Въведете дума или фраза за търсене и натиснете Enter

Вивиана Асса: Седмият ден на Бог e късче време да се вгледаш в себе си (ОТКЪС от нова книга)

НОВО НА КНИЖНИЯ ПАЗАР

Вивиана Асса: Седмият ден на Бог e късче време да се вгледаш в себе си (ОТКЪС от нова книга)

"Моят Шабат" - едно прекрасно четиво, което ще съпреживеете с душата си

Колаж: Петя Александрова, Dir.bg

Една прекрасна книга с автор Вивиана Асса вече е на книжния пазар. Поглеждайки заглавието - "Моят Шабат", вероятно много хора ще си помислят, че тя "не е за тях". И ще сгрешат. Защото книгата на Вивиана Асса е един истински празник за душата. Тя е откровен разказ за носталгията, която ни връща в детството, за корените които търсим там, за малките откровения на Бог, които откриваме в живота си в наглед незначителни, но много съществени неща...

Някога преди, към корените на рода - сем. Кордова - пра-прабаба и дядо на Вивиана Асса / Личен архив

Независимо каква вяра изповядваме и какво име даваме на Празника Му - универсална е искрата на Божественото, която търси всеки един от нас в сърцето си, за да открие отговорите за смисъла на живота. 

Защо Шабат?

"На Седмия ден след Сътворението на Света Господ си починал. Еврейските мъдреци смятат, че вярата в Бог е основана на Шабат, защото това не е просто почивка. Създателят едва ли е бил изморен. На Шабат Той е спрял да упражнява господството си над Света, спрял е да използва могъществото си над Вселената, като непрекъснато я променя. Ние, простосмъртните, подражаваме на Бог, като също не осъществяваме господството над природата по време на Шабат. Това е времето за мир между човека и природата", пояснява авторката.

Някога преди, назад във времето... Снимка от родовия албум / Личен архив на Вивиана Асса

Шабат има универсален смисъл: той "е ден на семейството, ден на равносметката, ден на малките, но съществени пресечки в живота. Ден на съзерцанието, ден на философията, ден на смисъла на съществуването ни. Ден за нови идеи и мисли. Късче време да се вгледаш в себе си... Оптичният кабел към Вселената...

Някога преди, назад към корените на рода / Снимка: Личен архив на Вивиана Асса

За този Божествен Седми ден са се изписали хиляди прозрения, тълкувания от безброй мъдреци. Амбициите ми са много по-скромни. Страниците в това томче са посветени на моя малък, провинциален, безпрожекторен и безфанфарен, но празничен Шабат. В него се стремя да открия поезията и вълшебството на Седмия ден, простосърдечната му мъдрост. Защото ако Шабат означава само почивка след изморителната седмица, то тогава наистина какъв е смисълът? Шабат Шалом! Вивиана Асса."

Снимка: Личен архив

Това е написала авторката в Предговора на книгата. На пръв поглед тя е биографична, но когато започнете да я четете, ще се уверите, че в разказите за уж непознати за вас хора, непрекъснато ще откривате частица от собствения си живот, смътен шепот ще ви напомня за познати вам хора. Бавно и постепенно ще се потопите в обаянието на един универсален свят от чувства, които някога, някъде - също сте преживели.

С родителите и сестра си на разходка в Морската градина / Снимка: Личен архив

Затрогващата душевна откровеност на авторката рисува като с четка на художник щрихи от живота такъв, какъвто той е в общочовешката "картина". По този начин биографичното в тази книга все повече се претопява в един универсален размисъл за ограниченото линейно време на човека и нашия "печат" в него; за смисъла от спомените като онази памет, която е единствено способна да възкресява с чувственост отминали събития и хора; за празниците на душата и терзанията й, които като утайки се отлагат в нас, укривани от чужди погледи, и дори - от самите нас!...

"Моят Шабат" на Вивиана Асса, изд. "Факел", е откровение! Книга, написана като на един дъх, като духовно завещание! Като прозрение, внезапно озарило смисъла на преживяното назад - всеки да достигне по собствени пътеки до Празника на Бог - до своя си Шабат!

В книгата се оглеждат освен лични моменти и много срещи на авторката със знакови личности на съвремието ни, като поета Христо Фотев, папа Йоан Павел II, пророчицата Ванга, и много други интересни личности.   

Наследниците / Снимка: Личен архив

"Посвещавам тази книга на моите внуци. Те са родени и живеят извън България и допускам, че никога няма да научат подробности за корените на моята фамилия. Това е драма за мен. Защото в еврейската традиция животът започва и завършва със семейството. Лири, Даниел, Ника, Елия... Знайте!

Родителите на Вивиана Асса / Снимка: Личен архив

С благодарност към майка ми, Естер Асса за разказите в дългите нощи. Те очертаха контурите на моите спомени, които по-късно се опитах да дорисувам с цветните моливчета от детството", гласи краткото посвещение в началото на книгата на Вивиана Асса.

Вивиана на 4 / Снимка: Личен архив

Коя е Вивиана Асса: Тя е родена в Бургас. Завършила е Българска филология в СУ "Климент Охридски", ктъдето съдбата я среща с бъдещия й съпруг - поета Румен Леонидов. Вивиана е работила като редактор в Агенция "София прес", била е зам.-главен редактор на в. "Ние, жените". Автор е на книгата "Любовни убийства". Носител е на награда за разказ в литературния конкурс на Форума на жените от Средиземноморието, Марсилия 2002-ра.

Семейна разходка в Морската градина на Бургас / Снимка: Личен архив на авторката

"Моят Шабат" (ОТКЪСИ от книгата)

В дървото над мен са се сгушили толкова много птички, малки, по-големи, игриви, замислени, кресливи, шарени, като рибките в Червено море и точно толкова волни. Но сега са се стаили в клоните - мируват. Шабат е. На долния етаж внучките ми си играят със своя аба (татко), това е тяхното време и той им го дава с щедростта на класически еврейски баща. Дъщеря ми шета около масата, вечерята е приключила и аз се оттеглям горе на терасата, любимото ми място, почти в клоните на дървото. Приятна прохлада, спокойствие, различно от новините в телевизията. Йерушалайм е далече, но в сърцата на всички евреи по света. Небето тук е почти винаги звездно, а и доста светлинки го пресичат с устрем... към други светове. Обичам тези вечери, изтегната на креслото с няколко непозволености: чаша вино, скрита цигарка и нафталинени мисли, които през деня скривам пак в клоните на това умислено дърво при свадливия крясък на птичките. Думичката "шабат" чух за първи път от гранмама Виктория. Сестричето ми, Жаче, се беше разболяло от тежка болест и мама беше плътно с нея по болници и санаториуми. Аз живеех в най-отдалечената част на града - "Коджакафалията". Навремето там е бил "Джендемът" ("Гробището"). Това са места, подарени от известния бургаски благодетел Александър Георгиев - Коджакафалията. Така прадядо ми Аврам, след като преживява големи житейски трусове, се възползва от щедростта на този богат българин. И получава малък парцел земя в покрайнините на Бургас. Така и аз съм се озовала тук. Родителите на мама живееха в малка къщичка, но за сметка на това дворът, както и сърцата им, бяха огромни. Тяхната непосредственост и доброта напълниха детството ми с много мъдрост и човещина. В най-отдалеченото място на двора имаше яхър (обор), където бяха конете на дядо ми Михаел. Той беше файтонджия, винаги е имал поне един кон, бил е кавалерист в армията и се пенсионира като каруцар в кооперация "Сладкар". Гранпапа Михаел Фано беше най-забележителната личност в моето ранно детство. Разказваше своите истории сладкодумно като Бог, а и те бяха невероятни. Жена му, баба ми Виктория, гледаше света с най-искрящите сини очи, които съм виждала, мисля, че заради тях дядо ми се е оженил за нея. Била е бедно сираче, без зестра. Но пък беше дълбоко религиозна и добра жена. Помня как сновеше между печката и мивката и често въздишаше така дълбоко, сякаш мяташе сърцето си върху мушамата на масата като парено тесто, да се поохлади от непрестанните мисли в главата `и. Не знаех точно по каква причина, но в нейната душа винаги имаше някаква тежест, която от време на време се спускаше като дълбока дупка в прекрасните й сини очи. Лопатките на резците й бяха раздалечени, което внасяше допълнителен чар в усмивката й. Небесносините очи бяха отличителен белег на фамилия Лиджи от Ямбол. Заселили са се край бреговете на Тунджа след големия, унищожителен пожар в Одрин. Наричали са ги Чакърите. А "чакър" на турски означава синьо. Представяте ли си какъв лазур е блестял в очите на всички Лиджи, та да си заслужат този прякор. Но в края на живота си и майката, и бащата на баба ми Виктория ослепяват. Красивото синьо в ириса им се оказва доста чупливо във времето... Дядо Бохор, бащата на гранмама, е изхранвал семейството си, като е правил сладолед (дондурма), салеп, боза, балсуджук, локум, халва... Продавал е тези сладинки за душата, изложени върху дървена табла, по улиците на Одрин и Ямбол. "Леденоооо, леденооооо, леденооооо продавам..." Сякаш и днес го чувам да се провиква и да върви с таблата, украсена с неговите усмихнати очи, блеснали като стъклени мъниста под перчема му... Тази година за първи път бях в Одрин, обикалях уличките близо до Синагогата, взирах се в изоставените къщи наблизо, галех дърветата и чувах някой да ми вика в ушите: "Леденооооо!!!". И точно това ледено разхлаждаше мислите ми в горещия одрински следобед и подреждаше пъзела на моето родословие. След смъртта на жена му Луна дядо Бохор се жени повторно за доста свадлива и лоша еврейка. Сляп и безпомощен, той е кротувал и е гледал да се движи незабележимо из двора на ямболската си къща, докато го застигне краят на дните му. Баба ми Виктория я наричаше ла мадраста (мащехата). Съседите твърдят, че жена му постоянно е хокала и дори биела безпомощния си мъж. И разказват, че когато се е нахвърляла да го налага, дядо Бохор започвал силно да се смее, за пред хората в махалата, за да замаскира унижението на злощастната си старост. "Смей се, палячи!" пее и шутът на Леонкавало... После смехът му е преминавал в горчиви ридания. Така се изнизват дните на моя прадядо Бохор Лиджи. Столетие по-късно се случи така, че помогнах много на правнука на нашата мадраста, подкрепих го в тежък за него момент. Душата му беше се заклещила в опасна житейска пукнатина, напоена от безчувственост и безнадеждност. Загубва в автомобилна катастрофа най-близките си... Беше страшно. И тогава аз се потопих в този страх. Животът често ни дава такива уроци, за да ни накара да осъзнаем в движение, че щастието няма как да просъществува, ако в него няма и лъжичка скръб. Може би затова чувах често гранмама Виктория шумно да въздиша. А когато се смееше, едрата й гръд се тресеше, особено когато слушаше хумористичното предаване по радиото "Миладин и Костадин". Гранмама много го обичаше, прихваше гърлено на смешките им. Едно от малкото удоволствия в живота й. Намирах ги за скучни, но й правех компания и сядах до нея, за да гледам оскъдното щастие в очите й, което изригваше на моменти в заразителен смях. Понякога ме награбваше с любов и ме целуваше с влажна уста, на което аз много се ядосвах и тутакси гнусливо си бършех бузата. Бях нейното "номбре" ("име" на ладино). Буквичката, на която съм кръстена, и тя много гордо го заявяваше пред всички. Наричаше ме Вивика и пак въздъхваше дълбоко: "Ай-ай-ай... Вивика..." - се провикваше. Чудех се за какво толкова се терзае, дали е за болната ми сестричка, или заради сестра си Дуда, която е изчезнала с ешелоните на смъртта заедно с петте си деца в Треблинка. Бях малка и не можех да го проумея. Как така са ги убили, какво са извършили? А и тя много истерично изразяваше мъката си и не можеше да ми обясни. Тъкмо съм се заиграла, докато пере нещо в кухнята, и я чувам да се вайка, държейки сапуна високо над главата си. "Направиха ги на сапун, угурсузес, дезмазаладос!" ("Мръсници, нещастници!") В такива мигове се спотаявах уплашена и мирувах, докато отмине кризата. Гранмама Виктория спазваше всички еврейски празници и особено шабат. Не беше комунистка, но на стената й висеше портретчето на Сталин. Беше убедена, че той ги е спасил от лагерите на смъртта. Подготовката за шабат започваше от четвъртък. Готвеше няколко манджи, задължително агристада (сладко-кисел бял сос, гарниран с мозък или език. Или бяло месо от пиле). Изчистваше къщата, металните съдове търкаше с пепел, а когато се стъмнеше, караше или Никита, или Яшката (белогвардейци, донски казаци, които работеха при дядо ми), или в краен случай съседката Тарсито, гъркиня, да й запалят камфорката, за да си стопли манджите. Застилаше масата и чакахме падрето да си дойде.

Бащата на Вивиана - Йосиф Асса / Снимка: Личен архив на Вивиана Асса

Мостът в Средец, или както го викаха преди - Карабунар, и до днес е известен като Аврамовия мост. Кръстен е на прадядо ми. Някога на това място е имало брод, през който жителите на селището преминавали през Мандренска река. Малката, но буйна от падналите валежи река била толкова придошла, че откъснала селото от света. Тогава Аврам, "малкият човек", който снабдявал с продукти карабунарци, решава да се направи на юнак и проявява безумна смелост - да премине през дълбоката и мътна вода. Цялото село се събира на другия бряг и всички се опитват да го придумат да се откаже - буйното течение можело да залее каруцата му, да я обърне и да го удави. Но Аврам размахва камшика над уплашеното си конче, рискува живота си, но успява по много драматичен начин да премине с каруцата си през водната стихия, която го отнася повече от километър по течението. Жителите на Карабунар го посрещат като герой, всичко идват да го поздравят за храбростта му, да му стиснат ръката, да го прегърнат. От този ден започнали да наричат речния брод Аврамовия гиджит (брод), а сетне, когато прекарали мост, и до днес го знаят като Аврамовия мост. Но както споменах, той умира много млад. Сърцето на Аврам не трепва пред дълбоката река, но в гората го пресрещат разбойници. Те не само го ограбват, но и го изтезават, за да каже къде е скрил златото си. Щом е евреин, няма начин да няма тайник за жълтиците, нали разнасял стоки из околните странджански села. Казват, че след като се спасил от бандитите, той се връща вкъщи болен и много блед. Залинял и не след дълго умрял. Предполагат, че от страх му се е спукала жлъчката или е бил покосен от инфаркт.

Още

Петя Дубарова: "И цяла нощ бих гледала дървета като вилици и есенна луна..."

Петя Дубарова: "И цяла нощ бих гледала дървета като вилици и есенна луна..."

Моят Бургас. Пристанището, гарата, Морската градина, театърът, "Тройката", площадът, часовникът... Това са явките, където бургазлии се срещат и... разделят, където поумняват и... оглупяват, където се обикват и... намразват. Но най-голямото събитие в живота им, както казваше поетът Христо Фотев, е морето. То ги прави свободни. Ако те притеснят панелите, ти се надигаш и виждаш безкрая, ако множеството по улицата те задъха, можеш да се спуснеш по улея и да скочиш в хоризонта. Защото всички улици тук водят до морето. То е нещо като четвъртата стена в театъра - сцената. Затова краят на главната улица "Богориди" завършва с перила. И хората в Бургас по негласен сценарий завършват разходката си тук, почти ритуално облягат лакти и поглъщат най-красивия спектакъл - играта на морето. Това е свободата, но с нея също трябва да се внимава, защото тя е като наркотик. Свръхдозата може да те убие. Мисля, че чарът у бургазлии е точно в тази алхимия, те владеят дозата в рецептата мечти + рацио + малко цинизъм. Но по колко от всичко - не знам. То е като с плуването. Тук никой не помни кога се е научил, а като се гмурнеш, плуваш сякаш наизуст.

С мама и татко, вече пораснала / Снимка: Личен архив на авторката

По времето на сталинизма години наред четири семейства обитавахме един етаж с обща тоалетна. Мама, татко, сестра ми и аз се "ширехме" в стая и кухня. Но пък беше весело. Тъй като живеехме в самото сърце на града, къщата ни беше притегателен център за всички приятелски семейства на родителите ми. Не минаваше и вечер без гости. Затова "Константин Фотинов" №26 съвсем заслужено си беше спечелил прозвището "еврейското клубче". И сега се чудя как се побираха толкова много хора в тези няколко квадрата. Колко смях и песни, вицове и политически спорове са просмукали стените на тази кухничка. Не им беше нужен нито алкохол, нито грамофон, а сладкогласите песни се лееха от устите им "като елмази и едър маргарет", както пишеше в приказките.

Още

Спасеният от Холокоста Самуел Ардити: Израел може реално да помогне с газ на България

Самуел Ардити: Време е да се опровергаят клеветите срещу България

Няма евреин по света, който да обича да си спомня униженията по времето на нацизма. Може би затова бившите лагерници са се разприказвали чак десетилетия по-късно, и то плахо, за ужасите, които са преживели. Аз също съзнателно избягвам тази тема, освен това не съм живяла в онова време, оскърбително за всички евреи. Но в кухничката на ул. "Константин Фотинов" №26, където се "ширеше" четиричленното ни семейство, вечер и особено на шабат се събираха приятелите на родителите ми и често чувах да си разказват невероятни лагерни случки - къде с хумор, къде с огорчение, за тези преживявания. Мога да ви разкажа част от тях. Реших се на тази стъпка, защото напоследък все по-често се случва дори интелигентни и почтени хора да се опитват да неглижират това хитлеристко поведение, да оневинят палачите и да гледат с равнодушие на жертвите. А съм убедена, че дълбоко в себе си те са много състрадателни и търсещи справедливостта хора. Но вероятно не знаят това, което аз знам. Затова ето какво чух в нашата кухничка. Татко ми, Йосиф Асса, е бил последна година ученик в Търговската гимназия, когато малко преди абитуриентския му бал го мобилизират. И заедно с всички бургаски евреи го изпращат в Атия, където е бил трудовият лагер. Там отива заедно с дядо ми по майчина линия Михаел, който, както стана вече дума, е служил като кавалерист в българската армия и се е сражавал самоотвержено за отечеството ни. Но въпреки това, по силата на Закона за защита на нацията, и на неговата врата, както на вратата на всеки еврейски дом, е имало закачен надпис: "Еврейско жилище". И той, както всеки евреин, без значение възраст, пол или социално положение, е трябвало да носи на ревера си жълта еврейска значка и да спазва вечерен час - да не се мярка по улиците след 21 ч. И той, както останалите ни сънародници, е нямал право да посещава обществени места, нито кино, нито театър, дори кафенета и ресторанти, въпреки че повечето от тях са били възпитани и културни момичета и момчета и са имали потребност от изкуство. Както и да се движи по централните улици на Бургас. Всички дюкяни на евреи са били затворени, забраняват им да работят. Нямали право да пазаруват продукти, а само от определени магазини, и то в определени часове. И т.н., и т.н... Все известни неща от архивите. Но както всяка статистика, и те висят като студени цифри от определена епоха.

Още

Бохемът Христо Фотев правеше стихове дори от стъпка на плажа

Бохемът Христо Фотев правеше стихове дори от стъпка на плажа

Няма по-красиво нещо от есента в Бургас. Както казва най-бургаският поет Христо Фотев, "сезонът на легендите и чашите". Бях в родния си град и пишех дипломната си работа за Христо Фотев. Исках да я завърша с подробна анкета, като бях сигурна, че това ще бъде единственият съществен принос в това задължително упражнение. С Христо се познавахме и всеки ден той ме викаше в Клуба на дейците на културата и изкуството, или както го наричаше един друг бургаски колорит - Венко Пиперов (светла му памет), - Клуб на изкуствените дейци. В продължение на месец всеки ден се срещахме с поета, поръчвахме бутилка "Сунгурларски мискет" с една газирана вода и масата ни тутакси се отрупваше с бургаските капии, предани негови почитатели - рибари, спасители, моряци... Те го обожаваха и идваха при него като на поклонение. Анкетата, разбира се, не успях да направя. Бях на ръба да проваля и дипломната си работа, но пък научих много повече, отколкото през цялото си стерилно образование, над което се трудих години наред. В един застинал от алкохолно безвремие следобед, когато всички се бяха омаломощили да разказват истории, нахална муха кацна върху чашата на Христо. Той направи няколко вяли опита да я улови. После ме погледна и каза: "Такава носталгия изпитвам по лятото, че ми е жал дори за мухите!".

Вивиана Асса / Снимка: Личен архив

Когато ме приеха студентка, ме качиха на влака с три чанти. В едната имаше дрехи, в другата книги, в третата храна. Татко ме прегърна и каза на мама: "Ами това е, от тук нататък ще се изпращаме и посрещаме". И така стана. За мен след морето гарата е най-вълнуващото място в Бургас. Оттам идват надеждите и пак оттам си отиват. Оттам се изсипва лятото и оттам си отива. Пак тук може да се види най-хубавото нещо, на което му викат провинция. Като че ли в един-единствен миг се събира колоритът на града. И колко мило и старомодно се издига куличката с часовника отгоре. Нищо че стрелките невинаги са точни, важното е, че взаимоотношенията ни са верни. Обичам този град, защото той ми внуши чувство за Отечество и пак той ми създаде емигрантски комплекс. А комплексите са важно нещо, не е нужно да четем Фройд, за да повярваме в това. Обичам го, защото и Бургас е като онзи парфюм "Be you" - нито скъпарски, нито модерен, но с прекрасното име: "Бъди себе си".

Със съпруга си - Румен Леонидов / Снимка: Личен архив

Бях задрямала и една котка скочи на терасата. Тук храната я хвърлят, защото е топло и бързо се разваля. Не я дават дори на котките, които обикалят улиците като хъшлаци. Свекървата на дъщеря ми ме предупреди: "Не ги храни, после няма да се отървеш от тях". Но аз тайничко от всички ги глезя с шницели. И нощем те идват тихичко, на пръсти да ми правят компания. Галят се около глезените ми, искат да ги гушна, но са нащрек. Доверието си го оставят близо да кофите, за всеки случай. И тази маца с черни петънца по козината се приближава плахо. Близна ме с език, топъл и грапав като ситно ренде. Посегнах да я погаля. А тя се хвърли в клоните и увисна като клоун. Врява!!! Чирикане и много протяжното и дрезгаво мяаааууу, сякаш шницелите, които й дадох, бяха покрити с шкурка. С котките винаги трябва да се внимава. Непредвидими са. Като облачетата, които избутват с всички сили луната към нощта.

Още

Поетът Румен Леонидов: Публичната атмосфера у нас мирише лошо, вони на прашен дрешник и безнадеждност

Поетът Румен Леонидов: Публичната атмосфера у нас мирише лошо, вони на прашен дрешник и безнадеждност

Преди месец , когато се навършиха 40 години от сватбата ни с Румен, отново се замислих за внуците, които почти нищо не знаят за България, за нас, за родителите ни, за техните родители и... си поплаках, тогава излезе този текст от компютъра ми: Днес е специален ден. На 17.07.1977 година с Румен Леонидов завъртяхме по един подпис за пред хората... Инак ние си празнуваме една друга дата, където в един горещ септемврийски следобед се видяхме случайно на улица "Владимир Заимов". Движехме се в срещуположните тротоари, а по средата бдеше милиционер с палка. Но нали съм гласовита, и извиках по име състудента си от отсрещния тротоар, а той е доста късоглед и по това време от суета не си носеше очилата, и почти не можа да различи силуета ми. Аз пък недочувам от гентамицините в детската си възраст и не разбрах какво ми вика. Изкрещях му да не пресича, за да не го глобят, но той не виждаше нито милиционера, нито мен, и тръгна като куче след някакво имагинерно усещане за жена. Фуражката се засмя и го пусна да пресече неправилно широката улица. Май оттогава сме заедно, вече повече от 40 години. Милицията е виновна! Така си казвам, когато съм угнетена... А в останалите случаи на мимолетно задоволство си казвах: "Ех, та ех, как пък се навързаха в единствен миг толкова много случайности".

Още

Самуел Ардити: Няма изгледи за мир в региона

Самуел Ардити: Няма изгледи за мир в региона

Свещеният град Цфат. Видях го на шестия ден от пътуването си из Израел. Градчето се намира върху възвишенията на планината Галила. По тези места се казва, че за да стигнеш до която и да е свещена обител, трябва да положиш усилие, за да се изкачиш, за да се издигнеш до Него. Тук, върху билото на Галила, е разположен един от четирите свещени израелски града. Това са четири духовни убежища - Цфат е дух, Ерусалим е огън, Тверия - вода, Хеврон - земя. Цфат е бил религиозен център на мистичните учения в юдаизма. Твърди се, че тук е и родното място на кабалата и нумерологията. Пак тук, в Синагогата на Стария град, се пазят древните скрижали от свещената книга Тора. В квартала на художниците съвсем случайно се запознах с българи от Велико Търново, това са Ася и Михаел Катс. Като им заприказвах на български, те се шашнаха. От 13 години са в това древно градче, без да са се връщали в родината си. Наскоро Ася е имала голям успех с изложбата си в Словения. Голямото `и желание е да изложи творбите си и в България. "Първите години бяха много трудни" - спомнят си Ася и Михаел. Но за няколко години се изправят на крака и дори днес имат собствена галерия в най-хубавата и най-посещаваната от туристите част на града.

Роднини / Снимка: Личен архив на Вивиана Асса

На един от йерусалимските хълмове е разположен кварталът Ен Керем. Вечерта беше топла и братовчед ми ме заведе там. Показа ми извора, където според легендата Мария е отпила вода, преди да зачене. Днес той се казва Извора на Мириам. В Ен Керем има 11 църкви. Запътихме се към църквата на Светата Дева и на ъгъла ни посрещна странна жена с втренчен поглед и разпусната коса, сякаш излязла от картина на Салвадор Дали. И на чист български занарежда: "Аз знаех, че вие ще дойдете от България, и затова стоя тук и ви чакам". В гласа й имаше и тъга, и някаква лудост. Не знаех как да реагирам. Българката се оказа от Русе и от 33 години живее в Йерусалим. Каза, че тук се е пенсионирала като общински служител. И че е получила специална похвала от кмета на Свещения град, за особени заслуги към кметството. И най-неочаквано добави: "Ние сме българи и трябва да се представяме като работливи хора. Предайте много здраве на България от мен!". После изчезна в нощта по същия мистериозен начин, както се и яви. Сякаш беше изскочила от вълшебната кутия на някакъв среднощен факир, който е способен, както си потънал в тайните на Обетованата земя, и само за един миг да те върне пак на Балканите.

Среща с Ванга:

- Ти си убава жена! Не си курва, не си уруспия... - Сгуших се в яката на половера си, за да скрия смеха си.

- А ти защо не си кръстена? - Ами защото съм еврейка - отговорих й веднага.

- Ако, че си еврейка, трябва да почиташ еврейския закон, ама ти не вярваш и майка ти не вярва. - Вдигнах виновно рамене.

- Коя е Ребека? - Леля ми. Умряла е отдавна.

- Е, как е умряла? Душите чедо, не умират - и Ванга щипна ръката си и продължи - ей туй умира, плътта, а душите не умират. Тука в стаята в момента има много души. Има една Мария, има една Ана, ама те са много стари еврейки. Сестра ти е аптекарка, нали?

Така се бях шашардисала, че съвсем се обърках. Жачето е завършила филология, но в първите година на демократични промени беше открила малка аптека на първия етаж в къщата ни в Бургас. Но аз не зацепих и казах:

- Аааа не, сестра ми не е аптекарка. А пророчицата ми се изсмя и се обърна към д-р Наполеонов: - Она не знае какво работи сестра й... После впи поглед в мен и ми каза:

- Ти да вземеш една синя - и погледна с невиждащите си очи към небето, - синя като небето риза, и в София да я занесеш в църквата "Св. Петка" . Чу ли ме? Вашият вестник ке го четат много жени. Е-е-е-хей! (По това време "Ние, жените" беше с тираж около 200 хиляди). И удари по масата: - Айде сега със здраве и пак да дойдеш! Ти си убава жена!

Исках да я снимам и тя ми разреши, но апаратът ми засече. Беше зареден със съвсем нови батерии, чиято гаранция е пет години. Бяха напълно изтощени. Тръгнах си. Усещах нечии очи залепени за гърба ми. Бях като пронизана. Ванга ме следеше. Вече бях в предверието, обувах си обувките и излизах, когато тя отново ми извика: - И да занесеш една синя риза в църквата преди Бъдни вечер или Коледа! Чу ли!

Така завърши срещата ми с Ванга. Усещането беше смразяващо, въпреки нейната доброжелателност и моята достопочтеност. Повече не я видях. Не се обадих втори път. Сега, десетилетия по-късно преглеждам записите и осъзнавам някои нейни думи. Срещата ни се състоя през декември 1995 г. Десетина дни след нейното неясно за мен предупреждение, на връщане от предновогодишен коктейл, се хлъзнах в тъмното върху заледена локва и си строших лакътя на ръката. Слава Богу, лявата, но близо година се възстановявах. И до днес при влошаване на времето едно болезнено въртеливо езиче в костта ми шепне: "И да занесеш на Коледа или на Бъдни вечер, една сииииня като небето риза в църквата "Св. Петка". Чу ли!".

С едно от внучетата / Снимка: Личен архив

Идваше денят и аз се бях замислила за предстоящия ми полет. Пристигах тук при нещо мое, но си тръгвах у нас. При моите планини и моето море, и всичките ми думи! Погледнах нагоре, листата се размърдаха. Усмихнах му се. "Пак ще дойда! - му казах.

- Не се безпокой, няма да те изоставя, не ревнувай! Дърветата на Хана са пленяващи, но не са мои. Предстоят ни още много нощни бдения. Аз ще бъда твоята заселница... Ще ти разказвам още и още, и още... Един ден може би ще легна в клоните ти, ще те прегърна и когато стана на хумус, ще те храня, за да си още по-красиво. Но ти ще ми обещаеш, че ще подкрепяш внуците ми и ще им разкажеш всичко, с думи нежни и вълнуващи, като Шехерезада. Вивиана Асса."

Още

Ново издание на "Пътят към София" на книжния пазар

Ново издание на "Пътят към София" на книжния пазар

Още

"Жажда", или колко сложна може да бъде връзката между майка и дъщеря (ОТКЪС)

"Жажда", или колко сложна може да бъде връзката между майка и дъщеря (ОТКЪС)

Още

"География на мъдростта" или Експрес "Сократ"

"География на мъдростта" или Експрес "Сократ"

Още

"Втора градска" - размисъл за човешкия живот и как да го "санираме" (ОТКЪС)

"Втора градска" - размисъл за човешкия живот и как да го "санираме" (ОТКЪС)

Коментирай 0

1/1

Колаж: Петя Александрова, Dir.bg

Вивиана на 4 / Снимка: Личен архив

Вивиана на 4 / Снимка: Личен архив

Вивиана Асса / Снимка: Личен архив

Вивиана Асса / Снимка: Личен архив

Снимка: Личен архив

Наследниците / Снимка: Личен архив

С едно от внучетата / Снимка: Личен архив

Със съпруга си - Румен Леонидов / Снимка: Личен архив

С родителите и сестра си на разходка в Морската градина / Снимка: Личен архив

Семейна разходка в Морската градина на Бургас / Снимка: Личен архив на авторката

Семеен портрет от родовия албум / Снимка: Вивиана Асса

Роднини / Снимка: Личен архив на Вивиана Асса

Родителите на Вивиана Асса / Снимка: Личен архив

Някога преди, назад във времето... Снимка от родовия албум / Личен архив на Вивиана Асса

Някога преди, назад към корените на рода / Снимка: Личен архив на Вивиана Асса

Някога преди, към корените на рода - сем. Кордова - пра-прабаба и дядо на Вивиана Асса / Личен архив

Бащата на Вивиана - Йосиф Асса / Снимка: Личен архив на Вивиана Асса

С мама и татко, вече пораснала / Снимка: Личен архив на авторката

Календар

Препоръчваме ви

Кой, как и защо се смее? (ОТКЪС)

"Тайната на хумора. Кой, как и защо се смее" на Ноел Каръл излезе в издателство"Колибри"

"Вазов е нашият бряг и нашата безкрайност" - Столична библиотека с уникални издания

"Вазов ще живее, докато има българско слънце, български дух, докато има почтеност и достойнство на земята", с тези думи Здравка Евтимова откри изложбата на библиотеката, включваща безценни екземпляри

Роулинг, Рушди, Чомски и още 150 интелектуалци: Свободата на словото е под заплаха

Писатели, интелектуалци, журналисти са подписали отвореното писмо, в което предупреждават за заплаха от "ограничаване на дебата"

Произведения на Иван Вазов, съхранявани 150 години, показва БАН

В 18.00 часа на Голямата сцена в Народния театър ще се състои тържествена церемония, на която ще станат известни имената на номинираните и на носителя на новоучредената награда за духовен принос на името на Вазов

Татяна Лолова представи своите "Дневници и делници" на открито

Любимата актриса на поколения българи чете подбрани откъси от своите дневници, писани в продължение на 50 години