СПЕЦИАЛЕН ГОСТ
Милко Лазаров: Греховете раждат агресия
"Ние навлизаме в най-тъмния период за културата, защото тя започва да се управлява като някаква икономическа структура. Пазарът, тълпата не може да определят кое каква стойност има", казва режисьорът, чийто нов филм "Стадото" вече може да се гледа в кината
Автор : / 3256 Прочита 0 Коментара
Весела Вълчева в кадър от филма "Стадото" на режисьора Милко Лазаров, който вече можете да гледате по кината в цялата страна.
Източник: Purple Rain Film Distribution
Най-новият филм на Милко Лазаров - "Стадото", който вече може да се гледа в кината в цялата страна, разказва за Тарика - момиче с особени способности, което живее в погранична местност, където хора от различни етноси привидно живеят в разбирателство. В ролята на Тарика влиза младата актриса Весела Вълчева, а баща ѝ Али е изигран от Захари Бахаров.
Третият игрален филм на режисьора - "Стадото" (международно заглавие "TARIKA"), имаше своята световна премиера на един от най-големите и стари кино фестивали в света BFI Лондон през месец октомври 2024, а през ноември 2024-а откри "Киномания" в зала 1 на НДК.
Филмът беше представен на филмовите фестивали в Кайро и Калкута, където получи наградата за най-добър филм.
"От години се интересувам от отношението на обществото към различния човек. Вълнува ме как се поражда усещането за страх от непознатото, ксенофобията и неприемането на невидимото. Обяснявам си тези тревоги на модерния човек с неговото безразличие към Бог. Човекът обаче е Божествено създание", споделя режисьорът Милко Лазаров.
Милко Лазаров в свободно записан аудио разговор за Impressio за киното, културата и сетивата ни:
Режисьорът Милко Лазаров
Снимка: Любомир Младенов
- В последните години сме погълнати от супер продукции, но започнаха да се появяват и аплодират и филми, които ни връщат повече към класическото кино. Какво се случва в съвременното кино?
- Това от една страна е така, от друга не знам дали е някаква тенденция. Какво очаква киното?
Все по-малко сила има тази медия, ако погледнем и я съпоставим с другите.
В 60-те години и в 70-те, в разцвета на киното, то е било много влиятелна медия. Хората са имитирали актьорите, и политически, и социално.
Твоите любими заглавия в /market.dir.bg
Сега не можем да кажем, че не е медия, но просто живеем в свят, в който има твърде много изображение, твърде много информация и киното като част от всичко това е загубило инстинкта да се придържа към изкуството. Това се случва.
Киното, за да оцелява, прибягва до забавата, до разтухата, до така бързото грабване на вниманието на зрителите. Така че то не може да бъде обвинявано.
Автори, които правят такова кино не могат да бъдат укорявани, защото и за там се иска талант. И във филмите, които са ентъртейнмънт, така да ги наречем, също има талантливи и не толкова талантливи автори, както и в света на художественото кино.
- Не се ли наводнихме твърде много с такива филми и не се ли усеща недостиг на различно кино?
- Да. И това е част от това, за което говоря. Да, правят се повече филми, но те не са чак толкова повече.
По-скоро зрителите са подложени на засищане с много изображения, с много кратки форми, вече имаме тик-ток, ютуб...
- По-лесно смилаеми?
- Не само. Някои от тях са много хубави, много остроумни, но по-кратки.
Живеем във време, в което темпото е много забързано. Всички ние сме свързани, а не си даваме сметка за това.
С телефона си имаме връзка с всеки един човек, който живее на планетата Земя. Усещане, за което дори не се замисляме, но то е такова. Така че се търси и се стига до истерия в някои филми, в някои книги...
Аз не мога да назова съвременен автор в областта нито на литературата, нито на което и да е друго изкуство, който бих могъл да нарека класик или последовател на класицизма.
Всичко е в търсене на някаква истерия, което може би е естественият път на хората, които се занимаваме с това.
- Разполагаме с устройства и сме свързани постоянно, но като че ли алиенацията се усеща все по-страшно, като че ли ставаме все по-самотни и тази самота се усеща много силно във филма ви "Стадото".
- Да, така е.
Аз не я укорявам. Това е развитието и аз съм част от него и допринасям за това. На места безотговорно, на принципа на инстинктите на стадото. Човечеството се движи нанякъде. Независимо от пол, раса, възраст, ние се движим.
Аз много пъти съм го казвал - вижте отношението ни към Космоса какво е. Преди няколко десетилетия изпратихме едно куче, кучето Лайка да обдуши гората, както би казал Радичков. Докато сега си пращаме колата и багажа предварително, защото отиваме другаде. Това са две различни философски позиции на човечеството, така че всичко е много по-различно. Не само изкуството.
Започва да се маргинализира изкуството.
Сега всеки иска да е автор, всеки има претенцията да е автор и няма лошо в това, но я няма санкцията на естествения подбор. Всеки крещи, че иска да е автор и тишината е нарушена.
Вижте как се отнасят нашите елити, политически или каквито и да са. Дори се стига до едни усещания, които спокойно може да ги наречем просташки на моменти. Това ни чака. Това не е и толкова лошо според мен, защото ние сами го създаваме. Ние сме част от това, щем или не щем. Така че това е - човечеството е по-различно.
Независимо от тази цикличност, всичко си остава едно и също. Да си спомним репликата от "Гепардът" - понякога трябва да променим всичко, за да си остане същото. Ще видим какво ни чака.
Последните месеци сигналите от най-горещите точки на света, които най-много влияят на човечеството, са малко обезпокоителни, според мен. Да видим дали са реални или е някаква търгашеска поза. Не знам.
- И трите ви пълнометражни филма имат концептуална връзка в търсене на скъсани връзки и издирване на човечността. Губим ли човешкото в нас?
- Щом говорим за това, значи не сме го загубили, а страдаме по отдалечаването си от него.
А ние, ако загубим нещо, там страданието е мълчаливо и смирено.
Добротата не може да бъде изгубена. Човек е добро създание. Човек е позитивно създание. Живеем във време обаче, в което е трудно това да бъде изявено. Давам си сметка за това. И заради темпото, и заради голямото състезание, в което се намираме.
Аз имам малки деца. И те са в някакво голямо състезание. Там пистолетът е гръмнал, даден е старт! И те са в един невероятен стрес от някакво състезание. Аз дори не мога да разбера какви ще станат, какво да учат. Те са трети клас и вече мислят дали да учат биология, за да застанат лекари, дали математика, за да станат IT.
По мое време всичко това минаваше в едни безкрайни игри. То и за тяхното детство споменът ще им бъде хубав, но съпоставяйки го с моето детство е по-различно.
- Говорим за детството и ви връщам към филма "Стадото", който е като притча със символи, приказност, поетичност. Не е ли рисковано?
- Така е. Аз правя моите филми през 5-6 години. Не мога да ги правя по-бързо. И не виждам смисъл да посветя 5-6 години от личния си живот, от моя живот, в нещо, на което целта му е да забавлява, да минава лековато. Не виждам смисъл в това.
Разбирам идеята от съществуването на такива произведения на изкуството, но аз не виждам за себе си смисъл да се занимавам с това.
По-добре е да се занимавам с нещо, което е по-смислено. И затова се обръщам към теми, които са простички, но много важни. Теми като справедливост, вяра, любов, самота, индивид, общество. Вълнуват ме тези неща и затова за тях си заслужава да се работи.
- Филмът е сниман изцяло аналогово, на лента. Защо избрахте този начин на снимане?
- И трите ми филма са на лента, както едно време са снимали. Но това не е нарочно, а е в зависимост от историята. Както художникът рисува с маслени бои една картина, с акварел друга, изразното средство е част от изказа на един автор. Например, следващият ни проект, който обмисляме, ще се казва "Вълк" и на мен започва да ми прилича историята повече като за видео. Да бъде показана по-пряко, с повече гросове, така го усещам.
Докато трите филма, които досега съм заснел аз ги мислих като за лента. Заради топлината на лентата, цветовете, природата, която нахлува по друг начин.
Не съм и инатлив да съм аналогов. Просто го правя от една страна, защото имам тази възможност, а от друга защото е адекватно на историята.
Притчовите истории по-понасят кино, което има полъх от 60-те или 70-те години. Без да има конкретизирано време във филмите, без да се указва кога се случват. И трите филма човек спокойно може да ги се отнесе и в 50-те години, и в съвремието.
- В "Стадото" много ясно е изразено усещането за границите и чисто визуално, и смислово. Географската граница, границата между различния човек и общността, границата между баща и дъщеря? Има ли някаква обреченост в тази рамка?
- Замислям се и наистина и в "А̀га" отношенията са баща - дъщеря, и в "Отчуждение" има един баща, който търсеше бебе. Може би по някакъв начин търся някакъв архетип на новото, на раждането, на бащата, който ще отчува детето. Възможно е и това да ме е водило, този дуализъм.
Но ако говорим за границата... Ако хукнем по някаква конспиративна теория, на която да стъпим, нещо, в което аз не вярвам, но ако го направим, след като мина голямата глобализация на 80-те, 90-те, когато компании се сливаха, държави сключваха пактове, съюзи се създаваха, европейски и какви ли още не, тогава имаше едно окрупняване.
Сега е дошло време за разделение, метафорично казано, за да бъдем "изклани". И то под някакъв порядък, за да има ред в това "изколване".
Вече няма място за личности, няма място за някакви по-мета изяви. Няма такова място. Сегашните популярни хора са богатите хора. Затова са популярни. Мъск, Зукърбърг, Уорън Бъфет. Това са хора, които са богати.
Имаше години, в които спортистите бяха на първите страници, имаше години, в които хората на изкуството бяха на първите страници. Просто сега сме в някакъв цикъл на отдалечаването от вярата, не от консервативната вяра, а от това, че човек може да повярва, че е нещо повече от бозайник, който трябва да се засища с каквото намери, дори и здравословно да се засища.
Отдалечаването от тази вяра много ни ограничава като възможности за самите нас.
Тук и сега искаме да живеем. Защото после какво? После няма нищо. За какво тогава да съм праведен? За какво тогава да съм смирен, като аз не вярвам в това? Дай ми пари тук и сега! Искам. Искам!
Съвремието е такова. Колко лайка имаш в интернет и колко пари имаш - това са две величини, които са необорими и точка по въпроса. Това са реперите, които са видими.
Реперите са цифрите и те определят кой е популярен, кой е успешен.
- Тревожно и страшно звучи за човешката цивилизация...
- Никой не го спуска. Все пак така е по-лесно да видиш кое най-много се харесва.
Препоръчвам книгата на Густав Льобон "Психология на тълпите", издадена първо още през 1895 г., в която великолепно е описано всичко това и то не с футуристичната претенция - вижте, аз ви казах! То е описано за тогава, но "нищо ново" и днес, както казва професор Вера Найденова.
Просто сега всичко става много по-бързо, защото има такава технологична възможност.
- Разкажете ни къде снимахте филма, защото и природата и животните заемат също основана роля в него.
- Снимахме около Луковит и Карлуково. Всичко е там.
На много близки разстояния са терените. Буквално на не повече от километър. Има само един терен, който е малко по-далеч за една единствена сцена. Всичко е на една ръка разстояние. Чисто продуцентски така го бяхме разположили, защото нямахме достатъчно средства, за да можем да пътуваме на други терени и да жертваме време за това. Но то е толкова красиво навсякъде, че...
Но човек може и в едно мазе да е затворен и пак да снима красив филм. Вярвам в това! Това е въпрос на отношение, на естетика.
- Да поговорим за екипа на филма. Не обичате да го сменяте?
- В сценария сме тримата с Екатерина Чурилова и Симеон Венциславов. С Екатерина Чурилова се познаваме много, много отдавна. Ние сме семейни приятели и винаги се консултирам с нея. Тя вече официално е съсценарист на филма и ми оказа голяма помощ.
Екипът ми е същият. Малък, сплотен, добър екип, който вярва, че се опитваме да правим кино по нашите разбирания за него.
Музиката отново е на Пенка Кунева, с която работим прекрасно и много се разбираме. Понякога с нея си говорим само за усещания и тя праща нещо, което е близко до тях. Много интересен е процесът с нея. Тя е великолепна!
Сценографът също е великолепен. Това е Иво Петров. Прекрасен художник и сценограф. Това му е първият игрален филм. Близки приятели сме и с него и тъй като е много скромен, трудно го уговорих да излезе от неговата зона.
Не мога да пропусна Кирил Наумов - костюмографът, продуцентът ми Веселка Кирякова, както и операторът Калоян Божилов. Не мога да пропусна всички актьори.
Това са великолепни, великолепни професионалисти, на които може да се опреш.
И когато стъпиш на такова усещане за съмишленици, не "срещу", ами "за", е много по-спокойно. Много повече време може да намериш да се изразяваш, а това е много важно, защото снимането е битка.
- Около излизането на филма и представянето му, много често споменавате за ксенофобията в съвременния ни свят. Смущаващо е, но като че ли е реалност?
- Да, има го и това нещо.
Забелязвам, че ксенофобията тръгва от политиците и не защото те ни учат на нея, а защото усещат, че тя съществува в масите и се опитват да ги оглавят.
Не те са виновни за съществуването й. Политикът е един резоньор на настроенията на масите. Нищо повече не е. Той ще говори това, което хората искат да чуят, а не това, което той мисли. Това са политикани, защото няма съвременни големи политици.
В Европа в момента няма лидери, това е проблемът. Европа не съществува. Вижте кой води разговорите с Русия, прескачайки Европа. Американският президент дори не се консултира с Европа. Европа е много, много в слаба позиция поради липса на лидери.
А това постоянно нагаждане към желанията на масата е пагубно. Икономиката поддържа някакво дишане, но нравствеността се срива много по този начин.
Така че тази ксенофобия я има в хората, които вече не могат да понасят да са никои, да са анонимни, да са некадърни, да са крадливи, да са лъжливи и те, бидейки такива, стават агресивни.
Защото такива хора се познават. Човек знае дали е лъгал, крал или е извършвал злини. Това се среща навсякъде, дори сред интелектуалци... А греховете раждат агресия.
- Има ли спасение тогава за различния човек, който виждаме и във филма?
- Всеки знае какво е спасението. В края на краищата да си направи личния избор. Но няма да се превръщам в досадник... Кой съм аз, да ви казвам?
Всеки знае. Свободният избор е за това, човек да спаси душата си по единствения простичък начин. И ако не го прави, значи не иска.
- Във филма са показани простичките неща, архетипите. Често говорите за добротата. Оптимист ли сте за хората, за природата?
- Добротата винаги си е тук. Оптимист съм напълно.
Кои сме ние да разрушим създаденото? Ние сме се главозамаяли малко. Станали сме нахални, възгордяни, но това не значи, че имаме основания да бъдем такива. Не, нямаме основания!
Природата е огромно нещо. Тя е Космос. Как ще я разрушим? Какво ще й направим? Тя е минала през толкова периоди. Страх ме е да си представя колко незначителни сме всъщност.
Пък, за да го преживеем това усещане за незначителност, си придаваме фасони. Това са капризи. В това ми е оптимизмът - че всичкото това не е желание да бъдат заличени човека или природата, а просто алчност, каприз. Такива дребни, дребни неща.
- Председател сте на Съюза на българските филмови дейци, какво се случва с българското кино днес? Коментира се много разделението и управлението му.
- Българското кино си върви. Снима се и ето виждате, че и тази година имаме много нови филми и премиери.
Иначе проблемът си идва от нас. Наши колеги обжалват други колеги. А разделение винаги е имало. Разделението е между хора, които държат киното да бъде възприемано като изкуство и хора, които искат да правят пазарно кино и да печелят от това.
Винаги ще има това разделение. Но е хубаво, че сме различни. Какви да бъдем? Ние не можем да бъдем еднакви. Навсякъде, където има територия от различни хора, има прогрес.
Има обаче няколко недостойни хора, как се станали кинаджии, не мога да си го обясня дори, които спъват процеса съвсем преднамерено, съвсем умишлено. Но и това ще мине. Аз съм оптимист и за това.
Ето, има филми и тази година. Все по-малко обаче ще срещат публиката, което е проблем. И това е и световен проблем, той не е само наш. За публиката се появиха и много други изкушения. Отдавна киносалоните не са единствените места за среща с филмите. Има платформи, има телевизии, има какво ли не.
В Америка също има огромен спад, както в Европа, в България също. Ние не сме някакъв феномен, че не се ходи на кино.
Никъде не се ходи на кино. Ходи се, но по-малко, и се ходи на филми, които са по-семейно ориентирани, които да си заслужават инвестицията. Да се посмееш, да се забавляваш.
Малко ли са му на човека тежките драми, която постоянно вървят по новините, та да ходи да се наранява още в киносалоните с някаква нова драма. Този процес е нормален.
- Говорим за разделение и често се говори, че българските филми, участващи във фестивалното кино, не са гледаеми после. Има ли нещо такова?
- Не е така, гледат се.
Например аз имам с "А̀га" почти 100 000 купени билети в Европа.
След това филмът като се завърти по голяма телевизия, това са стотици хиляди души, които го гледат. Телевизията се издържа, но и филмът се издържа многократно. Тоест, няма, не съществува такава разлика.
Неходенето на кино е проблем. И това е генерален проблем.
Ето, тук се появи един феномен - филмът за Гунди. Личността на Гунди е феномен и той прелива феномена във филма, но това не може да става често. Тук има просто добра стратегия, добър момент и се получи. Други също се опитвали и с реклама, но не са успявали. Но не можем да заличаваме успеха на който и да е.
Пак казвам, това е феномен, това е изключение. В Европа, в света и в България не се ходи на кино така, както се е ходило преди 20 или преди 50 години. Това е факт.
Много по-малко хора ходят на кино, защото имат възможност да гледат филмите в платформи, по телевизия. Или пък вече не им се гледат филми, които са по-тежки за гледане.
Хората почнаха да губят сетивата си да са умозрителни, да са философски настроени и не само към киното, а към всичките произведения на високото изкуство. Губи се инстинктът към тях. Няма нужда от тях. За какво му е на човек култура?
Вижте докъде се докарахме. Ние навлизаме в най-тъмния период за културата, според мен. И в Европа, и в частност България.
Културата започва да се управлява като някаква икономическа структура. Не може зрителят само заради "купуването на нещо" да определя кое е хубаво и кое не е. Това не е вярно.
Много неща, които са финансово успешни, нямат никаква стойност. И обратното, има неща, които не са толкова финансово успешни, но те имат огромна художествена стойност.
Изобщо пазарът, тълпата не може да определят кое каква стойност има.
Както споменах това идва от политиците, които искат да уйдисат на акъла на тълпата. Авторът, ако направи такава крачка, е много вероятно да влезе в територии, които не знае какви са.
Коя е тълпата? Политиците имат изследвания, те имат някакви инстинкти за нея. Но ние като автори не бива да се водим от това. Къде отива тогава авторското ти намерение? Къде отиваш ти самият? Какво искаш да направиш, какво искаш да създадеш? Това трябва да те води, ако наистина те вълнува.
Пък дори и да се представиш на фестивали, защото там се отличават филмите с голям културен заряд, с много малки изключения, и там винаги филмите са хубави, с много малки изключения. Дори комерсиалните филми, на които напоследък започват да им обръщат внимание, защото и фестивалите едва оцеляват, и те имат художествени стойности, които са висока топка.
Не можеш да хукнеш след някакви неща, само защото просто събират стотици хиляди зрители в ютуб. А това се случва защото няма дългосрочна културна политика. Няма! Ние не можем да стъпим на някаква харта, която държавата е казала, че ще защитава и ще следва.
Каква е нашата дългосрочна културна политика на Европа, на България?
Само Франция и донякъде Белгия имат някакви програми, които не са свързани с икономическото развитие на културата и те отстояват някакви репери, които за тях са много важни. Репери като художествени стойности, като нравственост, като морални категории. И когато възникне спор, те се позовават на тази харта и казват: Ето каква е нашата дългосрочна културна политика.
Защото тези наши кратки ежби, поставени в контекста на голямото време, нямат никакво значение. Въпросът е докъде ще се стигне в падането и предаването на художествените рубежи. Това е въпросът.
Във Франция има много повече филми от тук. Там се правят и много повече представления, има разнообразие. Там има културна, възпитана публика, каквато тук няма или е много малко. В театрите съвсем изпуснахме духа от бутилката.
Такава е ситуацията, но и в това има някакъв оптимизъм, защото хората, ако наистина имат нужда по-високо изкуство, могат да го намерят. Има го!
- Разделяте изкуството на високо и ниско?
- Разбира се, че има високо изкуство. То оцелява през годините и стига векове след това до човечеството.
Високото изкуство е това, което има способността да оцелее във времето.
Това не може да бъде заличено само защото културата се превърна в някакъв пролетариат. И аз, и аз, и аз... Окей, но аз вярвам, че има по-талантливи автори от други автори. Аз вярвам в това! Не ми е все тая какво чета, не ми е все тая какво гледам, защото аз гледам нещо, което на мен ми харесва. Само на този принцип. И мога да си дам сметка, че има по-талантливи автори от други.
Но тези, които усещат, че по някакво стечение на обстоятелствата, талантът им е другаде, а не в изкуството, но пък искат да правят изкуство, те казват - не, не, няма по-талантиви и по-неталантиви, всички създаваме изкуство и то е едно за всички, ние го правим за хората. Това е пролетарският подход.
Това е мнението ми и може да не съм прав. Допускам, че не съм никак прав дори, но така мисля.
- Кое може да ви натъжи в България в това отношение? Ето, филмът вече е в кината - коя критика би ви смутила и коя зарадвала?
- Никоя. Нито ме натъжава критиката, нито ме радва.
Филмът е нито по-хубав, нито по-лош, отколкото е. Какво може да се промени? Той е такъв и вече има друг живот, който е различен от моя. Той вече има свой собствен живот.
Може би, ако е нещо злостно или нещо прекалено хвалебствено, ще ми направи впечатление, че човекът не е искрен. Това би могло да ме натъжи.
Ние правим нещата такива, които са ни по-хубави, ни по-лоши, отколкото можем. Нито сме виновни за това, ако са лоши, нито пак имаме заслугата за това, ако са хубави.
Това е някакъв номинал. Човекът е талантлив в нещо. Аз, когато бях малък, мечтаех да карам тролей, например. Исках да съм най-добрият водач на тролей. Да съм с кокарда, с костюм, да съм вежлив с хората, да им пускам хубава музика, моят тролей да е най-чистият, да спирам най-плавно. Но и там трябва талант.
Може би си прахосах таланта да стана най-добрият тролейбусен шофьор на държавата и да се захвана с кино от суета? Кой знае?
- Суетен ли сте?
- Всички сме суетни. Няма как да не сме.
Едни повече, други по-малко, но да - суетата е някаква изява. Вижте уникалността в това да си жив. Уникално е как в този кратък период от съществуването на човечеството, ти си жив и носиш огънчето, сред толкова много мъртви...
Затова е редно да има някаква щипка, фаца, както казват в Италия, суета и така, някак си да обагрим този наш живот в състояние на физическо живеене. Това е уникално!
Ние можем да изпитваме болка, може да изпитваме емоция, глад, ситост, любов, страдание, все неща, които за кратко ще можем да усещаме. За много кратко, пак в контекста на голямото време. И много, много рядко стигаме до там, че си даваме сметка за това, за да му се наслаждаваме. Защото погледнато от глобалното време то няма никакво значение. Каручката си върви.
- Споменахте, че следващият ви проект ще се казва "Вълк", какво да очакваме?
- Работим по нов проект, който се казва "Вълк" и в него се разглеждат същите неща, каквито се изследват във всичките ми филми - човешки взаимоотношения. От по-различна гледна точка, по-дълбока, по...
Кой знае накъде ще тръгне всичко? Както ви казах, аз се активирам през 5-6 години, защото ми трябва време, за да ми заработи механизмът за създаване на следващия филм, така че има време.
Интервю на Тина Философова
"Стадото" е продуциран от Веселка Кирякова, РЕД КАРПЕТ, в ко-продукция с ZDF/ARTE, 42film - Германия и AMOUR FOU - Люксембург. Финансиран от ИА Национален филмов център, Eurimages, Mitteldeutsche Medienförderung, Film Fund Luxembourg, Creative Europe Media. Световен разпространител - Films Boutique, разпространител за България - Purple Rain.
Ако вярвате в правото си на обективна информация, подкрепете ни.
Вашето дарение от всякакъв размер и по всяко време означава много за нас.
Скъпи читатели,
Днес. повече от всякога. независимата журналистика има нужда от вас.В мисията си да предоставяме обективни, достоверни и навременни новини разчитаме на вашата подкрепа.
Ако вярвате в правото си на обективна информация, подкрепете ни.
Твоите любими заглавия в /market.dir.bg
Остани с
;void(0);){kind=link}
;void(0);){kind=link}