В своята поредица "Минало несвършено" Impressio продължава да ви поднася китки от неувяхващи публикации, писани отдавна, но звучащи актуално и днес. Ще изтупаме заедно повехналите страници, за да открием сред тях букети от думи, съхранени в хербария на времето. Думи, които не бива да бъдат забравяни.

За празничната суматоха по столичните улици, за шумната глъчка, шарените сергии, колоритните търговци и суетата дни преди Рождество, много живо и колоритно разказва писателят Матвей Вълев на страниците на в. "Илюстрована политика" през януари 1942 г.

Продавачи на сурвачки на пл. “Св. Неделя“, 40-те години на ХХ в.

Човекомразците могат да бъдат спокойни: тия улични пазари, хилядите малки сергии и барачки по тротоарите на търговските улици не са отличителен предпразничен белег само на столицата София.

Във всеки град на България ги има, и във всеки град на чужбина, и в столици като Берлин и Париж, като Рим и Токио, като Рио де Жанейро и Буенос Айрес - навсякъде ги има, гдето живее народ, който празнува, обича да дарява и да си купи нещо ново за големите дни.

Навсякъде различни.

Децата се радват на сурвачките, 40-те години на ХХ в.

С вродена строителна дарба количкарят, амбулантният търговец, собственикът на малко дюкянче умее да преобрази количката, дъсчената маса, големия сандък, сергията с помощта само на три или четири летви и шест или осем гвоздея в малка барачка. Ето, вижте сами. Две летви отстрани, една летва отгоре, рогозка отзад - готово е "морето на фуркетите".

Моля, елате и тук. От осем разпрани чувала строителният гений е създал цял оръжеен склад от тенекиени пищовчета, дървени пушки, танкове, подводници, самолети.

И не е ли истинско постижение да преобразиш старата детска количка в малка подвижна изложба от ножчета и бръсначи, безопасни игли, гребени и четки за бръснене, връзки за обуща и кръгли, четвъртити и овални огледалца?

А тия са само неколцина - като тях има по "Мария Луиза", и по "Клементина", и по "Пиротска", по много площади и около много църкви хиляди.

Колкото пó към края на града - толкова повече.

Сергиите са отрупани с коледни украшения и картички, 1941-1942 г.

А ето ги и летящите "магазини без дюкяни". Тия устати и находчиви мъже сноват из навалицата с огромни букети от металически или книжни цветя, с камари от закачалки за дрехи и четки за дъски, щипки за пране, с цели складове от какви ли не открития за домакинята и кухнята, за най-първичните потреби на хората.

Само студът... Ах, тоя студ!

Ние купувачите и зяпачите все пак се движим и се разтъпкваме. Щом измръзнем, ние прекратяваме нашите обиколки и се прибираме на топло. А ония стоят целия ден до своята коледна стока. Те продават, викат и подскачат от крак на крак, с очи извърнати към мангала, над който често протягат за няколко мига двете си ръце.

Продавач на кестени, 1941-1942 г.

Знаете ли, що е окарина? Такава една глинена свирка с тъй смешна форма, това е окарина. Спирам се и разглеждам сергията с окарини. Може би продавачът ме мисли за блюстител на закона, затова той не смее да ми предложи да си купя. Само взима една след друга няколко от своите първични музикални инструменти и ги надува. Те издават странни тонове. В това време зад мене минава една бабичка, която води за ръка малко момченце. То чува гласа на окарините, спира се и моли плачевно:

- Бабо ма, купи ми! Бабо ма, купи ми!

После надува своя трофей, а аз прискръбно гледам след тях. В паметта ми възкръсват ония далечни забравени години, когато и за мене беше мечта да си имам окарина.

Един продава малки цветни картинки. Предполагам, че са нов вид народни честитки. Разглеждам ги. Исус в Яслата, Исус и Св. Богородица, две сърца прободени с една стрела, прощавка на войник с любимата, венец и в него двете глави на любовна двойка. Тънък студен ветрец излеко заграбва снопче картинки и ги разхвърля по земята. Слугинята, двамата железничари и селянинът ги събират и питат:

- Кажи де, колко ги даваш?

- Моля, моля, моля - само два лева! - кресва изведнъж продавачът. - Моля, моля, моля!

Шарени дървени кончета чакат своите купувачи, 1941-1942 г.

Тия хора от народа срамежливо се усмихват и ровят из висшите произведения на изкуството, после тикат ръка в джеба, вадят дребни пари и почват да купуват - всеки онова, що му желае душата.

Отблизо се разнася някакъв гръмовен глас:

- Няма ли кой да ме арестува, бе хора? Аз съм луд - вържете ме, изпратете ме в лудницата, ако сте ми приятели! Щом сам не отивам, насила ме заведете!

Тръгвам нататък, а вече около лудия се е насъбрала плътна тълпа. Повдигам се на пръсти, искам да разбера като другите какво става, а човекът наново вика:

- Вържете ме, бе хора! Не ми давайте да продавам, аз не съм търговец, аз съм луд! Че де се е чуло и видело, ножче за бръснене на мен да струва четири лева, а аз да го давам за два?! Хайде на ножчетата - два лева Жилети, ааа!

- Охо, тоя не е новогодишен - зная го от лани.

Коледната елха вече е купена, 1941-1942 г.

Наоколо цари невъобразим шум. Всичко гласно - мнозина вече прегракнало - хвалят своята стока. И измръзналата улица гъмжи от думи:

- Моля, моля, моля! При нас морето без купоните!

- Тичайте! Грабете, че ще се свършат! Рай на младите, ад за старите - хайде на играчките!

- Два лева спомени! Два лева спомени!

- Моля, моля, моля - вижте часовниците! Сто лева часовник - двеста години гаранция! Моля, моля, моля!

А далече откъм Халите пак се понася:

- Вържете ме, бе хора! Луд съм, луд...

“Коледният пазар в столицата. Покупка на коледни дръвчета на пл. “Св. Неделя““, 40-те години на ХХ в.

И истински подводници, и японски, германски, италиански войници за деца, и европейски чинии, вълшебни огледала, патент игли за шапки, тиранти и жартиери от копринен ластик, ножове и какво ли още няма там.

Може би това викане е само опит да се сгреят вкочанясалите телеса? О, не. Нали съм бивал по сборове из селата и по панаири на Гергьовден, гокато температурата се катери към върха на термометъра. Викане си е то - ей тъй, от душа. Един се провикне - съседът му се уплаши, че ще отидат всички при него и почва също да вика, обади се и другият съсед и гръмнат всички. Самите купувачи не спират много-много там, дето някоя сгърбена жена мълчаливо зъзне край своята барачка. Особено пък, ако не е съумяла да изкара на показ върху тия няколко квадратни метра всичката си стока.

Мръква се. Шест часа. Учрежденията свършват работа. Вълна от затоплени хора с коледни аванси в джебовете се разлива по улиците, задръства тротоарите. Виковете се множат. Почват препирни, смехове, пазарлъци и кавги. Хилядовидната стока хвърчи - много сергии се опразват.

“Разпродажбите по сергиите. Столичаните купуват дребни предмети за подаръци на своите близки и роднини“, 40-те години на ХХ в.

По-спокойно е на площада около църквата. Там са наредени цели гори от коледни елхи. Стар селянин от планината, загърнат в дълъг ямурлук, снове в полумрака на своята гора като някакво призрачно същество. Той не продава - той само пази. Как прекарва нощите, само той си знае. Синовете му търгуват. Купувачите - и те напомнят из тая изкуствена тъмна гора на всичко друго, но не и на купувачи. Те се разхождат между елхите, срещат се с други, спират се, говорят, ръкомахат - после пак се движат. А издалеч ги наблюдава зоркото око на трола в ямурлука, който пази да не би някой да задигне скритите горски съкровища.

- Това е малко, нямаш ли по-големи? - пита една мечка, която е натикала предните си лапи в маншон.

- Имам! - води я навътре в гората продавачът, а възправените на дървените кръстачки дървета галят госпожата по кожуха. - Какво речеш, таквия имам.

- Едно клонче, едно мъничко клонче ми дай... - зъзне на друг край сгърбена жена, навлякла окъсан мъжки балтон. - Таквоз, дето пари не струва, само да зарадвам дечицата...

- Аз не съм ги крал, че да ги харизвам! - отсича вълкът в селски кожух.

“Кукли и от двете страни на стъклото. Малките деца радостни гледат големите колкото тях кукли, изложени на витрините, въздишат и мечтаят да им бъдат подарени.“, 1939 г.

Коледа е вече и в магазините. Как захласнато теглят децата майките си към витрините, как пъстро и охолно надничат през ледените цветя на стъклените квадрати играчките!

Ние всички сме били деца. Но като си спомня нашите детски играчки, които най-често сами си дялкахме, и като разглеждам понявга сегашните играчки, ще ми се наново да стана дете, за да мога истински да се наиграя.

Като омагьосани стоят децата, за чието свободно време се грижи огромната индустрия. Много рядко издържа някоя майка на изкушението и само най-бедната подминава, без да вземе свирка, автомобилче или кукла, която вика "Мамо", Дядо Коледа, маймунка, самолетче или бойна тръба, някое от хилядите разновидни човечета, животни, колички, тренчета, фигурки, инструменти, вълшебни кутии.

А книжарниците - какви приказни страни и събития, какви герочни подвизи разгръщат те пред жадните очи на невръстни и полувръстни четци! И с какво сериозно възпитателско изражение влизат родителите в тях! Че не само детето ги е довело с молбите си за нови приказки или синът и дъщерята с настояванията си за стихосбирки, разкази и романи от български и чужди автори, а и цялата оная писменост, що се твори под заглавие: "Четете хубави книги!".

На сергиите се продават и най-различни коледни картички

Има и магазини, които приличат на бойно поле след току-що завършена битка. Поведе се тая битка в столицата само преди няколко седмици, когато и из тия търговски улици пристигна купонният ред. И като никога от ред години - мъдрят се сега по рафтовете парчета хартия и окапали етикетчета, единствени останки от топовете плат, бархет, хасе, поплин, коприна. Но затова претъпкани са със стока рафтове и витрини, които предлагат парфюми и брошки, украси за елхи и илюстровани честитки, миниатюрни фигурки на свинчета и животинчета, на скиорки и скиори, медальони и безброй други дреболии, гастрономически финеси, сладкиши, халви и напитки.

Който до вчера купуваше всичко, сега купува само по избор. Който до вчера казваше: "Дай ми каквото имаш без купон" - той сега казва: "Дай ми да си избера нещо за подарък".

Да влезем сега в тоя магазин за спорт и мъжка мода. Една жена е пред нас. Тя поздравява интимно:

- Дайте ми нещо за един непознат войник от източния фронт.

На сергиите се продават и най-различни коледни картички

Тя няма бърза работа и почва да избира. Това, което ѝ предлагат, то не ѝ харесва. А това, което тя иска - вълнени чорапи, пуловери, дебело бельо - то липсва. Намира най-после кожени ръкавици с подплата от агнешка кожа, навлича ги за опит и е доволна:

- Добре топлят...

- Много добре топлят!

- Дано сгреят ръцете на оня, който ще ги получи! - говори тя с умиление за незнайния войник. - Да не му мръзнат на момчето пръстите, когато стреля с пушката.

Около нея са други жени и мъже. Те също се интригуват от това, какъв подарък ще избере тя. Някой се обажда:

- Да, да, така е.

- Ами, те ако чакат от тук ръкавици... Те всичко си имат!

Тогава жената малко ядосано се извръща:

- Като си имат, нека си имат още - от много глава не боли! - отсича тя. Задоволено е гражданското ѝ съзнание.

На сергиите се продават и най-различни коледни картички

В малко магазинче за чорапи, дето жените се отбиват най-вече да им "хванат" някоя бримка, заварвам три дами. Като ме виждат между себе си, те се отдръпват и чакат да свърша и се махна от тяхното царство. Но ето че влиза един германски моряк. Той не знае български, но една от дамите с удоволствие превежда. Иска чорапи. Показват му чорапи. Избира си. Посяга да даде пари. Искат му купон. А той купон няма. Не може да ги вземе без купон. Но той щял да прати на годеницата си по своя другар, който довечера заминава. Въпреки всичко, не може без купон.

Малкото магазинче има мецанин. Там няколко момичета "хващат бримки" и пришиват нови "ходила". Те проточват шиите си и слушат разговора. Германският моряк е видимо нещастен, че не ще може да изпрати своя подарък. Вече ходил по много магазини - и без купон не намерил. А отгоре тъмното момиче с тежката коса и големите влажни очи се обажда:

- Госпожа, аз имам купон. Не може ли на мен да продадете тия чорапи?

И момичето донася купона си, взима чорапите, подава ги на германеца и му се усмихва приветливо:

- Вземете ги! - казва тя на своето българо-германско наречие. - Пратете ги на вашата годеница.

Морякът я гледа изумен. Поема пакетчето. Те са непознати и той не знае как да ѝ благодари. По лицето му се разлива щастлива усмивка. От що е запалена тая усмивка, обаче - дали от пакетчето за неговата годеница или от очите на момичето - това се не вижда.

- Ще ви чакам после пред вратата... - казва тихо той.

Момичето става божур-червено, отшепва бързо "Да" и избягва по стълбичката горе в мецанина.

Вървя по улиците на предколедния град. Озъртам се в тая щастлива и шумна навалица, заляла улици и площади, малки и големи магазини. И се радвам между тия хора, решили да даряват от сърце и да празнуват истински най-светлия празник.

Мъже и жени носят елхови клончета и малки фиданки. Носач минава, натоварен с голяма елха, чиито клони се влачат по земята...

И пакети, пакети, пакети...

Матвей Вълев,
в. "Илюстрована политика", януари 1942 г.

Снимки: "Изгубената България"/Колаж: Траяна Генчева/Dir.bg

Снимки: "Изгубената България"