ГОДИНА НА ФОКУС
2020-а: Писана от Кафка, режисирана от Ларс фон Триер
И саундтрак от Radiohead. Годината, в която всичко се промени
Автор : / 4291 Прочита 12 Коментара
Юлия Владимирова (Снимка: Иван Матев)
2020-та е годината, която никога няма да забравим. Тя ни напомни, че историята се повтаря и колкото и напреднало цивилизационно, технологично и научно да се чувства едно общество, също непоколебимо в идеите си за прогрес, то може да се завърне към ситуации, които е оставило в миналото и си е припомняло само в романи, произведения на изкуството или филми.
Това днес обаче, не е като пандемиите в историята, защото възниква в различни условия. Някои научно-фантастични картини оживяха без изобщо да държим юздите на движещите сили.
Докато в края на 2019 г. бях направила план за всевъзможни пътувания по света, които нямах търпение и съмнение, че ще се случат, в началото на 2020 г. си дадох сметка, че човек не бива да има големи планове в един крайно непредвидим свят, претендиращ именно за такъв. Изглеждаше, че нищо не може да ни уплаши и да ни изправи косите - нито надвисналата екологична заплаха, нито появяването на Доналд Тръмп, нито ожесточената екплоатация над хора в света, нито цинизма на големите корпорации.
В свят, движен от инструментализираната представа за научно и технологично развитие, се смяташе, че технологичният и научен прогрес ще доведат до създаването на съвършено общество, основано на тезата, че глобализираният свят представлява най-високата степен в развитието на човешката цивилизация. Но изглежда, че внезапната поява на коронавирус изхвърли този сигурен сценарий.
Снимка: iStock by Getty Images
Месеците, в които трябваше да прекарам на журналистически обмен в Пекин в началото на тази година, прекарах вкъщи, затворена, разтревожена, разочарована и ядосана в едно пространство, което никога не е било място, в което се задържам прекалено дълго. Изпитвах гняв, че не мога да живея така, както аз искам, че не аз задавам правилата, че животът е сведен до неговото биологично измерение и че екстроверт като мен трябва да бъде заключен. Най-непримиримият удар беше, че от човеци с желания, интереси, хобита, планове, в крайна сметка станахме една тотална биомаса.
Безсилието, че властта над самия теб вече се е отместила от собствените ти ръце и принадлежи някому другиго, създава усещане за безсилие и кротък бяс, където изплъзващото се настояще предизвиква особено минорно примирение. Енергията кипи вътре, увеличават се желанията, фантазиите, които остават единствена надежда за оцеляване, но излизайки от този имагинерен свят, бързо си даваш сметка, че трябва да продължаваш да чакаш.
Изкарах covid-19, което трябваше да донесе някакво успокоение. Може би донесе донякъде, но реално какво се променя? Прекарването на вируса, освен, че дава антитела за известно време, не те изтрелва с ракета в Космоса на специално парти с избрани граждани по света, прекарали успешно този съвременен тест за свръхчовеци.
Снимка: iStock by Getty Images
Докато носех вируса в себе си, често сънувах, че пътувам, че посещавам огромни масови събития с много хора, музика и неонови коктейли, премиери на книги, спектакли, изложби: отсъствие от пространството на дома поне няколко дни. Сънят нямаше точна география, той беше навсякъде. Това, което днес не можеш да постигнеш, защото имаш предначертана траектория къде, как и кога да ходиш.
Признавам си, въпреки огромното изтощение, тези сънища ми даваха огромна крепителна сила. В тях дори избирах роклите от гардероба, които иначе нямаше къде да облека. Нямаше и смисъл от тях. Забавляваш се насън, после се събуждаш - и реализираш ситуацията - болен си, заключен си, местиш се в разходка между няколко стаи и чакаш да влезеш пак в някоя фантазия, в която петите ти са наранени от танци, а куфарите строшени от пътуване. А през цялото това време фейбук ми рекламираше нови маркетингови хватки на козметичната индустрия: гримове с дълготраен ефект за под маска.
В свят, движен от инструментализираната идея за научно и технологично развитие, се смяташе, че технологичният и научен прогрес ще доведат до създаването на съвършено общество, основано на тезата, че глобализираният свят представлява най-високата степен в развитието на човешката цивилизация. Но изглежда, че внезапната поява на коронавирус изхвърли този сигурен сценарий.
Мислейки си какви биха били образите на 2020-та година, попаднах в търсене на труден отговор. Поне нееднозначен. Лежащи хора по диваните си, готвещи хора, които са открили новите си умения, трениращи вкъщи, борещи се лекари на ръба на силите си, съобщения за бройки починали всеки ден, захвърлени маски по улиците, съобщения за умиращи хора в дрипави пижами по стълбите на болниците ни, заобиколени от пластмасови торби, бутилки и объркан, лутащ се персонал, празни кино зали, липсващи събития, театър на 30% капацитет, хора с маски, хора без маски, вярващи във вируса, отричащи вируса, ваксъри, антиваксъри.
Тази пандемия има безкрайно много образи: образи на примирението, образи на съпротивлението. Но нито един от тях не може да се впише в общ разказ за нея. Опитът за такъв се разкъсва от непреодолими асинхронни явления и понятия, които я съпътстват или се прикачат към нея.
Снимка: iStock by Getty Images
Кризите винаги създават някакви емблематични образи, благодарение на които обществата успяват да се впишат в тях и да ги преодолеят. Тази пандемия има толкова много образи, че тя продължава да изглежда неясна и все още недостижима, някак далечна. Обяснението ни в образи за нея все още не може да бъде изказано.
В своята книга "Болестта като метафора", американската теоретичка Сюзън Зонтаг описва как болестите СПИН и рак създават освен здравни, така и социокултурни дискурси, стигматизации и политически идеологии. В началото СПИН е била стигматизираща болест, която е била неназована, която е трябвало да бъде избягвана, а самите болни често нямали думата, те мълчали, трябвало е да бъдат засрамени.
Според Зонтаг метафоричният език на различните заболявания, неговите политически и медицински отговори са неразривно свързани. Ако при СПИН водещо е засрамването на болния заради неговия сексуален живот, то при чумата също метафората е била подобна, болният е "наказан" и болестта "го е избрала".
В "Чумата" Албер Камю пише: "Но какво значи чумата? Това е животът, това е всичко!"
В ерата на социалните медии, тръмпизма, портали, сайтове, форуми, кипящи от всевъзможни фалшиви теории, Зонтаг може би се чувствала облекчена в хегемонията само на националните медии, управляващи ефира и печата през 80-те. Вероятно тя би била точно толкова уплашена от мащаба на разпространение на фалшиви информации, колкото и от болестта и нейните обществени метафори.
Тази настояща пан-демия в ерата на пан-медиите предизвиква страхове от нов вид война, която включва и общественото здраве, но и борбата за обективната реалност. Ситуацията през последната година насочи вниманието ни освен към личното ни поведение и умението да разбираме какво трябва да правим, така и към важното значение на живота ни в колектива. Той е важен, защото, ако колективът не умее да действа в сихрон, ако няма никакви свързващи елементи в него, ако е хвърлен в различни светове на затворени общности, то собствените усилия се обезсмислят и от тях няма никакъв ефект.
Сплотеността на едно общество се дължи не на последно място на факта, че човек се съгласява да се бори с това, което вижда като проблем - криза, катастрофа или апокалипсис. Но точно това изглежда не е в състояние да се случи в момента. Това, което е проблем за един човек, оказва се, не е такъв за друг. Едни виждат криза, катастрофа, края на света, но голямо количество не виждат подобни картини в тяхната собствена прожекция.
Израелският историк Ювал Харари, в опит да разбере структурата на конспиративните теории, които управляват света днес и тяхната сила, пише, че нацизмът е една такава голяма фейк теория. Това, според него, е глобална теория, основана на една антисемитска лъжа: конспирацията, че еврейските финансисти доминират света и планират да унищожат арийската раса. Те разбира се са създали и Болшевишката революция, управляват западните демокрации и контролират медиите и банките. Само Хитлер е успял да прозре пъкления им план - само той можел да спаси човечеството от унищожение!
Примамката, която хваща на въдицата на конспирациите толкова много хора се оказва е това, че тези антинаучни "факти" са относително прости за сервиране. Много лесно се схващат, освен това често повтарят едно и също, докато потенциалният им абонат не свикне, че това е наистина е така. Тези теории дават едно единствено пряко обяснение на безкрайно сложни процеси в процеси. Светът е разтърсван от пандемии, войни, кризи, тези хора - конспираторите - винаги са наясно защо са започнали и как ще завършат. Те винаги разбират всичко и имат ясен, кратък и готов отговор. И това ги успокоява. Забележителна е способността на тази група да вижда напред в историята и да създава сценарий на това какво очаква цялото човечество.
2020 ще е освен годината на копчето OFF за живота такъв, какъвто го познавахме преди, освен годината, в която хората на изкуството трябваше да намерят начин да се приспособят бързо към новата среда, а мнозина да останат без работа, тоест смисъл, освен годината, в която видяхме, че здравеопазването в България не функционира така, както бихме искали, освен, че загубихме ужасно много животи, също така и годината на страха от 5G чипирането в комплект с изработваната (и вече появила се) ваксина срещу вируса.
Ваксината не като спасение, каквото винаги досега в историята е била, а като заплаха. Конспираторите също чувстват заплаха, но не тази от болестта.
По време на пандемията се развиха различни страхове, които имат своя различен генератор. Една част от обществото се страхува от вируса, от неносещия маска шофьор, от загубата на работното си място, от липсата на доходи, от депресията, от тревожността, но други се страхуват от съвсем други по произход заплахи, сякаш пришити от паралелна реалност.
Кое е истината и кой я казва? На кого вярваме? На Тръмп? На науката? За конспираторите науката е враг номер 1. Ваксината - една от главите с главно Г в успеха на историята на медицинската наука, в момента не е популярна, макар нищо да не може да оспори факта, че благодарение на ваксинациите са били изкоренени класически бичове за човечеството като едрата шарка и детския паралич. Достъпът и бързата изработка на ваксините срещу ковид е напълно ново измерение в борбата с днешната епидемия. И те носят надежда.
И все пак, емоциите на 2020-та ще останат страх, надежда и възмущение - всички те създадени от различни "истини", изтичащи от голямата онлайн тръба.
Автор: Юлия Владимирова
;void(0);){kind=link}
;void(0);){kind=link}