Етгар Керет е известен по света със своите разкази, публикувани в The New York Times, Le Monde, The Guardian и др., превеждани на 34 езика и екранизирани в над 40 късометражни филма. Изявява се още като сценарист (на комикси, телевизионни и широкоекранни филми), публицист и преподавател по творческо писане в университета "Бен Гурион". Познат е на българската публика, защото многократно се е срещал с нея в България и почти всичките му книги са издадени на български език ("Момичето на хладилника", "Изведнъж на вратата се чука", "Седем добри години" и др.). 

Сега на български излезе и последната му книга "Авария на края на галактиката" (изд. "Жанет 45", превод: Жозеф Бенатов, оформление: Люба Халева). 

Писателят беше специален гост на Софийския международен литературен фестивал, който тази година се проведе онлайн (10-13 декември) под мотото "Всичко започва на нов ред". 

Разговор с Етгар Керет за света на нов ред, литературата по време на човешки кризи, уроците от пандемията и балконът като идеалното място на писателя. 

Етгар Керет в разговор с Юлия Владимирова в Zoom

- Г-н Керет, как сте? Къде сте?
- Чудесно! Намирам се в апартамента ми в Тел Авив. Всичко е затворено. Тук културата беше напълно изоставена. Дори вестниците имат по-малко страници за култура. Някак имам усещането, че отстъпихме. Поддадохме се на наложеното ни, че културата е някакъв тренд и вече нямаме нужда от нея.

Още

Салман Рушди, Етгар Керет и Селя Ахава - в програмата на Софийския международен литературен фестивал 2020

- Какъв период беше за Вас изолацията, първата вълна, втората вълна?
- Разбира се, че опасността за здравето и икономическите въпроси в тази ситуация ме вълнуваха много, но като цяло за мен беше много интересна година. Бях вдъхновен и писах ужасно много. Също така бях по-близо до семейството си, защото обикновено пътувам много, по 20 пъти на година. Сега си бях вкъщи. От една страна ситуацията беше трудна, но от друга имаше и своите позитивни страни. Едно от нещата, които не ми харесват е, че хората говорят постоянно през наратива как всичко е било прекрасно, но пандемията е отнела хубавия им живот. Мисля, че някои неща преди бяха по-трудни. Разбира се, без да неглижирам обективното: сега много хора си загубиха работата, около мен много семейства се разпаднаха по време на локдауна. Но и много преоткриха себе си. Локдаунът спря предишния ни инертен живот, промени го.

Така че това е един много интересен екзистенциален експеримент. Някои хора откриват, че обичат да готвят и започват да го правят. Това им доставя удоволствие и по-важното, намират неща, които не са познавали в себе си преди. Пандемията може да бъде аларма. За отношението ни към природата, за суетата.

Тя може да ни даде урок и как функционираме като общество, споделяме ли взаимна отговорност. И не само да се полагат грижи за здравето на богатите, а бедните да умират, защото така вирусът няма как да бъде спрян. Ако говорим за пандемията като за нов свят, то може да го сравним кс местенето в нов апартамент. Винаги има ужасно много неща, които се оказва, че не ни трябват, че никога не сме отваряли. Не мисля, че пандемията носи само жанра на трагедията. Може да бъде комедия като времето преди. Въпрос на наратив е.

Баща ми е от оцелелите от Холокоста. Като дете често го питах дали Холокостът е било лошо време за него. Той ми казваше, че няма лошо и хубаво време, а има сложни времена и леки времена. И обикновено по време на по-сложните научаваме много повече за себе си.

По време на военната ми служба и в двата локдауна беше времето, в което съм писал най-много в живота си. Това са били най-тежките ми периоди в живота. Може би имаме нужда от тях, за да можем да създаваме.

Етгар Керет (Снимка: изд. "Жанет 45")

- Тоест на Вас не ви харесва да се романтизира толкова много времето "преди", защото има много неща да разкритикуваме.
- Мисля, че метафората за семейство в локдаун е много хубава. Защото ако имате съпруг, който много обичате и не можете да се насладите един на друг, локдаунтът е фантазия. Ако имаш високотехнологична работа и 2 часа е максималното време, което можеш да отделиш на любимия си, това е ад. В крайна сметка пандемията е основа. Тя е аранжировката върху сцената. Ние имаме пиеса, която ще играем и изводите от нея са съвсем обективни. Ако в залата е студено, хората ще зъзнат от студ, но те могат да зъзнат и докато се представя комедия, докато се представя мюзикъл и докато се представя трагедия. Ние не можем да ограничим избора си. Но много от нас правят много мързеливи избори. Не се стремим да създадем нови истории, нови посоки, а слушаме и се съобразяваме с това, което медиите ни предлагат. Мисля, че може да се справим и по-добре.

Илюстрация: iStock by Getty Images

Още

Израелският писател Дрор Мишани: Най-грозни са престъпленията зад стените на дома

- Промени ли се концепцията за щастие?
- Промени се концепцията за дом. В модерните урбанистични капиталистически времена домът е много назад от важните неща. Ставаш сутрин, отиваш на работа, вечер срещаш съпруга си и вечеряте в ресторант и тогава отивате вкъщи. Апартаментът е просто едно място за спане. Той не е дом, в който живееш. Днес светът отново откри физическото присъствие на дома. Ако нещо в него не е наред, можеш да го поправиш, ако искаш, можеш да го промениш. Аз през целия си живот съм живял в някакъв вид локдаун. Събуждам се сутрин, отивам в съседната стая, започвам да пиша. Ако искам да се почувствам сред хора, излизам и сядам на балкона си, после отивам да си лягам. Сега не мога да взема метрото и да се разхождам из целия град. Но за мен мястото, където се намираш е най-важното физическо решение, което взима човек.

Живея в този апартамент от повече от 27 години. Взех го, харесах си го и не съм излизал от него. Той е много малък, но ми харесва. Харесвам и съседите си. Имаме си What"s Up-група, срещаме се долу поне веднъж в седмицата, говорим за живота, за политика. Харесва ми тук и не искам да се местя. Това е вид впримчване. Аз нямам кола, дори нямам много книги. Нямам по много от нищо. Но идеята за мястото, в което съм с моята съпруга, с детето ми, ми действа много позитивно. Много от моите приятели тепърва преоткриват пространството на дома, защото повечето време преди не са го познавали. Затова е добре да преоткрием приоритетите.

Илюстрация: iStock by Getty Images

- Прочетох разказа Ви "Маслини или блус за края на света", който бяхте публикували по време на първата локдаун вълна. В крайна сметка сега след края на света ли сме вече, краят предстои ли или ще се разминем с него?
- За мен историята не е толкова много за края на света, колкото за това как ние избираме да преживеем този край. Като пишех разказа гледах по новините как две жени се бият, за да си вземат тоалетна хартия в супермаркета. Удряха се с юмруци. Като видях това, се замислих: ако идва краят на света, то това означава ли, че нищо няма значение? Или по-скоро можем да видим по-добре кое има значение. Сигурен съм, че ако знаем, че краят на света ще е другата седмица, някои хора ще продължат да крадат, изнасилват, убиват. Други ще проявят съчувствие и ще открият някаква радост на момента.

Това се случи с пандемията. Много хора ѝ дадоха различни интерпретации. На мен тя ми даде възможност да се замисля, че не живеем само като индивиди, а живеем като общество и като такова имаме общи отговорности. Но за Доналд Тръмп например пандемията означава нещо съвсем различно - че не можеш да се доверяваш на хора, които изглеждат различно от теб. Неговата концепция е да бъдеш агресивен, да се ограничиш от всичко, което изглежда различно, подозрително. Пандемията означава или да задълбочим чувството на заедност или да се изолираме все повече един от друг, защото всеки от нас е потенциална опасност и враг.

Животът е като петно на Роршах - винаги гледаме едно и също нещо, но го виждаме различно. Като писател за мен е важно да споделя с читателите си как аз виждам това петно на Роршах.

Още

Писателят Илия Троянов: Тази система оставя истината да плува в блато от лъжи

- В същия този разказ изглежда, че най-ценното и скъпото нещо днес е прегръдката. Не някаква стока, не мечтите за много пари, имущество. Мислите ли, че отношенията между хората след пандемията ще се променят?
- Концепцията за края на света е преди всичко антикапиталистическа по своята дефиниция. Идеализирането на парите и личностните печалби могат да контролират бъдещето. Ако имаш милиони долари, няма никакво значение, можем да говорим пак по същия начин и ако ги нямаш. Но това означава, че ти имаш по-обещаващо бъдеще за разлика от някой друг, който няма милионите. Например сега е безсмислено да си купуваш нова кола, но може да чуеш добра шега или пък да целунеш някой, който е близо до теб, да усетиш миризма, която никога не си усещал преди.

Катастрофата по природа е материалистична. Когато хората кажат избирай: животът или парите - реално няма дилема. Какво са парите, ако не нещо, с което да си осигуриш по-добро бъдеще? Ако животът ти бъде отнет, парите ще имат ли хубав живот без теб? Не. Парите или животът с пистолет в главата е добър начин да се преоцени светът на парите.

Илюстрация: iStock by Getty Images

- Капиталистическата власт обаче едва ли ще се разпадне. Виждате ли как по време на пандемията бедните обедняха повече, но милиардерите увеличиха богатството си многократно.
- Вирусът винаги тества най-слабата част от тялото на човека. Същото важи и за политическата система. Богатите винаги са имали достъп до по-добро лечение. Но вирусът разкри нещо, което можем да видим на стоковите пазари. Ако стоковите пазари вървят добре, икономиката е добра. Това беше мантрата до момента. Сега обаче стоковият пазар предлага високи нива, докато в същото време много бизнеси постоянно се затварят и има безработица от 20%. Защо това е така? Отговорът е прост: няма нищо общо между стоковите пазари и добрата икономическа ситуация. Това всъщност е измама. И тази лъжа беше разобличена право в лицето ни по време на пандемията.

Фактът, че по време на пандемията хора като Джеф Безос и Марк Цукърбърг станаха 40% по-богати без да са произвели ваксина, а правейки обикновен бизнес, ни отрезви и за правителствата, които подкрепят с милиони тези богати хора, милиардерите, за да поддържат икономиката, а останалите хора извън тях обратно - стават с 40% по-бедни. Подкрепата за обществото в много случаи се оказва подкрепа за милиардери.

Илюстрация: iStock by Getty Images

- Разкажете ми за балкона Ви. Използвате ли го все още за остров на освобождение и спокойствие?
- Когато се нанесох в този апартамент, който е много малък, около 80 кв.м., балконът беше затворен - много хора тук така си правят още една стая и минават тънко пред общината. Първото нещо, което направих е да отворя балкона. Не исках друга стая.

Исках да мога да бъда в тази междинна точка на живота - нито вътре, нито вън. Балконът е идеалното място на писателя. Когато пишеш, седиш в балкона на живота, но в същото време не си играч, дори не забелязваш своето съществуване.

- Кое е най-новото нещо, което написахте?
- Постоянно пиша разкази. Всеки ден. Последният разказ, който написах се казваше "Свят без селфи стикове". Работя и върху един по-голям проект с мой приятел, пиша сценария за телевизионен трилър на свръхестествена тематика. Също така помагам на друг да адаптира една история от мой разказ от последната ми книга за стрийминг платформата на Амазон. През повечето време пиша неща просто така, за себе си.

Още

Явор Гърдев: Намираме се във фаза на краткосрочен политически и социален интуитивизъм

- Открихте ли нещо ново за собственото си писане или литературата като цяло през последната година?
- Ще Ви кажа нещо странно. Цайтгайстът на последната ми книга, която тъкмо сега излезе в България "Авария на края на галактиката" е всъщност цайтгайстът на пандемията. А тя беше написана преди пандемията. Но е за изолация, трудностите да се свързваш с други хора, страховете, че светът се променя и спира да има смисъл. Това всичко го има в книгата.

Не мисля, че пандемията създаде нова реалност, а че тя разкри пред нас предишната. Имам разказ, който съм писал преди 2 години, но усещането в него е, че все едно е писан в локдауна. Същата тревожност, страхове... Като общество сме поставени в един камион, който ни вози към бъдещето и виждаме, че ни возят по грешния път, но не можем да направим нищо.

Можем да седнем в една стая и да ме попитате: Етгар, кажете едно нещо, което да направя за по-доброто бъдеще? И аз ще кажа: Недейте да имате повече от две деца! Толкова е лесно. За икономическото бъдеще, за екологичното бъдеще, за бъдещето на самите деца.

Етгар Керет и съпругата му Шира Гефен на кинофестивала в Кан, удостоени с наградата „Camera d'Or“ за филма им „Медузи”, Кан, 27 май, 2007 г. . Снимка: Getty Images)

- Книгата Ви "Авария на края на галактиката" на изд. "Жанет 45" тъкмо се появи на българския пазар. Разказите в нея са едновременно реалистични и фантастични. Играете с реалността по различни начини.
- Това е седмата ми книга и тя някак е най-близка по дух до първата ми книга.

Писах първата си книга докато служих в армията. Светът нямаше център. В един момент командирът ми крещи, в друг момент ям шоколад в стола, в трети бях на плажа. Така и не успях да създам един голям наратив от тази постоянно сменяща се лудост. И мисля, че точно по това си приличат двете. Съзнателно исках да я направя еклектична. Исках историите да се случват в различни континенти, исках история, която звучи като научна фантастика, хиперреалност. Структурата, която е произвеждала реалността, се е разпаднала.

Изведнъж излизат много светове от нещо, което сме смятали, че е един свят. Това е моето усещане. Може би като на възрастен човек, все пак вече съм на 53 години. Светът, в който живея има все по-малко смисъл за мен. Все още се възхищавам, все още се плаша, любувам се на много неща в него, но се чувствам като зрител на филм. Гледаш сцени от целия си живот и не можеш да ги разбереш. Не харесвам този, не харесвам онзи, тази жена изглежда много добре...

Накрая се оказах безсилен да намеря цял наратив във всичко това. Докато я писах, имах усещането, че това е експериментална книга, но като излезе това се оказа най-продаваната, сред най-добрите книги на ревютата в "Гардиън" и т.н. Споделих това усещане за лудост, странност и ненормалност с моите читатели и ето, че те се отзоваха и ме подкрепиха. След като са ме разбрали, значи не съм само аз, значи наистина има нещо в света, което ни кара да виждаме все по-малко смисъл.

- Видяхте ли корицата на българското издание на книгата?
- Да.

- На корицата виждаме малкото бебе-Хитлер. В няколко разказа в книгата Ви се появява и Холокоста. Защо ни напомняте за тези персонажи и събития, като метафора ли ги използвате?
- Спомням си, че като се прибирах един ден от училище, баща ми ме попита: "Какво научи в училище?" Аз му отговорих, че днес сме учили за урока от Холокоста. Той ме погледна и каза: "Холокостът е толкова огромно нещо, не може урокът от него да е само един."

Не може толкова много хора да са загинали заради един единствен урок - Холокостът дава стотици уроци. Аз пиша много за спомена от Холокоста, но когато пиша за него, това винаги се оказва инструмент, с който да говоря за друго. В разказа за Яд ва-Шем, Мемориалът на Холокоста, въпросът, който си задавам е как можем да съжаляваме за малките неща, които ни се случват, разрушен брак, изгубена бременност...и да ги сравним със страданието на хората по света и в историята изобщо.

В разказа исках да изразя точно това, "малкото" лично страдание съотнесено към големите трагедии на човечеството. Заглавният разказ в книгата "Авария на края на галактиката" е коренспонденция между син на оцелял от Холокоста и човек, който излиза от ескейп стая - той е много за това какво представлява виктимизацията, нещо, което често се асоциира именно с Холокоста.

Понеже ние сме евреи, винаги ще сме тези, които са изтеглили късата клечка. И например, ако някой не иска да направи нещо за нас, ние ще го обвиним веднага, че е антисемит. В Израел живеем в район с възприемащи се като жертви, защото палестинците също се определят като такива. Бидейки жертва, ти съществуваш в собсветната си болка, което те прави неспособен да почувстваш болката на другия.

Още

Роман Полански почете поляците, спасили го от Холокоста

- Мислите ли, че светът днес е застрашен от толкова голямо зло като Холокоста?
- Холокостът е нещо напълно отвъд нормалното. Той не е трябвало да се случи, уникален по своята трагичност и катастрофичност. Заплахите от тогава в човечеството не са изчезнали, винаги е имало расизъм, ксенофобия, насилие, усещане за превъзходство.

Всичко изглежда като реалити шоу, в което виждаме как от едни и същи емоции може да бъде създадено нещо красиво от една страна, и геноцид от друга. Това не са "Междузвездни войни", не е Дарт Вейдър срещу Люк Скайуокър. Хитлер в крайна сметка е бил вегетарианец. Плакал е докато е гледал филми на Уолт Дисни. Той никога не е мислил себе си като зло. Винаги е мислил, че е добрият.

В крайна сметка докато не разберем какви сме ние, докато не видим реакциите на хората наоколо, докато не се вслушаме, потенциално всеки от нас може да е Хитлер, но да не знае. Можем да гледаме и да плачем на Дисни, да хапваме веганския хамбургер и да сме тотално объркани. Понякога опростяваме историята, за да намерим извинение и да избягаме от отговорност.

- С хореографката Имбал Пинто сте направили страхотен 7-минутен танцов филм за ерата на короновируса. Филмът е базиран на Ваш разказ и е японско-израелска продукция. Хареса ми много, защото едновременно изглежда, че показва стандартното за всеки един от нас в момента, но е извън клишето и задава съвсем различен тон. Като време за спокойствие, свестяване, осъзнаване на недостатъците и грешките.
- Написах този разказ за една поредица на Ню Йорк Таймс, свързана с пандемията. Написах го в първата вълна на локдауна. Тогава постоянно фантазирах как отивам на оживени улици, говоря с хора, срещам познати. Когато излязох, изобщо не беше така, хората бяха различни, не толкова приветливи, както в моите фантазии. За мен това беше много психологическа история, много реалистична. Много се радвах, че ще работя с Имбал Пинто, защото тя има таланта да разказва приказки в своите произведения. Има качествата да разказва през интелигентната наивност. Така че аз исках да направя един вариант на "Алиса в страната на ковид". Това е една приказка за пандемията. Тя идва от света на танца, аз от света на литературата и мисля, че се получи интересна колаборация.

Още

Започва осмото издание на Софийския международен литературен фестивал 2020

Още

Явор Гърдев: Недостигът на витамин D в организма ще бъде политически фактор

Още

Салман Рушди: Цензурата в Америка днес идва отляво, тя изстисква свободата като лимон

Още

Гидон Кремер: Животът ми никога не е бил и никога няма да се превърне в "лов" на награди"