Въведете дума или фраза за търсене и натиснете Enter

Явор Гърдев: Недостигът на витамин D в организма ще бъде политически фактор

ПОЛИТИКА И КУЛТУРА

Явор Гърдев: Недостигът на витамин D в организма ще бъде политически фактор

"Надявам се след Covid-19 да започнат някакви плахи опити за реконструкция на отношенията в човешката общност, които ще почиват на антивиртуални настроения, за да се спаси самата общност от колективно полудяване" споделя режисьорът

Снимки: Стефан Н. Щерев/Колаж: Траяна Генчева/Dir.bg

Това е втората част от разговора ни с режисьора Явор Гърдев, който съвсем наскоро постави "Завръщане у дома" на британския драматург Харолд Пинтър в Малък градски театър "Зад канала", а преди дни постановката му "Празникът" взе награда Икар за най-добър спектакъл. 

В "Завръщане у дома" участват Владимир Пенев, Деян Донков, Емил Котев, Мак Маринов, Каталин Старейшинска, Пенко Господинов. Сценография и костюми - Свила Величкова и Ванина Цандева, музика - Калин Николов. Следващите дати, на които можете да гледате представлението са 20 ноември и 29 ноември.

По време на репетициите на "Завръщане у дома" в Малък градски театър "Зад канала", реж. Явор Гърдев (Снимка: Стефан Н. Щерев)

Кое е онова, което кара блудния син да се завърне? Какво се случва, когато собствените ни проекции върху света се сблъскат с тези на другите и как усещането за морална и ценностна сигурност става все по-крехко и нестабилно?

Пиесата на Харолд Пинтър се занимава с тези и много други въпроси. Когато се появява на сцената на Aldwych Theatre в Лондон на 3 юни 1965 г., тя предизвиква фурор и от тогава е смятана за един от най-големите шедьоври на автора. Още тогава обаче тя предизвиква и доста недоумение у някои критици, тъй като според тях текстът е много загадъчен и объркващ.

Рационалните обяснения трудно намират пространство в тази остра, абсурдистка драма. Тя се занимава с емоционалната импотентност, едиповите желания, личната самота и изолация, вътрешния свят и реалността, както и семейните борби за власт. В пиесата се случва много повече, отколкото сме способни да артикулираме.

По време на репетициите на "Завръщане у дома" в Малък градски театър "Зад канала", реж. Явор Гърдев (Снимка: Стефан Н. Щерев)

- Г-н Гърдев, поставихте "Завръщане у дома" на Харолд Пинтър в "Малък градски театър зад канала". Мотивът за завръщането е много устойчив мотив в изкуството, също така в Библията. Защо се обърнахте към този текст?
Заради притчовия му характер, тоест поради универсалната му валидност във всяко историческо време. Сюжетът за блудния син е хем дълбоко личен, хем универсален. Това е архетипен сюжет, сюжет-клише.

И няма нищо неочаквано, докато с него не се заема толкова проницателен и опак автор като Пинтър. Навлизайки в зоната на сюжета-клише, той преобръща с главата надолу и с хастара навън всичко в схемата. Клишето започва да се пука по шевовете от неочаквани и извънредно оригинални обрати. Обикновено желанието ни да идентифицираме собствената си житейска история с някоя архетипна история винаги ни въвлича в схемата на нечий предишен жизнен опит. Опитът на предшествениците ни обаче, макар и в основата си сходен с нашия, никога не е съвсем същият.

Пинтър се заема да улови тази тънка разлика и упорито се занимава именно с нея. Той се вторачва в особеността, в уникалността на индивидуалния опит - онази уникалност, която прави всеки отделен човек абсолютно изключение, макар и в разказ, който изглежда до болка повтарящ се в хода на човешката история.

Явор Гърдев (Снимка: Яна Лозева)

Пинтър е автор на персонажи-уникати, които даже сами имат тенденцията да се превръщат в икони на съвременната налудничавост. Тези персонажи приличат на дедите си, на архетипните патриарси, но имат и своята напипана и изведена съвременна уникалност - лудостта и маниакалността на най-новите времена. Интересното е че тази лудост, която днес вече се е превърнала в апокалиптичен фон на заобикалящото ни, пророчески е усетена и артикулирана от Пинтър още през 60-те години на миналия век.

Неслучайно докато слушаш тирадите на Макс и Лени от "Завръщане у дома" в главата ти постоянно изскачат множество по-късни техни драматургически "роднини" от пиеси и филми на Мартин Макдона, братята Коен, Трейси Летс, Куентин Тарантино и т.н. Персонажите на Пинтър вече упражняват влияние върху съвременната култура от позициите на модерната класика. Превърнали са се в образци.

Освен всичко това, пиесата е особено валидна в български контекст. Цяло едно поколение "блудни" синове и дъщери напуснаха страната в началото на 90-те и под една или друга форма се опитват да се върнат в нея - кой физически, кой виртуално. Други пък, към този тип принадлежа и аз, все не се решават да се откъснат напълно от нея поради страх от самота и все сноват напред-назад през границата към чужди културни и езикови контексти.

Кадри от постановката "Завръщане у дома" по Харолд Пинтър, реж. Явор Гърдев, Малък градски театър "Зад канала" (Снимка: Стефан Н. Щерев)

Още

Явор Гърдев: Намираме се във фаза на краткосрочен политически и социален интуитивизъм

Явор Гърдев: Намираме се във фаза на краткосрочен политически и социален интуитивизъм

В младите си години човек си мисли, че радикално и наведнъж може да реши въпроса с дома, като просто се махне от него. Домът обаче остава в душата като бомба със закъснител и иска своето. Зове. При едно почти цяло поколение хора, които заминаха нанякъде и сякаш успешно се вписаха в новите си контексти, в един момент се появи необходимост от завръщане. Много от тях, с вече уреден живот и видим кариерен прогрес, пожелават да се сдобрят с дома си, който едно време са напуснали като изостанал. Вижда им се, че някога са го стигматизирали в съзнанието си, за да могат го напуснат по-лесно. Чрез тази пиеса исках да изследвам характера и на този зов за завръщане, на тази необходимост да се помириш с корените си, на тласъка да се върнеш, да провериш дали все още си това, което си бил като дете.

Събитията, които настъпват в пиесата на Пинтър, произтичат от конфликта между зова за завръщане и мизерната реалност на мястото на завръщане. Задълбочилите се с годините културни различия вече са станали непреодолими и се оказва отчайваща утопия да заживееш отново в хармония с дома си.

Деян Донков и Каталин Старейшинска в "Завръщане у дома", реж. Явор Гърдев, Малък градски театър "Зад канала" (Снимка: Стефан Н. Щерев)

Завърналият се у дома се удря в стената на вече непреодолимата културна дистанция. Цивилизацията само е дозатвърдила първоначалното отчуждение. Ако огрубим нещата и направим по-радикална аналогия, можем да си представим ситуация, в която Тарзан се връща обратно в джунглата.

Само че в една Пинтърова версия би се оказало, че той е твърде култивиран, твърде рафиниран, твърде питомен, за да бъде приет обратно. И той би останал неприет. Собственото му семейство от примати в джунглата би го отхвърлило. Затова пък същото това семейство би хвърлило око на спътницата му Джейн Портър и нагонът би надделял над роднинската солидарност с Тарзан.

Деян Донков в ролята на Лени в "Завръщане у дома" по Харолд Пинтър, реж. Явор Гърдев, Малък градски театър "Зад канала" (Снимка: Стефан Н. Щерев)

Приматите биха отхвърлили своя, но пък биха приели самката му. Тарзан не би успял да се върне у дома в джунглата, но пък култивираната му спътница неочаквано би намерила своя дом там. Неведоми са пътищата на задомяването.

- Как използвате абсурдизма в пиесата, за да направите още по-реалистични връзките с нещата, които се случват в нашето общество днес?
Колкото по-логично и даже буквално се интерпретират абсурдистките пиеси на сцена, толкова по-абсурдни стават. Защото ако върху абсурдната драматургия се насложат и абсурдни сценични игрови ходове, тогава двата пласта на абсурда се неутрализират взаимно и не произвеждат необходимия срив в логиката.

Кадри от постановката "Завръщане у дома" по Харолд Пинтър, реж. Явор Гърдев, Малък градски театър "Зад канала" (Снимка: Стефан Н. Щерев)

Абсурдът обикновено работи в причинно-следствена среда. Като пробив в нея. Само в такава среда можеш да усетиш тежестта му. В предпоставено абсурдна сценична среда, абсурдът губи прелестта си и се тривиализира, буксува.

Когато в живота се стабилизираш, установиш някаква стабилност, започнеш да навигираш уверено и се подведеш, че всичко е логично и контролируемо, точно тогава се появява абсурдът, за да ти покаже, че ти предполагаш, а незнайно кой разполага.

Така ми се струва, че трябва да бъде и на сцената. Успокояваш хората, че уж започват да разбират и рязко пропукваш логиката на случващото се.

Добросъвестността спрямо абсурда изисква да подмамиш чрез логика, чрез причинно-следствената свързаност и после рязко да издърпаш килима на логиката изпод краката.

Хората трябва да се чувстват сякаш те лично попадат в разиграваната ситуация, която в началото е най-привична: да речем, намират се в най-обикновена трапезария, която изведнъж се оказва зала за пирове в замъка на Кафка и от която няма как да се излезе, въпреки че не изглежда да е заключена.

Тактиката на абсурдния театър е да разклати увереността в очевидното, да измъкне изпод краката фундаменталната увереност в даденостите на света. За да постигне това той трябва да се откаже от суетливостта на сложните постановъчни ходове и от нарочните форсирани приумици. Той трябва да е скромен, но да завладява бавно и уверено.

Кадри от постановката "Завръщане у дома" по Харолд Пинтър, реж. Явор Гърдев, Малък градски театър "Зад канала" (Снимка: Стефан Н. Щерев)

- Кои от големите въпроси в пиесата биха могли да бъдат съотнесени най-много към проблемите, които днес са актуални за нас? В "Завръщане у дома" я има темата за тираничния баща, за неговата власт, има ги въпросите за семейството, знанието, паметта, полудяването, секса...
Ние се стремим насред многообразието от въпроси в пиесата да открием тематичния център и да го отстояваме като ориентир, спрямо който да подредим всички останали въпроси и теми.

Това, на което лично много държа, е да придам еднаква тежест на всички персонажи, за да може всеки от тях да проектира ярко собствената си представа за света върху света, който обитава. Така конфликтът се образува от проектираните върху реалния свят шест отделни индивидуални свята, които се опитват да се наложат със своята си сила и логика като валидни картини на общия свят. Сякаш всеки персонаж живее в свой си балон, има си свой свят, който е в трагичен асинхрон с останалите светове, но се опитва да им се наложи.

Нещо като взаимоотношенията между България и Македония днес. Две имена, два разказа, два противоположни наратива, които усърдно се проектират върху реалността от милиони хора, но са трагически разминати и несъвместими помежду си. Тези два наратива в момента са толкова разгорещени, интензивни и натоварени в ценностен и емоционален план и са така враждебни помежду си, че изключват възможността да се съберат на терена на възможния разговор.

Деян Донков в ролята на Лени в "Завръщане у дома", МГТ "Зад канала" (Снимка: Стефан Н. Щерев)

По време на репетициите на "Завръщане у дома" в Малък градски театър "Зад канала", реж. Явор Гърдев (Снимка: Стефан Н. Щерев)

Нещо повече - тези, които се осмелят да се нагърбят с неблагодарната роля на посредници вече биват ритуално разкъсвани и разпердушинвани от собствените си общности. Виртуалният линч за тях става неизбежен, а същевременно в тях е и единствената надежда.

Толкова различни и несъвместими представи за света имат и отделните персонажи в пиесата на Пинтър. Тези разминати картини на света са и основанието за тежестта на конфликтите в "Завръщане у дома". Индивидуалните версии за света не съвпадат, желанието да въдвориш другите в своята версия за света нараства, конфликтите се изострят, усещането за отчуждение се засилва, насилието ескалира и в света се отваря дупка.

Кадри от постановката "Завръщане у дома" по Харолд Пинтър, реж. Явор Гърдев, Малък градски театър "Зад канала" (Снимка: Стефан Н. Щерев)

Кадри от постановката "Завръщане у дома" по Харолд Пинтър, реж. Явор Гърдев, Малък градски театър "Зад канала" (Снимка: Стефан Н. Щерев)

Още

Владо Пенев и Деян Донков в новата постановка на Явор Гърдев "Завръщане у дома" от Харолд Пинтър

Владо Пенев и Деян Донков в новата постановка на Явор Гърдев "Завръщане у дома" от Харолд Пинтър

- Защо усещането за отчуждение в днешния свят се засилва, освен covid ситуацията, която просто го затвърди?
Неспирната и тотална война за налагане на собствената визия за света ни държи в постоянна стресова среда. Дори да се събудиш в добро настроение, отваряш Фейсбук и доброто настроение изчезва, защото проекцията на нечий чужд, индивидуален свят върху картината на общия свят те разтерзава и я преживяваш като болезнена интервенция в собствения си вътрешен свят. Натрапчивото чуждо мнение се е превърнало в ефективен инструмент за мъчение, докато в същото време оставаме наркотично зависими от мазохистичната нужда да го получим и садистичната нужда да му отвърнем.

Измъчваме се едни-други по собствено желание, така да се каже.

Вече си е същински късмет да попаднеш на човек, с когото да останеш дори в кратковременна емоционална хармония.

Това свързано отчуждение е едно от най-големите предизвикателства към днешния свят. И се надявам след Covid-19 да започнат някакви плахи опити за реконструкция на отношенията в човешката общност, които вероятно ще почиват на антивиртуални настроения и принципи на комуникация, за да се спаси самата общност от колективно полудяване.

Кадри от постановката "Завръщане у дома" по Харолд Пинтър, реж. Явор Гърдев, Малък градски театър "Зад канала" (Снимка: Стефан Н. Щерев)

Кадри от постановката "Завръщане у дома" по Харолд Пинтър, реж. Явор Гърдев, Малък градски театър "Зад канала" (Снимка: Стефан Н. Щерев)

- Мотивът за полудяването, амокът е много силен в пиесата на Пинтър. Той отвътре ли идва, от самия индивид, от дома, или е резултат от социума?
Амокът идва поради комплексност от фактори, за които изобщо не можем да си дадем цялостна сметка и едва ли някога ще можем. В момента нервните ни системи не издържат на прекаленото натоварване заради скъсения път до знанието.

Чрез социалните мрежи човек сякаш се оженва или омъжва за огромно количество хора, с които е задължен постоянно да съжителства, да търпи навиците им, характерите им, особеностите им, изблиците им, потоците на мисълта им, правописа им, менталната им хигиена, а това е непосилна задача и ако човек си я постави в един момент гарантирано ще стигне до амок.

Съвсем доскоро всички тези неща трудно се издържаха дори с един единствен човек в реалния живот, а само за последните петнадесетина години доброволно избраната и самоналожена виртуална "полигамия" вече предполага да се издържат едновременно с хиляди. Като добавим към това социалната несигурност, страха от смъртта и тревожността, която тя води със себе си, колективният амок започва да изглежда като съвсем вероятна перспектива.

Кадри от постановката "Завръщане у дома" по Харолд Пинтър, реж. Явор Гърдев, Малък градски театър "Зад канала" (Снимка: Стефан Н. Щерев)

- Как се вписва изкуството в тази реалност?
Може би затова напоследък важността на изкуството в социалната комуникация отново видимо нарастна. Вероятно понеже изкуството е способно да задържа вниманието си върху особеностите на отделния случай. Дори когато се интересува от вълненията на масите, изкуството го прави винаги чрез изучаването и вниманието към отделните индивиди в тях.

Задълбочаването в индивидуалния човешки случай е онова, което е най-присъщо за изкуството и най-непостижимо за политиката. Когато внимаваш и се задълбочаваш в индивидуалния случай, разбираш много и за общността. Когато работиш предимно със статистически обеми, тоест с хора без лица и души, възможният им колективен амок, масовото им полудяване винаги могат да те заварят неподготвен.

Кадри от постановката "Завръщане у дома" по Харолд Пинтър, реж. Явор Гърдев, Малък градски театър "Зад канала" (Снимка: Стефан Н. Щерев)

- Пространствата на Пинтър са много важни за драматичната му работа: това са уединени места, свирепо частни, където обитателят се чувства в безопаност, бидейки различен от колективизма на обществото.
Така е. Човек се нуждае от спасителни места, където да избяга от терора на колективите, на колективните възгледи и изисквания. В този смисъл преди известно време класическият либерализъм и класическият консерватизъм бяха изнамерили една мимолетна равновесна точка. Бяха постигнали известен консенсусен баланс на тежестите и затова изглеждаше, че е възможен и балансът в общността.

В тази фаза индивидът вече беше получил индивидуалните си свободи в голяма степен, можеше да живее спокойно с възгледите си, с религиозните си убеждения, със сексуалната си ориентация и все пак в известен баланс с изискванията на общността. Това обаче отмина.

Кадри от постановката "Завръщане у дома" по Харолд Пинтър, реж. Явор Гърдев, Малък градски театър "Зад канала" (Снимка: Стефан Н. Щерев)

Този период вече не е актуален. Някои се опитаха да го забодат с пирон във времето и да го провъзгласят за край на историята, но светът се разклати и крехкият баланс между индивида и общността рухна поради новото изискване за баланси - този път на колективи от общността срещу общността като цяло.

Случаят на индивида отново беше изоставен за сметка на тенденцията към групирането му в общности по признаци. Дали тази нова колективизация е прогрес или регрес от постигнатото в сферата на индивидуалните свободи предстои да разберем тепърва.

Важното обаче е, че нуждата от свирепо частни уединени места, места за спасение от обществените очи като местата на Пинтър, остава и днес. Тези хралупи за скриване на човека и оставане със себе си продължават да бъдат антипод на публичните места, където пред очите на другите можеш да бъдеш само човек за пред другите.

Пинтър обаче се интересува повече от ограничените пространства, от хралупите и свърталищата, където характерите могат да бъдат разкрити в своята противоречивост и абсурдна непоследователност. Пространствата на частния случай и на директната близост, обиталищата на малките обществени клетки са тези, в които маските имат шанс да паднат. Изолацията разкрива човека, освобождава вътрешните му демони, била тя по епидемиологични причини или пък с ограничителни и дисциплинарни цели.

Деян Донков и Каталин Старейшинска в "Завръщане у дома", реж. Явор Гърдев, Малък градски театър "Зад канала" (Снимка: Стефан Н. Щерев)

Още

Философът Петер Слотердайк: В извънредно положение държавата сваля кадифените си ръкавици

Философът Петер Слотердайк: В извънредно положение държавата сваля кадифените си ръкавици

Ясни ли са границите на търпението в изолация?
Експериментите с принудата на човека към асоциалност отдавна не са били със здравна цел. Затова и не помним много за тях. Осезаемата ни историческа памет е по-къса. Като че ли помним и знаем повече за концлагерите, за пораженията върху индивидуалната психика, които следват от пребиваването в тях. Наложителното самоограничаване ни е по-малко познато, освен на онези с опит в монашеството.

Много хора имат импулса да махат преградите, да изпушват и да им е все тая дали ще се заразят, след като границата на търпението им е прекрачена. Но в колективен план тази граница не е ясно къде е. Има хора с висока степен на контрол над себе си, които мислят, че могат да издържат дълго, но и те няма да са в състояние да контролират съпътстващите ефекти, понеже ще им е трудно да ги предвидят.

Онова, което се развива подмолно вътре в теб и което не осъзнаваш - винаги то те изненадва в неочакван момент.

Кадри от постановката "Завръщане у дома" по Харолд Пинтър, реж. Явор Гърдев, Малък градски театър "Зад канала" (Снимка: Стефан Н. Щерев)

- Казвате, че индивидуалният човек губи значение за сметка на колектива. В крайна сметка доктрината на неолиберализма не задълбочи ли именно ролята на индивидуализирания субект в обществото, който трябва да оцелява и да се оглежда в него сам? Струва ми се, че неолиберализмът има по-скоро антиколективистичен характер. И обратното - добрият колектив не би ли създал повече индивиди, които са доволни от обществените условия?
Това, което предполагате е много резонно, ако обаче ставаше дума за бинарната опозиция - колектив срещу индивид. Това, което имам предвид обаче е по-скоро съвременната политическа тенденция индивидът да бъде групиран в малки общности по някакъв признак и вече тези малки общности от негово име да се противопоставят на големия колектив, на обществото като цяло.

Това вече е различна опозиция: група в обществото срещу обществото. Преносът на внимание от индивида към групата по признак е важен, защото при този вид неолиберална идентификация индивидът престава да бъде във фокуса на вниманието за сметка на общностите по признак.

Въпросът по-скоро става как тези малки общности ще бъдат йерархически разположени в голямата и дали е възможно разполагането изобщо да не е йерархическо. Груповата идентификация обаче не е идентична с индивидуалната и в крайна сметка възниква нужда от нови, още по-сложни за удържане вече тристранни баланси.

Човек обаче не може да бъде напълно удовлетворен от това, че малката му група е постигнала по-добро пласиране в голямата общност, ако продължава да се усеща индивидуално недоволен. Колективните идентификации не снемат проблема с индивидуалната идентификация. Проблемът остава. При това усложнен.

Кадри от постановката "Завръщане у дома" по Харолд Пинтър, реж. Явор Гърдев, Малък градски театър "Зад канала" (Снимка: Стефан Н. Щерев)

- По какъв начин този въпрос стои в "Завръщане у дома"?
С въвеждането на ценностния институт на семейството. Малката група там е то, а проблемът - как да се удържи клатещата се патриархална йерархия при отсъствие на майчинска фигура и с фалшифицирана семейна история, на която все по-малко вярват възмъжалите вече синове. Отгоре на всичко насред този вече очертан конфликт се изтърсва с жена си и единият син-емигрант, културно еманципиран и отчужден от примитивизма на семейството си, към което обаче изпитва странно чувство за дълг, привързаност и принадлежност.

Това е изходната ситуация. В нея всички тези проблеми, за които говорих, вече са заложени. Нататък няма да разказвам, за да не разкажа всичко. Важното обаче е, че би било грешка да очакваме от човека последователно и логично поведение. Той просто не изглежда да е устроен така и бързо попада в меандрите на непоследователността и абсурда. Иска едно в един момент и друго в друг момент, а между двете няма нито последователна, нито причинно-следствена връзка.

Кадри от постановката "Завръщане у дома" по Харолд Пинтър, реж. Явор Гърдев, Малък градски театър "Зад канала" (Снимка: Стефан Н. Щерев)

В този смисъл разобличаването на хората, които променят възгледите си в живота ми изглежда странно. Всъщност точно това следва да се очаква от тях. Непоследователността е неизбежна, особено когато опрем до емоционални и ирационални мотивации.

Ако хората бяха склонни към последователност и непротиворечивост, щеше да има и много по-малко политически проблеми: тогава още от раждането щяхме да знаем кои са леви, кои - десни, придържането им към тези им възгледи щеше да е предварително обезпечено и да ги прави предвидими за цял живот в един предписано скучен свят.

Кадри от постановката "Завръщане у дома" по Харолд Пинтър, реж. Явор Гърдев, Малък градски театър "Зад канала" (Снимка: Стефан Н. Щерев)

Кадри от постановката "Завръщане у дома" по Харолд Пинтър, реж. Явор Гърдев, Малък градски театър "Зад канала" (Снимка: Стефан Н. Щерев)

Човешките мотивации са неуправляеми, защото не се ръководят само от предвидими мотиви, а от ирационални подбуди и емоционални пристрастия. Причините за поведението на всеки отделен човек зависят от хиляди обстоятелства и не могат да бъдат предвидени. Затова и амокът не може. Той се заражда тук, около нас. Предвещаващото го напрежение се носи във въздуха, нажежава атмосферата, трепти и се усеща дори в разминаването на улицата.

Носещият маска вътрешно роптае срещу неносещия. Неносещият се вбесява вътрешно като вижда носещия. Струва му се, че го предизвикват, че го провокират нарочно, че на нещо му се правят.

Фитилите на хората се скъсяват и дори малък възпламенител е в състояние да предизвика голяма експлозия. Зимният период ще бъде взривоопасен. В него дори недостигът на витамин D в организма ще бъде политически фактор и даже индивидуалната дневна доза излагане на слънце ще бъде обществено важна.

Интервю на Юлия Владимирова

Още

"Калигула" на Явор Гърдев онлайн в Световния ден на театъра

"Калигула" на Явор Гърдев онлайн в Световния ден на театъра

Още

Между отвращението и бунта: Крис Шарков поставя "Серотонин" по Мишел Уелбек

Между отвращението и бунта: Крис Шарков поставя "Серотонин" по Мишел Уелбек

Още

Изкуството като сигнал за политически упадък

Изкуството като сигнал за политически упадък

Още

Адела Пеева: Мълчанието с достойнство на Ирина и Христо Пискови е еталон за творческа съвест

Адела Пеева: Мълчанието с достойнство на Ирина и Христо Пискови е еталон за творческа съвест

Още

Писателят Илия Троянов: Тази система оставя истината да плува в блато от лъжи

Писателят Илия Троянов: Тази система оставя истината да плува в блато от лъжи

Още

Режисьорът Стоян Радев Ге. К.: "Поразените" вълнува и разтърсва. А всеки иска емоциите му да бъдат разбушувани

Режисьорът Стоян Радев Ге. К.: Всеки иска емоциите му да бъдат разбушувани, "Поразените" го прави

 

 

Коментирай 5

Календар

Препоръчваме ви

Чин Чин – как интуицията, обичта и вярата окриляват децата в новата книга на Нуша Роянова

"Децата са като "чист лист хартия", донякъде от родителите зависи какво ще напишат и нарисуват върху него", убедена е писателката

"От Киото до Париж" - в уникалния музикален свят на Юко Уебаяши

Струнен квартет и ансамбъл "КласикАрт" заедно с Николай Стойков - флейта, Весела Тричкова - арфа, Маргарита Илиева - пиано и Мартина Митева - вибрафон ви канят на завладяващо музикално пътешествие

That's Not All Folks! - или една бизнес история за кино като на кино

"Не можеш да гледаш една мащабна продукция на лаптоп, с ниско качество, със субтитри, които някой е "превел на коляно", с неясни граматически и езиковедски познания. Нещо е сдъвкано и изплюто...", коментират Божидар Илиев и Янаки Дерменджиев

Крис Шарков: Истински съвременен може да бъде човек, който не принадлежи на това време

Театралният режисьор постави на българска сцена пиесата "Заклеваш ли се в децата" по Саломе Льолуш с участието на Весела Бабинова и Владимир Зомбори. Той сподели пред екипа ни, че започва репетиции и по "Елементарните частици" на Уелбек

"Формата на нещата" между необходимостта да обичаме и страха да обичаме

Режисьорката Максима Боева за своята постановка във Варненския театър

Дейвид Гарет: ICONIC е пътуване през времето и историята на музиката

Прочутият цигулар идва за два концерта у нас