ВЕЛИКИТЕ ЕВРОПЕЙЦИ
В некролога му написали, че бил "неясен теоретик"
20 години от смъртта на автора на термина "деконструкция" Жак Дерида
Автор : / 8886 Прочита 3 Коментара
Жак Дерида в Париж на 12 септември 1997 г. / Снимка: Louis MONIER/Gamma-Rapho via Getty Images
Смятат го за най-известния философ на ХХ век. Освен многото му заслуги, има една формална причина за това - той е автор на термина "деконструкция", около чието тълкуване и до днес се водят ожесточени философски спорове. Думата е френска и той е французин - Жак Ели Дерида.
Какво е неговото определение за термина: "Думата "деконструкция" вече съществуваше във френския език, но рядко се използваше. С нея си послужих най-напред, за да преведа две думи, едната на Хайдегер, който говореше за "деструкция", и другата на Фройд, който говореше за "дисоциация". Но естествено твърде бързо се опитах да изтъкна в какъв смисъл тази дума, това което наричах "деконструкция", не бе просто Хайдегеров, или Фройдов термин. Посветих немалко трудове, за да посоча дълга си към Фройд, към Хайдегер и известната инфлексия на това, което нарекох "деконструкция".
Дерида симпатично си признава: "И тъй, не мога да обясня какво представлява деконструкцията за мен, без да реконтекстуализирам нещата". Уточнява, че деконструкцията за него е опозиция на структурализма. "Именно през 60-те години деконструкцията почна да се конституира като... не бих я нарекъл "антиструктуралистка", но във всеки случай разграничена от структурализма и оспорваща властта на езика", казва философът.
Портретна сесия на Жак Дерида през януари 1988 г. / Снимка: Ulf Andersen/Getty Images
Дерида оспорва "властта на лингвистиката", или на т.нар. "логоцентризъм". Той открито изразява несъгласието си с онези, които намират деконструкцията за мислене, за което съществува единствено езикът, а не действителността. За някои това ще прозвучи неразбираемо, но както се казва, философията не е за всеки. Дерида ни обърква още повече, когато нарича деконструкцията "нищо". Казва, че тя не е нито дисциплина, нито метод. Не е и техника. Тогава, какво е? - пита се обикновеният човек. Дерида отговаря така:
"Ако искам да дам икономично, елиптично описание на деконструкцията, бих казал, че тя представлява мислене за произхода и за границите на въпроса: "какво е?...", въпрос, който властва в цялата история на философията. Всеки път, когато се опитваме да мислим "какво е?" Деконструкцията за него е "питане" за всичко онова, "което е повече от питане", т.е. отива отвъд въпроса и въпросите. Стига чак до смущаващия въпрос "Какво"си ти?".
Портретна сесия на Жак Дерида през януари 1988 г. / Снимка: Ulf Andersen/Getty Images
Жак Дерида посети България през 2001 година и бе удостоен с титлата Доктор хонорис кауза на философските науки от Софийския университет. Той участва на международна конференция в София, чиято тематика бе в областта на политиката - темата бе "Чудовищният дискурс. Балканите и Европа - деконструкция на политиката".
Дерида е роден прзе 1930 година в Алжир и е не само философ, но и писател, литературен, културен и политически теоретик с огромно влияние върху философията и литературната критика, изобщо - концептуалист в цялата интелектуална сфера.
Както вече казахме, става известен като създател на критическия подход или методология във философията, наречен деконструкция. Идеята му за деконструкцията оказва голямо влияние върху цялата европейска философия, върху литературната теория, хуманитарните специалности и различни сфери на изкуството, включително архитектурата, историята и правото на 20 век.
Мнозина признават, че е много интересен, но "много труден за четене". Дерида сякаш мисли на глас и ни кара да пътешестваме в света на въпросите заедно с него по един неповторим начин. Докато го прави, откровено изпада в нещо като самоотричане, търсейки пътеки към отговорите. Но тъкмо в това се състои и чарът му да убеждава с доводите си, "докато се лута" (б.а. шеговита забележка на негов опонент).
Малко по-подробно за него: Жак Дерида е роден на 15 юли 1930 година в едноименната столица на Алжир. По онова време държавата е колония на Франция. Жак е третото от петте деца на еврейско семейство с френско гражданство. Семейството живее в квартала Ел-Биар и като повечето евреи се страхува от алжирските административни власти, които през 40-те години на миналия век прилагат антисемитски квоти, наложени от правителството на Виши. Дерида се чувства потиснат в училище и нерядко бяга от час. След края на Втората световна война, през 1948-а се записва в подготвителния клас на лицея "Луи-льо-Гранд" в Париж и е приет в Екол Нормал Сюпериор за учебната 1951-1952 година.
В новата си учебна среда Жак Дерида завързва добри приятелства с Луи Алтюсер и преподавателя си Мишел Фуко. Завършва философската си степен и защитава и дисертация. Получава стипендия да учи в Харвардския университет, а през юни 1957 година се жени за Маргарит Окутюриер в Бостън.
След обявяването на алжирската независимост през 60-те години на миналия век, заедно с много други хора - "чужденци от местен произход", се премества да живее във Франция. Преподава в Сорбоната. През 1963 година се ражда първото му дете - синът му Пиер. По същото време философът придобива и световна известност - с лекция в университета "Джонс Хопкинс", озаглавена "Структура, знак и игра в дискурсът на хуманитарните науки", отпечатана по-късно в книгата "Писмеността и различието".
Следващият му голям успех отново съвпада с раждането на дете - вторият син на философа се появява на бял свят ведно с издаването на споменатата по-горе книга, и на още две след нея - "Гласът и феноменът" (La Voix et la phénomène) и "За граматологията" (De la grammatologie). Последната затвърждава името на Дерида като философ от световно значение.
По онова време Дерида се запознава с белгийския литературовед Пол де Ман и двамата ще си сътрудничат през 70-те и 80-те години на 20 век. В началото на 1970-а години Дерида изнася лекции в Йейлския университет в САЩ, а по-късно и в Калифорнийския. Академичната общност се отнася нееднозначно към идеите му, но изпитва респект към личността му.
Още в началото споменахме, че терминът на Дерида "деконструкция" е предмет на оживени спорове относно квалификацията на термина. Днес по-често за деконструкцията се говори като за анализ. Самият Дерида веднъж го нарича "изпитание на невъзможното". Де факто, философът отказва да обобщи в една дефиниция термина.
Стига дотам, че го употребява и в смисъл на справедливост, любов и други нравствени категории. Според някои, целта му е да даде свобода на тълкуване, както и широта на възможностите, провокирани от въпроса "Какво е?".
Дерида се опитва да "подкопае" западното традиционно мислене, но всъщност - отбелязват други философи, "като използва досегашните принципи на мислене". Тук е "засечката", на която почти никой не може да отговори с логически аргументи. Но повечето философи се обединяват в едно - че деконструкцията най-общо оспорва всички от основните положения на структурализма - връзките между означаващо и означаемо, границите с езика, разликите между мислене и език и език и писменост; метафизиката на същността и присъствието. За Дерида метафизиката е предразсъдък.
Какво има предвид философът, обсъждайки връзките между понятията език, реч и писменост: За Сосюр напр., писмеността е вторична, речта - първична (т.е. тя съдържа същността на езика). Дерида оспорва това твърдение. За него писмеността не е вторична и днес мнозина, виждайки развоя й чрез чатове, форуми и прочее новости на съвремието ни, намират този развой за потвърждение на теорията му.
Дерида поставя граници на дискурса. Пример: Ако един лекар не може да определи болестта на пациента в границите на медицинския й дискурс, и излезе от него, за да дава други (неподходящи) определения на въпросната болест, то тогава разговорът между доктор и пациент напълно ще излезе от предмета си и дори би се стигнало до смехотворен резултат. В някои случаи - и плачевен. Един философ дава експресивен пример, че излизането то дискурса би заприличало на това, кожен обрив да бъде представен като произведение на изобразителното изкуство. Неуместно, наистина.
Изводите: Не бива критерии от сферата на изкуството да се прехвърлят в сферата на медицината, и обратно. Дерида смята, че областите на знанието слагат нужната граница на онова, което би било валидно да се каже. Смисълът и истината в дадена дисциплина ограничават понятията, но истината за Дерида не е абсолютна. Винаги има ниво на знание, което е предмет на промени. Както в медицината, така и в други области. В дадения пример, лекарят ще предпише лекарство, съобразно нивото си на знание, което пак подчертаваме, според Дерида не е абсолютно, но слава Богу - подлежи на промяна.
От философска гледна точка, всички тези разсъждения са зависими от нашите западни идеи за научна рационалност и обективност. Западната медицина представя себе си като наука, коренно противоположна на магията. Но това би било спорно от нечия друга, не западноевропейска гледна точка. Деконструкцията разкрива скритите предпоставки и допуска, че няма "чисто знание", което да е извън обществото, културата или езика.
Дерида казва, че всички системи на вярвания, макар и да изглеждат рационални, подлежат на критика. И си признава, че "колкото повече една позиция има склонност да представя себе си като "нормална" и "естествена", толкова по-непреодолимо е желанието му да я деконструира".
Дерида ни кара да поразсъждаваме, защо мислим за нещата в рамките на онова, което те както се изразяваме - "наистина означават". Това за него е нещо като "навик на мислене", който вече сме възприели за естествен. Сякаш не виждаме алтернатива. Дерида има амбицията да разруши този навик на мислене, смята го за илюзорно вярване в сигурността и смисъла, което често няма никакви основания в реалността.
Според него причината е, че структурализмът променя разбирането на хората за това, откъде идват значенията. Според Дерида това са митове, на които традиционно робуваме. И посочва един от тези митове - че нещата са смислено значими, преди да ги облечем в думи. Но това не е така, твърди философът, и май е абсолютно прав. Дерида ни казва, как езикът, използван в определени области, едновременно създава необходимия смисъл, който науката обявява за истинен, и в същото време някак "замаскирва" начините, чрез които създава този смисъл.
Именно това той нарича "метафизика на присъствието".
Както казахме, философът се обявява срещу логоцентризма по отношение на връзките означаващо-означаемо, писменост-реч, реч-мислене, където речта е първичното означаващо на мисълта, а писането е външно на речта. Един от доводите му е, че когато потърсим някоя дума в речника, тя винаги отвежда към нови думи, т.е. винаги ни свързва с други знаци. Така, че значението е едно безкрайно диференциране (дефиниране).
В училище учителите често питат учениците, какво "казва" даден текст. И така се обърква говоренето с писането. Според Дерида няма автор, който да "говори", има само написан от него текст. Философът стига и по-далеч - според него писането не е "прозорец към истината". Използването на различни думи би могло да създаде много различни смисли. Предположението, че всички текстове са непроницаеми означава, че на никой текст не може да се има доверие. Така е и с филмите, и с продуктите на други изкуства.
Ето на какво основание Дерида критикува Западната философия, включително и общия здрав разум - че ние сякаш се въртим около илюзията на метафизиката на присъствието, чрез понятия-митове като "съдържание", "смисъл", "причина" и "същност". Такова приссътвие, обаче, според Дерида не е "чисто" присъствие. Езикът, с който назоваваме нещата, поначало играе критична роля в определянето на тези неща. Всички теории и аргументи, както и текстовете, са построени върху абстрактни системи от взаимоотношения. Така че никога не почиват върху стабилните основи на предварително съществуваща и чиста реалност.
Сред най-суровите критици на Дерида са аналитичните философи и учени. Някои от тях дори определят работата му като псевдо философска. Но това е в реда на нещата - философията предполага сблъсък на тези и идеи.
Самият Дерида често е бил обект на злостна критика - и приживе, и след смъртта му. През 1992 година университетът в Кеймбридж го удостоява като почетен доктор, въпреки силната и упорита опозиция на местния философски факултет. Тогава 20 философи от други институции написват протест, че работата на Дерида "не отговаря на приетите стандарти за яснота и строгост". Дерида отговаря, че съзира в това "опит да се жандармизира академичната свобода".
Ноам Чомски го обвинява, че използва "претенциозна реторика", за да замъгли простотата на идеите си. И други философи наричат Дерида "неясен теоретик". Това определение е написано дори в един от некролозите след смъртта на Дерида на 10 октомври 2004-та. Този некролог бива силно критикуван като оскърбителен - 5000 учени написват ответен отговор в защита на покойния философ.
Дерида на лекция в Ню Йорк през 1998 г. / СНимка: James Leynse/Corbis via Getty Images
Някои учени излизат и с индивидуални разсъждения върху значимостта на Дерида като философ. Едно от тях е озаглавено "Човекът, който ни показа как да се отдалечим от света" (11 октомври 2004 г.) от Едуард Ротщайн и "Какво наистина Дерида искаше да каже" (14 октомври 2004 г.) от Марк Тейлър.
Така или иначе, името на Жак Дерида остава като синоним на "трудно писане" и "академична изолация". Много критици смятат теорията му за деконструкцията за нихилистка. Намират, че Дерида се е опитал да подкопае етичните и интелектуални норми, жизненоважни за Западната цивилизация. За сметка на тези виждания, самият философ окачествявал теорията си за "оживителна, оптимистична и продуктивна".
Продължаващите спорове по въпроса, всъщност го доказват.
В защита на Дерида се изказват много съвременни философи, според които в идеите му има прогресивен потенциал, защото "ни карат да търсим скритите предположения в широко разпространените теории и вярвания". Освен това ни напомнят, че "винаги мислим и говорим от дадена позиция", и ни уверяват, че "няма обективна позиция, която да ни дава достъп до чиста и глобална истина". Ето защо, твърдят защитниците на Дерида, трябва да бъдем отворени за нови възможности. Самият Дерида оставя открехната вратата за тях.
У нас излезе прелюбопитна книга - монографията "Отклонения" (с подзаглавие "Опити върху Жак Дерида") на литературоведа Дарин Тенев. Авторът предлага не просто прочит на трудни и предизвикателни философски текстове, но и обръщане към някои от най-болезнените въпроси на нашето съвремие. Тенев признава, че дори и "изпълнен с недоверие към интродукциите (особено към самия Дерида), изследователят в един момент, без да разбере, се оставя да бъде докоснат от въпроси, които текстовете му са поставяли пряко или косвено, въпроси, самото формулиране на които го поставя на пътя на отклонението." Така формулира и смисъла да бъде изучаван Дерида.
Жак Дерида умира на 9 октомври 2004 година, на 74-годишна възраст. Тази година се навършиха 20 години от смъртта му, а споровете около тезите му продължават да вълнуват целия интелектуален елит.
Жак Дерида - мисли
Има нещо, нещо което действително е извън пределите на езика, и всичко зависи от интерпретацията.
Няма никакъв край на книгата, и никакво начало на писмото.
Женската съблазън действа от разстояние, и дистанция е елемент от нейната власт.
Фактите сами по себе си се явяват теореми, достатъчно да се опишат.
Ако искате да възстановявате нещо нерядко трябва да се разрушават наново възникнали структури.
Няма общи правила, и никой на никого не може да дава някакъв общ съвет.
Еми МАРИЯНСКА
Остани с
;void(0);){kind=link}
![](javascript:window.open('https://pinterest.com/pin/create/button/?url=https%3A%2F%2Fimpressio.dir.bg%2Fportret%2Fv-nekrologa-mu-napisali-che-bil-neyasen-teoretik&media=https%3A%2F%2Fstatic.dir.bg%2Fuploads%2Fimages%2F2024%2F10%2F25%2F2817491%2F768x432.jpg%3F_%3D1729878487&description=В некролога му написали, че бил "неясен теоретик"', '_blank', 'width=500,height=300');void(0);){kind=link}