ИНТЕЛЕКТУАЛНИЯТ ЕЛИТ НА БЪЛГАРИЯ
Кева Апостолова: Аз не пиша като българка, а като себе си
Като се огледам наоколо, все едно съм в театрален салон, а около мен има "зрители"
Автор : / 3219 Прочита 1 Коментара
Кева Апостолова (Колаж: Юлиян Илиев)
Кева Апостолова е човек, чието име с чиста съвест можем да цитираме като един от малкото останали стойностни родни интелектуалци. Тя е български писател, поет и драматург, главен редактор на сп. "Театър", съпруга на покойния актьор Георги Георгиев-Гого и майка на актьора Георги Гергиев-Гого Младши. Трудно е да се изброят книгите, които е написала Кева Апостолова, като се почне от поетичните: "Орбити в мен", "Аз съм", "Отворено слънце", Ембриони в слънцето", "Не пишете повече, аз написах всичко" и др. Нейни поетични цикли са публикувани в Унгария, Полша, Македония, Франция, Белгия, а пиесата й "Христос и Магдалена" бе играна в Ню Йорк.
Автор е на книгите "Св. Петка", "Стояна и Ангел" и др. Освен на авторски книги, Апостолова е съставител и на книги за известни личности като Лора Кремен, Росица Ненчева и др. Автор е на много театрални и радиопиеси - за възрастни и за деца. Сред тях се открояват "Багажът", "Още сто години", "Холът", "Безсмъртно танго" и др. Пиесата й за деца "Златното момиче" бе поставена в Истанбул, нейни пиеси са поставяни в Македония. У нас пиеси на Кева Апостолова са играни в софийските театри "София" и "Възраждане", в театрите в Пловдив, Монтана, Перник, Благоевград, Габрово, Стара Загора, Ямбол, Ловеч, Варна, Плевен и Силистра. Пиесата й "Посоки" бе откупена и излъчена в няколко държави: Югославия, Полша, Чехия и Монголия.
Наскоро Кева Апостолова имаше рожден ден, по повод на който Impressio направи един разговор с нея:
Кева вкъщи, Снимка: Кристиян Георгиев - внук на писателката
- Кева, човек никога не би ви дал годините, защото ставате все по-красива, но моят въпрос е друг: Променя ли ви времето?
- Не позволявам на времето много-много да ми се бърка в живота и да ми се натрапва с възрастови цифри, които могат да шокират. Просто вървя по пътя си. Често поглеждам в огледалото, наблюдавам се отстрани, следя се, контролирам се, коригирам се - така е било винаги. Когато имам проблем, не тичам веднага при доктори, а изчаквам себе си и природата да си свършат добре работата.
Също, не тичам по роднини и приятели да споделям огорченията си от това-онова, защото знам, че те са временни, а хората около мен ще ми досаждат със съвети, после с питания "какво стана, оправи ли се", и това изморява. Все пак зодия Лъв съм, и то с дата 7-ми - зодиакалната "зоологическа градина" е моя, ха-ха.
- Вие десетилетия наред творите, пътувате, срещате се с интересни хора. Ако трябва да "отсеете" най-съществените за вашето израстване като личност, хора, - кои са те? Как ви срещна животът, и какво ви даде всеки един от тях?
- Никой в първото ми семейството (майка, татко, батко и аз) не се е занимавал с писане, а аз написах първите си стихотворения като ученичка. Нещо отвътре ме караше. Някои още тогава бяха отпечатани в михайловградския вестник "Септемврийско слово". Първото беше за Лобертино Лорети - бедното италианско дете, което в капиталистическа Италия е принудено да пее, за да изхранва семейството си; второто беше посветено на космонавтката Валентина Терешкова, а третото вече любовно: "Ти помниш ли оная синя вечер и огъня на будните звезди...", ха-ха...
После, при второто ми семейство (аз, съпругът ми Жоро и синът ни Гого) бях под влиянието на Жоро, който във всяко отношение беше по-голям от мен. Не съм преставала да се възхищавам на интелекта му, на изискания му вкус, на таланта му, на силата му да отстоява позициите си (беше завършил право, а след това ВИТИЗ), на магнетизма му да привлича изключителни хора около себе си, на виртуозността му да бъде център на внимание. Иван Стоянович ( кинокритикът), актрисата Илка Зафирова и Жоро са най-изобретателните, неуморни, забавни и интелигентни "манипулатори" на маси хора. Просто божествени! Покоряващи!
После Николай Бинев, Домна Ганева, Леда Тасева, Жана Стоянович, Ани Бакалова, Васил Димитров, Анани и Дида Явашеви, Жени Хайтова, Иван Андонов, Андрей Аврамов, Галя Бъчварова, Мути Вулов и Мура, Николай Поляков и още, и още, и още...Всички те, повече или по-малко, съзнателно или несъзнателно са оформяли моята личност, защото аз години наред бях най-малката сред тях. Облъчиха ме с немирните си и предизвикателни светли духове.
- Много пъти сте разказвала за съпруга си Георги, и за малкия Георги, разбира се. Какво е да си поет, писател и драматург, и да живееш с актьори?
- Най-естественото нещо. Не мога да си представя друго. А малкият Георги е вече на 47 години. Той и неговата Деси подариха на мен и Жоро две страхотни внучета - Кристиян и Джери. Със семейството на Гого от началото живеем разделено и често си ходим на гости. Това е изпитаният от света начин да се съхранят топли роднинските връзки, защото " конфликтът между генерациите" не е измислица на пресата, а реално съществуваща заплаха, която при най-малкото невнимание може да съсипе отношенията между иначе близки хора.
Деси, Кристиян, Джери и Кева (Снимка: Личен архив)
- Сп. "Театър" имаше късмет с човек като вас, който успя не само да го задържи в медийното пространство, но то да има своето авторитетно място в днешния все по-невеж свят. Какво ви коства това?
- Ние със сп. "Театър" сме набори. Може да се каже, че сме нещо като женени, ха-ха. Професор Юлиан Вучков ме назначи в списанието през 1982 година, и оттогава до сега с изданието сме заедно. То вече е електронно. Дадохме си много. То ми даде миналото си, знанията си, авторите си, търпението си към израстването на таланта и внимателното отношение към залязващия талант; посочи ми как да търся арт-а и как да избягвам агресивната посредственост.
Със списанието изживяхме големите обществено-политически промени от 1989 година, когато стъпвахме по подвижни пясъци, а бедността взимаше жертви, и доста издания за култура и изкуство загинаха. Тогава се появи и опасността от проблем с авторитета му, тъй като по-голямата част от живота му е преминал в контролирана комунистическа България, а това обременява. Справихме се. То е единственото най-"възрастно" списание за изкуство в България, което не е променяло името си и не е прекъсвало нито за година издателския си поток.
Толкова театрална литература от всички жанрове съм прочела през този 36-годишен период, че е сравним с няколко НАТФИЗ-а, ха-ха.
Аз дадох на сп. "Театър" енергията си, голяма част от времето си, природната си амбиция и дарба да съм отговорна и дисциплинирана, усета си за модерност. Не съм ревнива, трансформирах природната си либералност в професионална широта - списанието беше и е отворено за различни мнения, позиции и автори, с някои от които в личен план не се харесваме, но за мен е важно дали авторът е професионалист, а не дали сме приятели. И всичко това е придружено с много любов и отдаденост.
- "Обичате ли да ходите на театър?", сигурно е въпрос, който звучи нелепо, зададен на драматург, но аз влагам един контекст в този въпрос: Обичате ли да гледате сегашните постановки в родните ни театри?
- Вече не знам дали обичам да ходя на театър, но много често, като се огледам наоколо, установявам, че съм в театрален салон, а около мен има "зрители".
- Последните години загубихме много качествени актьори. Кои са тези, които остават непрежалими в сърцето ви, освен съпруга ви, разбира се. И имате ли някакъв личен спомен - незабравим миг с тези хора, който можете да споделите с нас...
- Българският театър има своите велики актьори. За част от тях знаем от театралната ни история, а за тези от днешно време често се пише и говори в медиите. Но има един изключителен актьор, който понякога се пропуска от списъка на големите. Това е Константин Коцев. Ярка театрална личност, небългарски ексцентричен, който може да бъде поставен само в компанията на Ицхак Финци и Асен Миланов.
Той имаше по-особен характер, не правеше приятелства с пишещите и с партийно направените звезди, а обратно - иронизираше ги, обсъждаше ги така, че казаното от него да достигне до обсъждания. И понеже у нас много често се гледа характера - дали човекът е добър, дали се държи мило и възпитано, дали поздравява любезно или те подминава, а не професионалните му качества, Константин Коцев беше някак си наказван с премълчаване.
Далеч по-слаби, дори безвкусни негови колеги, които виртуозно владееха милото общуване и други "подскоци" пред даващите хляб и слава, се радваха на популярност. И аз не бях близка с него. В един театрален сезон, ние зрителите, имахме голямото щастие да гледаме на две почти съседни сцени - Театър 199 и Сатиричния театър - Наум Шопов и Константин Коцев в "Дневникът на един луд" по Гогол. Това беше актьорско състезание от най-висша класа!
Днес имаме много талантливи мъже-актьори, които постигат забележителни превъплъщения, но Владимир Пенев и Деян Донков се открояват от всички. Те много израснаха, извисиха се над другите таланти, достигнаха други сфери на арт-а. Докато от жените не мога да посоча нито едно име. Да, има талантливи актриси, и толкова - не повече. Много ценя няколко наши режисьори и с доверие гледам техните постановки.
Аз, например, много съжалявам, че поляците, чехите... имат своите истински театрални новатори, които са с европейско, дори световно значение, а ние - не. Затова много се занимавах с прочутата бургаска четворка Леон Даниел, Вили Цанков, Юлия Огнянова и Методи Андонов и техния легендарен 4-годишен бургаски период (1956 - 1960).
Изводът ми е, че явно идеологическата и естетическата цензура у нас са били толкова мощни, че този все пак забележителен театрален период, е останал само с локално, национално значение. Слава богу, че го имаме и често спасително се връщаме към него, за да черпим сили, вяра, вдъхновение, самочувствие.
- Вие сте човек, който много пътува и много се среща с хора по света...Споделете нещо, което силно ви е развълнувало по време на вашите "странствания"...
- Като официално мирогледно поведение съм православна, а като интимна същност съм пантеист. Но като рационална модерна личност знам, че планината не може да дойде при мен, затова аз отивам при нея. Отивам, когато нещо ме повика. Държавата някога ни възпираше, но сега е отворена система. Правя си сметка, събирам пари, намирам начин и отивам. При пътуванията не спирам да се възхищавам от постиженията на човека, от усилията му да съхрани природните и националните богатства.
- В творчеството ви са лесно забележими вашите интереси и пристрастия, в хубавия смисъл на думата. Напр. жените, женската психология, вярата...Автор сте на книгата "Лора Кремен", на религиозната мистерия "Св. Петка", на "Христос и Магдалена"... Какво ви привлече да се обърнете към тези женски образи?
- Лора е съвременна интелектуалка, Петка е светица, а Магдалена, в старите канони и в моята пиеса, е опростена грешница. Само тези кратко нахвърлени характеристики показват колко тези три жени са интересни за литературно изследване, независимо с какви жанрови средства.
Подтикът да напиша пиеса за света Петка дойде от две български пиеси за Жана д"Арк, които Стефан Цанев ("Другата смърт на Жанна д`Арк") и Маргарит Минков ("Жана д'Арк") бяха написали преди години. Прекрасни текстове, голяма драматургия.
Тогава си казах - няма ли жена-личност, която да е живяла по сегашните български земи във времената на Жана д"Арк ? - Така се роди идеята за Света Петка. Аз не знаех нищо за нея, само имах желание да пиша. Трябваше много сериозна подготовка. Беше трудно, и това ми харесваше. Исках да преодолявам - това винаги ме ангажира и мобилизира. Близо две години само четох. Освен исторически и изследователски трудове за земите, нравите, обичаите, ежедневието на хората в ония времена, четох и в библиотеката на Светия синод, както и в читалнята на Духовната академия.
Исках да "видя" какво е било и да напиша не църковни диалози, а светска пиеса за светица. Така стана. А "Христос и Магдалена" дойде като ехо от "Света Петка". След което се успокоих и преминах към други тематични пространства.
- А защо "Мистерии"? - Обичате ли мистериите и присъстват ли те в реалния ни живот, според вас?
- Мистерията като религиозен жанр е предизвикателство. А дали мистерията като странности присъства в живота ни? - Да, непрекъснато се срещаме с необясними явления, поведения... Ето например любовта. Нима не е мистерия? Ами омразата? - Също е.
Кева Апостолова със сина си Георги Георгиев-Гого Младши
- Илюстрациите на корицата на книгата ви "Мистерии" са на... Невена Коканова. Как стана това?
- В един период с Невена Коканова бяхме близки. Правила съм с нея и със съпруга й Любомир Шарланджиев интервюта, а също и нейн фотоалбум. Имахме общи приятели и се срещахме по гости. Обичам това време.
Когато работих над "Света Петка" тя знаеше, след което илюстрира броя на тогавашното самиздатско списание "Мост" на Едвин Сугарев и Владимир Левчев , където за първи път пиесата беше публикувана. Когато всичко стана готово й се обадих и отидох у тях. Държахме книжката, прелиствахме страниците и мълчахме.
- Аз лично много харесвам вашата поезия, но мисля, че вие сте изключително силен драматург, който умее да създава невероятни и интригуващи колизии...Коя от пиесите си харесвате най-много, ако можете да направите обективна преценка за това, в качеството си и на критик?
- Трите ми най-добри пиеси още не са поставени на сцената - чакат своето време. На първо място е "Света Петка", след това "Стояна и Ангел". "Христос и Магдалена" няма реализация в България, а в Ню Йорк - преди десетина години я постави международната трупа на нюйоркския театър Overground Physical Theater, с режисьор А. Катранджиева.
Имаше много добри отзиви за спектакъла в "Ню Йорк Таймс", "Ню Йорк Поуст", " Ню Йорк Дейли Нюз", "Ай Ем Ню Йорк", "Теософски журнал" и други издания. Спектакълът се игра и в ООН, и почти цяла година гостуваше в различни университетски градове.
Сцена от постановката „Христос и Магдалена” от Кева Апостолова
- Коя от стихосбирките ви е най-лична и близка до сърцето ви?
- "Ембриони в слънцето", "Не пишете повече, аз написах всичко" и " P.S."
- Какво да "четем" зад заглавието "Не пишете повече, аз написах всичко"? - Доколкото ви познавам, не ви е присъщо да се самоизтъквате?...
- Не се самоизтъквам, само казвам да не пишат повече, защото аз съм написала всичко, ха-ха.
Корица на книгата, фотограф Светлана Бахчеванова, 1994 г.
-Има ли "ембриони" в слънцето, и кои са хората, които могат да "видят" това незримо чудо?
- Има. Те се виждат дори с просто око. В слънцето винаги нещо рита като в утроба. Самото то прилича на утроба. Изобщо космосът е "утробен" - пълен с пулсиращи утроби.
- Творчеството ви е познато не само у нас, но в много страни по света. Кое е, според вас това, което кара народи с различна народопсихология да харесват онова, което правите?
- Аз не пиша като българка, а като себе си. Интересът към моите неща го обяснявам с индивидуалния ми подход към универсалното.
- Ако трябва да се оприличите на някоя от световно известните драматургични героини, коя от тях бихте избрала? - Има ли такава, с която да намирате силна духовна близост?
- Харесвам десетки драматургични героини и откривам близост с тях, но искам да съм си Кева Апостолова. Щом природата така е решила, тя знае по-добре от мен. Няма да й се противопоставям, още повече, когато виждам, че нейният избор е перфектен, ха-ха.
- Върху какво работите в момента и какви са плановете ви до следващия ви рожден ден?
- Още се радвам на сборника си "4 пиеси", който сп. "АРТизанин" на Игор Марковски наскоро издаде. А за плановете...
Напоследък съм нещо като градинска приятелка с няколко жени, които почти цял ден изкарват по пейките. Не може да се каже, че са клошарки, но са странни, много бедни и много горди. Една от тях е бивша финансистка и влачи ценния си, според нея, багаж в огромни торби и пликове. Моето подло намерение е да ги ползвам за прототипи на бъдеща пиеса. Пиша и стихове. Още не са готови за книга. Като станат - ще мисля как да видят бял свят!..
Интервю на Еми МАРИЯНСКА
;void(0);){kind=link}
;void(0);){kind=link}