ВЕЛИКИТЕ ЕВРОПЕЙЦИ
Мане - непризнаваният, аристократът, бохемът, великият сифилитик
190 години от рождението на знаменития художник
Автор : / 14108 Прочита 12 Коментара
Представяне на живописта на Мане в Лондон, 2013 г. / Снимка: Getty Images
От картините му като жив човек диша един далечен от нашето време свят. Той е едновременно реален и толкова импресионистичен, че сякаш отразява "времето на всички времена". Поетът Шарл Бодлер много точно характеризира изкуството на Едуар Мане като еталон за изкуство, което може да улови и да предаде на платното "походката, погледа и жеста на града", написва Бодлер. Такава пълнокръвна картина на живота като в картините на Мане са постигали малцина художници.
Навършиха се 190 години от рождението на знаменития художник.
Роден е на 23 януари 1832 г. в Париж, като първороден син в семейството на министерски чиновник и дъщеря на дипомат. Знатен произход, който предполага кариера по висшите етажи на властта, но синът на Огюст Мане и Йожени Фурние от съвсем малко момче се съпротивлява на родителското мнение и плановете на баща си да завърши право. След Едуар се раждат братята му - Йожен и Гюстав.
7-годишният Едуар Мане е изпратен в пансион, където родителите му се надяват да бъде научен на подчинение и дисциплина. Както следва, нататък е записан в колеж - колежа Ролен (College Rollin), където среща Антонeн Пруст - негов приятел до края на живота му, чиито мемоари хвърлят много светлина върху живота на Мане.
Всъщност, в младежките си години Мане и Пруст заедно обикалят музеите и Лувъра. Често пъти - заедно с чичото на Мане по майчина линия - Едуар Фурние, който единствен в семейството насърчавал племенника си да рисува.
Мане завършва колежа Ролен, като възнамерява да влезе в Ecole Navale, но не успява да вземе изпитите и тръгва с един стажантски кораб към Рио де Жанейро и Гваделупа. На борда изпълва цял скицник с карикатури на офицерите и командира на кораба. След завръщането си търпи нов провал - за втори път не може да вземе приемните изпити в Ecole Navale. Родителите му вдигат ръце от "неспособния" си син и се съгласяват, макар и с неохота, той да се занимава с изкуство.
След като не го приемат в армията, Мане се записва на курс по рисуване при художника Томас Кутюр, както и в регистъра на копистите, рисуващи в Лувъра. Така добре усвоява техниките, че става един от най-добрите кописти - рисува с точност до детайла копия на картините на най-големите майстори, изложени в Лувъра. Материалното благосъстояние на семейството му позволява да кръстосва по света и да посети много страни: Бразилия, Германия, Италия и Нидерландия, Испания, Англия. Навсякъде изучава майсторите на четката и буквално се влюбва в художниците Диего Веласкес и Франсиско Гоя.
Широката публика разпознава художника основно по три картини на Мане - "Олимпия", "Любител на абсента" и "Закуска на тревата", но той е автор на десетки забележителни платна, които и днес удивляват със съвършенството си ценителите на изобразителното изкуство.
Мане е дързък и предизвикателен още в първите си творби. Това му коства отхвърляне от страна на критиката, но пък публиката се любува и до днес на "Закуска на тревата", въпреки "скандалната" според цензурата "женска голота" в нея. Мане е принуден да покаже тази картина през 1863-та година не в Салона, а в залата на отхвърлените, а днес биха желали да я имат най-големите музеи в света.
Някои от идеите на Мане са взаимствани от него от големите Тициан и Джорджоне, но той ги претворява по свой собствен начин. Групата, представена в "Закуска на тревата" например, е инспирирана от картината "Селски концерт" на ренесансовия художник Джорджоне, но двете картини са напълно различни, както по своя сюжет, така и по изпълнението си.
Тициан вдъхновява Мане да нарисува "Олимпия", но героинята на Мане е съвсем различна от Тициановите Венери. И тя била отхвърлена от журито на Парижкия салон. Голотата на жената карала пуританите да си затворят очите пред майсторството на рисунъка и забележителния талант на автора.
"Олимпия", 1883 г., худ. Едуар Мане
В онзи първоначален период на серия от предстоящи разочарования, Мане търси разбиране, и го намира при импресионистите: Едгар Дега, Клод Моне, Пиер-Огюст Реноар, Алфред Сисле, Пол Сезан и Камий Писаро. Също като тях изучава "игрите" на светлината, но за разлика от тях, е единственият, рисувал и военни сцени. Една от забележителните му творби с военна тематика е "Убийството на император Максимилиан" - екзекутираният завоевател на Мексико по времето на Наполеон. Тази картина отново взривява общественото мнение, защото палачите на главния герой художникът облича във френски униформи. Причината за това е дълбоко лична. Мане и Антонeн Пруст стават свидетели на кървавия преврат на Наполеон.
Мане скицира телата на мъртвите по улиците. Двамата с приятеля му са арестувани по време на схватки и са задържани за няколко нощи. Събитията силно разгневяват Мане и го настройват негативно срещу Наполеон III.
Едуар Мане / Снимка: Getty Images
През онази знаменателна година, когато критиката го напада за картината, се случват и някои събития от личен характер, които разстройват душевния мир на художника. Ражда се дете, кръстено Леон-Едуар Коела, по-известно като Леенхоф (1927 г.), защото е незаконен син на Сузан Леенхоф. Предполага се, че детето е син на Мане, или на неговия... баща? Ще мине време и Мане, Сюзан и Леон ще живеят заедно в апартамент в Батиньол, където през 1860-а година Мане започва кариерата си на печатар.
Но докато се отърси от съмненията си, Мане заминава за Италия заедно с брат си Йожен. Двамата обхождат Венеция, Флоренция и Рим. Мане рисува на крак по улиците на стария град. Прави перфектно копие на Тициановата Венера. На връщане двамата братя пътуват до Дрезден, Прага, Виена и Мюнхен. Мане успява да възстанови душевното си равновесие. Това му е нужно, защото при него всяко чувство иска да "излезе" на показ, а той все по-често се чувства обладан от обърканост и гняв.
През 1855-а Мане посещава Дьолакроа в студиото му на улица "Нотр Дам дьо Лорет", по повод Световното изложение в Париж, където за пръв път ще се проведе международна художествена изложба. На другата година Мане създава свое собствено студио на улица "Lavoisier" и заживява там с приятеля си - художника Албер дьо Балероа. Това съжителство се оказва фатално, защото става причина момчето-модел за картината "Момче с череши" да се самоубие. Случаят е подробно описан от Бодлер в поемата му "Въжето".
През 1859-а Мане представя "Пиячът на абсент" на Салона, и въпреки че за него се застъпва самият Дьолакроа, който убеждава експертите, че картината е в стила на Веласкес, Мане за пореден път е отхвърлен. Той е разочарован, опитва се да дисциплинира чувствата си, за да работи единствено по вдъхновение, като се изолира от мислите си за действителността, но не винаги успява. А в цялото му творчество личи неговият постоянен и неистов стремеж да бъде искрен.
"Именно искреността придава на произведенията онзи характер, който ги кара да приличат на протест, докато всъщност художникът само се опитва да изрази усещанията си", написва Бодлер. Първата среща на знаменития поет със знаменития художник датира от 1858-а година.
През 1862-ра Мане среща Викторин Мюран, която става негова любовница и любим модел. Същата година умира бащата на художника, към когото той изпитва смесени чувства. Тази смърт е възприета от Мане по странен начин - той сяда и рисува като на един дъх забележителното си платно "Музика в градините на Тюйлери". Според биографите му по същото време завършва и "Олимпия".
На другата година след смъртта на баща си, Мане официално се жени за Сузан Леенхоф в Холандия. По повод на този брак Бодлер написва писмо до техен общ приятел със следния многозначителен текст:
"Но той има някакво извинение - изглежда, че съпругата му е много красива, много добродушна и велик музикант. Толкова много добродетели в един човек, това е чудовищно, не мислиш ли?"
"Закуска на тревата", 1863 г., худ. Едуар Мане
Сюзан е наистина виртуозна пианистка, а дали детето й е от Мане-син, или от Мане-баща, остава семейна тайна.
Предстоят му нови творчески разочарования. През 1865-а, когато най-сетне неговата "Олимпия" е изложена в Салона, група войници се присмиват на голотата й и я наричат "куртизанката". Истината е, че "Олимпия" преобръща света на изкуството, а Мане става обект на възхищение за младите художници. Седем хиляди души влизат още първата сутрин в Салона на отхвърлените. Въоръжена стража следи за картината. Критиката, обаче, е безпощадна - обвиняват Мане в какви ли не "грехове", дори и в това, че използвал peinture claire - новаторска техника за интерпретиране на най-великите творби на западното изкуство.
Скандалът с "Олимпия" трае десетилетия. Седем години след смъртта на Мане картината е откупена от Франция с подписка, организирана от Моне. Още цели 17 години Лувърът продължава да отказва да изложи на показ картината, докато през 1907-а тя най-сетне е пренесена там.
„Любител на абсента“ известна и като "Пиячът на абсент", 1858 г. , худ. Едуар Мане
При избухването на скандала с "Олимпия" в Салона на отхвърлените, Мане е депресиран и за да уравновеси психиката си, заминава за Испания. Там върлува холерата, и само по чудо той не успява да се зарази. Вероятно епидемията и смъртта, която витае наоколо, обаче, успява да го отрезви с едно различно възприятие за разочарованията в живота. Връща се от Испания, зареден за работа.
През целия си живот Мане скандализира пуританството. Живее като роден аристократ и бохем - напълно отдаден на вътрешното си усещане за право на избор, без всякакво съобразяване с морализаторството и академизма. Той страда, но остава е индивидуалист в онзи хубав смисъл на това понятие, което превръща всеки творец в ярко забележима личност.
Илюстрация на Едуар Мане към "Гарванът" на Едгар Алън По
Едно лято Мане рисува заедно с Клод Моне в Аржентьой. Оттогава са и най-близките му до импресионизма картини. Любопитно е да се отбележи, обаче, че макар и така силно свързан - творчески и приятелски с импресионистите, самият Мане не се определял като импресионист. В същото време признавал, че е научил много от тях. Мане отказва да участва в изложба на импресионистите, организирана от Надар, но се съгласява да участва в третата им изложба и винаги подкрепя своите приятели-импресионисти.
През 1868-а година Мане рисува портрет на Зола, като израз на своята благодарност към писателя. През същата година е и забележителната среща на Мане с Берта Моризо. Именно тя позира за картината му "Балконът". Това е един от щастливите периоди в живота на Мане. Той и семейството му прекарват заедно празниците в Булон-сюр-Мер, където художникът рисува нколко морски картини и плажни сцени. Берта Моризо става близка приятелка на Мане. Когато отново го отхвърлят от Салона, тя написва до своя приятелка:
"Бедният Мане е тъжен. Както обикновено, изложбата му не е много ценена от обществеността, и той никога не престава да бъде изненадан от това..."
Моризо става по-късно и член на семейството - жени се за Йожен, средният брат на Мане.
Каквото и да го сполита, Мане не спира да твори. Забележителни са литографиите му към френското издание на романа "Гарванът" на Едгар Алън По от 1975-а година. През 1876-а година илюстрира стихотворението на Маларме "L"Apres-midi d"un faune" с дърворезби. Намира смелост и отваря студиото си за публиката, за да представи свои картини, отхвърляни през годините от Салона. Сред многото посетители се появява Мари Лорен - неговата бъдеща муза и модел.
"Барът на Фоли-Бержер", 1882 г., худ. Едуар Мане
"Барът на Фоли-Бержер" (1882) е последната голяма творба на Мане. В нея оживява очарователният Монмартър - кварталът, сврзан с най-хубавите спомени на художника. Те му вдъхват сила в последните дни на живота му. Прочутата картина "Барът във Фоли-Бержер" изобразява едно от знаменитите кафенета-кабарета на Париж в края на XIX век, любимо място на художниците. В центъра е бардамата Сюзон. Отляво се вижда оживената пълна зала, а отдясно - отражението на Сюзон, или нейната мечта? Всъщност, може би - мечтата на самия Мане?
"Обичам този живот, обичам салоните, шума, светлините, празненствата...", сякаш казва художникът. Той рисува тази картина с болки в ръката, които са толкова силни, че често изпускал четката.
По време на Втората световна война нацистите плячкосват много картини на Мане / Снимка: Getty Images
Към края на 80-те години на ХIХ век Мане започва да чувства признаците на ужасната болест атаксия, която го мъчела от дълго време преди това. Отделно често изпадал в депресия от непризнаването на творбите му. През 1876-а година Салонът отхвърля и картината му "Нана" с мотива, че тематиката й била "неподходяща", а през 1881 г. му нанасят поредния удар, като го удостояват с втора награда за картината му "Портрет на Пертюизе".
Въпреки трудния си пробив в художественото поприще и постоянните скандали около творбите му, през 1881-ва година Мане е награден с Ордена на почетния легион на Франция, за особени заслуги. Според някои, обаче, той бил удостоен с наградата главно по причина на това, че през същата година приятелят му Антонен Пруст бил назначен за министър на изкуствата. Много вероятно да е така...
Известно е, че поради бурния си начин на живот и липсата на каквато и да е предпазливост в характера на Мане, той заболява от сифилис и преминава през всички най-болезнени стадии на болестта. Стига се до парализа и ампутация на левия му крак, последвана от гангрена, заради която художникът умира на 11-ия ден от операцията.
Едуар Мане напуска света на живите на 30 април 1883 г., но с творчеството си остава безсмъртен. В деня на погребението на Мане, Дега възкликва: "Той бе по-голям, отколкото всички ние сме предполагали".
Неговата свобода в изкуството - напълно отдадената на поривите му искреност и виталност, го прави един от основателите на модерното изкуство. Мане е един от най-влиятелните художници от края на 19-и век.
В Златния фонд на световното изобразително изкуство, и съхранявани в най-престижните музеи на света, завинаги ще останат платната му "Музика в градините на Тюйлери" 1862, "Закуска в ателието" 1868, "Пиячът на абсент" 1859, "Старият музикант" 1862, "Уличната певица" 1862, "Закуска на тревата" 1863, "Олимпия" 1863, "Барът на Фоли-Бержер 1882 и мн. др.
Емил Зола описва Мане много точно като "...живописец-революционер, влюбен в светското общество и копнеещ за успеха, който само Париж може да предложи - ласкателството на дамите, топлите обятия на техните салони, насладата от обожанието на почитателите."
Да, духът му живее там - в квартала на мечтите Монмартър.
Еми МАРИЯНСКА
Остани с
;void(0);){kind=link}
;void(0);){kind=link}