Въведете дума или фраза за търсене и натиснете Enter

Преходът: На море с москвич и щайга домати или какво помня от първите осем години

ПоДИР 30 години...

Преходът: На море с москвич и щайга домати или какво помня от първите осем години

В рубриката "ПоДИР 30 години..." ви представяме поредица от авторски материали, посветени на 30-годишнината от Десети ноември 1989-а

Септември 1989 г. Инцидент с москвич на Лъвов мост (Снимка: Иван Григоров, Dir.bg)

Какви чувства навява у нас, българите, датата Десети ноември 1989-а година? Удовлетвореност, разочарование, или носталгия по миналото преди нея? Самочувствието, че сме равноправни европейци, или комплексите, че продължаваме да бъдем "бедните роднини" на Европа и света? Рухна ли реално Желязната завеса, или ни стига, че свободното пътуване ни прави "равни" с цивилизования свят? Способни ли сме да излезем от летаргията на дългия си Преход и с нови сили да започнем отначало?

В своята рубрика "ПоДИР 30 години..." Dir.bg ви предлага поредица от авторски материали, посветени на 30-годишнината от Десети ноември 1989-а година.

Приземяване, 2 октомври 1990 г. Снимка: Иван Григоров, Dir.bg

Този текст е част от четвъртия годишен сборник на сп. "dВерсия". Той е озаглавен "Времето е наше?" и е посветен на случилото се в България през изминалите 30 години. Можете да го свалите в дигитален вариант от тук. Книгата съдържа лични истории и критически анализи за прехода, както и нужните погледи към бъдещето. Сборникът ще бъде представен на 16 октомври, от 18:30, в Студентския дом на пл. "Народно събрание". Преди събитието три от текстовете в книгата ще представим в Dir.bg.

На море с москвич и щайга домати или какво помня от първите осем години

Моите 1990-те са по-кратки. Родил съм се в ямболската болница в твърде студения януари на 1992 г. Така го помнят родителите ми. Моите спомени започват от около средата на десетилетието. Те са изцяло цветни. С изключение на най-първата ми снимка. Баща ми държи вързопчето пелени, из които трябва да съм и аз, между нас са майка ми и баба ми, отзад е Москвича му, спрян до родилното отделение на болницата. Следват голите ми снимки върху червени и жълти ледики или губери, бледорозовата блуза на майка ми, лилаво червило, тежки сенки, татко със зелено-кафява жилетка, странен абажур, плетена поставка за вестници, нафтова печка, стилен тапет с големи макове.

И подплашените погледи на родителите ми пред обектива на професионалния фотограф. Да те снимат е било все още специален момент.

Снимка: Константин Мравов

Още

Дежавю от паралелен свят: Вижте София някога, но от същия ъгъл

Дежавю от паралелен свят: Вижте София някога, но от същия ъгъл

На кръщенето ми през юни 1993 г. в църквата на Кабиленския манастир е било препълнено. И тежко горещо - вижда се от потните чела на мъжете с широки бели ризи с къси ръкави, пристегнати от тънки черни кожени колани, и изнервени погледи. Имало е петнайсетина кръщавки него ден - без да е било от днешните патриотични кампании за масови кръщенета. Не мисля, че тогава всички са пристъпвали към това тайнство заради вярата. Вероятно просто суеверно са следвали църковната (умишлено не казвам 31 православна) мода. Но и вярвам, че от всички възможни моди, тази е най-позитивната, да ме простят либерали и атеисти. Нищо чудно повечето от тези стотици души в манастирския двор него ден за първи път да са посетили православен храм. И тогава, и днес за средностатистическия човек е добре да се вярва в Господ, но не и да се "прекалява".

"Набожните" бяха на крачка от сектите. Хороскопи, екстрасенси, врачки и езически ритуали не са в противоречие с Христовата вяра. Общо взето, това следвахме.

Сектите бяха сред най-големите заплахи в детството ми през втората половина на 1990-те. Ако ме примамят от някоя секта, ще ме зомбират и ще ме накарат да се отрека от семейството си и да си дам всички пари на сектантите. Може и да ме накарат да ходя по апартаментите да набират последователи или да се самоубия, както едно момче, скочило от покрива на съседния блок. Видях одеало със стърчащи от него крака с чорапи една сутрин, докато ме водеха на училище в първи клас. Момчето било в секта. Секти бяха онези групи хора, които говорят за Бог, но не ходят на църква, а по разни зали, които наричат църкви. Още не знам откъде е тръгнал този страх от протестантските църкви. Дали е обикновеното плашене от непознатото? Нима православната ни църква да беше особено позната и почитана? Възможно е и да се свързват с немалкото религиозни култове, нароени през 20 век в САЩ, някои от които водени от психопати и завършили доста кърваво.

Другите заплахи бяха отвличанията на деца, боцкащите се по пейките и запуснатите сгради, бонбоните с наркотик, свастиките по стените. За мутри не си спомням така ясно, може би шансът да им пресека пътя е бил по-малък.

Скинари в София, 1994 г. Снимка: Иван Григоров, Dir.bg

Четях Вис-2 на много от витрините и автомобилите, но доста по-късно разбрах какво е. Снимката на Съвестин с червеното балонче и миловидния поглед по вестниците ми се е отпечатала и в паметта. Той беше едно от отвлечените и неоткрити деца през тези криви години. Спринцовката беше символ на наркоманията, не на здравеопазването. Първата ми среща с наркомани беше едно лято в Созопол. Странно облечени и шумни хора, единият със зелен гребен вместо коса, кожени остатъци от дрехи, мокреха се в шадраван, ядяха череши. Може да са били пънкари, може рейвъри, може куиъри, може и да са се боцкали преди водното представление. Хората говореха, че са наркомани и да не се доближаваме. Остана ми като смущаващ спомен.

Снимка: Константин Мравов

До Созопол ходехме на еднодневна разходка при двуседмичните ни почивки в Черноморец. Отсядахме при далечни роднини, имаха в двора си стаи за летовници. Пътувахме с ръбестия, бледожълт Москвич на татко, с щайги с домати, краставици, чушки, тиквички, патладжани, праскови, дини, пъпеши и прочие в багажника. Гледка-кошмар за ърбъните с шалчета, израснали около Св. Седмочисленици, и вероятно постсоц балканска екзотика за хипстърите. Майка ми готвеше в квартирата, ресторантите бяха лукс за нас, но все пак понякога сядахме на по цаца с картофки. На заведенията с пластмасови маси и столове, сигурно и без покривки.

Чувствах ги като специални моменти. Между тях бяха караниците за пари. Тези скандали бяха не само на морето, а и във всекидневието, и още имам някаква лека травма от тях. Все нямаше пари, все едвам се "връзваха двата края", все бяхме пред "просешка тояга". Може би това е най-лошият спомен от ранното ми детство. Майка ми и баща ми бяха мрачни и изнервени след работа. Едва сега отчитам колко страхотни и спокойни са днес, макар че, ако ги попиташ, пак ще се оплачат. Татко няколко пъти сменяше работа и на моменти нямаше такава. "Приватизация" се споменаваше често и навсякъде, не знаех какво е, но го свързвах с безпаричието и ограниченията ни. Съвсем не помня един от символите на прехода, "Виденовата зима". Говореше се за Жан Виденов, някакви проблеми за възрастни, но не свързвам зимата на 1997 г. с глад и сивота. Предполагам, че това е защото по-голямата част от хранителните ни продукти идваше от селския труд на бабите и дядовците ми. Само хляб се купуваше от бакалията, другото идваше от селата. Макар хиперинфлацията да оказва влияние върху всички сфери на производството, малките частни стопанства могат да съществуват и в почти затворен цикъл. Единственият външен физически ресурс беше бензинът. А той идваше от металните туби, които татко често разнасяше... Друго не знам.

Снимка: Георги Бонев

Още

За родните курорти в минало несвършено време: Алчни сме, ненаситни сме!

За родните курорти в минало несвършено време: Алчни сме, ненаситни сме!

Връщам се още малко до Черноморието. Буквално никога не съм разбирал защо родителите ми го наричаха почивка, след като за мен беше жежка, безкрайна скука, винаги завършваща с повръщане, разстройство и кафяви прахчета за успокоение на стомаха. За майка ми и баща ми почивката беше готвене, пране, парични отчаяния, спорове, ходене до пощата, за да телефонират как са нещата с бабите и дядовците. Нямах търпение да свърши тази почивка, да ми мине задължителното повръщане и да ме пратят на село. Там се чувствах най-добре. Майка ми и баща ми и сега обичат морето, аз още не. Денем плажувахме, а вечер ме водеха на детските площадки по хотелите и ресторантите. Чакаха ме по пейките с другите родители, които не са клиенти. Морето беше връзката ни с чуждестранното, непознатото. Една вечер за първи път видях червен лазер-играчка (после станаха доста популярни). Тогава още не знаехме каква е тази червена бягаща точка, а хората наблизо говореха, че са някакви топчета, "нещо руско".

През 1998 г. за един ден се случиха два катаклизма. Сутринта в морето видяхме хобот, излизащ от облаците и вършеещ из водата. Помня този воден смерч като почти апокалиптично явление за детската ми психика. Следобед се заговори, че Тодор Живков е починал. Само се говореше, а майка ми допусна, че може да е фалшива новина. Ако в началото на тези дълги 1990-те хората все още са вярвали на екрана (мистификацията на Ку-Ку с аварията в АЕЦ "Козлодуй", например) и печата, то в края им вече бил налице здравословният скептицизъм. Взехме вестник "Труд" или "24 часа" на следващия ден, помня (може и да е измамен спомен, трябва да се провери) първата му страница с две чела.

Отгоре беше новината за деноминацията на лева, нещо от сорта на "Догодина махаме трите нули", а отдолу - "Живков си отиде". И през 1989 г., и през 1998 г. хората не вярват, че Живков си е отишъл. Не мога да забравя и цъкането по "западните коли".

Отидем ли на море, задължително се чудеха как хората са се напълнили с пари и си купили западни автомобили (пък макар и на старо, 10-20-годишни бракми). Вероятно са на бизнесмени, така отсъждаха. Бизнесмен идваше с негативна конотация. Срамувах се от Москвича ни с ръждата на задния калник, без дистанционно и аларма и с радио, което не ми позволяваха да пускам, защото щял да се изтощи акумулаторът. Още не съм сигурен дали наистина акумулаторът се изтощаваше или просто родителите ми не обичаха шума.

XXI век (Снимка: Иван Григоров, Dir.bg)

Все пак имахме приятна колекция от касетки. Предимно евроденс, диско и поп компилации, пиратски. Израснах с Бони М, Диджей Бобо, Модърн Токин, Куин, а малко по-късно ме срещнаха и с Бийтълс, Юрая Хийп, Дийп Пърпъл. Всичко това не предотврати рап периода ми, но той не трая дълго.

Чалга никога не се е слушало вкъщи и може би точно затова днес не съм толкова крайно критичен към тази култура като източник на всичко зло, за разлика от бивши чалгари, които днес се изявяват като дълбоки авангардни културтрегери.

Двукасетъчният ни черен Интернационал беше без съмнение любимата ми вещ от детството. Въпреки многогодишното ми насилие върху него, той и днес работи.

Обожавах да чета и препрочитам списание Мики Маус.

Освен чудесните комикси и разнообразните знания, първо от страниците му научих за МакДоналдс, Дисниленд, Нестле Крънч... Шарените реклами за МакДоналдс ме изкушаваха по особен начин - не с фалшиво изглеждащите бургери, а с играчките в детските менюта. Онова желание да притежаваш дадената вещ не заради самата нея, а заради марката, защото е от МакДоналдс, нещо за мен съвременно, ново и желано. Така този символ на капитализма и глобализацията ме спечели. В Ямбол нямаше ресторант от тази верига, но когато майка ми и баща ми ходеха до по-голям град, се чувстваха длъжни да ми носят детското меню. Не заради храната, само картофките ядях, а заради играчката, опаковката... Дори салфетките пазех като ценен артефакт.

Септември 1989 г. Инцидент с москвич на Лъвов мост (Снимка: Иван Григоров, Dir.bg)

Още

Минало несвършено: 140 години нашата полиция ни пази

Минало несвършено: 140 години нашата полиция ни пази

Сред салфетки, ароматни картинки (децата на 90-те трябва да си ги спомнят - разменяхме си ухаещи листи от тефтерчета или ги оставяхме като подарък в лексиконите), стикери от дъвки, рекламни дипляни, имах и една изрезка от местен вестник. Пишеше за интернет страници и електронни пощи, как това било нужно за бизнеса, с разни неясни, но вълнуващи технически означения като http://, www., символът @ и т.н. В Мики Маус също започваха да се появяват такива www-неща. По гаражите с видеоигри по-отраканите батковци сядаха и на новите компютри. На запад dot com балонът вече се е издувал до пръсване, докато у мен тепърва се надигаше компютърната страст. Но в нашия свят домашни компютри имаха само програмистите, а за мен това беше скъпа и далечна мечта. Осъществи се след петилетка. А за Y2K проблема помня единствено новините в навечерието на 2000-ната година. Излъчиха кадри от информационен център, в който премиерът Костов щял да прекара вечерта с компютърни експерти, следящи за проблеми. Много по-късно разбрах за какъв проблем са се тревожили, а нея вечер аз се разтревожих как може да има хора, които не са със семействата си в новогодишната нощ. И тъкмо в тази специална нощ преди новия век.

Снимка: Константин Мравов

Връщам се няколко месеца, до лятото на 1999 г., което свързвам с поне четири неща. Слънчевото затъмнение, за което тръпнех. Не ми купиха рекламираните черни очила, с които можело да се гледа слънцето, а дядо ми опуши на огън едно парче стъкло и гледах през него. Бях разочарован, тогава още не знаехме за късогледството ми. През това лято най-после ми позволиха да нося простичкия ни семеен фотоапарат Skina и на село, като вече по-голям и отговорен. Дотогава с него се снимаше само с повод, на морето, при някаква специална разходка, пред нацъфтелите мушката на терасата и т.н. Страховете не бяха, че ще повредя апарата, а че ще изснимам филмите по-бързо, отколкото можехме да си позволим да купуваме. Това беше проблемът.

Трябваше да се "пази лента за морето".

Снимка: Константин Мравов

Татко купи едно бижу. Така представи малкия черен телевизор Самсунг, с дистанционно и телетекст. После се оказа, че няма телетекст, но нищо. Преместихме дотогавашния ни обемен телевизор Велико Търново в спалнята, а в хола инсталирахме корейското бижу. "Кристално ясната картина" от магазина не изгря и вкъщи със стайната антена, което си дойде като идеален повод за дядо да разкритикува новия телевизор и ненужния харч. Велико Търново-то си работеше с антената, монтирана на терасата.

Младите да си блъскат главите с новите недоизкусурени технологии, а старите си карат с изпитаното работещо.

Така бяхме за известно време. Един следобед през юли (още е 1999 г.), когато баба ми и дядо ми бяха на безопасно разстояние на село, майка ми ме грабна и отидохме да поръчваме кабелна телевизия. Дотогава не даваха - скъпо е, детето ще прекарва много време пред екрана, Канал 1 и Ефир 2 не са ли достатъчни, ще трябва да се пробиват стените за кабела... Отидохме в гаражен офис, върнахме се с техници, пробиха стените, инфотейнмънт чудото на петдесетте канала влезе у дома. За да излизам по-трудно от там. И за да дам почивка на Интернационала и да се захвана със записи и презаписи на видеокасети с клипове от телевизия MM. А майка ми и баба ми бързо научиха по кои канали са препоръчаните латиноамерикански сериали.

Снимка: Константин Мравов

Него лято се готвех за първи клас. Страхувах се, че ще ми е трудно, а не беше. Имам доста снимки от първия учебен ден, пет или шест. Баба ми и дядо ми се преместиха да живеят в една гарсониера, за да дадат въздух на мен, майка ми и баща ми, да имам най-после нещо като своя стая. Но всеки следобед един от тях идваше да ме посреща от училище, да помага с домашните, да се грижи за възпитанието. Така, с навлизането в новия век, патриархалният модел на съжителството ни през 1990-те бе прекратен. Двете семейства сме заживели заедно заради икономии през онази студена зима на 1992 г., после родителите ми решили да поостанат още. Петима души от три поколения в 65 кв.м. Поне не е панелка.

Колкото по-малък е човек, толкова по-бавно тече времето. После започва да свисти и не можеш да го яхнеш, само го гониш. Доста скучаех като дете, не ми достигаха заниманията, помня го ясно. Животът (ми) беше спокоен. Често се говореше за криза, за приватизация, за капиталисти, за инфлация, но не съм ги усещал пряко, а само като някакви разговори на възрастните и поводи за техни оплаквания. Не съм имал база за сравнение и съм вярвал, че повечето семейства са като нашето. Със съветски автомобил, със скандали за пари, нафтова печка и ходене на ресторант само по важен повод. Защитен в семейната си среда от нестабилния свят навън, вихрушката на прехода ме е пощадила.

Автор: Денислав Стойчев

Коментирай 74

1/1

Септември 1989 г. Инцидент с москвич на Лъвов мост (Снимка: Иван Григоров, Dir.bg)

Септември 1989 г. Инцидент с москвич на Лъвов мост (Снимка: Иван Григоров, Dir.bg)

XXI век (Снимка: Иван Григоров, Dir.bg)

Скинари в София, 1994 г. Снимка: Иван Григоров, Dir.bg

Снимка: Константин Мравов

Снимка: Константин Мравов

Снимка: Константин Мравов

Снимка: Константин Мравов

Снимка: Георги Бонев

Снимка: Константин Мравов

Приземяване, 2 октомври 1990 г. Снимка: Иван Григоров, Dir.bg

Календар

Препоръчваме ви

ПоДИР 30 години: Show Must Go On

Рухна ли реално Желязната завеса, или ни стига, че свободното пътуване ни прави "равни" с цивилизования свят?

ПоДИР 30 години: Кратки, преход(н)и

Способни ли сме да излезем от летаргията на дългия си Преход и с нови сили да започнем отначало?

Престъплението спрямо българския цирк - не палежа, а липсата на нов

36 години от опожаряването на Софийския държавен цирк

Три дни продължава освещаването на храм-паметник "Свети Александър Невски" преди 95 години

Имало е предложения катедралният храм да бъде построен в Търново, като стара столица на България, или на връх Св. Никола в Шипченския Балкан

Истината за Съединението: Лични спомени и преживелици

"Минутата беше трогателна, възторгът беше неописуем, макар че предстояха минути с пълна неизвестност..."