В своята поредица "Минало несвършено" Impressio продължава да ви поднася китки от неувяхващи публикации, писани отдавна, но звучащи актуално и днес. Ще изтупаме заедно повехналите страници, за да открием сред тях букети от думи, съхранени в хербария на времето. 

Малко Рождество! Малко Рождество в стария град Хеброн, и ние отиваме "дори на Витлеем", за да тържествуваме там празника Рождество Христово.

Пладне е когато нашата малка дружина напуща "Приятеля", както арабите странно наричат град Хеброн, и тръгваме на път.

Небето е ясно синьо и слънцето горещо, но въздухът е твърде остър, и земята оголена от всяка растителност. Ослите ни не са от най-силните и изискват чести почивки, следователно и пътуването ни е бавно. Понякога се отбиваме от пътя и влизаме в пряка пътека, но не спечелваме нищо чрез това по причина на крайната грапавост на каменистите пътеки.

Още

Минало несвършено: Между мъките има и веселие

Ландшафтът е твърде пуст. Голи мургави хълмове се издигат отдясно и отляво, а надалеч се виждат сини планини. Няколко саморасли трънаци и една рекичка отбелязват предния план. Случаен козар, или забегнал чакал, пълзящ из сивите скали, са едничките живи неща, които прекъсват монотонността на пътя.

Мълчанието е почти монотонно и никой не иска да го наруши, защото е навечерието на Рождество, и ние наближаваме Витлеем. Ето че вече се вижда и малкият бял град Давидов, разположен на върха на хълма и владеещ околното поле. Захождащото слънце позлатява всяко кубе и кула и го прави златен град, като стои над увеличаващите се сенки в долината.

Витлеем, 1890 г. Старинна фотография. Снимка: iStock by Getty Images/Guliver Photos

Надалеч отдясно, отвъд Мъртвото море, блещят, с розови краски, Моавските планини, защото всичката земя лежи под омаятелния пръст на слънцезалезването. Сега, в тишината се чува ясно размерният звън от камбаните на Католишката черква, сенките се увеличават, славата изчезва, и ние сме във Витлеем.

Два часа по-после, стоящи на плоския покрив на една къща, ние гледаме към Овчарското поле. Славна нощ е. Дълбокосиньото небе е напъстрено със звезди, и бляскавата месечина посребрява всяка скала и дърво. Въздухът е люто студен. Нощната тишина се смущава само от далечния лай на някое куче или виенето на някой чакал в долината. Внезапно зазвъняват всичките камбани из града и прогласяват старата вест:

"Слава във вишних Богу, на земята мир, в человеците благоволение."

Заран на Рождество във Витлеем! Какво зрелище представлява малкият град! Широкото тържище е пълно с с чисто облечени люде, почти всички християни. Весели гласове пълнят въздуха.

"Кул сенни ва интум салемин" ("Всяка година да бъдете в мир") се чува от всяка страна. Поклонници, повечето руснаци, влизат в града, отрудени и напрашени, но с поглед на тих мир по изпитите им лица, като че се е изпълнило най-после едничкото желание на живота им. Мъжете са облечени в дълги кожуси, с високи чизми и държат дебели тояги в ръка. Облеклото на жените е подобно, само че те имат къса фуста, която достига до под коленете, а главата си забраждат с кърпа. Те са повечето възрастни, а някои стари.

Още

Провален коледен бал едва не влошава отношенията между България и Русия преди 111 години

Групите витлеемци представляват съвсем друг изглед. Мъжете са бляскаво пременени със светли чалми и пояси, и със спретнати разноцветни джакети, а жените дори още повече, със своите картинни дрехи, състоящи се от рокля със сини и червени пръчки и дълги увиснали ръкави, и с четвъртито и хубаво ушито платно на гърдите. Малък ален или син джакет, хубаво изработен с разноцветна коприна, с ръкави, които стигат до лактите, и стария и особен накит на главата, който накит, само те от всичките жени в Палестина носят, допълва тяхното облекло. Този накит на главата, който ги прави да изглеждат твърде високи, е висок фес с ред стари пари, зашити по края и верижки от пари, които го свързват отдолу под брадата и оставят парите да висят около шията. Едно дълго бяло було покрива всичко и пада грациозно по раменете. Понякога краищата леко се завързват отпред.

Витлеемките са забележителни по своята хубост и независимост на характера. Те имат шеговит обичай да бягат от мъжете си скоро след венчавката си и да не приемат да се върнат, докато не ги помолят да сторят това като една добрина на нещастния мъж, който се преструва, че мре от глад, защото го е напуснала хубавата му невеста, която му е месела хляб.

Множеството се умножава. Хората приказват, смеят се и постоянно се движат, и мястото просто блещи от разновидните облекла.

Като си пробиваме път през сгъстените редове на празнуващите, ние минаваме широкия площад и влизаме в старата черква "Рождество Христово". Вратата е твърде ниска и тясна, нарочно е направена тъй, за да не може гордият мюсюлмански завоевател да влиза на кон в свещеното здание и да оскърбява християните във време на богослужение.

Витлеем, 1890 г. Старинна фотография. Снимка: iStock by Getty Images/Guliver Photos

Като минаваме покрай турските стражари, поставени там, за да пазят тишина, ние най-после заставаме в старата, построена от Св. Елена, черква. Казват, че е най-старата християнска черква на света. Всичко показва старост. Голямото здание е голо, ако да не са изтърканите от времето стълбове, изсечени от солидни късове мрамор, и старовремският купел. Изобщо, непознат факт е, че част от покрива се поддържа от греди, направени от солиден английски дъб, донесени от далечните им горски жилища от едного от кръстоносните крале, когато свещеното здание се нуждаело от поправки.

Стигнали до края на черквата, ние следваме голямото множество поклонници надолу по стръмните стъпала, що водят в пещерата. Тук по мръчкавите кандила, що висят над нея, виждаме голямата сребърна звезда, отбелязваща мястото, дето, тъй казват свещениците,

"Словото стана плът и живя между нас."

14-лъчната звезда в църквата "Рождество Христово" отбелязва мястото, където е роден Божият син. Снимка: iStock by Getty Images/Guliver Photos

Цялата пещера представлява част от скалата, на която е построена старата черква. Тя е едно от малкото свещени места, за които има малко или почти няма спор. Тук по всяка вероятност е стоял старият хан или страноприемница, и скалистите пещери са се употреблявали, както и сега навсякъде из Палестина се употребяват, за прибиране на говеда зимно време. Също обичай е по-бедните да спят под един скромен покрив близо до "добитъците на яслата".

По стените тук-там са окачени кандила и хубави икони. Поклонници влизат и излизат. Повечето от тях коленичат, молят се, и благоговейно целуват звездата преди да напуснат свещеното място.

В мръчкавата сянка на едно ъгълче стои турски войник, блясъкът на чийто стоманен байонет съперничи с по-слабото сияние на сребърната звезда. Тъй присъства войната ден и нощ на самото местожителство на Княза на Мира!

При излизане от пещерата завеждат ни на няколко малки черквици (параклиси), дето се състоят особени служби за празника Рождество Христово. В една от тях коленичат цяло училище от млади момичета с няколко милосърдни сестри, видимо съвсем несмущавани от постоянното минуване на посетители.

По-късно същия ден, ние направихме една разходка на кон до Овчарските полета. Като напущаме Витлеем с тесните му и претрупани с народ улици, пълни с шума и тропота на празничен ден, ние слизаме полека по една страна на хълма, на който е построен градът.

Още

Велика събота е, в очакване на Възкресение! Отново и отново...

Пътеката, която криволичи през лозето, от което се отделя с ниски, хлабаво зидани каменни стени, е стръмна и грапава, но скоро излизаме на полето, дето яздим по-лесно по отъпкания път. Пред нас монотонната равнина на земята се прекъсва от една група маслинени дръвчета, заобиколени от останките на каменна стена. Ние караме по-бърже добичетата си, и като стигаме до мястото, слизаме и влизаме в оградата. В центъра ѝ дохождаме до развалините на една стара черквица, построена над една пещера, една от стотиците такива, що се намират в Палестина. Няколко стъпала изсечени в скалата водят долу до пещерата.

Слизаме предосторожно и влизаме в една голяма и висока пещера. Всичко е мрак и тъмнина. Като запали свещ, водачът ни показва наоколо с ръката си и просто казва:

"Това е мястото, дето овчарите чуха ангелската вест."

И защо не? Стадата са били на завет от лютите ветрове или снежните бури и градушки, които тъй често върлуват по Юдейските планини зимно време, а изпечените витлеемски овчари са лежали при входа със своите оръжия, готови да защитават безпомощните овце от хищните зверове.

Пещерата е грубо уредена като черквица. Няколко черковни стола, един вид олтар, и по стените няколко интересни икони. Една за нашия Спасител, една за Йоан Кръстител, и две твърде забележителни за Св. Георги и Змея, особено привличат вниманието.

Поразителна черта в двете икони на любимия светец е малката фигурка седнала на коня зад него, държаща в ръката си нещо, което много прилича на кафейник. Ние се споглеждаме, и колкото и да се стараем да се възпрем, една усмивка се вижда по лицата ни.

"Защо се смеят почтените госпожи?" пита рязко нашият водач. Той подозира чужденците и е готов да протестира срещу каквото и да е незачитане, що се би показало към достопочтения светия.

Ние само изявяваме своята народност (англичани) и неговото лице светва изведнъж. Как могат да не го почитат хора, които имат такива хубави образи на Св. Георги на златните си лири?!

При излизане от пещерата ние отиваме на оная страна на оградата, която гледа надалеч от Витлеем. Тя е осамотено място.

С нещо като въздишка се завръщаме от едно място тъй пълно със свети спомени и се отправяме полека към мястото, дето нашите коне напразно се стараят да се нахранят с няколко малорасли трънени храсти, и като се качваме на тях, връщаме се във Витлеем по същия път, по който са вървяли преди две хиляди години онези първи вестители на "голяма радост, която ще бъде на всичките люде."

Публикувано в сп. "Христианский свят", януари 1900 г.