Въведете дума или фраза за търсене и натиснете Enter

Мариус на 50: Всичко съм премахнал от живота си. Остана вакуум и само един театър в средата

СПЕЦИАЛЕН ГОСТ

Мариус на 50: Всичко съм премахнал от живота си. Остана вакуум и само един театър в средата

Преди моноспектакъл или голяма роля не излизам, не разговарям с хора през целия ден. Това са задължителни неща. Поне за мен, разкрива вълшебното момче на българския театър

Колаж: Юлиян Илиев

"Днес, когато се връщам в детството, първото нещо, което се появява пред очите ми е, как майка ми се прибира от работа, а аз тичам към нея по една стръмна улица и я прегръщам. Това са ми първите спомени като човек, първите спомени въобще от земята, които имам.

Винаги, когато сляза край морето, мирисът му ме връща в детството, защото си спомням момента, в който го видях за пръв път, бях 4-5 годишен, а то ухаеше на някаква невинност.

Всеки театър, в който играя, всяка сцена, всяка дъска на сцената, която погледна, ме връща в детството, защото аз още от дете започнах да правя театър. Винаги оприличавам сградите на театрите, в които играя, на сградата на читалището в селото, в което изкарвах летата като малък. Театралните сгради ме връщат в детството. В това има много любов.

Снимка Личен архив

Църквите също ме отпращат в детските години, връщат в мен секунди невинност. Някой и друг залез или изгрев, които се промъкват между сградите в София, ми въздействат по същия начин.

Но най-важна е душевната връзка с детството да не е прекъсната. Да го носиш в сърцето си и споменът да е един стремеж да се уподобиш на дете, да успееш да възвърнеш детската невинност, да смиряваш вече сгрешилата си душа.

Иначе спасението за човека е невъзможно, ако продължава с хищническото чувство на възрастен да израства и така да остарява. С мъдростта, която придобива, трябва да прави един поклон към детето. Единствено така е възможно смирението. Ако съм достоен въобще да употребявам тази дума "смирение". А аз не съм достоен", изповяда навръх рождения си ден големият актьор и режисьор Мариус Куркински.

На тазгодишната Киномания, която започва на 14 ноември в зала 1 на НДК, ще бъде премиерата на филма на Мариус "Засукан свят" по едноименната творба от сборника "Диви разкази" на големия Николай Хайтов.

Мариус Куркински ексклузивно пред Dir.bg за Господ, който е открил още като дете; за красотата на самотата, ако я използваш за съзерцание на света, за размисъл, за молитва за себе си и за другите; за баланса между вземането и даването в неговото изкуство; за Учителя Азарян, който за него е Гласът на театъра; за страха му от озлобена, от невярваща, несмирена, немъдра старост; за света, който хората така са "засукали", че са го превърнали в нещо, което няма оправяне...

Колаж: Юлиян Илиев

- Мариус, сега, когато ставаш на 50, какво от детето откриваш в себе си?
- На мен професията ми е такава. Аз съм артист, режисьор. А това е игра. Театърът е игра. Имам късмета, работата ми да е игра. Театърът не е състезание, не е превъзнасянето на изкуството, на човека, а играта на живот, уподобяването на живота, коментирането на живота - и по този начин се низвергва злото, премахва се грубата реалност. Така че като артист, играейки, аз много често съм в състояние на дете...

Защото ти дори, когато играеш крал или градоначалник, убиец или умираш на сцената, да, ти го правиш, но това все пак е игра и ти си представяш как едно дете вижда смъртта. Ако един актьор тръгне със своето възрастно мислене да умира на сцената, това няма да бъде красиво...

- Има ли нещо, което разбра до сега за живота със сигурност?
- Разбрах, че ти или си вярващ човек, или не си. Това съм разбрал наистина. Друго разделение между хората няма.

Аз определям себе си като вярващ човек, но като човек грешен, като човек в изпитание, избрал този път. Това е труден, в никой случай не е лесен път. Като артист аз съм много далеч още от истинското живеене с Бога, но важното е да избереш този път, да изповядваш Господ, да имаш разкаяние, да не спираш...

Снимка: Bulfoto

Но как може да се обясни какво е да вярваш? Това няма обяснение. Или си такъв, или не си. Слава Богу, че с възрастта ми се даде да проумея, че друг път не съществува за човек.

- Кога откри Господ?
- Това са много лични неща. Аз съм открил Господ още като дете и съм вярващ от дете.

- Какво би променил, ако можеш да започнеш живота си отначало?
- Бих променил отношението си към близките си, към родителите си, към приятелите си. Защото заради професията и заради беса в нейното осъществяване, съм извършил много, много грозни неща.

- Самотата приятел ли ти е?
- Да си самотен е нещо хубаво. Даже самотата е нещо прекрасно, защото тя предразполага към размисъл, към стихване... Аз даже съжалявам, че рядко съм самотен. Може би изборът ми да правя моноспектакли, е бил копнеж по такова нещо, дори в работата си да съм сам на сцената. Но там пък съм с много хора срещу себе си и пак няма как да има самота. Самотата за мен е нещо, което трябва да се постигне, стига да я използваш за хубави неща - за съзерцание на света, за размисъл, за молитва за себе си и за другите.

Снимка: Bulfoto

- От 11-годишен си на сцената. Кога разбра, че театърът ще е твоята съдба?
- Посетих театрално представление, видях пространството, видях как са композирани отношенията, видях публиката, видях зрителите как общуват с актьорите, разбрах абсолютно всичко, разбрах историята на театъра, видях неговото минало, какво той представлява... Детското съзнание има възможност за такова прозрение.

И за секунда просто си казах: "Да, най-сетне разбрах какво ще правя през живота си!" И оттогава започнах много упорито да следвам пътя.

- Кои са твоите близки, без които нямаше да си това, което си?
- Майка ми и баща ми много ме подкрепяха. Аз бях почти докаран до лудост като дете от това нещо театъра. Едно малко същество избра мястото си в тоя голям, по някакъв начин агресивен, потискащ, не толкова лесен за преживяване свят. Избрах си това мое място и те решиха да застанат зад мен. Знаеха, че ще бъде трудно, по това време във ВИТИЗ приемаха почти само с връзки, а ние нямахме такива. Те се чудеха, ако не стана актьор как ще го преживея.

Снимка Личен архив

Другите, които ме подкрепяха, са баба ми и дядо ми, Стоян и Мария, по бащина линия, които през летата бяха домакини на моите театрални представления на село, в къщата, под лозата. Те ме изтърпяваха цяло лято - едни безкрайни репетиции, които се увенчаваха със спектакли, на които идваше почти цялата българска махала и някои от турците. И така тържествено завършваше лятото.

- Всъщност ти искаше да се скриеш в театъра от враждебния свят наоколо?
- Да, светът за мен беше потискащ и неприветлив. Не знам защо. Не съм бил усмихнато, весело дете преди да открия театъра.

Но театърът е не по-малко трудно място. Той също е една трудна, враждебна територия. Там е борба на характери, за съжаление, малко са добре образованите, добре научени актьори и режисьори как да се държат в театъра, как да говорят. Кариеризмът също така много пречи, а той няма нищо общо с професията. Много хора не разбират, че това е вредно.

- Попадаш обаче на изключителни учители... 
- Братя Райкови в детското театрално студио във Варна бяха много образовани хора и ни учеха на това не как да бъдем актьори, а как да бъдем театрални зрители. Учеха ни на всички видове изкуства още като деца. Те ме възпитаха, че театърът в никакъв случай не е суетата и аплодисментите, а трудът. Те много сериозно ни обучаваха. В началото веднага ни пратиха на логопед, имахме музикални педагози, преподаватели по балет, по пантомима. И всичко това е било по социалистическо време.

А Варненският театър си позволяваше да приеме на сцената си толкова деца и то по един изумително професионален начин. Това беше една изключителна школа.

Учил съм се от актьорите от Варненския театър Катя Динева, Илия Пенев, Михаил Мутафов тогава беше млад актьор, Грациела Бъчварова... Учил съм се от Станчо Станчев, който е изключителен български режисьор на нивото на Любен Гройс, на Методи Андонов, на големите майстори, но сам реши да си остане във Варна, нямаше тази амбиция за изява. И във Варна до последно правеше своите изключителни представления.

Снимка: Bulfoto

След това в НАТФИЗ имах щастието да уча при Крикор Азарян и Тодор Колев, които бяха майстори в своята професия. Най-важното беше това, че ние виждахме техните представления, техните изяви. Те не бяха просто преподаватели въобще, а ние виждахме техните постижения - филмите на Тодор Колев, спектаклите на Крикор Азарян и някак си се чувствахме в сигурни ръце.

Обгръщаха ни тяхното възпитание, начинът им на говорене, мекотата, вродената обич, приласкаването като бащи към деца. Те не ни притискаха да научим какво е според тях театърът, а предизвикваха всеки един от нас да развие това, което носи в себе си и се занимаваха с всеки поотделно, по различен начин подхождаха като педагози.

Говорим за един отминал свят, доста време мина оттогава. Чувствата бяха други, друг беше въздухът... Може би и сега има такива преподаватели, не знам, но съм малко скептично настроен.

- Разкажи за репликата на Крикор Азарян: "Ивайло, заповядай на сцената!", която смяташ за възлова в твоя живот?
- Първо бях приет "Кукли", скъсаха ме "Актьорско майсторство за драматичен театър" и за мен това беше една трагедия, не исках да ставам куклен актьор, макар че много обичах кукленото изкуство, гледах куклен театър до много късно време, а и до сега обичам да гледам. Но не беше това моето поприще. Следваше казарма две години, а аз живеех с мисълта, че съм скъсан...

След това 1 година учих "Кукли" при Боньо Лунгов. Това за мен беше мъчително, защото на горния етаж преподаваха Крикор Азарян и Тодор Колев! А мен ме влечеше все натам.

В "Ревизорът" на сцената на Народния Театър

Боньо Лунгов прояви разбиране в това отношение, споделих с него, че искам да се прехвърля. Играех вече много в режисьорските откъси на Младен Киселов и с четири актьорски откъса се прехвърлих във втори курс в класа на проф. Азарян. Тогава той ни зададе задача да си изберем по един монолог от цялата световна драматургия. На другия ден попита: "Готови ли сте?" "Кой ще излезе?" Никой не искаше. И тогава той се обърна към мен: "Ивайло, заповядай на сцената!" Това за мен беше първото отпушване на едно дългогодишно напрежение: "Дали ще се случи?", "Дали ще уча актьорско?" Той все едно отвори вратата на бика и аз тръгнах. Никога няма да забравя как излязох тогава, вдигнах очи, видях прожекторите и като че ли всичко започна наистина в професионален план. Затова тази реплика така ми се е запечатала в главата.

- Какво е Азарян за теб?
- Азарян ме беше гледал още в 10 клас. Аз правех един спектакъл като режисьор с театър "Щурче". Беше ме гледал и беше си ме набелязал. Помнил ме е години наред и ме взе в неговия клас.

За мен Азарян е гласът на театъра. Гласът на театъра е дълбок, мек, строг и нежен едновременно. Това е Азарян - гласът на театъра.

- В твоя клас при Азарян са били доста известни актьори и режисьори - Камен Донев, Стефан Вълдобрев, Галин Стоев, Койна Русева, Лилия Маравиля... Запазихте ли хубави чувства през годините?
- Ние се събираме. Скоро бяхме в Пловдив за 80-годишнината на Тодор Колев, направихме импровизиран концерт, Камен пя негови песни, Стефан също, аз четох откъси от книгата му. Албена Колева, дъщеря му, също присъства. Това може да се случи между хора, които са обединени от някого по много силен и сериозен начин. Коко си отиде през 2009 година, когато загубих и майка ми, а ние продължаваме да таим най-добри чувства към нашия учител.

Колаж: Юлиян Илиев

- Кои са любимите ти партньорства?
- С Камен Донев съм играл още като студент, в "Агамемнон" на Галин Стоев, С Мария Сапунджиева съм играл още като дете, с Иван Ласкин играхме в "Таня, Таня" на Явор Гърдев, от партньорството с Ирини Жамбонас в същото представление имам много хубави спомени. С Мая Новоселска съм имал щастието да играя, тя беше Жулиета, а аз Ромео, Кръстьо Лафазанов играеше Дойката в постановката "Ромео и Жулиета" на Теди Москов. На Теди Москов съм много благодарен. На него дължа моето влизане във ВИТИЗ. Той тогава беше във вихъра си, имаше гениални постановки и те го слушаха много в Кукления факултет. Според мен той направо нареди да ме приемат! (смее се) Мисля, че направо така стана! Защото той също ме познаваше още от Варна.

С Юлиан Вергов в "Ревизорът" в Народен театър

По-късно имах радостта да играя Краля в "Хамлет" в постановката на Явор Гърдев. Може би това е един от режисьорите, с които съм работил най-много в големи представления. Партньорството ми с Леонид Йовчев като Хамлет ще остане незабравимо. Със Светлана Янчева като Гертруда и Валентин Ганев като Полоний - също. От тези хора имам много хубави спомени за партньорство. С Рени Врангова и Александра Василева, с които си партнирах в "Ревизор", също се чувствах много добре. Беше прекрасно. Тогава наистина бях на крилете на театъра.

И, разбира се, имах щастието да играя с Тодор Колев и Георги Калоянчев в "Дванайсета нощ"... Невероятно преживяване!

- Каква професия е актьорската - повече взема или повече дава?
- Ако не е балансирано, ще бъде изкривено и ще бъде болезнено. Трябва да има баланс между вземането и даването. Трябва да се отдаваш, но и много трябва да получаваш от хората. А ти можеш да получаваш от тях само, ако наистина ги обичаш и ако даваш с обич. Тогава между теб и публиката се получава една взаимна човечност. Това е много зареждащо.

В моноспектакъла "Черното пиле" (Снимка: Ажур Пико)

- Как се чувстваш на сцената - публиката те кара да се чувстваш комфортно, или те плаши... как ти действа?
- Няма актьор, който да не се страхува преди представление като луд, да не е в ужас! И до сега това продължава при мен. Който казва, че се е научил и е достатъчно мъдър в занаята, че не се притеснява, според мен лъже.

С годините започнах да спазвам някои неща. Поддържам режим. Преди моноспектакъл или преди голяма роля не излизам, не разговарям с хора през целия ден. Това са задължителни неща. Иначе просто е невъзможно. Поне за мен.

Налагало ми се е да правя неща, несвързани със спектакъла вечерта, и не ми се е отразявало добре. Необходима е огромна концентрация за да си свършиш работата като хората.

- Защо реши да правиш моноспектакли?
- Като завършвах 1993 година, в театрите беше много страшно положението. Вече бях видял как се работи професионално театър, видях отношението на доста режисьори към актьорите, на много директори към актьорите и бях решил да не бъда никога актьор на щат. И си казах, че ще започна сам. Но нямах сили да събера театър. Нямах средства. Както виждате частните театри в страната и досега не могат да просъществуват. Сам трябваше да си стана театър. И от липса на избор, реших да направя моноспектакъл по една любима моя пиеса - "Дон Жуан". Предложих я за Камерна сцена на Младежкия театър. Опитът беше сполучлив. Крикор Азарян я гледа, окуражи ме и ме поощри да продължавам да правя само това. Последваха "Песен на песните" в НДК, "Дамата с кученцето"...

- Защо избра Хайтов за много от моноспектаклите си?
- Започнах с Хайтов още през 2006 година. Първият ми моноспектакъл беше "Сътресение". След това правих "Български разкази", където има също негови произведения, след това - телевизионен вариант на "Сътресение", "Черното пиле"...

Избрах Хайтов, защото дълго време в театъра играех все чужди автори. И изпитвах някаква необходимост от по-директен начин на комуникиране. Като се говори на български език, нещо, написано от българин, за българи, преживяването, пренасянето на емоцията става много по-директно - това е просто директният път към сърцето.

А и Хайтов е много различен от мен като характер. Той е много по-смел, всички знаем неговите каузи в живота, какво той е направил за нас, колко исторически личности ни е припомнил. Това е един много загрижен за държавата и за народа си човек. По-скоро отдаден на другите, отколкото на себе си. Аз съм по-вгледан в себе си. И ми трябваше такъв, малко по-сериозен, по-твърд човек, който малко да ме поправи, да ме накара да стъпя на земята, да се огледам около хората тук, в България.

- Трудно ли се работи моноспектакъл. Наричаш го някъде "пълна изолация"?
- Пълна изолация, разбира се... Различни са методите. Някой път съм го правил за две седмици, някой път за три, за месец. Някой път съм го изигравал за пръв път пред публика. Друг път съм го репетирал пред хора. Но вече не бих си позволил да играя за пръв път пред публика. Това се е случвало, когато съм бил по-млад. Но са били успешни тези опити.

Първо правиш текстовата структурата на представлението, сценичната версия, след това учиш текст, решаваш пространството... Нормален процес.

- Замислял ли си се да започнеш да преподаваш театър?
- Бих направил курсове или школа за моноспектакъл. Замислял съм се.

Снимка: Bulfoto

- А виждаш ли се със собствен клас в НАТФИЗ?
- Не ми се говори още за клас в НАТФИЗ. Много хора ми казват, че това е редно, че е време да се направи. Но в момента наистина много работя. Искам да затворя този кръг с филма "Засукан свят" и със Сборния моноспектакъл и тогава вече ще направя обобщението си за тези 50 години.

Подготвям този сборен моноспектакъл, който ще има премиера на 4 декември в Двореца на спорта и културата във Варна, който ще включва откъси от всички мои моноспектакли. След това на 10 декември ще го играя в Пловдив в зала "Сила" и на 21 декември - в зала "Арена Армеец" в София.

Усещам, че публиката има нужда от това - да събера парчета от мен, парчета от публиката, парчета от историята на театъра и на страната. Ще се казва "Мариус - 50. Сборен моноспектакъл". Продуцент на моите моноспектакли през годините е Продуцентска къща "Ажур Пико" и Кирил Кирилов, на когото безкрайно благодаря!

- Киномания тази година ще бъде открита именно с твоя филм "Засукан свят", екранизация по едноименния разказ от сборника "Диви разкази" на Николай Хайтов. Какво казваш с него?
- Този разказ на Хайтов не е правен на филм досега. Той беше част от моя спектакъл "Сътресение". Много ми се прииска да се завърна към природата. От многото живеене в театъра, наистина получих копнеж за някаква среща с природата. А това е възможно в киното. Аз отдавна мечтая да направя филм, но театърът доста ме погълна и не ми позволяваше.

А и киното в България е трудно занимание. Държа да спомена, че този филмов проект е подкрепен от Националния филмов център. Това много ме радва, защото е хубаво да знаеш, че страната, в която живееш, застава зад теб по някакъв начин чрез тази своя институция. Продуцент на филма е Ars digital studio в лицето на Иван Тонев. Той е и оператор на филма. Сценарист е Емил Бонев, който беше директор на Пловдивския театър, когато започна моето пътуване в Хайтов. Може би няма нищо случайно.

Кадър от филма "Засукан свят", реж. Мариус Куркински (Снимка: Мария Тонева)

Кадър от филма "Засукан свят", реж. Мариус Куркински (Снимка: Мария Тонева)

Един ден му подхвърлих, че виждам картини от спектакъла "Засукан свят" - как това се случва в действие, а не само като слово. Тогава се разделихме, а след 2 месеца той ми донесе сценарий на филма. Написан. Това беше за мен голяма изненада, защото само след един разговор, дори не съм поисквал, той се беше потрудил и направо ми донесе готовия сценарий. С него кандидатствахме с Иван Тонев в НФЦ и получихме субсидия за нискобюджетна продукция. Това няма значение, все пак е подкрепа.

Много неща казваме с филма. Не искам да говоря за идеите на филма и за неговите послания преди той да се е появил пред публика. Не е редно.

Само като чуеш заглавието, трябва да разбереш какво казва авторът. "Засукан свят". Самите заглавия на Хайтов казват всичко. Тук той казва, че ние сме стигнали до един предел, до невъзможност за нормално съществуване. Всичко толкова е засукано и заплетено, че човек не може да различава добро от зло.

Това е една болезнена констатация на автора. Да нарече света "засукан" един човек, който е влюбен в природата, който обича този наш свят, който е толкова жизнен, който е щастлив от шума на вятъра, да нарече света "засукан", значи той е бил по някакъв начин засегнат, обиден, потресен, посечен от това, в което хората са превърнали света, от начина, по който хората са "засукали" това съвършенство на Сътворението и са го превърнали в нещо, което няма оправяне.

Идеята, която аз прокарвам, е че човек трябва да направи всичко възможно да разбере кое е добро и кое зло и да се опита да разсече този възел на засукания свят.

Кадър от филма "Засукан свят", реж. Мариус Куркински (Снимка: Мария Тонева)

Кадър от филма "Засукан свят", реж. Мариус Куркински (Снимка: Мария Тонева)

Имах щастието да работя както с Емил Бонев и Иван Тонев, така и с художника на филма Георги Тодоров - Жози, когато зрителите познават от "Време разделно", "Лачените обувки на незнайния войн", от "Изпит" и мн. др. Научих много от него и съм му много благодарен. Благодаря и на Благомир Алексиев, който направи музикално-звуковата концепция, на асистент режисьора Антони Дончев, на художниците по костюми Кристина Томова и Христина Крумова, на гримьорката Снежана Симеонова, монтажиста Огнян Иванов. Това са хора, които ме учиха на кино.

Кадър от филма "Засукан свят", реж. Мариус Куркински (Снимка: Мария Тонева)

Кадър от филма "Засукан свят", реж. Мариус Куркински (Снимка: Мария Тонева)

Кадър от филма "Засукан свят", реж. Мариус Куркински (Снимка: Мария Тонева)

- Какво би дал, за да притежаваш "Радостта да вникваш"?
- "Радостта да вникваш" по принцип е персонаж от "Синята птица" на Метерлинк. Радостта да вникваш е едно небесно усещане.

Аз бих казал - радостта да се вниква в божиите дела. Ако тази радост имам и получа, бих се отказал от всичко останало.

Вярата е вникването в божиите дела...

- За какво би жертвал свободата си?
- За близък човек бих жертвал свободата си.

- А за театъра?
- Е, то какво повече... Всичко съм премахнал от живота си. Всичко при мен е един вакуум и само един театър в средата. Това по някакъв начин не ми харесва вече и ме ужасява. Но това е друга тема. (смее се)

- Страхуваш ли се, че един ден ще срещнеш старостта?
- Е, ами тя дойде. Човек като е на 50 години, за какво друго може да става въпрос...

Да, страхувам се от старостта, но не, че ще остарея и погрознея и може би, че няма да имам сили. Страхувам се, да не би старостта ми да е в отчаяние и озлобление, в които много хора са принудени да изпаднат от начина, по който се отнасят към тях. Страхувам се от озлобена, от невярваща, от несмирена, немъдра старост.

Но аз съм виждал стари хора, които са радост за човека.

Колаж: Юлиян Илиев

- Какви са мечтите ти?
- В професионален план имам мечти. Там още е детското. Имам мечти за работа, да мога да работя. Да направя още филми. Защото имам чувството, че се научих, и че следващият опит ще бъде още по-добър.

Аз най-много мечтая да работя с актьори като режисьор. Да започна най-сетне една постановка в театър, да знам, че отивам на репетиции и че не играя, а че общувам с актьорите. Най-хубавото нещо в живота ми са били репетициите с актьори. Денонощно заедно и като заспя, пак за тях мисля - за ролите, за анализите, за пиесите...

Пожелавам си да имам здрав разум и да изкарвам успешни представления. Мечтая за мига, в който едно представление ще свърши, и аз ще разбера, че то се е получило.

- Какво ще те зарадва най-много за рождения ти ден?
- Искам да празнувам с баща ми и с брат ми и да имаме една хубава вечер. Нищо повече.

- Благодаря ти, желая ти успех!

Интервю на Валерия КАЛЧЕВА

Още

Филмът на Мариус Куркински - "Засукан свят" открива 33-тата Киномания

Филмът на Мариус Куркински - "Засукан свят" открива 33-тата Киномания

Още

Засуканият свят на Мариус Куркински ни отвежда в непознати кътчета на Родопите

Засуканият свят на Мариус Куркински ни отвежда в непознати кътчета на Родопите

Още

Мариус Куркински получи наградата "Крикор Азарян"

Мариус Куркински получи наградата "Крикор Азарян"

Още

 Мариус Куркински: Усетих театъра като начало на едно излитане и скок от този задушаващ бит

Мариус Куркински: Усетих театъра като начало на едно излитане и скок от този задушаващ бит

Коментирай 0

Календар

Препоръчваме ви

Чин Чин – как интуицията, обичта и вярата окриляват децата в новата книга на Нуша Роянова

"Децата са като "чист лист хартия", донякъде от родителите зависи какво ще напишат и нарисуват върху него", убедена е писателката

"От Киото до Париж" - в уникалния музикален свят на Юко Уебаяши

Струнен квартет и ансамбъл "КласикАрт" заедно с Николай Стойков - флейта, Весела Тричкова - арфа, Маргарита Илиева - пиано и Мартина Митева - вибрафон ви канят на завладяващо музикално пътешествие

That's Not All Folks! - или една бизнес история за кино като на кино

"Не можеш да гледаш една мащабна продукция на лаптоп, с ниско качество, със субтитри, които някой е "превел на коляно", с неясни граматически и езиковедски познания. Нещо е сдъвкано и изплюто...", коментират Божидар Илиев и Янаки Дерменджиев

Крис Шарков: Истински съвременен може да бъде човек, който не принадлежи на това време

Театралният режисьор постави на българска сцена пиесата "Заклеваш ли се в децата" по Саломе Льолуш с участието на Весела Бабинова и Владимир Зомбори. Той сподели пред екипа ни, че започва репетиции и по "Елементарните частици" на Уелбек

"Формата на нещата" между необходимостта да обичаме и страха да обичаме

Режисьорката Максима Боева за своята постановка във Варненския театър

Дейвид Гарет: ICONIC е пътуване през времето и историята на музиката

Прочутият цигулар идва за два концерта у нас