, но доста по-бегло.
- Би ли се върнала и живяла сега там?
- Не мисля. Бих посетила със сигурност мястото отново, ей така заради пътешествието, но не и да живея там.
С режисьора Илиян Джевелеков по време на снимките на филма "Вездесъщият" (Снимка: Мирамар филм)
- Има ли нещо, което ти беше трудно във филма? Дебютната роля?
- Няма нещо, което ми е било много трудно, защото хората с които работих имаха прекрасно отношение към мен и към работата. Всичко се случваше много плавно, без крясъци, неразбирателство или неясноти. Атмосферата беше супер и аз се чувствах на място.
Имах трудни моменти, откъм някои сцени, заради това че трябваше да се настроя чисто хронологично, едни неща вече са минали, но реално аз не ги бях заснела още. Трябваше ги редя по хронология в главата си. Аз към го казвала неведнъж, но тук го открих още повече - в театъра имаш възможност за два часа да изживееш един живот от първата до последната точка, докато тук го правиш в продължение на месец, два. Не снимаш винаги както е времево правилно, т. е. хронологично. Трябва да имаш готовност по всяко време за снимки, когато те извикат, и да си в кондиция, защото не винаги има възможност да се правят по няколко дубли. Трябва максимално да се стараеш да се получи добре. Това бе новото за мен.
Трудно си е по-свой собствен начин. Не мога да го сравня с театъра, но аз се чувствах добре и са надявам така и да изглежда.
- "Любимият" ти въпрос за голите сцени?
- Естествено! За някои това е най-важното и най-интересното, не знам по каква причина. Чак пък толкова? Сцена като сцена. Има много по-трудни неща, с които човек трябва да се справи, докато снима или играе, защото и в театъра има голота. Прекрачваш, може би, някаква граница на свян, и аз също имам такъв, но в крайна сметка това е професия и начин на живот, почти като всеки друг, и трябва да си готов за това. С Велислав (бел. р. Велислав Павлов) си партнирахме много добре, разбирахме се и не съм се срамувала. Не съм се чувствала неудобно. Опитвахме се да си помогнем и да свършим както трябва работата.
Мария във "Вездесъщият" (Снимка: Мирамар филм)
- Колко е близка героинята ти до теб самата?
- Доста, освен професията, с която се занимава. Това ми изглежда много скучно. Енолог по образование - най-просто казано, да опитваш вина. Това, естествено, е много изискано и подплътено с много отговорности. Но не ми е интересно, някак си.
- А като темперамент?
- Близка ми е. Режисьорът на филма Илиян Джевелеков ме беше гледал в няколко неща преди да ме избере и знаеше с какъв човек си има работа. Благодарение на театъра успя да ме опознае като човек, защото на сцената ти все пак се разкриваш. Дори и да си в роля има някакво оголване и зад образа прозира и човека.
Мисля, че той ме е харесал заедно с Анастасия Лютова от "Лив Щайн" на Малък градски театър "Зад канала", който бе гледал два пъти.
Той искаше по-скоро да не бягам от себе си. Аз имам чувство за хумор, шегувам се, не съм прекалено сериозна. Обикновено бърборя супер много. С близки хора казвам нещо с десет изречения вместо с две. Смея се много. Не мога да седя на едно място. Даже дядо ми казваше - "Ей, въгарец"!, и много след като почина си направих труда да видя какво означава, а то е глист по говедата. Той ми викаше така, защото не можех да стоя на едно място, все едно имах таралеж в гащите.
И сега съм си почти същото, което Илиян явно е усетил и не искаше да е типичната любовна история. Някаква супер красива и сексапилна дама, в която се влюбваш и всичко е очевидно. Героинята трябваше да е готино, обикновено момиче, което е по-непринудено и се държи свободно, спокойна е, забавна и усмихната. Тя не впечатлява с някаква загадъчност и мистерия, а е такава каквато е. Знае, че може би така ще бъде харесана и няма нужда да се прави на нещо друго. Такава съм и аз до някаква степен. Той го усети и поиска да съм такава и във филма.
На снимачната площадка на "Вездесъщият" (Снимка: Мирамар филм)
- Ако можеше да промениш нещо в героинята си? Накрая така ли би реагирала?
- Не, естествено. Щях да го изчакам и да го направя на нищо. Да си счупя компютъра и да си тръгна... Не! Никога не бих си тръгнала, без да поискам обяснение за това.
- А би ли простила такова нещо?
- Да не казвам голяма дума, ама май бих простила всичко. Не съм злопаметна, не държа лошото в мен дълго. Гледам да се освобождавам от това и вътрешно винаги да съм, колкото и смешно да звучи в днешния забързан и малоумен понякога живот, да съм в мир със себе си. Защото лошите неща ти влияят дори и на здравето, ставам по-притеснена, по-нервна, по-сприхава. Гледам да се освободя от всяко нещо, което ме обиди или натъжи. Да стоя и да го мисля, да злобея, да отмъщавам, абсолютно не. Не се взимам толкова на сериозно.
- Как би описала Вездесъщия, за онези, които не са го гледали?
- Човекът, който искаше да знае всичко и разбра, че не е оферта.
Смешно е, но това ми дойде. Казвам го на шега.
- Получаваш летящ старт още в трети курс със спектакъла "Нощна пеперуда" на Явор Гърдев в Народния театър, следват още големи постановки, на щат си в театър "Зад Канала", а сега имаш сериозна роля и в киното. Чувстваш ли се като галеник на съдбата в сравнение с колегите си?
- Аз съм много благодарна за всичко, което ми се случи и продължава да ми се случва. Но смятам, че тези неща си имат причина. И мисля, че си ги изработих. Ако мога да нарека това, което ми се случва, някакъв временен успех, аз съм работила наистина за него, и това не е въпрос на късмет.
Тогава така стана, че на Явор Гърдев му трябваше момиче, което да изглежда по еди какъв си начин и той ме е видял в тази роля.
- Какво бе да си партнираш с по-опитни актьори като Михаил Билалов и останалите? Единствената дама в постановката.
- Много бързо и лесно ме приеха, с радост. Помагаха ми много и нито един ден не са се държали с мен като студентка, която нещо не разбира. Това е и причината представлението да се получи така и да се играе до днес.
С Михаил Блалов в "Нощна пеперуда" на режисьора Явор Гърдев (Снимка: Народен театър "Иван Вазов")
- Говорим все за положителни неща в професията. А има ли завист между актьорите? Всяка година в България завършават сравнително много млади актьори, на които тепърва им предстои да си намерят работа.
- Не съм усещала завист и не ме интересува. За съжаление, забелязвам, че нея я има навсякъде, появява се във всяка една професия. Но с тези неща нямам сила и желание да се занимавам. Към мен специално не съм усещала завист, но не ми и пука, дори да има. Нямам време за нея.
- Напоследък много се коментира темата за бюджетите в театрите. Че се стига дотам да се правят не особено стойностни неща, за да са пълни залите, че нивото на театъра пада. Какво би казала за избора да участваш в такова представление?
- Тази тема ми е особено болна и не обичам да говоря за нея. Има много проблеми, които трябва да се решат, това за бюджетите е само една капка от цялото, но съществена.
Роля в подобна постановка предполгам, че ще откажа. Имам си принципи, които досега не съм престъпвала. Не мога да кажа, че това ми е 100 процента гордост, но се опитвам да остана вярна, на това, което смятам, че означава театър.
- Какво означава за теб театърът?
- Означава да засяга теми, които вълнуват, проблеми и въпроси, които са важни. Не че няма готини комедии, които да са лековати, и едновременно с това да имат драматургия, персонажи, интересни неща, но напоследък започнаха да се появяват твърде много представления, в които разликата дали си бил на театър или не е нулева. Аз гледам всякакъв театър, абстрахирам се, без да съм пристрастна предварително, но като си тръгна, става ми толкова тъпо и се чувствам зле, че съм гледала нещо абсолютно изпразнено от всякакво съдържание. Но виждам пълна до горе зала и хората се заливат от смях и пляскат по петнайсет минути. Ако това ни е театърът... За мен не е, със сигурност.
С Валентин Ганев в "Хамлет" на Явор Гърдев в Народен театър "Иван Вазов"
- Въпрос на "театрална" хигиена ли е?
- То е като при децата, както си го научиш. Хората приемат това, което ти им даваш. Ако навсякъде започнат да се предлагат само такива представления, в един миг хората съвсем ще забравят, че въобще е имало Шекспир, Чехов, Стриндберг например. Ще са доволни само на такива, в които има "аху-иху". Много смешно! Хайде да ходим да ядем руска салата!
Затова това зависи от нас, ние какво правим. Ако се опитваме да прокарваме някакъв вкус в цялото, хората няма да се задоволяват с елементарен хумор, който е свързан само с храна или секс. Ще търсят друг тип хумор, друг тип представление. Болна ми е тази тема... Не мога и не искам да бъда съдник на никой.
- Независимият театър?
- Много съм отворена и бих правила независими проекти, стига да е нещо, което ме вълнува. Трудно е, но не и невъзможно. Виждаме, че все повече представления се правят - и авторски, и не само. Направени на мускули, но се получават и имат своята публика. Важното е да имаш мотивацията и хората до себе си, с които да искате да случи.
- Има ли нещо, което си мечтаеш да изиграеш в театъра?
- Не. Всичко ми е любопитно, всичко ми е интересно. Човек, какъвто и опит да има, поне аз съм така, с всяка следваща пиеса виждам, че нищо не знам и всичко се почва от начало. Изведнъж пред теб се изправя един нов човек, който ти трябва да оцветиш, да го уплътниш и той няма нищо общо с предишния. Като дете си, наново, и това ми е най-любопитното.
Нямам претенции към нещо специално в ролите, стига да са разнообразни. Иска ми се да са по-различни, по-крайни една от друга.
- Предпочитани автори?
- Много харесвам Олби. В НАТФИЗ изключително любим ми бе и Тенеси Уилямс, въпреки че тук е много трудно да се поставят негови пиеси, тъй като предимно засяга теми, чужди на нас и трудно им вярвам, когато ги видя поставени на сцена. Стоят ми сякаш не са на мястото си.
Харесвам скандинавските драматурзи, скандинавско кино, всичко що е Швеция, Дания, Норвегия въобще много ме привлича. Даже датски започнах да уча заради това. Интересен е и много ми допада, но това че имам основа от други езици определено ми помага. Нямам търпение да си го тествам там.
- Завършила си и испанска гимназия... Колко езици знаеш?
- Италиански, испански, английски, руски. Стечение на обстоятелставата, но това ме прави много щастлива и гледам да си ги поддържам всичките по всевъзможни начини, за да съм адекватна, ако ми се наложи да говоря.
- Имаш ли слабост към някоя роля от досега изиграните?
- Едната, разбира се, е "Нощна пеперуда", тъй като това бе първото ми представление и ми е изключително съкровено. Това е ролята на Коля Лебедушкин. Другото е от "Лив Щайн", с режисьор Крис Шарков на театър "Зад Канала". Там персонажът ми се казва Лоре Левин. Това представление също ми е много мило на сърцето. Вълнувам се всеки път, когато го играя.
Всичките си ги обичам, дори и тези, които не са били най-приятните срещи с режисьори. Обичам представленията си и отивам да ги играя с огромен кеф.
С Анастася Лютова в "Лив Щайн" на режисьора Крис Шаков, (Снимка: Малък градски театър "Зад канала")
- Учила си за малко и философия?
- Всъщност бях само една година в университета. Беше ми много любопитно и обичах да ходя на лекции, но знаех, че е временно. Възприемах го като обща култура, за мое лично удоволствие, срещнах се със страхотни хора и преподаватели.
- Сцената... Кога я усети?
- Като малка усещах, че това е нещото, което ми е изключително интересно и въобще не съзнавах, че това може да бъде професия. Самите неща, които съм гледала, ме преобръщаха. Първият филм, който гледах на кино, бе "Мисис Даутфайър" с Робин Уилямс, в който оттогава се влюбих. Бях на 6. Изгледала съм всичките му филми. Но "Мисис Даутфайър" съм го гледала поне петнайсет пъти.
Възхищавала съм се на самите хора, и даже не съм съзнавала разликата между персонажа и актьора. По-късно, когато започнах да ходя на театър, за първи усетих, че буквално искам да скоча на сцената, бе на "Хъшове" в девети или десети клас. Спомням си как сме на първи балкон с класа и накрая аз просто исках да скоча долу и да почна крещя с тях "Да живей България!" Бях откачила. Когато започнах да ходя на театър по-често, усетих че в мен май, май се надига нещо и искам това нещо да си е моето. Това ме тегли страхотно!
В Ателие "Онова нещо" на Театрална работилница "Сфумато"
- Имаш ли страхове на сцената?
- Най-много ме е страх, когато имам монолози и досега те обикновено са дълги, с много думи, които трябва да изречеш. Трябва хубаво да си загрял говорния апарат, за да звучат правилно. Ако бързаш, както аз обикновено правя, може нищо да не ми се разбере.
Страховете, в това отношение, са ми адски тъпи. Да не си забравя текста... Да не проваля някое представление заради някаква моя тъпотия.
- Гафове?
- Да, но стандартните. Справянето с гафовете е едно от най-сладките и интересни неща на сцената.
- Имаш ли ритуали преди представление?
- Загрявам си, минавам си текста... чистя си зъбите с конец. Това ми е ритуал. Мисля си, че ако не си изчистя зъбите, нещо ще стане... Направо психясвам, някой път, но си давам сметка, че това са пълни глупости и гледам да се прескачам. Страховете и ритуалите са ми бели кахъри. Трябва да сме сериозни и отговорни към това, което правим и тогава нещата се получават.
С Анастася Лютова в "Лив Щайн" на режисьора Крис Шаков, (Снимка: Малък градски театър "Зад канала")
- Трудно ли излизаш от роля след това?
- Аз честно казано, нямам такъв проблем. Приятелят ми казва, че съм по-различна, в зависимост от представлението, но аз не съм усетила такова нещо. Понякога съм по-мълчалива, понякога по-бъбрива, но да преживявам още ролята - не.
- В живота често ли ти се налага да играеш без да искаш?
- Понякога, когато трябва да свърша нещо, което не ми е много приятно, но знам, че трябва. Да общувам с хора, с които не бих искала. Но то не е роля, просто се държа добре, без да ми се иска въобще да съм там. Аз съм открит човек и си се показвам, такава каквото съм, истинска навсякъде.
- В театър "Зад канала", имахте премиера този сезон на провокативната пиеса "Пияните" от Иван Вирипаев, постановка на Явор Гърдев. Как се чувстваш в нея?
- Аз се чувствам супер добре. 14 човека сме актьорски състав, единствено Иван Бърнев е гост актьор, но той се вписа прекрасно в състава.
Имахме много интересен процес с почти половината актьори на театъра, и мисля че стана много хубава спойка между нас, макар че по време на представлението нито веднъж не сме всички на сцената. Енергията в различната сцена се предаваше на следващите, просто имаше пъти, в които бе омагьосващо. Процесът и работата с хората беше безкрайно любопитна и на мен ми донесе страхотно удовлетворение.
С Луиза Григорова в "Пияните" на режисьора Явор Гърдев (Снимка: Малък градски театър "Зад канала")
Когато си толкова пиян, колкото са те, тогава се появява неизменно едно нещо, което няма как да се случи при трезв човек. Има прескачане на една граница, в която като започнеш и няма свършване. На изричането на някакви истини, защото тези хора в момента на пиянството са изключително раними и болезнено откровени. Въобще не им е до това, че някой ще си каже или помисли нещо за тях. Едно прещракване, в което човек, ако е трезвен, няма как да бъде толкова искрен и чувствителен. Тогава човек не лъже и е честен. Нашите герои даже не са си близки, което прави целия този процес много интересен. Прекрасна пиеса!
- Какво ни пречи да бъдем откровени и без да сме пияни?
- Контактът. Това го има и в пиесата. Загубили сме контакта едни с други. Ние толкова много търсим близост един с друг, че понякога, търсейки я, ти буквално се сблъскваш с другия. Удряте се прекалено силно, до счупване. Толкова отдавна си се оглеждал за някого, с когато да споделиш нещо, че когато се случи не знаеш как да реагираш. Прекалено чуждо ти е станало. Явно за това и пиесата е написана така от Вирипаев, че трябва да имаш някакво помощно средство, като алкохола, за да можеш да отключиш това, което задържаш непрестанно.
Когато на всички нас - актьорите, ни се случи това, хората в залата също започват да се вълнуват, защото тези неща са им познати. Вълнуват се от факта, че не са сами в това.
Беше: Когато на всички нас ни се случи тая случка - свещена на театъра, и хората се развълнуват, това е така, защото това им се случва и на тях, това са и техни мисли и са им познати тези неща. Вълнуват се от факта, че не са сами в това.
С Иван Бърнев в "Пияните" на режисьора Явор Гърдев (Снимка: Малък градски театър "Зад канала")
- Оправят ли се актьорите финансово?
- Оправям се, но не мога да кажа че положението на повечето колеги е цветущо. Не се сещам за някоя друга професия по-ниско платена от нашата. Дори на учителите вдигнаха парите.
Обикновено почти всеки прави и нещо друго. Най-смешното, което ми се случи наскоро, бе да попитам за едни пари, които ми се дължат, а отсрещната страна се обиди, че въобще й звъня.
Аз отвреме навремем записвам реклами като дублаж. Водя един youtube канал - LoveGuide - сексуално образование за тийнейджъри. Много е интересен, защото е по идея на Николета Попкостадинова, която е основател на този проект. Смея да кажа, че има успех сред учениците. Ходят в различни училища, дори и извън София, пускат клипчета, говорят си с децата, задават им въпроси. Те са кратки клипчета, които аз правя леко смешно, на нормален език, за да може децата да не се дистанцират и да те разберат. Все по-малко се говори за това що е то полов живот и т. н., а сме първи в Европа по нежелани бременности сред тийнейджърите, първи сме по трафик на хора. Затова и този канал има напредък и интерес към него.
- Казваш, че говориш много. А кога мълчиш?
- Все по-често. Това е много странно, защото аз съм бърборилня, но усещам, че ми е все по-приятно от това. Успокоявам се, гледам какво се случва, слушам музика... но не е тъга, просто ми действа добре.
- Любовта? Щастлива ли си?
- Да.
- Приятелят ти е драматург, ди джей?
- Той е какво ли не. Много се гордея с него. Занимава се с много неща, всичките му носят щастие и удовлетворение. Но мисля, че писането е нещото, което най-много го зарежда и в което иска да продължи да се развива.
- Какво предстои?
- Ще кажа така... Очаква се нещо!
Интервю на Тина Философова
Снимка: Павлин Даскалов/ Колаж: Юлиян Илиев
Весела Бабинова е родена в София през 1989 г. Учи в 30 СОУ "Братя Миладинови" - езикова гимназия с разширено изучаване на испански език. Следва една година философия в Софийския университет "Св. Климент Охридски".
Завършва е актьорско майсторство в НАТФИЗ, в класа на проф. Пламен Марков.
През 2012 г. е наградена с награда Аскеер за "Изгряваща звезда" с ролята си на Коля Лебедушкин, военнослужещ първа година в "Нощна пеперуда" от Пьотър Гладилин, постановка Явор Гърдев, Народен театър "Иван Вазов".
През 2015 г. получава награда на Министерството на Културата "Златен век".
Играе Офелия в пиесата "Хамлет" от Уилям Шекспир на режисьора Явор Гърдев, както и Коля Лебедушкин в "Нощна пеперуда" от Пьотр Гладилин в НТ "Иван Вазов".
Взима Първа награда в групата на артистите - професионалисти в двайсет и петото издание на националния конкурс за изпълнение на произведения на унгарската и българската литература в Шумен - 2016 г.
През 2016 г. е номинирана за награда ИКАР за поддържаща женска роля на Лоре Левин в постановката "Лив Щайн" в "Малък градски театър зад Канала". Там тя играе още в "Пияните", "Ромул Велики", "Човекът, който искаше", "Том Сойер" и "Скъперникът".
Можете да я гледате и в "Самотни персонажи" авторски спектакъл на Васил Дуев в Театрална работилница "Сфумато".
Не пропускайте да я гледате и като Мария в последният филм на Илиян Джевелеков "Вездесъщият".
Остани с
;void(0);){kind=link}
;void(0);){kind=link}