ОСОБЕНО МНЕНИЕ
Проф. Миглена Николчина: Феминизмът не е постигнал целите си
"По някаква причина жените и сексуалността са привилегирован терен за разиграване на битките за повече свобода или, обратно, за нейното смазване. Днес, уви, това се вижда твърде ясно", смята литературната теоретичка, поетеса, феминистка и психоаналитичка
Автор : / 4981 Прочита 0 Коментара
Ден на жените 2020 г. Феминистки парад и протест в Мадрид по време на Международния ден на жената - 8 март (Снимка: Getty Images/Guliver Photos)
"Има структурна загадка, поради която жените продължават да са по-бедни, по-слабо представени в управлението и - това е моят собствен изследователски фокус - чиито постижения и приноси към цивилизацията са по правило забравяни.
По някаква причина жените и сексуалността са привилегирован терен за разиграване на битките за повече свобода или, обратно, за нейното смазване."
Наскоро излезе ново издание на български език на една от най-значимите, фундаментални и революционни феминистки книги - "Вторият пол" на Симон дьо Бовоар.
Impressio започва поредица от интервюта с жени, професионалистки в различни области, които да говорят за този основополагащ феминизма философски труд.
Първият ни разговор е с проф. Миглена Николчина. С нея говорим освен за актуалността на "Вторият пол" и значението на книгата във феминистката теория, също така и за проблемите на феминизма днес, движението #metoo и по думите ѝ "мутиралия квази феминизъм", за технологиите на бъдещето и страховете.
Проф. Миглена Николчина (Снимка: Личен архив)
Проф. д-р Миглена Николчина е българска литературна теоретичка, поетеса, феминистка и психоаналитичка. Авторка е на изследвания върху литературата, пише стихотворения и разкази.
Сред книгите ѝ са "Митът за Прометей и поетиката на английския романтизъм", "Човекът-утопия", "Смисъл и майцеубийство. Прочит на Юлия Кръстева през Вирджиния Улф", "Родена от главата. Фабули и сюжети в женската литературна история", "Изгубените еднорози на революцията. Българските интелектуалци през 1980-те и 1990-те години", "Деви, рицари, кралици. Любовта в литературата на Средновековието и Ренесанса", сборникът с разкази "Билет за Вега", поетичната книга "Градът на амазонките".
Проф. Миглена Николчина (Снимка: Личен архив)
- Проф. Николчина, според Вас какво е значението на тази книга днес?
- "Вторият пол" е за феминистката теория нещо като "Капиталът" на Маркс за марксизма или като творчеството на Фройд за психоанализата - не може да бъде заобиколен, основополагащ е, независимо дали сме съгласни или критично настроени към тезите на Бовоар.
Въпреки че шест десетилетия след излизането на "Вторият пол" феминистката теория и философия се е превърнала в обширно и хетерогенно поле, разработвано на различни езици и в множество перспективи, на практика спокойно може да се каже, че няма друго изследване с амбициите и мащабността на труда на Бовоар.
- Кои от възгледите на Бовоар във "Вторият пол" са особено актуални в съвремието ни?
- Струва ми се важно да не забравяме ударението, което Бовоар, в духа на екзистенциализма, поставя върху избора, свободата и субективността. Тя никак не подценява ролята на институциите и обществото, но тя също така настоява върху битката, която всеки и всяка трябва да проведе за утвърждаването си като субект на съществуването си.
Това разбиране за вътрешните индивидуални измерения на свободата ми е в недостиг в днешните кампании, които възприемат себе си като феминистки и които често пъти придобиват вид на извличане на капитали от самопозиционирането си като жертва.
- През 50-те и в началото на 60-те, четенето от жени на "Вторият пол" е билo определянo като изключително субверсивно занимание. Във време, в което виждаме остър консервативен завой, възможно ли е да се доближим до това четенето на подобна теоретична разработка да бъде отново "нежелателно"?
- Моята област - история на литературата - която обхваща почти три хиляди години от европейската история, повторително ме е сблъсквала с озадачаващ феномен: деволюция, регрес, загуба и забравяне на постигнатото, връщане назад. Марксистко-просвещенската ми предпредикатна, както би казал Деян Деянов, настроеност беше да очаквам неумолим прогрес. Уви, не е така. Има и по-сложни примери, но ето един лесен - през 1901 година от морето е изваден механизъм, нещо като аналогов компютър, създаден около 1 век преди или след новата ера, чийто принцип е след това напълно изгубен - 14 века ще минат, докато започнат да се създават механизми със сравнима сложност!
Същото забравяне или направо отбой се наблюдава и в социалната сфера: периоди на сравнителна еманципация са следвани от нови втвърдявания. Ето пример, свързан с нашата тема. Мери Уолстънкрафт, авторката на "Защита на правата на жената" (1792), трактат, който често се разглежда като начало на феминистката мисъл, ражда извънбрачно дете от една връзка, която й причинява дълбоко страдание и я довежда почти до самоубийство. По-късно тя сключва брак с Уилям Годуин, писател, философ и радикален политически мислител. При раждането на дъщеря им, бъдещата Мери Шели, Мери Уолстънкрафт умира. Годуин се грижи за литературното наследство на жена си, като публикува и автобиографични материали, с които да пресъздаде дълбочината и сложността на натурата й. За него тя е пример за кураж в следването на повелите на разума и сърцето.
Малкото прозорче на емоционална и интелектуална свобода, което Френската революция и романтизмът са отворили обаче, бързо се затваря в епохата на викторианския консерватизъм и Годуин практически съсипва литературната репутация на Уолстънкрафт, която за повече от век ще бъде обект основно на дребнави клюки. За сравнение, братът на Джейн Остин, който се грижи за нейното литературно наследство, не прави тази грешка и внимателно изгражда имиджа на целомъдрената стара мома, която сръчно скрива ръкописите, щом види, че съседите й идват на чай. Бинго!
Портрет на Джейн Остин (Снимка: Getty Images/Guliver Photos)
И последен пример, от трети вид. Прочетете политическите речи на Демостен, които често са обсъждани с оглед на тяхната "простота", и ми кажете дали средният съвременен гражданин, подобно на атинския гражданин от 4 век преди новата ера, би могъл да проследи такива изречения и аргументации с такъв обхват - от няколко абзаца до няколко страници. Силно се съмнявам.
Накратко казано, не сме застраховани срещу деградацията и регреса. Всяко цивилизационно постижение може да бъде изгубено; също и свободата. По някаква причина жените и сексуалността са привилегирован терен за разиграване на битките за повече свобода или, обратно, за нейното смазване. Днес, уви, това се вижда твърде ясно.
- Според Бовоар, абстрактната свобода не води до промяна по отношение позицията на жените в обществото. До промяна според нея могат да доведат социални, икономически промени, образователни. Днес все още мъж и жена на една и съща позиция вземат различни възнаграждения, а нископлатеният труд е женски. "Вторият пол" ни призовава да имаме вяра в силата да трансформираме бъдещето. Означава ли това, че феминизмът все още не е постигнал целите си?
- Вече започнах да отговарям по някакъв начин на този въпрос. Като че ли - поне в нашата част от света - има достатъчно стабилни институционални рамки за равнопоставеност, но пък не мислим достатъчно за абстрактната свобода - която не бих нарекла абстрактна, а вътрешна, тръгваща от субекта.
Ще го кажа по-внимателно: каква да бъде социалната подкрепа за максималното личностно разгръщане на всеки индивид, това е въпросът. В България този въпрос има много широк спектър: в момента ние сме в истински надир на социалната подкрепа въобще на интелектуалното развитие. За пръв път в новата си история като че ли сме се предали, отказали сме се от амбицията да бъдем в крак със световната наука, култура, изкуство.
Каквото се случва, е плод на самотно усилие и поради това по-скоро случайно. За да се върна към жените обаче: феминизмът не е постигнал целите си. Има структурна загадка, поради която жените продължават да са по-бедни, по-слабо представени в управлението и - това е моят собствен изследователски фокус - чиито постижения и приноси към цивилизацията са по правило забравяни.
Като казвам структурна загадка, имам предвид невъзможността да бъде намерен конкретен субект или деятел, върху когото да се стовари отговорността за това положение на нещата: на практика ние всички участваме в него. Трябва да се разбере защо.
- Пред какви проблеми е изправено съвременното феминистко движение, в ерата на #metoo?
- За мене големият актуален проблем е злоупотребата с феминизма за съмнителни и понякога дори мракобесни каузи. Да си спомним как се опитаха да го впрегнат в случая с Асандж, за когото даже не се и сещаме, понеже не попада в никое квадратче от хилавите ни гео-политико-идеологически разграфявания.
От лесен и ненуждаещ се от доказване начин за съсипване на кариери - а понякога и животи - до опасен инструмент за репресивна намеса в изкуството и свободата на словото, този квази феминизъм ми се вижда злокачествено мутирал.
Да започнем с най-очевидното - от пострадали холивудски актриси стана практически невъзможно да се стигне до неосветените дворове, там, където действително избор няма, където са действителните смазани и угнетени, лишените от изход и надежда.
Или - нещо, което сме преживели и си мислехме, че сме решили в ерата на соца - цензурирането на произведения на изкуството, на философски трудове и пр. заради "неправилността" на създателите им или заради някакъв техен некоректен аспект.
- Вие се интересувате изключително от постхуманизма и технологиите на бъдещето. Застрашени ли са хората от машините и роботите?
- В степента, в която хората са застрашени от самите себе си. Възможностите ще растат и все по-огромен ще бъде въпросът какво искаме да правим с тях.
Законите на роботиката, които Азимов измисля, предвиждат роботът да не може да навреди на човешко същество. Сега обаче виждаме как тъкмо във военната сфера навлизането на подобни технологии e особено бързо. За това едва ли можем да виним самите машини.
Постхуманизмът - или трансхуманизмът, тъй като понякога двете понятия се разграничават - предполага обаче нещо повече, трансформация на самия човек по пътя на биотехнологични или други - през изкуствения интелект, например - намеси. Принципно аз съм за, човекът е интересно създание, но далече не съвършено. Бих приветствала трансформация, която да ни позволи, например, по-добра адаптация към по-екстремни условия.
От дете живея с мечтата за едно човечество, напуснало люлката на земята. Проблемът обаче е, че докато идеите на трансхуманизма процъфтяват, идеите за политически и социално по-добре устроен свят циклят. Тук зрее конфликтът, не в машините като такива.
- Покрай борбата с вируса, в Китай видяхме как всички нови технологии, които вярвахме, че са само за демонстрация на високотехнологични сили, влизат в ежедневна употреба: дронове следят дали хората в отдалечените места носят маски, роботи посрещат по улиците, призовавайки за спазване на указанията, роботи хигиенизират, гражданите в Южна Корея получиха SMS-и с предупреждения и напомняне за местата, където са били предния ден (тоест те са следени) и т.н. Това как ще се отрази на света оттук нататък?
- Не ме плаши това, че роботи извършват такива дейности - това е чудесно, те самите не могат да прихванат вируса.
Плаши ме ентусиазма и дори, бих казала, сладострастието, с което мнозина се съгласяват да бъдат следени. По фейсбук виждам истинска порнография на самопредлагане на информация за себе си и за всички наоколо.
Не говоря за Китай, не говоря и за България единствено - говоря за нашата част от света. Свидетели сме на пълна хармония между популистките правителства, които преобладават в момента и чиито управленски решения са диктувани единствено от цифрата на лайковете, и техните избиратели, които чистосърдечно разкриха, че свободата и правото на интимност не са им никаква ценност.
Не знам какво ще научат вирусолозите от тази криза, но това, което научиха управниците от глобалния си експеримент, би могло да има страшни последствия. Да припомня - опитът на Асандж да се наложи очакване за прозрачност от страна на управляващите не предизвиква сега никакъв интерес: т.е. легитимира се пълна асиметрия между тоталното следене на обикновения гражданин и тоталната непрозрачност на властта.
- В ситуацията на настоящата криза, в която сякаш всичко спря и от едно динамично място светът се превърна в опустяло поле на зараза и криещи се хора по домовете. Според Вас какви ще бъдат последствията за същия този свят (в науката, взаимоотношенията, връзките, икономиките, глобализма)?
- През 2018 г. имаше годишнина от младежката вълна през 1968 г. - Парижките събития, Пражката пролет, Удсток... Била съм прекалено малка, но все пак достатъчно съзнателна, за да се чувствам докосната от това десетилетие, може би най-младежкото десетилетие в човешката история.
Като гледам какво се случва сега обаче, за пръв път си мисля в демографски категории, че онова е буквално младежка епоха, че преходните поколения са били тогава доста пооредели от две големи войни, от по-малки войни, от революции... Ние сме наследници на един дълъг мир; продължителността на живота, която имаме в тази част от света, никога не е била по-висока.
Дано кризата, през която минаваме, да е знак за радикално скъсване с идеята, че човешкият живот може да бъде жертван. (Възможно е да не е така. Възможно е утре да ни размахат не заплахата от коронавирус, а от, примерно, чужденците и ние да се хвърлим да умираме за такава кауза със същата самоотверженост, с която днес сме се затворили по домовете си, за да оцеляваме.)
Накратко казано, чудя се дали тази висока средна продължителност на живота, от която аз се надявам в степента на възможното да се възползвам, не е част от проблема на епохата ни.
Бъдещето е ваше и аз горещо искам да вярвам, че то няма да е по пенсионерски треперливо, лишено от хоризонти и големи стремежи, доволно да се движи между кухнята а спалнята, загрижено не да живее, а просто да отлага смъртта.
25 май 2020 г. Ню Йорк (Снимка: Getty Images/Guliver Photos)
Интервю на Юлия Владимирова
Остани с
;void(0);){kind=link}
;void(0);){kind=link}