СЪВРЕМЕНЕН ТАНЦ
Хореографката Симона Дяконеску: Представленията са система, в която всичко циркулира
"Танцови маниаци" на Симона Дяконеску ще се играе на 06 юни от 19:00 ч. в ДНК - пространство за съвременен танц и пърформанс
Автор: / 539 Прочита 0 Коментара
Румънската хореографка Симона Дяконеску
Симона Дяконеску е румънска хореографка и кинематографка. Тя умело смесва жанрове, форми, техники и изкуства. Науката и технологията са важна част от творчеството ѝ. Проучва социални структури на границата на фикция и реалност.
През последните години на работата ѝ обръщат сериозно внимание от престижните фестивали и международни организации, свързани със съвременния танц в Европа. Нейни творби са представяни както на традиционни сцени, така и в несценични пространства, кина, галерии, музеи, архитектурни обекти, частни домове в Европа и по света. Симона Дяконеску създава своя танцова трупа, която нарича "Tangaj Collective". На румънски tangaj означава движението на лодката, когато е в морето. "Много подскачащо движение", обяснява Симона.
От 6 години тя е основател и артистичен директор на Международния фестивал на танцовите филми в Букурещ.
Симона Дяконеску гостува с най-новото си представление "Танцови маниаци" на 14. Международен фестивал за съвременен танц "Антистатик", което е посветено на т.нар. "танцова епидемия", избухнала през 1518 г. в Страсбург. Дяконеску започва сериозно проучване за това много бегло документирано събитие и установява, че всичко, което може да се намери за него е дори по-странно от самото събитие. Затова спектакълът е построен през оптиката на свидетелствата. Хореографката открива още, че сериозна част от тях всъщност не са просто хроника на събитието, а негова интерпретация, т.е. свидетелствата за него са по-скоро художествени. Ето защо тя избира доку-фикцията като форма, през която да разкаже тази история.
Представлението ще се играе на 06 юни от 19:00 ч. в ДНК - пространство за съвременен танц и пърформанс.
- Вие сте хореограф и кинорежисьор, в работите ви освен танц, често включвате много подчертано текст, видео, звук или пък светлина. Каква е вашата творческа необходимост от тези инструменти?
- Първоначално учих филмова режисура, т.е. моето обучение започна от образа. Едва след това се пренесе към тялото, хореографията и пърформанса. Артистичната ми работа е доста хибридна. В началото на професионалния ми път правех предимно сценични произведения и танцови филми. В момента създавам много повече сайт-спесифик или VR инсталации и видеоарт.
Интересува ме връзката между природата и технологията и как ние ги включваме в настоящето, но също и в представата ни за бъдещето. Опитвам се да създам диалог около тези теми. Много важни за работата ми са онези микроистории, които са скрити. През 2019 г. започнах да се занимавам с различни аспекти от историята: историята на сградите, в които правя неща или моята лична история; историята на моето семейство; на общността, от която произхождам; на танцьорите, с които работя. Всичко това се опитвам да отнеса към "голямата" история, с която всички ние сме свързани.
По подобен начин съм много любопитна към такъв тип странни събития, като танцовата епидемия от 1518 г.
Румънската хореографка Симона Дяконеску
- Каква е историята на представлението "Танцови маниаци"?
- През 2018 г. търсех тема за филм и се опитвах да открия събитие, в което танцът да бъде както темата, така и основният език. Това беше начинът, по който първо попаднах на историята за танцовата епидемия през 1518 г. Тогава започнах да чета за нея и видях, че тя не е добре документирана. Изглеждаше като събитие, което със сигурност се е случило, но не точно така, както е описано. Миналата година задълбочих това проучване, тъй като (заради пандемията) имах доста време да прочета сериозно количество документи около тази история. И тогава стана наистина интересно.
Всъщност има 7 танцови епидемии в Европа, които започват в първите години на Средновековието, но тази в Страсбург през 16 в. е най-добре документираната от всички. Успях да намеря хроники от този период, проповеди на свещеници, в които съветват населението, има и малко поезия, посветена на това събитие, имаше и медицински становища. След това открих, че няколко теоретици (много малко всъщност) се занимават с него през перспективата на това какво може да означава политическият танц и политическият жест в тази манифестация.
Всъщност последната танцова епидемия се е случила в Мадагаскар през 1863 г. и това е темата на моя следващ проект през 2022 г. В Мадагаскар тя е наречена "танцова чума". Сега, когато знам толкова добре историята в Страсбург, е много интересно да видя как е интерпретирана тази в Мадагаскар. Един шотландски лекар - Андрю Дейвидсън прави връзката между двете събития, казвайки, че това, което се случва в Мадагаскар е същото, което швейцарският лекар Парацелз описва в Страсбург. Но между тях има много разлики.
- Успяхте ли да откриете на какво се дължи това колективно танцуване в Страсбург?
- Това събитие е свързано с тежките времена, в които са живели хората тогава - с надничащата зад ъгъла чума, с много други болести, с потисничеството, което църквата е упражнявала върху жените и бедните хора. От това, което научих обаче, танцуването не е било нещо необикновено в този период. Църквата всъщност не е наказвала хората за танцуване по време сватби или празненства. Танцът е бил заобикаляне на властта, защото единствено по време на подобни събития е било приемливо да се присмиваш на Църквата.
В онзи конкретен момент се е считало, че танцовите маниаци или са били обладавани от демони, или това е било наказание на Св. Вит. Мерките срещу танцуването били абсолютно хаотични - карали хората да пият бира, за да излязат демоните през потта, построили са им сцена и пр.
Парацелз въвежда тази идея, която прилича на много, много ранна проява на психология - той предполага, че хората танцуват не заради демон или някаква външна сила, а заради това, което е в ума им. И неговото обяснение е било, че точно както дете вижда предмет и може да си представи, че е чудовище или призрак, така и тези танцьори виждат нещо в тяхната глава, което не е реално и тогава започват да танцуват. Мисля, че е казал нещо подобно на: "В ума на хората всичко може да се случи".
Истината е, че ние нямаме нито едно свидетелство от нито един танцов маниак. Всичко, което се знае е от архиви и документи, свързани с Църквата.
Моята работа всъщност е посветена на начина, по който това събитие е документирано. Мисля, че свидетелствата за него са много по-бомбастични и сюрреалистични.
Казва се, че хората, които са участвали в танцовата епидемия са били грозни, гротескни, че стъпалата им били кървави, че умирали от изтощение. Но няма никакви доказателства за това. В този период е имало конкретни танци, които са се танцували и танцовите маниаци не са танцували нищо подобно на тях. Свидетелствата казват, че жените са се събличали. Мъже танцували с мъже, жени с жени, танцували мъже и жени, които нямали роднинска връзка. Всичко това е наречено перверзия. Със сигурност е имало нещо стряскащо в тези танци. Ако си живял в 16 в. и ги видиш по улиците със сигурност гледката е щяла много да те впечатли. Може би обаче реалността не е била толкова гротескна.
Ако бъде взето описанието на танца и накараш танцьор да го изпълни, няма да изглежда никак чудовищно. Затова, в представлението ние правим това, което е описано, че са правили танцовите маниаци. Може би ако гледаме в съвременното общество подобни движения ще сметнем, че са рейв или може да помислим, че някои хора искат да въстанат срещу властта и правят танцов протест. Бихме могли и да си кажем и че някакви хора просто искат да танцуват на улицата.
Четейки наличните източници от тези времена и свързвайки техните истории с това, което например Румънската ортодоксална църква казва за жените или за грешниците, или дори за съвременното изкуство, разликата не е толкова голяма. Мисля, че ако в момента подобно събитие се случи по улиците на Букурещ Църквата ще го интерпретира по абсолютно същия начин.
- Как приключва танцовата епидемия?
- Те започнали да танцуват в средата на юли и спрели в края на август. Но в последната половина на август, направили поклонническо пътуване, посветено на Св. Вит. Ходили 50 км. и стигнали до манастира. Там били нахранени добре, танцували по много по-организиран начин и имали разговори със свещениците. Тогава свършила епидемията. Възможно е да е така, защото хората били толкова гладни и измъчени, че това, че за тях се погрижили може да е прекъснало танца.
- Защо избрахте да разкажете тази история именно през доку-фикцията?
- Имах проблем - не можех да кажа, че всичко, с което работих е истински архив. Ако ползвах различни източници, които можех да сравня и така да науча истината, това би било работа с документи. Ние не знаем какво точно се е случило, но съм абсолютно сигурна, че в написаното има художествена измислица. Затова аз започнах да добавям също художественост на свой ред. 70% от текста в представлението е това, което съм намерила в журналите и в книгите, които прочетох. Останалите 30% са комедия и румънски черен хумор.
- Как работите с танцьорите, има ли нещо специфично в хореографския ви подход?
- Преди дори да знам за какво ще е представлението, първо трябва да знам кой ще го танцува. Това може да определи много неща, свързани с идеята на спектакъла.
Понякога работя много близко с танцьорите. Имам спектакъл, който се казва "Дъщери" и той е изцяло посветен на историите на изпълнителите с техните майки и баби. В него те споделят доста интимни неща, техните проблеми и трудностите, които имат поколенията помежду си. Има проекти, в които буквално не мога да заменя даден танцьор, защото работата е много силно свързана с историята на представлението. Така е в последния спектакъл, който направих с Ванеса Гудман. Той е за нас двете - как ние се срещнахме, за нашия общ интерес към кръвоносната система и бактериите в нашето тяло. В него споделяме истории за нашите семейства, за това откъде произхождаме. Има, разбира се, хореографии, в които работя с принципи и партитури. Това важи особено за сайт-спесифик работата ми.
"Танцови маниаци" обаче попада в друга категория, тъй като там работя с много млади танцьори, които са били ученици в Академията за танц и пърформанс на Националния център за танц в Букурещ. Процесът на работа с тях е и свързан с образователна дейност. Обикновено, когато работя с млади танцьори, се старая спектакълът да е много танцов, защото мисля, че важната тема на представлението е именно танцът.
- Какво намирате ключово, когато смесвате различни изкуства в работата си, която по същество остава хореографска?
- Представленията са система, в която всичко циркулира. Нещо, което искам да кажа или атмосферата, която искам да предам може да се прехвърля от тялото в звука, във видеото, в пространството, понякога в някакъв сензор и пр. Всички тези елементи не са равнопоставени, защото в крайна сметка, работата ми е много концентрирана върху тялото, танца, хореографията и изпълнението. Понякога имам по-пърформативен подход към образа. Тогава работя с дълги кадри, малко монтаж, камерата може да се движи повече от танцьора. В доста от представленията ми звукът се мести от една колона в друга и това е друг тип хореография. Сега намирам интересно хореографията да бъде изказвана и да оставят публиката да си представя танца.
- Създали сте Международния фестивал на танцовите филми в Букурещ и сте негов артистичен директор Като че ли през последната година има много по-голям фокус върху този жанр?
- Мисля, че танцовият филм е приет за експериментален преди 20-30 години. Според мен той съществува от началото на кинематографията. Помислете си за танца "серпантина" на Лои Фулър. Това е много ранен танцов филм. Не обръщаме много внимание на танцовото кино, защото все още предпочитаме да гледаме танца на живо. Всъщност филмът и представлението са несравними.
Това, което се случи в последната година, за първи път в история, е че танцовият филм имаше преднина, стана по-търсен от живото представление. Това поразмести индустрия. Създателите на танцови филми всъщност имаха доста работа през тази година и за първи път прожекторът беше насочен към тях и изглеждаше, че танцовият филм може да спре да съществува в някаква второстепенна категория.
В същото време, ръководейки фестивал за танцови филми и активно работейки в тази сфера като създател, самата аз, имам чувството, че танцовият филм трябва да се преоткрие. Има това разбиране, че танцовият филм се отнася към танцовия жанр и е негово продължение. А защо е така, нали това е филм?
Мисля, че трябва да сме по-настоятелни в тази посока и да приемем, че правим също и кино, че танцовият филм е хибрид между пърформативна и кино работа. Може би трябва да посветим повече време да популяризираме жанра, защото има голяма вероятност, ако питате хора, свързани с киното, те да не знаят за него. Но ако питате хореограф, той ще знае много добре какво е танцов филм.
- Науката присъства сериозно в работата ви. Какво важно откривате в тази симбиоза между изкуство и наука?
- Мисля, че това е нещо, което се отнася до мен като човек, не само като артист. Обичам да откривам неща, да чета за нови открития в науката, да разбирам как науката влияе на нашия живот.
Нещо, което ми се иска винаги да подчертавам е, че вдъхновението от научния свят, съвсем не задължително е свързано с новите технологии. Хората, като че ли имат очакване, че ти ще бъдеш целият в сензори на сцената, но това не е случаят на моите произведения. За мен важно е да проучвам разбирането ни за реалността, как нашето тялото е разположено в този голям свят и как разкодираме света около нас.
Интервюто се осъществява с подкрепата на Национален фонд "Култура"
;void(0);){kind=link}
;void(0);){kind=link}