Много често у нас се цитира сатирата на Христо Смирненски "Приказка за стълбата". Известно, по какъв повод. Посветена е на ренегатите - на всички ония, които казват "Това не се отнася за мен". Слаба и греховна е човешката природа и лесно се поддава, изкушена от властта и богатството.

Малцина, обаче, познават и други фейлетони на Смирненски, които прочитайки днес, човек си задава въпроса, дали той, въпреки младостта си не е бил "пророк", или колелото на историята се е забързало така, че сто години след написаното от него, то отново звучи актуално?!

Смирненски, въпреки младостта си, е притежавал прозорливост и политическа зрелост. Стигнал е до дълбоки прозрения, които буквално шамаросват много ракурси на нашето Днес.

Предлагаме ви откъси със съкращения от два негови фейлетона, които ярко илюстрират това.

ПОЛИТИЧЕСКА ЗИМА

Върху смъртния одър на престъпленията си, покрита презглава с одрипялата многоцветна завивка на национализма и демокрацията, старата буржоазна блудница зъзне и тръпне под мразовития лъх на своята политическа зима. От изток до запад, от полюс до полюс земята е скована от остър финансов и икономически студ и върху ледовете от замръзнала човешка кръв скъпотията и гладът развихрят своя смъртоносен валс. С хиляди камшици на безработицата те гонят пред себе си бездомните и гладни тълпи и шибат, безмилостно шибат посинелите, кървави меса. А над локвите кръв, над топлите още късове човешко месо се втурват безчислените гарвански ята на спекулацията и вечно жадното за кръв златно чудовище протяга пипалата си... Барометърът на валютите предвещава все по-голям студ, все по-страшни страдания.

И ето: над Париж и Лондон виснат тежки оловни облаци, над Рим ехти снежна виелица, из безкрайните лесове на Индия, край бреговете на Нил бродят страшни урагани, буря гърми из Мала Азия, а в Берлин - на север в Берлин - разбунени вихрушки на изгладнелите тълпи се втурват към складовете и магазините. Сковани от репарационен лед, зашеметени от постоянни вихрушки, одрипелите рицари на демократична Германия бледнеят и тракат зъби при вида на всеминутно надигащата се мрачна сянка на глада. И хвърлят те срещу нея снежни топки, за да прикрият своята безпомощност и да постоплят собствените си смъртно изстинали членове. Затова пък срещу гладните тълпи поглеждат черните очи на картечниците, пушките и танковете.

Австрия, Полша, България и много други млади полудевственици прибират и свиват посинелите си крака под маркизетните рокли на своята тъничка валюта.

Еднички Швейцария и Америка са постоплени от дебелите шуби на своите франкове и долари, но по устните им съвсем не грее усмивката на доволството.

Зима! Страшна политическа зима, която сковава всички жили на земята, всички жизнени сокове и в снежните виелици на която бродят ята от гарвани и глутници вълци. Зима, която ще накара човечеството по-скоро да поиска огненото слънце на новата пролет. (Народна армия, г. II, бр. 1 от 10 декември 1921 г.)                                                                                                                    

ЕПИДЕМИЯ ОТ КОНФЕРЕНЦИИ

Конференции, конференции и пак конференции!... Още преди войната тази епидемия беше се вмъкнала в главите на богопомазаните избраници, но след нея тя взе такива страшни размери, че съвсем разслаби мозъците и челюстите на старите и почтени дипломати.

Затракат телеграфите, зашушнат телефоните, заредят се пламенни статии из вестниците и "великите държавници" намъкват официалните си облекла с отегчението на артист, който хиляди пъти е играл една и съща скучна роля.

И ето политическите бабички се събират на клюки, лъжи и мъдрувания - на конференция. В ослепително светлите зали гладко обръснатите физиономии си придават мъдро и достолепно изражение, позата е строго изискана, жестовете тежки — по-тежки от престъпленията, които се комбинират край зелените маси.

"Нашият народ..." - започва всеки, "нашите народи" - завършват всички.

Тези, които никога не отиват на война, защитени от златната броня на своето привилегировано положение, заплашват със силата на своя меч; тези, които не са посели нито едно житно зърно, плачат за разорените поля; тези, които слизат в черните подземия на рудниците и мините само когато кинематографическият апарат има да снеме "великия държавник сред народа" - те чертаят картата и не позволяват да се отнемат техните мини. Но покрай чисто търговските сделки на конференциите те разглеждат и морални, благородни договори. В Хага се събират, за да определят кои средства за убиване са хуманни и съгласно кой параграф може да бъде отрязана една човешка ръка, без да се наруши моралът. На зелените маси във Версайл се слага великодушно въпросът: колко кубически метра въздух може да се даде на победените, за да не се задушат изведнаж. А във Вашингтон - във Вашингтон дипломатическите свекърви решиха, че нищо не могат да решат...

(Дипломатите) Наистина, възпитани хора. Добре облечени, добре нахранени, парфюмирани, пригладени - седят край зелените маси, размотават безкрайните кълба на празните си речи и поклащат тежко леките си глави в това време, когато в Англия и Америка милиони маси безработни скитат с ръце в джобовете, в Русия умират цели области от глад, в Австрия се огъват от нищета...

Ето ги, събрани днес в Кан, а утре, тръгнали за Генуа. Горещи пориви на ледени сърца, благородни обещания от фарисейски уста, велики намерения на малки душици. Водопади от мастило, планини от книжа, океан от празни думи и над всичко това отгоре една обикновена кръгла нула.

Конференции, конференции и пак конференции! През океани и планини идат дипломатическите влъхви, през планини и океани се завръщат, без да са извършили каквато и да е полезна работа. (Народна армия, г. II, бр. 7 от 21 януари 1922 г.) 

Христо Смирненски няма навършени 24, когато написва горните текстове. Роден е на 17-и септември 1898-а година. От написването им са минали 100 години.

Навършиха се и 100 години от неговата смърт, на 18-и юни 1923-та година, когато Жълтата гостенка поставя точката на последното изречение от краткия му живот.

Роден е в революционно семейство. Баща му - Димитър Измирлиев, е деец на ВМОРО и лежи в солунски затвор. "Затварян, съден и измъчван от турските власти по подстрекателства на гъркомани и на гръцки владици", свидетелства за бащата на Смирненски Туше Делииванов. Дядо му - Анастас Кръстев бил духовник, участник в църковно-националните борби на българите като български екзархийски наместник в Кукуш. И братовчедите му са революционни дейци. Някои от тях - учители. Вуйчо му е Владимир Попанастасов, юрист и поет. Такава е средата, в която израства Христо Смирненски.

Тръгва на училище на 6. Здравето му е крехко, но е буден, впечатлитеен и паметлив. Пращат го в София при дядо му - поп Анастас Кръстев, да смени климата. Покрай вуйчо си познава Елин Пелин, Кирил Христов, Стоян Чилингиров и други големи литератори. Дядото, за жалост, умира при операция във Виена, а вуйчо му е назначен за съдия в провинцията, така че момчето трябва да се върне в родния Кукуш. Баща му прави опит Христо да стане стипендиант на Солунската българска гимназия, но получава отказ заради брат му Тома, който бил стипендиант в Битолската гимназия.

Идва Балканската война. На 25-и октомври 1912-а година българските войски освобождават Кукуш. Смирненски е на 14, но работи. Става разпространител на български вестници. Тъкмо животът почва да се нормализира, и избухва Междусъюзническата война. Много жители на Кукуш почват да го напускат. Градът е опожарен. Семейството на Димитър Измирлиев, заедно с хилядите бежанци, се отправя да търси спасение и препитание в София.

В столицата Христо се записва в Техническото училище, но заедно с по-малкия си брат Андон Измирлиев продава вестници, за да подпомагат семейния бюджет. Едва 16-годишен, Христо започва да сътрудничи на хумористичните издания. Най-напред за вестник "К'во да е", с псевдонима Ведбал. От следващата година вече публикува в "Българан", "Родна лира", "Художествена седмица", "Смях и сълзи", "Барабан" и "Сила". За пръв път се подписва с псевдонима си Смирненски през 1917-а година. И с това име остава в класиката на българската литература.

През 1918-а година, по време на Войнишкото въстание, Смирненски става свидетел на кървавите сблъсъци край Захарна фабрика. По онова време той е във Военното училище, и като вижда колко жестока е разправата с разбунтувалите се войници, напуска училището.

Става член на редакционната колегия на вестник "Българан", но същевременно изкарва прехраната си и като писар. Работил е като репортер, редактор, коректор.

През ноември 1919-а година започва да излиза седмичното ляво хумористично художествено-литературно списание "Червен смях". Хуморът на Смирненски е социално насочен. В тези години се оформят идеологическите му възгледи. Става член на Комунистическия младежки съюз, а по-късно - на Комунистическата партия.

Лявата критика, обаче, не приема неговите поетични увлечения по символизма и ги нарича "декадентски". Но под перото му тепърва ще изригне като лава поезия с чутовен заряд: стихотворенията "Ний" (26 юни 1920), "Червените ескадрони" (3 септември 1920), "Улицата" и "Утрешния ден" (24 септември 1920), "Северно сияние" (29 октомври 1920), "През бурята" (6 януари 1921), "Бурята в Берлин" (13 януари 1921), "Йохан" (27 януари 1921) и др. Все произведения, дълбоко съдържателни и пълноценно изразяващи неговия светъл идеал.

Последната издадена приживе стихосбирка на Смирненски - "Да бъде ден!" е препечатана в няколко тиража. В нея поетът излиза от идеологическите граници и заявява пламенно човеколюбието си, своя блян за щастие на цялото човечество. През пролетта на 1921-ва година Смирненски се разболява от паратиф и заминава да се лекува в село Радуил в Рила. Във връзка с една стачка на тютюневите работници той пише стихотворението "Жълтата гостенка" (15 юли 1922). Знаменателно стихотворение в творчеството му. Защото много скоро Тя ще го посети...

Първите месеци на 1923-та е особено плодотворна за поета. Тогава написва "Зимни вечери" и "На гости у дявола". През лятото на същата година се запознава с бъдещата си годеница Женя Дюстабанова, но до сватба така и не се стига. Друга е "годеницата" му - Смъртта. В началото на април поетът неочаквано получава кръвоизлив и лекарите откриват каверна. Лекува се и пише в Горна баня.

Написва знаменитата "Приказка за стълбата" - последната му творба, в която разобличава политическите ренегати, въздигнали се от социалните низини и станали "принцове". Дори да беше написал само нея, пак щеше да остане в златната хроника на българската литературна класика.

Лекарите му поставят безпощадна диагноза - милиарна туберкулоза. По време на преврата от 9-и юни 1923-та Смирненски остава без храна и лекарства цели два дни. Оранизмът му съвсем се изтощава.

По спешност е преместен в частен санаториум, където на 18-и юни 1923-та, рано сутринта, към 6,30 издъхва.

Христо Смирненски (1898-1923)

Поискал лист да пише, но не успял... Смъртта го изпреварва...Слово на панихидата му изнася Гео Милев.

Ненавършил 25, Христо Смирненски ни оставя над 800 лирически произведения и над 100 в проза. Всяко от тях и днес е толкова актуално, колкото преди сто години. Заради неговия буден ум. И заради колелото на историята, която безпощадно всеки път ни дава уроци, които ние, хората, забравяме.

Еми МАРИЯНСКА