СПЕЦИАЛЕН ГОСТ
Владимир Зарев: Народът ни, който устоя и оцеля в петвековното турско робство, е застрашен да изчезне сега при демокрацията
"Чудовищата" извън нас - в тридесетгодишния ни несвършващ и мъчителен преход мога да ги подредя по тяхната обществена значимост", каза в интервю за БТА писателят
Редактор: / 8742 Прочита 19 Коментара
Владимир Зарев с Мирела Иванова и дъщеря им Зорница
"Една от абсурдните, от най-пагубните тенденции в съвременния ни живот, да съществуваш единствено за себе си и в нищото. Да превърнеш леността и безотговорността си във върховна ценност. Обикновено непростимата вина за това несвършващо безволие на "грижовните" родители, които заминават на гурбет в негостоприемна Европа, работят до старини, подлагат се на всякакви унижения, за да скътат някое евро и за да пращат пари на своите разпилени по кафенетата, дискотеките и кръчмите вечно непорасли дечица", казва в интервю за БТА писателят Владимир Зарев.
Той смята също, че много скоро, след няколко десетилетия виртуалният свят и тоталната безлична информация ще бъдат проблем не по-малко същностен и страшен от стоварващите се над човечеството климатични промени":
- Господин Зарев, кои са най-вдъхновяващите въпроси, които читателите ви задават по време на литературното турне в страната с най-новия ви роман "Чудовището"?
- Трудно ми е да определя кои бяха наистина вдъхновяващите въпроси, но най-често задавания ми от читателите въпрос беше защо заглавието на романа е толкова предизвикателно, защо съм избрал "Чудовището". В първоначалния замисъл работното заглавие на романа беше "Забрава".
Аз винаги съм отстоявал твърдението, че художественото слово е най-достъпната, незаличима и могъща форма на незабрава. Светът, който ни заобикаля е реален, той реално съществува, но се намира сякаш в състояние на някакъв полусън. Вземете едно дърво, то е затворено в себе си, в своето смълчание, него го има и го няма. За да бъде събуден този унесен в себе си свят, той трябва да бъде посочен, да бъде назован и обговорен.
Това прави писателят, с помощта на словото той разбужда околния свят, а също и света на човека, като отначало превръща съществуването в битие, а сетне битието в памет. Докато пишех романа обаче, почувствах, че в същото време художественото слово е и особена форма на забрава. Просто писателят променя събитието, той прибавя нещо към него и отнема нещо, натоварва го с допълнителна емоционалност, изпълва го със значения и смисли и така преиначава, донякъде заличава събитието, превръща творческите си усилия в скрита форма на забрава.
- Новото заглавие сигурно се ражда от самия сюжет. Чудовищата на прехода, чудовищата във всеки от нас, чудовищата като демони, но и като шанс да открием ангелите в живота и в душите си - това най-общо е посланието на романа ви. Как чудовищата на 30-годишния ни преход промениха съдбата на различните поколения българи?
- На много места в романа се споменава за "чудовищата", които населяват, преследват и измъчват съвременния човек. Всеки от нас е ангел, но е обрасъл, носи в себе си по-малки, незначителни и по-пакостливи, по-съдбовни чудовища.
Ако се замислите, личният ни егоизъм е чудовище, човешката алчност, бездуховността, страховете ни, битовото и социалното насилие са своеобразни чудовища, за които не си даваме сметка. Миналото, а също и бъдещето могат да бъдат чудовищата, които ни притесняват, старостта е чудовище, което се впива в нас, обзема ни, изпълва живота ни с болка и с драматизъм и постепенно ни отнема. Но има достатъчно "чудовища" и извън нас - в семейството, в службата, в съдебната система, в парламента и в управлението на държавата.
"Чудовищата" извън нас - в тридесетгодишния ни несвършващ и мъчителен преход мога да ги подредя по тяхната обществена значимост.
Ще започна с умишления срив на държавността, с разпадането и корумпирането имунната система на всяка държавност, на съдебната система и полицията. Във времето това доведе до масовата, всепроникваща, ненаказуема корупция, която ни превърна в най-бедната страна в Европейския съюз. По-сетне нахалното разграбване, пладнешката кражба на натрупаното с десетилетия народно богатство, безжалостното съсипване и похабяване на стотици модерни, перспективни предприятия и най-ужасното, обезсмислянето труда на няколко поколения българи. Ще продължа с подмяната на всички духовни и нравствени ценности с ненаситния стремеж към парите, с превръщането на парите в най-значима, често единствена човешка ценност. Най-сетне ще добавя отсъствието на равни възможности и на елементарна справедливост. През тези десетилетия законите бяха задължителни за едни, но за други правилата и законите нямаха никакво значение, с помощта на властта и на парите те стояха над тях. Когато е разрушен обществения договор, когато правилата и законите не важат за всички, тогава демокрацията като форма на управление най-лесно преминава в анархия.
Аз твърдя, че в целия наш болезнен преход ние живеем в една умишлено предизвикана и обгрижвана от олигарсите и корумпираната ни, некачествена политическа класа анархия. Бедността също е едно от най-угнетяващите"чудовища" в нашия живот, смазващата духа бедност, която натика голяма част от българите в най-ниските вибрации на бита, в постоянната борба за оцеляване, в несвършващото оцеляване, в безжалостното насилие на ежедневието.
- Романът ви илюстрира модела на типичното българско семейство днес: разпръснато по света, общуващо чрез Скайп. Как виждате развитието на демографската криза у нас?
- Повярвайте, всяка сутрин аз се моля на Свети Иван Рилски да ни помогне и възвиси, да спаси българския народ, защото ние сме неговият народ. Ежедневно оплетен в удушаващата прегръдка на корупцията и безхаберието, българският народ се топи пред безучастния взор на нашата истерично егоистична политическа класа и алчната ни, ненаситна олигархия.
Народът ни, който устоя и оцеля в петвековното турско робство, е застрашен да изчезне сега при демокрацията.
Стотици хиляди български семейства са трагично разделени, два милиона българи, най-вече младите, интелигентните и можещите емигрираха прокудени от нищетата, ала най-вече от липсата на елементарна, на утешителна справедливост, за която вече говорих.
Единственият изход, който провиждам, за който писах в изказванията и в романите си, е гражданското общество, онова спасително национално единение, което е в състояние да озапти корупцията и престъпното нехайство на политическата класа.
- В книгата развивате идеята, че Антихриста е в интернет. Преди месеци и руският патриарх предупреди, че Дяволът наднича от виртуалното пространство. Ако технологиите са едно от чудовищата на бъдещето, какви са възможните сюжети за човечеството? Най-оптимистичният и най-песимистичният сценарий?
- За мен Антихристът е интернет във всичките му безкрайни, всепроникващи и най-вече обсебващи форми. Влезте в метрото, в автобуса, в трамвая и ще се убедите, че хората не се виждат помежду си, а са се вторачили в своите айфони и чатят. Те не искат да се познават, най-вероятно се страхуват от другите, те желаят да си пишат бързи и безсмислени глупости. Същото е на улицата, в киното, в ресторанта, в домовете, на сватба, дори на погребение.
Няколко поколения българи от деца живеят в един измислен, нереален, и още по-страшно - в един привидно пренаселен, но всъщност пустинен виртуален свят. Те не четат, а си чатят, не чувстват, а си чатят, запознават се като си чатят, защото така е по-лесно да отблъснеш, да отхвърлиш другия и е по-безболезнено, ако сам бъдеш отхвърлен от другия.
Задавам си въпроса възможно ли е човек да има сто, двеста, петстотин приятели? Та приятелството е като любовта, то е сложен емоционален избор. Аз мога да уважавам хиляди хора, но между тях приятелите ми са петима, шестима, бавно и търпеливо отличени от мен сродни души, с които ме свързва емоционална и духовна близост. Ще добавя още, че някои области на това безбрежно и хищно виртуално пространство подстрекават егоизма, омразата и насилието, дават път на воайорството, на порнографията и всякакви човешки извержения, самото познание в интернет не е духовно преживяване. По своята същност познанието не е свързано само с ума, то съдържа и емоционалната радост от откритието. В пространството на интернет познанието не е форма на лично откритие и съпричастност, а е информация. Сдъвкана, лесна, скучна информация.
Виртуалният свят и информацията са заместител на всичко. Ще споделя дълбокото си убеждение, че много скоро, след няколко десетилетия виртуалният свят и тоталната безлична информация ще бъдат проблем не по-малко същностен и страшен от стоварващите се над човечеството климатични промени.
- Романът "Чудовището" с темата за старостта напомня за книгата на Ромен Гари "Отвъд тази граница билетът ти е невалиден". Много малко са книгите, които откровено говорят за остаряването на мъжа и катаклизмите, които то поражда. И в двете книги - Вашата и на Ромен Гари, я има оптимистичната нотка, че старостта е свобода - свободата да избягаш от уморителните житейски роли, от състезанията и самодоказването във всичките им измерения.
- Старостта, не само на мъжа, е едно от задължителните "чудовища", през които преминава човешкото съществуване. В новия ми роман е разказана тази сложна психическа драма между духа и тялото, когато старостта неумолимо настъпва, но младостта не иска да си отиде.
Права сте, по принцип старостта е трудна, мрачна, неприветна тема за писателя, ала ще си позволя да добавя, че когато навлезе в подстъпите на старостта, в достолепието на последните си години, човек става едновременно по-зависим от затвора на своето изнемощяло тяло, но и по-свободен. Преди всичко той вече е загубил социалната си активност, не е актьор, нито режисьор на обществената сцена, а е по-скоро освободен от задълженията и невъзможните си желания смълчан зрител на заобикалящия го живот.
Той вече е отгледал децата си и те не са негова ежедневна грижа, не работи, следователно не е началник някому, нито е подчинен. В тази възраст човек бавно се освобождава от гнета на секса и въпреки несгодите и болежките си, има възможност да постигне духовната си свобода.
С Мирела Иванова (Снимка: BulFoto)
- Преди дни излезе статистика, че в България се увеличава процентът на младите хора, които нито работят, нито учат, нито създават семейства. Това не е ли своеобразен отказ от уморителните житейски роли още на старта на живота? Какъв е вашият прочит на тази тенденция?
- Това е една от абсурдните, от най-пагубните тенденции в съвременния ни живот, да съществуваш единствено за себе си и в нищото. Да превърнеш ленността и безотговорността си във върховна ценност.
Обикновено непростимата вина за това несвършващо безволие е на "грижовните" родители, които заминават на гурбет в негостоприемна Европа, работят до старини, подлагат се на всякакви унижения, за да скътат някое евро и за да пращат пари на своите разпилени по кафенетата, дискотеките и кръчмите вечно непорасли дечица. Те си живеят удобно, забравят се в безгрижието, а най-вече в безполезността си и в безсмислието.
- Почти като Адам и Ева, преди да бъдат изгонени от Рая. Една от посоките на размисъл в романа ви е за това, че лишавайки Адам и Ева от безсмъртие, Бог им дава шанс. Защото смъртта е и единственото възможно равенство между хората.
- В цялото ми, вече петдесетгодишно творчество, мен са ме занимавали най-вече два основополагащи екзистенциални проблема.
Проблемът за неустоимия ни стремеж към властта и проблемът за подсъзнателния ни и коварен страх от смъртта. Постепенно аз осъзнах, че постоянният ни, неизкореним понякога и неосъзнат копнеж към властта, определя цялото ни човешко поведение, от ежедневните ни простички избори и желания, до най-сложните ни илюзии, стремления и съдбовни стратегии.
Всичко, към което се стремим е форма на власт - красотата е форма на власт, умът, образованието, понякога и простащината са форма на власт, общественото положение, богатството, парите са форма на власт. Често бебето плаче, не защото е гладно или подмокрено, а понеже по този начин предизвиква вниманието на околните и така подсъзнателно и инстинктивно властва над родителите си. Жестокостта и низостта са власт, но скръбта също е особена власт. Дори страданието е форма на власт, сакатият просяк умишлено разголва отрязания си крак и чрез своето страдание се опитва да властва над нас, принуждава ни да му дадем милостиня. Изкуството също е опит да властваме над другите, казвал съм го многократно, чрез силата на словото всеки одарен писател е един очарователен тиранин!
Що се отнася до страха от смъртта, не зная дали сте се питали защо Бог изгонва Адам и Ева от Рая. Адам и Ева притежават един от най-същностните атрибути на Бог - безсмъртието, но Бог е духовно подвижен, Той е непрекъснато и вечно творящ. Адам и Ева населяват рая, където е вечна пролет, всичко цъфти, текат реки от "мед и мляко", нищо не ги заплашва, нито глад и студ, нито диви зверове, тяхното съществуване не среща никакво противодействие, никаква необходимост от физическа и духовна съпротива. Отдадени на своята преситеност, затънали в безкрайното повторение, в тавтологията, Адам и Ева стават все по-лениви, те бавно, но сигурно оглупяват, а сетне и деградират. С ужас Бог наблюдава как подвластни на всекидневното, несвършващо повторение те постепенно започват да паразитират, как отъпяват в доволството си и в пълната си и безконфликтна защитеност, как тавтологията на празния им живот в тяхното лишено от творчество безсмъртие постепенно ги превръща в напълно бездуховни и безполезни същества, в жалки дегенерати. И Бог изведнъж разбира, че Човекът, неговото Подобие е пълен провал. И Той провижда само една възможност - да отнеме безсмъртието им, да ги върне в цялата мъчителна сложност на Битието, да ги възроди и възнагради със смъртта. Ако Бог беше пожелал Адам и Ева да не опитат от Дървото на познанието, Той можеше да го изнесе извън рая или да го огради с непристъпна стена.
Според мен чрез змията Бог сам ги изкушава да опитат от забранения плод, да извършат първородния грях и като ги изгонва от рая, ги връща в смъртта, а страхът от смъртта ги превръща отново в мислещи, в творящи същества. Те трябва да сътворят огъня, за да оцелеят, да се облекат в кожи, за да се предпазят от студа и така да отдалечат от себе си смъртта, да измислят каменната брадва, лъкът и стрелите, колелото, по сетне електричеството и атомната енергия, за да се сдобият със сигурност и да отдалечат смъртта от себе си.
Защо обаче отговарям така дълго и епично на вашия въпрос? Защото преди да се захвана с новия си роман "Чудовището", аз внезапно проумях, че копнежът, неотменното желание да властваме над някого или над нещо и подтиснатият, но постоянен страх от смъртта са реално едно и също нещо, че колкото и да звучи измислено те се подменят, преливат се едно в друго според житейските обстоятелства. Това прозрение, ще си позволя да го нарека така, освети усилията ми и ми даде началния тласък, а също и куража да напиша "Чудовището".
- Застъпвате тезата, че свободата е форма на различие. Колко различие може да си позволим, без да ни обвинят за луди?
- Да, аз дълбоко вярвам, сигурен съм, че човешката свобода наистина е форма на различие. Колкото по различен е един човек, толкова той е по-свободен.
Така ако се замислим лудият е безотговорно, опасно свободен, а мъртвият е абсолютно свободен. Мисля, че различието е част от нашата уникалност, от нашата същност и ние трябва да го поощряваме, но само доколкото то обуславя личната ни изключителност, доколкото ни позволява да бъдем себе си, да отстояваме и осъществим себе си.
- Едно от най-прекрасните неща в "Чудовището" е разпознаването на места, случки и герои на нашето време. Любимите пространства на детството, духа и мечтанията - как промяната им през прехода променя и нас?
- Често ме питат дали "Чудовището" е автобиографичен роман. В него аз наистина съм разказал доста неща, които са се случили с мен, но по-скоро той е опит да представя биографията на моето и ощетено и в някакъв смисъл поощрено от историческите промени поколение.
Имах щастието да живея в две напълно различни, ненавиждащи се една друга епохи. Понякога, когато се замисля за детството и младостта си, аз изпитвам чувството, че те са се случили с друг човек, когото добре познавам. И неосъщественият социализъм, и неосъществената демокрация изискваха от българските интелектуалци морална устойчивост, а това означава постоянно несъгласие с общественото устройство и опора в другия, в духовния свят. Нещо от нас остана стаено там в миналото, нещо подпомогна то бъде преодоляно и да приветстваме прехода към демокрацията и бъдещето.
Позволете ми накрая да споделя, че по своя интригуващ и заплетен сюжет, по своята същност "Чудовището" реално е любовен роман. Той разказва една прекрасна, неосъществима, невъзможна любов между един опитен в житейските дела и в духовността писател и една млада, красива, помитащо умна и интелигентна журналистка. Тях ги свързва невинната вина, нещо, в което са забъркани, без да го съзнават, нещо, което се е случило с други хора и в друго време, но ги е обвързало съдбовно. Всъщност тях ги събира чуждата омраза, а ги разделя тяхната любов.
Интервю на Пепа Витанова/БТА
;void(0);){kind=link}
;void(0);){kind=link}