СПЕЦИАЛЕН ГОСТ
Режисьорът Стайко Мурджев: Добрият театър се ражда, защото не може да не бъде роден
"Генералната битка в театъра в момента е в намиране на пътя, намирането на балансираната среда", смята режисьорът, номиран тази година за наградите "Икар" в цели 9 категории
Автор : / 3042 Прочита 0 Коментара
Стайко Мурджев сред героите си (Колаж: Петя Александрова/Dir.bg)
Стайко Мурджев е от онези театрални режисьори, които не се чувстват длъжни да влизат в нечии разчертани представи за театрално изкуство. Заради това постановките му са изненадващи и търсещи.
Тази година режисьорът е номиниран за наградите "Икар" в цели 9 категории, като в една от категориите има две негови представления.
Постановката "Слава", която Мурджев разработва в Пловдивския театър е номинирана в цели 5 категории: "Водеща женска роля" на Ивана Папазова, "Поддържаща мъжка роля" на Димитър Банчев, "Поддържаща женска роля" на Елена Кабасалакова, категория "Режисура" и Петя Боюкова в"Сценография".
"Портретът на Дориан Грей" по романа на Оскар Уайлд на Драматичния театър "Никола Вапцаров" в Благоевград е номинирана в категориите за "Главна мъжка роля" на Севар Иванов, за "Поддържаща мъжка роля" на Александър Хаджиангелов и номинация за Петър Дундаков в категорията "Авторска музика".
Постановката му "Най-бързият часовник във вселената" на "Театър 199" е също в номинация за "Поддържаща женска роля" на актрисата Станка Калчева.
Пред Юлия Владимирова режисьорът споделя своите виждания за това какво е истинското в театралното изкуство, кои са големите откровения в съдбата на Дориан Грей и пътя към изкуството на онези като Флорънс Дженкинс, които строшават неговите догми:
Стайко Мурджев (Снимка: Георги Вачев)
- Нека започнем с постановката Ви "Портретът на Дориан Грей". Кое е най-предизвикателното в създаването на хармоничност между усещането в едно класическо произведение и иновативните, съвременни възможности към романа на Оскар Уайлд?
- Бих казал, че пътят не е отвън навътре, а отвътре навън.
Когато взема текст и той трябва да се превърне в драматизация, аз не започвам да мисля за формата, за външните средства, а за смисъла. Когато хванеш онази особена есенция на смисъла на самия текст, когато уловиш диханието, природата на текста, когато го почувстваш, той вече започва да ти говори.
Един текст има душа и решенията за формата идват от нея. Не мога да кажа, че сме търсили някакви съвременни иновативни изразни средства или класически такива. Това, което после зрителят разпознава като иновативни или неиновативни изразни средства е онова, което самият текст ни е продиктувал в процеса на работа.
Опитвам се да работя в диалог не само с актьорите, но в диалог и с текста, и със света на автора.
По време на работа разчитам на динамиката на диалога. Тя може да зададе много неочаквани неща, които съм предвиждал разумно по един начин, но в течение на работата те се преобразуват в нещо друго и това надгражда пътя към представлението.
- Тоест душата на текста е дала идеите за съчетанията между съвременно и класическо, например в костюмите - едновременно виждаме типичния за времето в романа викториански стил, но понякога и кожени якета, маратонки.
- Да, защото "Портретът на Дориан Грей" е културен паметник. Той е огледало на една категорична времева рамка. Аз се опитах да пренебрегна тази времева рамка.
Отмахвайки епохата, започва да извира чистият смисъл на текста. Епохата е твърде декоративна. И ако се опияниш от нея, привичните ѝ външни изразни средства, ще изпуснеш смисъла на важното. Опитах се с екипа да останем верни на цялата физическа красота в романа. Тоест тя да не бъде музеен експонат на сцената. Защото ако влезем в тази музейност, ще се удавим и няма да хванем истинския смисъл. А той е да чуем онзи глас от бездната, който говори през романа.
"Портретът на Дориан Грей" е всъщност трикстър роман. Той се преструва на нещо изключително ювелирно, нещо изключително красиво, в стила на Оскар Уайлд, като позлатена кутийка е. Когато я отвориш обаче, от нея започват да извират страшни демони. И тези демони бяха важни за мен, а не златният обков на кутийката.
- Продължавам с демоните, за които говориш. Не излизат ли от тази кутийка именно демоните на нашето съвремие? Вглеждането в себе си, удоволствието от собствената красота, селфи културата, всичко това днес наричаме нарцисизъм. Красотата е инструмент за успешно настаняване в обществото.
- Нарцисизмът, както го наричаме днес, е една от основните теми на текста и такъв беше смисълът да се подходи към него. Той е като откровение, предричане на днешното време. Взаимоотношенията и структурите на живеене в романа са като тези днес.
Ужасяващият култ към красотата отваря всякакви врати, той те прави легитимен. Говорим за физическата красота. Красотата на тленното е това, което ни легитимира в днешно време. И когато си лишен от нея, ти ставаш нелигитимен, персона нон грата.
Това е големият ужас на нашето време. Нарцисизмът не включва в себе си другия. Той се осланя единствено на теб и твоя център.
Той не включва общуването. Това е трагедията на Дориан Грей, че опиянявайки се от собствената красота, той забравя за съществуването на другия.
Днес ние не просто се осланяме на тленната красота, но сме издигнали в култ тленното. А материалното е чудовищното. Всичко материално е чудовище, ако то няма душа. Дори да открием душата, ние я убиваме и я принасяме в жертва на този култ.
- Съвременният нарцис на същото това разочарование ли е обречен като Дориан Грей?
- Нарцисът се покланя на самия себе си. На физическия самия себе си. Не юнгианското "себе", което е пътят към душата. Тленното е осъдено на смърт, а смъртта е разочарование в крайна сметка.
- Един от най-впечатляващите елементи в представлението "Портретът на Дориан Грей" е централното дигитално платно, което посреща публиката и тя го вижда преди началото му. Впоследствие този образ започва да се изменя, да се изкривява докато придобива ужасяващ образ. Как намерихте идеята за точно такъв подход.
- Всъщност портретът беше най-трудният сценографски въпрос. Портретът на Дориан Грей се оказа нещо категорично изплъзващо се. Авторът на драматизацията беше предложил публиката физически да не вижда портрета, да чете за промяната на портрета само през реакцията на Дориан Грей. За мен това беше възможен вариант, но за езика на театъра - твърде очаквано.
Най-голямата изненада щеше да бъде наистина да видим портрета и той да ни посрещне и изпрати от залата. И така започнаха големите търсения и изследвания на този портрет. Преминахме през почти всички художници модернисти и в класически, и в съвременен план, за да намерим ядрото на този портрет. Защото той смислово е ясен, но не беше ясен естетически. Към каква школа принадлежи например.
В романа се говори, че той принадлежи към школата на реалистите. Но това не се получи. Направихме опит, художничка нарисува на платно с бои портрета, но видяхме, че това не работи. Тогава стигнахме до решението, че смисълът е на нещо изплъзващо се и си дадох сметка, че трябва да е нещо, което е там и го няма. И това е дигиталният образ. Тук идеята не беше да използваме съвременна технология, самият смисъл я подаде.
- Постановката Ви "Слава", с която сте номиниран в цели 5 категории за "Икар", представя истинската история на Флорънс Фостър Дженкинс. Каква е важната отправна точка за Вас в тази история? Това е певицата, която не може да пее, но преобръща канона и прави нещо невиждано или богатата дама от елита, която има възможност да постигне каквото иска.
- Директорът на Пловдивския театър хареса тази пиеса, дълго време имахме проблеми, защото никой не я взимаше. Флорънс Фостър Дженкинс живее всъщност един изключително шармантен живот. Тя не е просто символ на онези, които мечтаят, но не си го позволяват.
За мен тя е символ на вътрешната истина за изкуството. Вдъхновението за изкуството. И казва великата си реплика:
"Никой не може да каже, че не съм пяла." Тя знае, че не може да пее, така че да влезе в каноните на музиката, но какво от това, тя казва: "Искам да пея". И го прави. В началото на ХХ век тя е обект на много нападки от критици и интелектуалци.
- Тук идва същественият въпрос за определянето на границите на изкуството и има ли такъв "цензор", който да ги разчертава.
- Точно така. Когато изкуството е общение на човека с нещо по-високо и той има нужда от това вдъхновение, никой не е в състояние да го спре. Разбира се, тя е била богата дама, имала е много връзки с други звезди, с Енрико Карузо, с Коул Портър. Енрико Карузо е човекът, който я насърчава да дава тези концерти.
В крайна сметка тази среща между човека на високото изкуство и неговата противоположност, каквито са Карузо и Флорънс Фостер Дженкинс, правят един много интересен дисонанс, те се привличат взаимно. Тази дама е много интересна в днешно време.
Ако тогава със своето неможене е прецедент, който заразява и озарява публиката и казва, че независимо дали е в канона или не, всеки един от нас може да бъде избран да прави изкуство, то сега е точно обратното. Ние сме заобиколени от хора, които не могат да правят изкуство, но които са емблема на евтината слава.
- Бих искала да си поговорим и малко за състоянието на театъра в България. Правят се постановки с чисто комерсиална цел, събиращи известни от телевизора актьори, предлагащи масово забавление за публиката. Това хубаво ли е, лошо ли е?
- Мисля, че театърът трябва да бъде разгърната палитра. Зрителят трябва да може да си избира какво иска да гледа. Това е много сложен въпрос, макар да изглежда лесен. Според мен наистина трябва да има ниско, високо и център.
- В крайна сметка трябва да делим театъра на добър и лош, нали?
- Точно така. Лош театър винаги има и винаги ще има. Няма сила на света, която да спре лошия театър.
Стайко Мурджев (Снимка: Георги Вачев)
- Но има сила, която може да спре добрия?
- Да. Това исках да кажа. Така че аз лошия театър не искам да го мисля. Дали е добре да го има или не, това няма значение, защото така или иначе го има. Той е нещо, за което знам, че съществува, но аз не искам да се докосвам до него.
Важното е, че го има добрият театър. А добрият театър го има тогава, когато има честност. Какво означава добър театър? За мен това е театърът, който е зареден с истина. Било то смислова истина, било то естетическа. Театър, който се ражда, защото не може да не бъде роден. Това за мен е истинският театър.
Тогава не ме интересуват изразните му средства, дали актьорите са от телевизора, дали са неизвестни хора, дали е направен в центъра на София или в друг град. Ако един спектакъл носи своята истина, своята мисия и той е роден от нуждата да съществува, това означава, че той е стойностен и ще зареди повече умове в публиката.
Ако нещо е лишено от истина, то се превръща в противоположността на истината. Това е кичът. И това е лошият театър.
Спектакълът "Слава", режисьор Стайко Мурджев, Драматичен театър - Пловдив (Снимка: Георги Вачев)
- В България липсва ли театрална критика или има много желаещи за изява "критици"?
- Важно е да отбележа, че има високопрофесионална театрална критика в България. Има високопрофесионални академици, които разбират изключително много от театър. И те са фактор в тетралната критика. Тези хора обаче избират да не бъдат толкова популярни.
Защото истинският театрален критик, в състоянието, в което се намираме, избира да работи честно и непопулистки. Има едни други хора обаче, които самопровъзгласяват себе си за театрални критици, докъде те са такива, докъде не са, това е спорно, самозвани рупори на театралната истина. Те често излизат с бомбастични решения за изкуството и хората, раздават присъди към актьори, режисьори и театри. Това не е истинска театрална критика.
Оскар Уайлд казва "критикът като художник", театралната критика не издава присъди, тя се опитва да рационализира, да бъде критична, но да бъде в синхрон с произведението, в синхрон с неговия замисъл. Да създава диалог между твореца и оценката на критиката.
А когато започваме да издаваме присъди и да издигаме лозунги "за" и "против", превръщаш критиката си в пошъл спектакъл на гърба на реалния спектакъл.
Спектакълът "Слава", режисьор Стайко Мурджев, Драматичен театър - Пловдив (Снимка: Георги Вачев)
- Като "Обществото на спектакъла" на Ги Дебор.
- Точно така. Кое е спектакълът тук - това, което коментираш или това, което ти самият правиш? Тогава става обидно. Не говорим за критика, а за популизъм на гърба на един честен труд.
Защото генерализирането и зачеркването на една цяла гилдия, цял сезон например, всички усилия на къртовски актьорски и режисьорски труд, изобщо цялата сложност на театралното изкуство не може да бъдат използвани за популистки изказвания, маскирани като професионална театрална критика.
- С кои проблеми се сблъсква българският театър днес?
- Генералната битка в театъра в момента е точно това намиране на пътя, намирането на балансираната среда.
Става дума за това едновременно да не правиш компромиси с добрата драматургия, а в същото време да можеш да изпълняваш изискванията на системата. Имам предвид на финансовата ѝ част.
В системата, на която е подложен в момента българският театър е почти невъзможно да съществуват класически сложни, елитарни текстове. Големият въпрос е как високата драматургия да се направи толкова атрактивна за масите, които да обслужат финансовите изисквания на системата.
- Значи театърът съществува все пак преди всичко с пазарни цели.
- За системата да, но за твориците не и в един момент излиза, че за да може да оцелее театърът и да борави с достатъчно висока драматургия, участниците в Биг Брадър трябва да играят в "Хамлет", "Фауст" или "Бесове" например, за да може публиката да иска дойде, привлечена от популярността на лицата, а в същото време да ѝ предложиш нещо смислено, а не да паднеш под санитарния минимум на естетическо приличие и да се грижиш само за финансовата страна на цялото сложно занимание, наречено театър.
Стайко Мурджев (Снимка: Георги Вачев)
Интервю на Юлия Владимирова
Остани с
;void(0);){kind=link}
;void(0);){kind=link}