АНАЛИТИЧЕН ПОГЛЕД
Крис Шарков: Истински съвременен може да бъде човек, който не принадлежи на това време
Театралният режисьор постави на българска сцена пиесата "Заклеваш ли се в децата" по Саломе Льолуш с участието на Весела Бабинова и Владимир Зомбори. Той сподели пред екипа ни, че започва репетиции и по "Елементарните частици" на Уелбек
Автор : / 2030 Прочита 0 Коментара
Колаж: Траяна Генчева/Dir.bg
Тя е психотерапевт, той е юрист. Те са двойка колкото влюбена, толкова и суеверна. Една вечер се заклеват, че ще си бъдат верни десет години, в името на децата си.
Времето минава и краят на този "срок на вярност" наближава. А с него идва моментът за истината - колко тежи да кажеш "заклевам се"?
Докато се подготвят да преминат този дългоочакван крайъгълен камък и демонстрират чиста съвест, морал и благоприличие, съмнението и на двамата започва да прозира все повече. Пречупвайки морала по своя си начин, двойката влиза в една спирала от лъжи, от която излизането е почти невъзможно.
Новата пиеса на Саломе Льолуш "Заклеваш ли се в децата?" ни отвежда в ситуации, които са толкова неразрешими, колкото и истински. Защото са част от реалността на романтичните отношения днес. В главните роли влизат Весела Бабинова и Владимир Зомбори, които са двойка и извън сцената. Актьорския състав допълват Лидия Василева и Даниел Кукушев. Режисьор е Крис Шарков, а сценограф - Ванина Цандева.
След успеха на "Това не го казвай!" с Теодора Духовникова и Захари Бахаров това е втората пиеса на френската авторка Саломе Льолуш, която излиза на българската театрална сцена. Комедията вълнува със своята актуалност и с пикантното си чувство за хумор. Текстът е жив, изненадващ, интелигентен, а актьорите се надпреварват в един безкраен двубой на малки тайни и големи лъжи.
Режисьорът Крис Шарков (Снимка: Стефан Н. Щерев)
С режисьора Крис Шарков се срещаме в разговор за суеверията, самосаботирането, управлението на желанията и обществения баланс между консервативното и либералното. Крис Шарков сподели пред екипа на Impressio, че започва репетиции на постановката "Елементарните частици" по романа Мишел Уелбек в Народния театър. Това е втора постановка за режисьора по романите на френския писател. През 2020 г. той постави "Серотонин" на сцената на тогавашния театър "Азарян".
Кадър от репетициите на маса на "Заклеваш ли се в децата" (Снимка: Mamuri photography)
- Какъв е контекста на избирането на тази пиеса, как се запозна със Саломе Льолуш?
- Това е един от редките случаи в работата ми, в който текстът ме намери, а не обратното. Захари Бахаров, който е продуцент ми звънна по телефона и ми каза, че мисли тази пиеса за семейството Весела Бабинова и Владимир Зомбори.
С Весела Бабинова съм работил доста пъти, а с Владо работих за първи път. Нямах колебания дали да приема, макар рядко да приемам външни предложения за пиеси.
- Какво ти хареса в историята, която тя представя?
- Саломе Льолуш успява да балансира и да говори за сериозни теми през игрови кодове.
При тази авторка има много теми, които ме вълнуват.
Освен това, тя ми предостави възможност за първи път да работя откровено в жанра комедия и реших да се възползвам от тази възможност.
През годините често са ме питали защо не правя и комедии и защо "винаги съм толкова мрачен". Тук екипа ми хареса, текста ми хареса и най-вече това, че мога да говоря през него за реални проблеми. В случая имаме качване на нивото на т.нар. комерсиален театър, което е и амбицията и на продуцента Захари Бахаров, и на Artvent.
Хубаво е да бъде възпитан един друг вид комерсиален театър, който например сме гледали в Лондон.
Саломе Льолуш за мен беше непозната авторка, в гледах другата нейна пиеса, поставена в България - "Това не го казвай" на Явор Гърдев с участието на Захари Бахаров и Теодора Духовникова.
Но съм гледал филмите на баща ѝ Клод Льолуш, който е един добър френски режисьор, който успя да избяга от формализма и революцията на Френската нова вълна. Той самият е далеч по-зрителски ориентиран, не толкова формален. Аз откривам по наследствена линия елементи с него.
Винаги съм се възхищавал на лекотата, с която французите говорят за живота и разказват дори за интимния си живот. В българския театър има много френски комедии, но те никога не са постигани изцяло, защото ние нямаме тази лекота в изговарянето на думите и проблемите, която я има в най-добрите френски комедии.
Искаше ми се да предодолеем тази традиция с френската комедия в България и мисля, че успяхме. Не крия, че харесвам много френското кино и то много дълго време ми е оказвало влияние, преди години съм поставял "Презрението" на Годар, повлиян съм бил изключително много от неговите цялостни артистични жестове в работата си.
Саломе Льолуш има кинематографичен усет и език. Темите, с които тя се занимава са представени по лек и игрови начин и са много вълнуващи и съвременни.
Една от тези теми е отговорността към нещата, които казваме. Загубили сме чувствителност, че трябва да сме внимателни в словото си.
- По интересен начин се свързват линиите на традицията да обещаваш и да спазваш обещания, клетви и другата страна, по-съвременната, която предлага по-либерално отношение към тези неща
- Наистина в това отношение живеем в много либерален свят, дори по отношение на думите.
Пиесата пък коментира темата за изневярата, която винаги е била много интересна за театъра.
Затова е любопитно, че тези герои се подлагат да клетва във време, в което не би трябвало да сме чувствителни към това.
Това изследвахме всъщност. Как в един свят от много изкушения една двойка иска да остане заедно, въпреки тези изкушения.
Героите се заклеват да не си изневеряват 10 години, но ние ги заварваме в период, в който те вече искат тази клетва да е приключила, тоест искат да си изневерят. Другата важна тема е страхът да не пропуснеш нещо.
Той е много типичен за съвременния човек. Те преминават през този страх, за да стигнат до точката, в която са в хармония с другия. По време на репетициите си говорихме и за самосаботирането. Всъщност тук също съм повлиян от киното и това е филмът на Луис Бунюел "Този неясен обект на желанието".
Снимка от репетициите на "Заклеваш ли се в децата" (Снимка: Mamuri photography)
Бях чел интервю на самия Бунюел по темата - един мъж е влюбен в жена, но не може да извърши сексуален акт с нея поради поредица от външни обстоятелства.
Бунюел го беше дешифрирал, че това е така нареченият неуспешен акт, в който човек се самосаботира, защото не може или не иска да направи нещо.
Всъщност външните ситуации, които пречат на това нещо да се случи са всъщност вътрешни такива. Това е теорията, че няма външна ситуация, която да променя нещата, а всичко е вътре в самия човек. Затова решихме да разгледаме устойчивостта на една двойка точно в този свят, в който живеем. Клетвата е провокация именно към липсата на всякакъв вид отговорност и обещания или както казва Мишел Уелбек, сексуалната социалдемокрация, която цари навсякъде.
- Това е възможност за контрол над желанията, поне аз така видях тази клетва. Като начин да се постави граница на една карта, която е трудно управляема като територия.
- Да, също така, че създавайки си закони, ти искаш да ги нарушиш. Всички тези теории на желанията са в много игрови ключ в пиесата.
Режисьорът Крис Шарков (Снимка: Юлиян Рачков)
Още
"Това не го казвай!" - Теодора Духовникова, Захари Бахаров и Явор Гърдев заедно на театралната сцена
-Ти казваш комедия, но си има и значителна драма в постановката.
- В добрата комедия винаги има драма. Комедията е трагедия в грешен контекст. Това е много стар принцип. Самата Саломе Льолуш счупва жанра в пиесата.
- Мислиш ли, че обществото ще търси все повече правила и морални нормативи, по които да може да се води или обратното, либерализирането на отношенията няма да ги изисква. Дори политически, тези два подхода в момента са много актуални.
- Търсят се рамки, това е така. Консервативните течения стъпват на това. Когато махалото е много силно залюляно на една страна, нормално е после да отиде и към друга. Ти си права, че те имат и своето социално отражение в политики. Важно е човек да намери своя личен морален компас, защото всичко останало са неща, с които може да се спекулира.
Пиесата има ясен социален профил на човека. Това е градска пиеса, която засяга определена социална класа.
- Между двамата герои няма полова доминация - двамата изглеждат еднакво объркани в сблъсъка със ситуацията.
- Това също беше интересно за изследване - как едни градски хора, с професия, буржоазни, за първи път попадат в такава ситуация.
Те си мислят, че я владеят, но се оказва, че тя тях владее. Оказва се, че те не са опитни в това, въпреки цялата им социална реализация. Той е юрист, тя психотерапевт, но те не познават себе си, не познаваст дори законите (юристът), което е много умен ход на авторката.
Снимка от репетициите на "Заклеваш ли се в децата" (Снимка: Mamuri photography)
- Понякога се оказваме заблудени и от собствените си желания. Мислим, че желаем нещо, но всъщност се заблуждаваме. Хората ли контролират желанията или желанията контролират тях?
- Първоначално си мислим, че желанията ни водят, но после се оказва, че дълбоко в нас винаги е седяло обратното и имаме нужда едва ли не да си го позволим, за да разберем, че не е нашето нещо. Те накрая успяват да намерят начин да продължат да живеят заедно, но проумяват, че са положили тази клетва от страх.
Именно страхът да не загубиш другия.
- Това, че Весела Бабинова и Владимир Зомбори са двойка и в живота, улеснява ли работата по пиесата? Изобщо какво върши това за режисьора?
- Разбира се, между тях вече има изградена химия и по време на репетиция не се занимаваме в изграждане на отношения между тях, защото те вече са сработени. Но оттук нататък вече няма нищо готово. Репетициите са като репетиции на всяка една друга пиеса.
Нищо от живота не може да прехвърли към текста. Само те знаят какво е да играеш такива неща с партньора си в живота. Често сме говорили с много двойки актьори, че това е и вид терапия - например възможност да се скарат на сцената, за да не го направят в живота.
- Нека направим преход към нещо ново, с което се занимаваш в момента и започваш репетиции. Подготвяш за Камерна сцена в Народния театър "Елементарните частици" по Мишел Уелбек. Роман на вече 26 години. Какви са въпросите, които те вълнуват в този роман, публикуван преди четвърт век.
- Така е, романът излиза през 1998 г., а тогава беше съвсем различно и особено време.
Последната година, в която се развива действието в романа е 2029 г., тоест пет години след годината, в която днес живеем. Това също е вид антиутопия, подобна на "Възможност за остров" и "Подчинение". Реших да оставя времето да е 2029 г. и дори да засиля антиутопичния елемент.
В "Елементарните частици" през 2029 г. се появява първият клониран човек. Това може би няма да се случи след 5 години, но Уелбек ни предлага фикция, която е изградена върху реални проблеми, които ни занимават. днес Книгите му много често цитират други шедьоври и той ги прави огледало на други книги.
Снимка от репетициите на "Заклеваш ли се в децата" (Снимка: Mamuri photography)
В "Елементарните частици" това е "Прекрасният нов свят" на Олдъс Хъксли, където се разказва за възпроизвеждане на хора по изкуствен начин.
Това донякъде е краят на християнството. Ние ще започнем разказа от 2029 г., когато християнството вече ще е свършило и науката тотално е победила човека. Тези теми на философско ниво са много актуални в момента, цялата тема с изкуственият интелект и етическите въпроси.
Покрай пандемията отново се цитираше много Хъксли поради дигитализацията и ваксините. Уелбек още тогава е знаел какво пише и защо го пише. Целта ми е да разкажа през неочовеците една история за хора, които вече ги няма.
Сега завърших драматизацията и скоро започвам репетициите.
Това продължава реда на традицията, в която се оказа, че цялата тази година имам френски сезон. Почнах с адаптация на "Тартюф" в Плевенския театър, след това продължих със Саломе Льолуш и сега Уелбек. Във всяка една от тях действието се развива в Париж.
Режисьорът Крис Шарков (Снимка: Стефан Н. Щерев)
- За Уелбек има две основни твърдения> едното е, че е нихилист, другото, че той е наранен и чувствителен от времето, в което живее. Ти на кое смяташ, че принадлежи?
- Според мен Уелбек е много романтичен автор. Откровеното порно, цинизмът, всичко това е обратната страна на другото. Всеки, който го чете задълбочено няма как да не се усети. При него има толкова запазена романтична представа за живота.
Той има консервативна душа, поставена в либерално общество, но много добре разбира това съвременно общество.
Сблъсъкът между едното и другото са всъщност романите на Уелбек. Имаше една много хубава мисъл, че истински съвременен може да бъде човек, който не принадлежи на това време. Истински романтичен може да бъде човек, който не принадлежи на това време, но го разбира. Уелбек прекрасно разбира живота и най-вече е истински талантлив писател.
Много автори и писатели са противоречиви личности, но при него това противоречие е много силно и това го прави уникален. Противоречието между романтиката и цинизма го прави такъв, какъвто е.
Крис Шарков (Снимка: Mamuri photography)
- Какво е отношението ти към моралните оценки за хората на изкуството, които често се отразяват и върху творчеството им - това дали трябва или не трябва да четем дадена книга или да гледаме нечий филм, защото творецът му е обявен за морално недостоен?
- Това е много сложен въпрос. Аз бих простил много неща на артиста, ако изкуството му е силно и вдъхновяващо - това е според моята морална ос. Живеем във време на cancel култура, в което много неща може да не са така, както изглеждат.
Представя ни се нов морал, пък не се знае какво стои върху зад него. В предишни епохи артистът не винаги е бил толкова чист, колкото ние си мислим, че е бил. През последните години изкуството все повече се смята за говорител за изкуствено инженирана политическа коректност, а не за говорител на реалните проблеми на човека.
Например не съм спрял да гледам филмите на Уди Алън и да се вдъхновявам от него и предпочитам да гледам такива творци, отколкото удобни за определен тип медии.
Това е много интересен и сложен казус, но предпочитам индивидуалното изкуство, в което индивидуалността е много по-противоречива. Всяка крайност е вредна в това отношение.
Интервю на Юлия ВЛАДИМИРОВА
;void(0);){kind=link}
;void(0);){kind=link}