КИНО СРЕЩА
Катя Тричкова: "Човекът, който не можеше повече да мълчи" показва последиците от мълчанието
Продуцентката на филма споделя, че са търсили финансиране близо две години преди да бъде номиниран за награди "Оскар" и "Сезар" и да бъде награден от фестивала в Кан и Европейските филмови награди
Автор : / 3259 Прочита 0 Коментара
Продуцентката Катя Тричкова
Снимка: Мирослава Дерменджиева
Катя Тричкова е продуцент от българска страна на "Човекът, който не можеше повече да мълчи" на режисьора Небойша Слиепчевич- копродукцията между Хърватия, Франция, България и Словения, която спечели Златна палма за късометражен филм в Кан, спечели наградата на Европейската филмова академия, а преди дни стана ясно, че филмът е номиниран и за престижната награда "Оскар" и френската "Сезар".
В България той беше представен на фестивалите Златна роза и Киномания.
Филмът разказва реален исторически момент от 27 февруари 1993 г., а мястото е Стрипчи, Босна и Херцеговина. Пътническият влак от Белград за Бар е спрян от паравоенни сили в рамките на операция за етническо прочистване. Докато те извеждат от влака невинни цивилни, само пенсионираният офицер от югославската армия Томо Бузов се осмелява да им каже, че това, което правят е напълно в разрез с правото. Бузов е тръгнал към Бар, за да се види със сина си, който го чака на гарата. Баща му обаче никога не пристига, защото е убит, след като е измъчван от паравоенната организация, защото се е опитал да спаси невинно младо момче, което пътува с него във влака. Това е истинската история на един човек, който не можеше повече да мълчи.
Следващите прожекции на "Човекът, който не можеше повече да мълчи" са в кино Одеон на 3 февруари от 19:30 ч. , на 20 февруари от 19:00 ч. и на 27 февруари от 20:00 часа.
С Катя Тричкова разговаряме за пътя, който е извървял този филм до момента на големите успехи, за моралните въпроси и решението дали да проявяваме емпатия, когато виждаме с очите си, че се случва нещо нередно.
Твоите любими заглавия в /market.dir.bg
Продуцентката Катя Тричкова
Снимка: Боряна Пандова
- Как приехте номинацията за "Оскар" на "Човекът, който не можеше повече да мълчи"? В крайна сметка може би хората като правят нещо, което не е много лесно за правене, вероятно не мислят толкова за наградите и за отличията. Вие очаквахте ли това да се случи, да имате такъв успех с тази продукция?
- Всеки, който се занимава с кино се надява да има успех с филмите, които прави. И аз, и моите колеги не правим изключение, но чак на такъв успех, наистина не сме се надявали. Когато правихме филма, идеята беше да направим хубав филм, да разкажем тази важна история.
Между другото тъкмо на 30 януари се навърши една година от както започнахме снимките. Филмът ни имаше голямо пътуване през тази една година. За мен беше изключително огромна емоция и радост, че бяхме селектирани първо в Кан, а после дойде и Златната палма - тази толкова престижна награда, истинско събитие за всеки в кино индустрията. Номинацията за "Оскар" все още ме изумява и ми се струва нереална.
От няколко дни имаме номинация и за наградите "Сезар" - говорихме с френската ни копродуцентка, която каза, че това е много престижна номинация на тяхната академия, защото там гласуват над 4000 човека от индустрията и изобщо не е лесно да се стигне до това ниво.
Небойша вчера каза: "Не вярвах, че ще го кажа, но за мен това е най-трудната ни номинация до момента."
Кадър от филма "Човекът, който не можеше повече да мълчи"
Източник: Киномания
- Както знаем, французите са претенциозни, така че това е наистина голямо постижение!
- Абсолютно. Този успех наистина не сме си го представяли преди една година, когато започнаха снимките на филма.
След Кан си казахме, че това е голямо признание и вероятно филмът ще има доста добра съдба, тъй като беше селектиран на над 100 фестивала, но номинация за "Оскар" наистина все още е нещо нереално. Номинацията за "Сезар" е страхотна. Наградата на Европейската филмова академия също. Изобщо вълнението е огромно. Не съм ги очаквала, но ги приемам с огромна благодарност, както и всички мои колеги от екипа.
Част от екипа на филма след получаването на Златна палма на кинофестивала в Кан
Снимка: Личен архив
- Какъв е пътят, по който минахте, за да направите този филм? Той е голяма копродукция, подкрепен и от Националния ни филмов център, от Хърватския филмов център, от Словенския филмов център.
- Като всяка една копродукция, филмът трябва да има национално финансиране. На мен ми писа хърватският копродуцент Даниел Пек, който ми е приятел и с когото имаме общ вкус към киното и от години се опитваме да направим нещо. Кандидатствали сме и за други филмови проекти, и в България, и в Хърватия. Сега работата ни събра за късометражен филм.
В интерес на истината ние в България нямаме отделна секция за кандидатстване за късометражни копродукции. Аз знаех, че това ще е предизвикателство, тъй като тези филми се конкурират с пълнометражните филми на доста изявени режисьори със сериозен зрителски интерес и фестивални постижения.
Бях малко скептична, но казах на Даниел, че заради него ще прочета сценария. Като го прочетох си казах, че историята е много важна. Решихме да пробваме. Първият път не успяхме в Националния филмов център. Но през този период не успяхме и в Дания, и във Франция, и в Словения.
На премиерата на "Човекът, който не можеше повече да мълчи" в Кан
Снимка: Личен архив
Оказа се, че в рамките на две години сме кандидатствали на различни места. Аз реших да кандидатствам за втори път в България, френската ми колежка бе инвестирала средства за развитието на компанията й във филма, защото там участва и френски актьор, Словения влезе също в последния момент - те също първият път не одобриха, но като видяха номинацията ни от Кан, решиха, че искат да ни подкрепят.
От гледна точка на финансиране, съдбата на филма изобщо не беше лека.
Две години сме търсили финансиране за 14-минутен филм, за да стигнем накрая до тази четиристранна копродукция. В крайна сметка никой от нас, продуцентите не се отказа, защото вярвахме в този филм и идеята. Имаше голямо упорство от наша страна, но със сигурност не сме очаквали такъв успех. Снимките продължиха четири дни в Загреб.
Продуцентката Катя Тричкова
Снимка: Личен архив
- Възможно ли е този труден опит, който споделяте и успехът след него, да олекоти системата на финансиране, да даде някаква зелена светлина за политики и действия, които да се подобрят?
- Системата за финансиране е една и съща за всички.
Това, че имаш предишен успех, ти носи точки за признание и успех. Но после реално с всеки нов проект започваш отначало.
Продължава да е важна историята, драматургичната основа, начинът, по който ще бъде реализиран филмът, екипът зад него. Относно системата на оценяване - тя има несъвършенства, биха могли да се направят подобрения. Сегашната система в България не е прецедент.
Подобно на доста други филмови фондове в Европа, оценката на проекта се прави от експерти, назначени към филмовия фонд и това са наши колеги. Самата индустрия се саморегулира. Недостатъкът е липсата на обучение на тези експерти и крайните оценки, които те гласуват.
В момента от известно време в нашата индустрия има обединение и разговор в посока най-ниската и най-високата оценки да отпаднат. Има воля за реформа и нещата могат да станат по-добре с такива малки, но важни стъпки.
Радост и споделено щастие след заслужено спечелената Златна палма
Снимка: Личен архив
- Да, всъщност това е много добър успех и за Националния филмов център, като българска институция, която е дала шанс на такъв проект.
- Така е и аз съм много благодарна за тази подкрепа и също, че успяхме да го направим. Иначе България нямаше да участва в този филм и да е на картата на тези престижни фестивали и награди, където е в момента. Всъщност копродукциите са един от много важните механизми за сътрудничество между различни държави и филмовите фондове да подкрепят проекти на режисьори от други държави.
По този начин филмът може да има още по-голяма видимост и достъп до фестивали.
- Филмът е копродукция, вече обиколил много фестивали по света, гледан от различна публика, включително тук беше представени и на Златна Роза, и на Киномания. Има ли разлика по ваши наблюдения от възприемането му от различните публики, защото на Балканите това е една тема, която си я усещаме и чувстваме по един начин, по-близка до нас географски, но може да докосва други страни и зрители по друг.
- Вие сте гледали филма и знаете, че там контекстът е за войната. Но основната история е за достойнството на един човек, който се изправя в една дълбоко несправедлива ситуация.
Това докосва публиката навсякъде. В Кан реакциите бяха такива, в България след прожекцията съм си говорила с хора от публиката, които казаха, че този филм ги е стиснал за гърлото само за 14 минути. Навсякъде филмът е предизвикал емоционални реакции, защото той поставя морален въпрос - как бих постъпил в една такава ситуация?
- В крайна сметка в днешно време има все още конфликти, войни, които не са далечни и те поставят също подобни морални казуси.
- За съжаление да, докато има война, ще има морални казуси и упадък на ценности.
- Вероятно има хора, които от филма ще разберат много подробности за историческия момент и ще се поинтересуват да прочетат повече за случая. Какво би говорил на тях този филм?
- Този филм показва, че преди всичко трябва да бъдем хора. И когато видиш някой уязвим човек, ако сте повече хора, можете да реагирате. Всяка една война е зло и няма оправдание за нея.
Режисьорът на "Човекът, който не можеше повече да мълчи" Небойша Слиепчевич
Източник: Киномания
- При нас темата за емпатията и проявата на човечност също е много актуална, защото има случаи на насилие из публични места като свидетелите са склонни да наблюдават спокойно и да не се намесват.. Това е притеснителен симптом.
- Може би хората просто се страхуват, което е нормално, но съм убедена, че можем да имаме повече емпатия.
Убедена съм, че всички тези свидетели на неправда знаят, че нещо не е редно и трябва да реагират, но не могат. Не бива да ги обвиняваме, а да се надяваме, че повече хора могат да проявят емпатия, а колективното действие от своя страна ще има по-голям ефект и ще противодейства на такива прояви.
- Знаете ли как Небойша е харесал тази история? Отдавна ли е искал да я направи на филм? Каква е историята на самата идея, на самата концепция.
- Самата идея идва от една статия, която чете Даниел Пек, хърватският продуцент, моят колега и приятел. Той много се впечатлява от историята на Томо Бузов, който е незаслужено забравен герой. Той не е мюсюлманин, не е и сърбин, но пък е служил за югославската армия. Той не се вписва никъде в политическите контексти.
Кадър от филма "Човекът, който не можеше повече да мълчи"
Източник: Киномания
И прочитайки тази история, тя повлиява много силно на Даниел. Така той решава, че трябва да се направи филм. Всъщност той инициира този проект. След това се свързва с Небойша, който вече има доста опит и успех в документалното кино и направи един много силен филм "Србенка", който е свързан с това как поколението след войната реагира на тези травми.
Небойша написва сценария на Човекът, който не можеше повече да мълчи, и избира да разкаже историята през гледната на мълчаливия свидетел на неправдата.
И тогава вече започва проучването на база на собствения си документален опит, започва да се рови в архиви, в интервюта на хората, които са пътували във влака. И тази история всъщност се отразява много достоверно - дори във времево отношение е близка до това, което се е случило.
Аз бях много впечатлена, когато той ми каза, че 30 години след събитието, голяма част от пътниците в този влак, които са били свидетели на това което се е случило са имали чувство за вина. Това е огромен товар за цял живот.
- Затова историята е толкова впечатляваща и наистина си струва да се предава импулсът от нея. Вие сте го предали много добре във филма. Мълчанието ми направи много силно впечатление. Начинът, по който е пресъздадено то и усещането от него, последствията. Това е мълчанието, което явно изгаря тези свидетели във влака цял живот.
- Така е, да. В семплостта на разказа е силата на филма. Всъщност най-често това, което забелязахме всички, когато свърши филмът е, че хората се нуждаят от няколко минути да осъзнаят какво става.
Говорила съм със зрители, които познавам, мои приятели, те са продължили да мислят върху филма и върху тази история дълго след това.
Катя Тричкова и Теодора Маркова
Снимка: Личен архив
- Мислех си и нещо друго - в крайна сметка филмът е картина и на балканските ни отношения, постоянното и вечното търсене на идентичности и въпросите кой кой е, кое нещо чие е и кому принадлежи, кой е свой, кой чужд. Малко като във филма на Адела Пеева "Чия е тази песен". Вечно вървим към разделение и граници, които водят и до кървави събития.
- Не мисля, че вече е чисто балканско това като проява. Като виждаме как националистическите движения и въобще такива тенденции избуяват навсякъде, и в Централна, и в Западна Европа, изглежда навсякъде имаме еднакви проблеми.
Едновременно е част от очарованието ни, но също така ни ограничава. Такъв ни е манталитетът.
- Сега се занимавате с нови интересни филмови проекти. Споменахте ми, че работите върху документален филм на млада българска режисьорка и пълнометражен игрален филм на млад български режисьор.
- Да, работя върху дебютния филм на Пламена Славчева, който се казва "Няма как да си кажем сбогом". И всъщност това е една доста лична история, свързана със загубата на нейния баща.
История за това как продължава едно семейство след това, за намиране на мястото ти, въобще за пренареждането на света след тежката загуба. Съвсем скоро го завършихме и се надяваме, че може да намери своето място за премиера. Работя с още един дебютант, много талантлив режисьор в игралното кино - Христо Симеонов, който има вече четири награди "Златни рози" с предишните си късометражни филми.
И сега сме на финалната права на монтажа на първия му игрален филм "Обувките на баща ми", който също вярвам, че ще стане много интересен.
Радвам се, че в момента работя с млади режисьори. Това е едновременно предизвикателен и вълнуващ процес, през който преминаваме заедно и взаимно се обогатяваме.
Кадър от снимачния процес на филма
Снимка: Личен архив
- Дано да има вълна на талантливи млади режисьори, които имат и ново мислене, което е по-неконвенционално и засяга по различен начин темите, които ни вълнуват.
- Да, хайде да си го пожелаем, защото точно от това имаме нужда! Някой трябва да започне да говори и на това поколение, и наистина това да се случва по един по-смел начин. Още ни липсва смелост в българското кино. Виждаш талантливи хора и сякаш не смеят да изразят таланта си.
Много ми се иска да има по-смели и изненадващи филми вбългарското кино.
- Може би това назрява и съвсем скоро ще дойде моментът.
- И аз мисля, че назрява.
- И двата филма ли са копродукции?
- Да. Интересното е, че и двете са с Франция. Винаги е трудно с младите дебютанти. Всички казват хайде да подкрепяме таланти, обаче и като финансиране е много по-сложно. И като намиране на място след завършването им е предизвикателно, но се надявам, че двата филма ще намерят своя път. Защото и авторите, и темите го заслужават.
Кадър от филма "Човекът, който не можеше повече да мълчи"
Източник: Киномания
- Като говорим за документални филми, защо според вас има подем на документалното кино последните години на фестивали като Берлинале, като фестивала във Венеция - поредни години там големите награди ги печелят и документални филми. Това отбелязва ли кризата на игралното кино като тенденция или просто документалното кино е много добро и за това се случват тези успехи?
- Според мен това е комбинация от двете. Моето лично мнение е, че има криза в игралното кино.
След повече от век съществуване, киното е изчерпало много от възможните истории, а универсалните му теми остават едни и същи. Това, което отличава отделните филми, не е толкова самата тема, колкото начинът, по който тя е представена. В същото време документалното кино успява да е по-силно и въздействащо, защото животът сам по себе си е най-добрият сценарист.
Интервю на Юлия ВЛАДИМИРОВА
"Майка Мара" на сръбската звезда Миряна Каранович участва в Балканския конкурс на София Филм Фест
Твоите любими заглавия в /market.dir.bg
Остани с
;void(0);){kind=link}
![](javascript:window.open('https://pinterest.com/pin/create/button/?url=https%3A%2F%2Fimpressio.dir.bg%2Finterview%2Fkatya-trichkova-chovekat-koyto-ne-mozheshe-poveche-da-malchi-pokazva-posleditsite-ot-malchanieto&media=https%3A%2F%2Fstatic.dir.bg%2Fuploads%2Fimages%2F2025%2F02%2F01%2F2846159%2F768x432.jpg%3F_%3D1738500927&description=Катя Тричкова: "Човекът, който не можеше повече да мълчи" показва последиците от мълчанието', '_blank', 'width=500,height=300');void(0);){kind=link}