СПЕЦИАЛЕН ГОСТ
Художничката Аполония Сокол: Бих искала мъжете също да бъдат феминисти
Интервю с главната героиня от филма "Аполония, Аполония" на датската режисьорка Леа Глоб, който се бори за "Оскар" в категория документален филм
Автор : / 5640 Прочита 36 Коментара
Източник: HBO / WBD
Оригиналният HBO документален филм "Аполония, Аполония", копродукция с Danish Documentary Production, влезе в краткия списък на Академията за 96-тото издание на наградите "Оскар" и ще се бори за статуетка в категорията "пълнометражен документален филм" с още 14 международни заглавия.
"Аполония, Аполония" е наличен за гледане у нас в стрийминг платформата HBO Max.
Ексклузивен продуцент на заглавието от страна на HBO е Ханка Кастелицова - директор оригинални документални продукции за Европа, която стои и зад още редица награждавани продукции на стрийминг платформата и е избрана в борда на Европейските филмови награди.
Филмът проследява живота на датско-френската художничка Аполония Сокол в продължение на 13 години, като улавя израстването ѝ като артист и нейната уникална личност. Документалният филм е интимен портрет, както на художничката, така и на приятелството между нея и режисьорката Леа Глоб.
Когато датската режисьорка Леа Глоб за първи път среща Аполония Сокол през 2009 г., тя изглежда води живот като от приказките. Талантливата Аполония е родена и буквално живее в сградата на ундърграунд театър в Париж, израснала е в артистична общност и води крайно бохемски живот.
През 20-те си години тя учи в Beaux-Arts de Paris, една от най-престижните художествени академии в Европа. През годините Леа се връща към филма "Аполония, Аполония", докато самата Аполония търси своето място в света на изкуството, борейки се с предизвикателствата и радостите на женствеността, отношенията с другите, собственото си тяло и творчески търсения.
Резултатът е завладяващ портрет на младата жена, която се опитва да навлезе в света на изкуството.
Аполония е уверена в таланта си, но пътят ѝ невинаги е лесен за изминаване. Животът не е приказка и Аполония научава, че жените художнички трябва да правят повече жертви и да преодоляват по-големи препятствия, отколкото техните колеги мъже. Това се отнася и за приятелката, с която живее дълго време, Оксана Шашко, една от основателките на феминистката инициативна група "Фемен".
С течение на времето, когато между Аполония и Леа се заражда специална връзка, ставаме свидетели на 'раждането' на един филм и на издигането на една художничка.
13 години по-късно двете жени продължават да размишляват върху пътя си в този завладяващ филм за изкуството, любовта, майчинството, сексуалността, равенството и как да успееш в свят, доминиран от патриархат, капитализъм и войни, без да загубиш себе си.
С Аполония Сокол разговаряме за портрета на художничката като млада, начина, по който се идентифицира, пазарът и изкуството, жените художнички в твърде патриархалния свят и начинът, по който трябва да променим езика си, за да може светът да бъде по-справедлив и равнопоставен и за жените.
- Аполония, как реагира, когато видя филма "Аполония, Аполония" на Леа Глоб напълно готов? Взе ли участие в процеса по работата и ако не си, имаше ли нещо, което те изненада?
- Това е специален филм, защото тя започна да го снима преди 13 години и в началото за мен беше напълно непозната.
Тя започна този проект и й беше позволено да снима каквото иска, без някой да се намесва в нейния артистичен процес.
Всичко в живота ни се случва като на хора, като на творци, на артисти, както и като на жени и майки. Чувствам, че динамиката помежду ни и отношенията ни се промениха през годините.
И това може да се види във филма.
Финално, когато Леа започна да работи по процеса на редактиране, аз можех да се намесвам без проблем.
В този филм са участвали много хора и той определено е резултат от съвместна екипна работа. Но в този процес много рядко главният герой има право да каже нещо или изобщо дори да гледа финалните кадри.
Но тъй като отношенията ни се промениха толкова много, динамиката на властта между нас също, тя имаше нужда да валидирам нейната визия и наистина да се разпозная във филма.
Това беше дълъг процес и аз успях да проследя всяка стъпка от него.
- Как виждаш себе си във филма?
- Абсолютно! Това е специалното на този филм. Той не е просто проекцията на Леа за мен. Със сигурност аз съм Аполония, която тя описва. Тя е дала моя версия, която е толкова нежна и фина, че когато хората гледат филма, започват да ме обичат.
Това е нейната любов, която предава през филма си. Но да - напълно се идентифицирам с образа си в него.
Иначе знам, че животът ми е малко по-различен от филма.
Предполагам, че е малко по-труден, защото тази история е изградена през нейните очила.
Но искам да кажа, че наистина е хубаво историята на живота ти да бъде разказана по този начин.
- И разбра ли нещо ново за теб от това, което тя разказва през нейната камера и нейната история?
- Това е много добър въпрос. Доста е сложно да се отговори, защото с разказването на историите и паметта ти започва да си играе и да ти прави номера.
Никога не знаеш дали можеш да ѝ се довериш.
Веднъж разказана, в нея един може да види историята зелена, макар аз да съм мислела, че е червена, но после да си кажа "О да, наистина е зелена?!"
В един момент става трудно да се разграничиш от реалността и самата история във филма.
Но аз познавам себе си, познавам и Леа, с която заедно станахме артистки през тези години. Ние всъщност осъзнахме какво е да създаваш и какво е да се превърнеш в артист.
Тъй като израснахме заедно, аз рисувах портрети и това ме формира по някакъв начин. Да пренасям някого върху портрета, така както и аз също съм обект на портрети.
Научих много докато бях част от този процес, който използвах и за собствената си работа.
- От филма се разбира, че си родена в много артистична среда в този парижки театър. Разкажи ми повече за това как това обкръжение повлия на изкуството ти? Представяш ли си какво щеше да е то, ако не беше родена в подобна среда?
- Не бих могла да си представя да бъда някой друг. Израснах в среда, в която нямаше никакво свободно пространство между личния и артистичния живот.
Всичко беше едно цяло. Защото това е един и същи материал.
Моето лично пространство е реално същият материал като моето изкуство и желанието на Леа да направи филм е също нещо такова.
За мен е абсолютно невъзможно да си представя, че мога да живея по различен начин. Като бях дете постояно ме снимаха и това някой да ме снима за мен беше нещо напълно естествено.
Но след това в един момент решихме да сложим край на снимките на филма и тук за мен започна нещо ново.
Трябва ли да бъда друг човек, защото трябваше да се науча да живея без камерата и Леа също трябваше да се опита да живее без камерата си. Нещата, които преживяхме заедно бяха тъжни, но и хубави.
И сега този нов живот трябва да започне, с нова динамика, с нови отношения със самата мен. Разбираш ли ме?
- Да, напълно, следващият ми въпрос тъкмо щеше да бъде за това дали вярваш, че изкуството имитира живота или обратното - животът имитира изкуството? Реферирам към Оскар Уайлд, защото донякъде и самият филм може би го прави.
- Мисля, че този въпрос е точното определение на въпроса какво е артистът в днешното ни общество и какъв трябва да бъде.
Артистът е част от този свят и черпи вдъхновение и от неговия си свят, но в същото време също така моделира и формира света.
Оскар Уайлд е фантастичен артист и разбира се, че е имал право на своята гледна точка.
Най-важният въпрос днес е кой всъщност е артистът в света на пазара.
- Да, всъщност, точно за пазара на изкуството бих искала да те попитам, защото във филма е ясно, че ако имаш само талант, то успехът не е в кърпа вързан, а изкуството има и своите "пазарни" изисквания, ако някой иска да пробие. Какво е положението на артиста между тези две връзки?
- Най-трудното за един артист е да се бори с пазара. Защото пазарът не се грижи за него, той се грижи за бизнеса.
Така че това е част от всички онези несправедливости в света, които се опитват да ни внушат, че капиталистическият свят е готин. Но пазарът често е свързан с най-богатите хора в света, както и с много спекулации. Той е машина, която помага на много хора да забогатеят и да перат пари.
А артистът ли?
Той е най-низшият в тази хранителна верига.
Особено жените артистки. Особено маргинализираните малцинствени групи.
Знаете ли, чувствам, че съм малцинство, защото живея в патриархален свят, но някои хора са още по-маргинализирани и от мен.
Да съм куиър, да не съм бяла...всичко е изключително трудно, а ако един артист не прави изкуството си, той умира, нали?
Това е нашата причина да живеем. Моята причина да живея не е да произвеждам, за да бъда продукт, а да имам капацитета да го надхвърлям.
Има толкова много хора около артиста, куратори, журналисти, критици, музейни експерти, колекционери на изкуство - всички те имат някаква изгода от един артист, но в същото време това не на всяка цена му носи уважение. И най-големият проблем по отношение на тази дискриминация са именно парите.
Според статистиката във Франция жените художнички печелят 150% по-малко от мъжете. Което за мен е направо абстрактно - 50% мога да разбера, но 150%?
- Така е, живеем във все още твърде патриархално общество, замаскирано като много либерално и еманципиращо жените. Много хора си казват ХХI век е, нещата не са толкова зле, думата патриархално е отживелица. Според теб как това би могло да се промени? С повече гласове на жени, с повече гласове на маргинализирани жени и изобщо как и къде те могат да бъдат чути?
- Да, и с гласове, но знаеш ли, и като се промени речника в Европа и в Западния свят. Имаше социални революции, антиколониални революции и това бяха все социални битки. Хората, които се борят за правата си по тези начини, създават и нов речник.
Те създават език. Така че първо трябва да говорим, за да разрешим тези проблеми. Имаме нужда от език.
Имаме нужда от изображения. Нуждаем се от пространство. И разбира се - имаме нужда от съюзници.
Така че не бива само жените да говорят за ситуацията на жените, но бих искала мъжете също да бъдат феминисти.
Точно тук трябва да ни подкрепят. Ние сме техни братя, техни сестри. Как да не ни подкрепят?
Хората трябва да общуват по всички тези въпроси. Вярвам, че това е и оръжие. Защото това е свързано с въпроса ти за отношението към света, такъв, какъвто го вижда един артист.
Ако не създаваме образи или ако не се занимаваме с проблемите, не пишем книги, то ние сякаш не разбираме света, нямаме език за него.
Много по-лесно е да се разбере, ако хвърлим поглед към западната история на изкуството.
Има толкова много картини, представящи насилие върху жени.
Това е голям библейски сюжет и има стотици такива картини.
Но няма изображения, абсолютно никакви изображения например на раждането, което е толкова фантастично нещо и това е нещо, на което е способно човешкото тяло.
Това е необикновено. Но също така е много банално, защото всички са родени по този начин. Това не е представяно, съответно нямаме език за него. Нямаме език за болката.
В целия библейски свят цялото величие се приписва на мъжката фигура - белият мъж, Бог.
Наистина ли няма представяне на раждането и това феноменално преживяване? А какво се случва с една жена, когато тя губи бебето си? Какво изпитва?
Тя трябва да мълчи първите 3 месеца, да пази тайна, че е бременна, а ако го загуби в рамките на тези месеци, никой не разбира, че е била бременна. Тя дори не може да говори за скръбта си. След като е било тайна, никога не се е случило. Това създава изключителна самота.
Леа показва по много интересен начин всички тези неща, защото се вижда как аз се раждам, но и как тя има дете по ужасяващо труден начин.
Това е тема табу, която трябва да се преобърне и така се печели власт.
Интервю на Юлия ВЛАДИМИРОВА
;void(0);){kind=link}
;void(0);){kind=link}