БЪЛГАРСКА ПАМЕТ
Спомените на един разстрелян мавзолей
Разрушиха го за толкова дни, за колкото е бил построен
Автор : / 22330 Прочита 150 Коментара
15 май 1992 г. Рок концерт до арт опакования мавзолей (Снимка: Иван ГРИГОРОВ)
Помните ли масивната сграда в сърцето на София, която всички наричахме Мавзолея? Днес се навършват 22 години от нейното разрушаване. Тогава мнозина ликуваха, че рухва един символ на комунистическата власт в България, и възприеха взривяването на сградата като някакво възмездие над тоталитарния режим.
Днес, 22 години по-късно, все повече стават хората, които съжаляват, че тази сграда не е била запазена, за да бъде използвана за нещо полезно за хората.
В зората на демокрацията (Снимка: Иван ГРИГОРОВ)
Албанците, например, взеха разумното решение, мавзолеят на Енвер Ходжа в Тирана да бъде превърнат в център за обучение и младежка култура. Пространството от 17 000 квадратни метра ще бъде използвано за 18 зали за обучение и промоция на Ай Ти, роботика и дизайн. Една трета от сградата пък ще бъде давана под наем за културни събития, за да се получават приходи от нея.
У нас, в хода на времето, на "злокобното" място на Мавзолея не бе построено нищо достойно, или красиво, което да заличи спомените и да създаде там една нова и позитивна пространствена реалност.
А бившият Мавзолей пазеше много спомени. Камерата на фотографите ги е запечатила във фотоси, и днес можем да си ги припомним така, както още живеят в спомените на по-възрастното поколение българи.
Малко история: Мавзолеят на Георги Димитров е построен през 1949 г., веднага след смъртта на Георги Димитров. Архитекти на сградата са Георги Овчаров, Рачо Рибаров и Иван Данчов. Изграждането е скоростно - в рамките на 6 дни. Така възниква комунистическият символ в центъра на столицата ни.
1974 г. Манифестация по случай 30 години от 9 септември (Снимка: Иван ГРИГОРОВ)
Тази сграда, обаче, бе не само обител на балсамираното тяло на Георги Димитров, героя от Лайпцигския процес - Мавзолеят бе ням свидетел на всички големи събития в по-новата история на българския народ: като се започне от манифестациите и парадите по времето на соца, та се стигне до протестните шествия от времето на "избухналата" демокрация.
Операцията по взривяването е ръководено лично от тогавашния вицепремиер Евгений Бакърджиев. До него е и премиерът Иван Костов. Те с притаен дъх и нескрита гордост наблюдават детонацията от покрива на Държавния архив. "Да, ама не!", както би казал покойният Бочаров. Сградата не искаше да рухне така - от раз, за да предизвика онзи екстаз, който очакваха екзалтираните привърженици на събарянето й. Мавзолеят се съпротивляваше като жив човек на публичния си разстрел, в който едни други "герои на новото време" самоотвержено искаха да блеснат "исторически", като нейните палачи.
1993 г. Без коментар... (Снимка: Иван ГРИГОРОВ)
6 октомври 1993 г. Палатков лагер на БЗНС (Снимка: Иван ГРИГОРОВ)
Тези организатори на заклеймяващото миналото ни публично събитие, обаче, не очакваха и не можеха да повярват на очите си, че предварително изчисленият от експерти взрив не успя да пребори масивното "тяло" на сградата. Сякаш някакъв дух отвътре искаше да се надсмее над усилията им. Това накара много езотерици да отворят темата за подземията отдолу, за духовете на погребаните там и прочее мистики и загадки, които витаят в публичното пространство и до днес.
15 май 1992 г. "Сбогом мавзолей!" (Снимка: Иван ГРИГОРОВ)
Мавзолеят показа достойнство, което замисли мнозина и зададе въпроса: Защо го събаряме? Този въпрос имаше не толкова политически, колкото културологичен смисъл. И днес все повече се коментира именно тази тема в културните среди - за какво можехме и вече не можем да използваме тази сграда? Не трябваше ли тя просто да смени своето предназначение? Защото, освен символ на един неуспял комунистически строй, Мавзолеят беше и символ на живота на няколко поколения достойни трудови българи.
Тези хора се бяха трудили и изграждали една държава, вярвайки в смисъла на своя труд за бъдещето на своята родина. Те минаваха с медалите и значките за признанието на своя труд долу, в ниското на площада, докато Тодор Живков традиционно им помахваше отгоре, приветствайки манифестациите. И колкото и наивно да звучи това днес, за онези хора - дефилиращите долу в ниското, да минат покрай Мавзолея и да бъдат приветствани за труда си, бе някакво удовлетворение за тях. Е, да - днес изглежда наивност, някаква глупава вяра в химери, но както е казал създателят на българската държава, "Няма една истина за всички времена!"
На 21-ви август 1999-та година първият взрив оглушава софийските улици. Мавзолеят на Георги Димитров устоява на 2 детонации. След първия неуспешен опит да бъде взривен с 300 килограма взрив, сградата само се накланя. Телевизионните екипи, които снимат събитието на 21-ви, се чудят какво да правят - ще има ли следващ опит?
Едва на 27 август, след 6 дни - толкова, за колкото е построен, Мавзолеят най-накрая е напълно разрушен. Коства много време и да бъдат разчистени отломките му. По-късно във времето, за "освободеното" от него място имаше десетки проекти, и десетки арт измислици се опитваха да го заместят с нова символика, но всеки такъв опит, в една или друга степен, се оказваше напълно безуспешен.
Сбъдна ли се идеята на Бакърджиев, който аргументира събарянето на Мавзолея с думите: "Повечето неща, които ни разделят в тази държава, трябва вече да не ни пречат"? С днешна дата възниква резонно въпросът: "Е, обединихме ли се, като съборихме Мавзолея?!"
17 септември 1991 г. Предизборен митинг на БСП (Снимка: Иван ГРИГОРОВ)
8 април 1991 г. Митинг на СДС (Снимка: Иван ГРИГОРОВ)
6 октомври 1993 г. Палатков лагер на БЗНС (Снимка: Иван ГРИГОРОВ)
Унищожената сграда не ни помогна не само да се обединим, но и да забравим. А събарянето на сградата, вместо тържествено, остана в спомените ни като гротеска. Всъщност, каквото е и настоящето ни. Въпросът е, ще си вземем ли поука?
Еми МАРИЯНСКА
;void(0);){kind=link}
;void(0);){kind=link}