Въведете дума или фраза за търсене и натиснете Enter

Доля Гавански разказва неразказаната история на жените в Русия

НА ФОКУС

Доля Гавански разказва неразказаната история на жените в Русия

"Това, което ме изуми е, че всички тези жени разказват своите истории и знаят защо го правят - притежават голяма сила и любов към живота, да оцелят"

Колаж: Траяна Генчева, Dir.bg/Снимки: Личен архив, "18% сиво", "Денят на жената"

Документалният филм "Денят на жената" на базираната в Лондон черногорско-българска актриса Доля Гавански разказва невероятните истории на успели в своята област жени, които отразяват историята на Русия от ХХ век.

Филмът имаше премиера на Московският филмов фестивал, награждаван е от други фестивали, преди пандемията той имаше прожекции в Русия и Англия.

"Денят на жената" имаше и специална прожекция в Харвардския университет. Премиерата му в София беше на София Филм Фест, а зрителите ще могат да го гледат в Дома на киното и на фестивала "Любовта е лудост" във Варна. "Агитпроп" са копродуценти на продукцията от българска страна. 

Доля Гавански е родена във Варна, майка ѝ е българка. Тя израства в Белград, Самарканд, Санкт Петербург и Москва. Учи актьорско майсторство в Москва при заслужилия артист Владимир Федоревич Гордеев, ученик на Андрей Тарковски, след което е приета в Лондонската актьорска академия. Завършва и университета Кеймбридж и защитава докторантура по тема Мейерхолд и руски театър. Доля живее и работи в Лондон.

Доля Гавански (Снимка: Личен архив)

- Споделяте, че като актриса в Лондон често Ви се е налагало да играете рускини или източноевропейки. Това Ваше желание ли е било или такова е било търсенето на режисьорите, защото имате източноевропейски корени?
-
Моето желание беше просто да играя в хубави пиеси, да имам хубави роли, никога не съм мислила за нации. Бях на 17 години, когато започнах да уча в Академията в Лондон, в последната година, на деня на агентите, където актьорите се представляват, ми предлагаха да играя полякиня или бежанка и аз все питах защо - а те ми казваха - защото съм от Източна Европа и това ми било силата. Аз тогава не го разбрах, възприемах се просто като Доля. Избрах монолог от Ибсен, от пиесата "Майстор Солнес".

Тогава разбрах, че дори да си с перфектен английски, но с източноевропейски корени, или името ти звучи славянски, винаги ще те викат за такива роли. Просто индустрията е такава. 

В моите ранни години в Англия нямаше много хора от Източна Европа, а в актьорството имаше два типажа жени за такива роли на източноевропейски актриси: проститутка или бежанка. След това Европа започна да се отваря повече. Появиха се други роли: детегледачки, бизнесменки, руски съпруги на олигарси. Сега покрай Брекзит, в Англия пък се появи нов типаж. За първи път играх в Англия българка.

Играя много полякини за телевизията и киното, половината от тях се казват Магда. Но най-малко съм играла това, което наистина съм - българка, черногорка, югославянка.

Новият типаж, който се появи е източноевропеецът с добро сърце, който дори и малко нарушава закона, го прави за добро. Той няма да направи същото като един англичанин в определена ситуация, но ще направи нещо, защото това трябва да бъде така. Струва ми се, че това е някакво чувство за вина към Брекзит от страна на интелектуалните среди. Разказвам за тези типажи, защото са нещо като кръст, който винаги съм носила. И затова тази тема започна да ме интересува. Много често гласът на жените не е показан поне по начина, по който аз искам да го покажа.

- Как дойде идеята да разкажете тези истории на жени именно от Русия?

По няколко причини. Защото естествено мен ме вълнува как социализмът се е отразил на жената, какво наистина означава да си източноевропейка? Знам, че това е огромно понятие, но все пак същестува като категория. Жените в Русия получават много по-рано правата си да бъдат равнопоставени.

След Революцията разводите стават много по-лесни, абортите се легализират, детските градини се увеличават, за да могат жените да не са заети с домашната работа по отглеждане. Пропагандира се свободната любов. Те са били много по-напреднали с тези политики по отношение на жените от цял свят и на мен ми беше интересно доколко това е имало влияние по-късно, как им се е отразило.

Майка ми е българка, баба ми също, те цял живот са работили. В Англия е различно - в средната класа след войната не се е очаквало от жената да работи. Сега вече не е така, но все още е различен подходът към нея.

 

- Как дойде изобщо идеята за такъв филм?
Всичко тръгна от една изложба, която правихме в Лондон. Тя се казваше "Супер жена, работѝ, строй и не хленчѝ". Това беше свързано с промяната на образа на жената в пропагандата.

За тази изложба направих три архивни филма, които съответстват на различни периоди: първият период са 20-те години - ссвобождението, Жената-Амазонка, Инеса Арманд, Александра Колонтай и останалите, в чиито мироглед социализмът и феминизмът са много свързани. Вторият период е сталинисткият - Жената-Герой, където тя е майка и работничка. Тук жената навлиза в досега традиционно мъжки професии.

Още Доля Гавански - от Лондонския бродуей през световната игра Overwatch и "Пътуването" на Майкъл Уинтербортом, до 18% СИВО

Доля Гавански - от Лондонския бродуей през световната игра Overwatch и "Пътуването" на Майкъл Уинтербортом, до 18% СИВО

Тя е равнопоставена с мъжа, дори визуално, изглежда андрогинна, това се вижда от плакатите. Паша Ангелина, за която става въпрос в моя филм, е представителка на този период. Трактористката. За щастие намерихме дъщеря ѝ, която ни разказа, че майка ѝ сама е избрала да носи сако с вратовръзка, да няма сексапилен вид и с това да не я нападат и закачат мъжете. Тя умира много рано, на около 50.

Изпълнявала е тежка работа през лятото на полето, а през зимата е била депутат. Имала е и три деца. Как една жена може да постигне всичко това? Дъщерята на Паша смята, че майка ѝ е починала рано, защото не е възможно жена да работи такава тежка физическа работа 30 години. Как тя е съвместявала работата, семейството, децата? Това са много сложни въпроси и едни от най-важните днес за жените по света.

От друга страна открих, че жените могат да издържат по-дълго без кислород в Космоса (според Терешкова)) и на глад. В блокадата на Ленинград накрая остават жените. Мъжете са умирали по-бързо от глад. Това го казва една от участничките. Ветеранката във филма ми също е от този период - жената, която може всичко. Тя все още е войник. Цялата ѝ къща е червена, навсякъде са медалите ѝ, тя говори само за войната и все още работи. Жена на 96 години. Живее в Подолск, извън Москва, ходи във Ветеранския комитет, където е секретар, ходи по училища, говори за войната - това е нейната мисия.

Тя каза: "Аз още воювам." Като я попитах за какво, тя отговори: да се върне името Сталинград на Волгоград. Това си е нейната перспектива. Всички жени от филма ми, ако се съберат на една маса, не биха се разбрали.

Кадър от филма "Денят на жената"

- В историите Ви има много различни по своя характер героини. Блогърка, гримьорка, ветеранка от Втората световна война, легендарната говорителка по Централната телевизия на СССР, нобеловата лауреатка Светлана Алексиевич... Какво ги обединява?
Първо те всички са работещи. И всички са успели в своите области. Блогърката не е просто блогърка, тя има милиони последователи, тя е звезда. Аз търсех жените-герои на Русия в миналото, какво се е изисквало от тях, какви е трябвало да бъдат и какви трябва да бъдат сега. Трактористката е символа на едно време, тя е трябвало да бъде такава, жената от войната също, Светлана Алексиевич е велика в своята област, нобелова лауреатка. Исках да събера различни успешни жени. Те са представени през техните различни професии и различни исторически периоди на Русия.

Това, което ме изуми, че всички тези жени имат невероятно чувство за достойнство. Разказват своите истории и знаят защо го правят - притежават голяма сила и любов към живота, да оцелят, да направят решителна стъпка. Интересно ми беше как балансират и как успяват. Понякога намирах и себе си в тях. Мисля, че силата на филма, е че те ми се разкриват напълно. Исках да разбера какво означава това минало за тях и къде са сега.  

Кадър от филма "Денят на жената", Санкт Петербург

Намерих две жени от Узбекистан, ходихме в Париж да снимаме едната, тя не е във филма. Тя е политически бежанец във Франция, била е в затвора в Узбекистан, изнасилвана е, защото е разкривала корупционни схеми. Другата жена е архитект, но е една от основателките на Женската организация в Узбекистан. Положението на жената там е много сложно. За мен Узбекистан беше важен, не само, защото съм живяла там, но и защото е най-затворената, най-ислямската държава, когато съветската власт идва там. Цялото махане на паранджи и сблъскване на две култури е тема, която също засягаме във филма и която заслужава отделен филм. Имах щастието да намеря невероятни архиви по темата.

Разбира се, аз знаех, че не мога да покрия целия Съветски съюз във филм, който е 90 минути. Жените по време на СССР в Узбекистан са имали тежки проблеми, защото са били принуждавани да махат своите "паранджи" (бурки). Някои са искали, други не. За много мъже това също е било позор. Дори са убивали жените и дъщерите си.

След големия натиск, когато паранджите са се палели на 8 март, съветската власт разбра, че трябва да работи по друг начин с този регион. Ако са в партията могат да имат по-добра работа. Но даже и през 80-те, някои жени по селата са се самозапалвали, защото са били разкъсани между две култури, своята традиция и съветското самосъзнание.

Кадър от филма "Денят на жената"

- Тези съвременни рускини от филма чувстват ли се като "дъщери на Революцията"?
Интересното е, че както в началото на 20 век, така и сега, най-силно женско движение в Русия е в Санкт Петербург. Може би, защото е северен град. Мен ме впечатли много как нашите лични истории се повтарят. Феминистката от Петербург, изгонена от СССР през 1980 г., дисидентка, е била част от сравнително малко движение за цяла Русия, но все пак някакво. Те са написали книга, в която казват, че не са най-щастливи на света, че има сериозни проблеми в родилните домове, че и в социалистическото общество можеш да имаш проблеми и да ги критикуваш, че не всичко е прекрасно.

Имаха щастието, че френските феминистки ги преведоха, иначе не се знаеше какво може да им се случи. Интересно е, че нейната баба е била приятелка на Надежда Крупская и е била феминистка. Тя я е гледала, а сега тя гледа своите внучета. Аз мисля, че това не се губи просто така. То остава.

От друга страна има разделение между социалистическото поколение и младите, както и тук. Но като беше премиерата на филма в Русия, публиката виждаше всички тези жени от историята на СССР като техните майки, баби и плакаха. Историята се пренася през поколения, семейства... Емоционалната обвързаност с историята не е изчезнала.

Кадър от филма "Денят на жената"

- Нужно ли е още освобождение на жените?
Мисля, че сме далеч от освобождението на жената. Струва ми се, че феминизма в дадени периоди върви напред, после изостава назад. Дори с #metoo движението, което е важно, в крайна сметка понякога ми пречи, че жената се поставя основно като жертва.

Мисля, че в моя филм се чувства силата на жената, той показва, че въпреки всички пречки, включително и война, жените оцеляват, успяват, борят се. Това, което е важно в моите героини е, че те не се представят като жертви. Едната феминистка в Русия ми каза, че се радва за този филм, защото той не представя просто любовници или майки, а жени, които са различни от тези образи.

- Вие сте в индустрията, от която идва #metoo. Какви са борбите на жените-актриси?
За съжаление в моята индустрия също кръгът е порочен: много рядко има главни герои във филми, които да не са мъже.

Много се говори за разликите в заплатата на актрисата и актьора в кино индустрията, където актрисите са по-нископлатени. Но проблемът ми се струва, че е по-дълбок. Големите пари са винаги за екшън героите например, за мъжете сценаристи, за главните мъжки. 

Другият проблем при актрисите е, че в една възраст, когато са млади, са много търсени. След това сякаш жената не съществува. 30, 40, 50 е златна възраст за една жена, но в повечето случаи в киното остават второстепенните роли на майки, които често не са и много дълбоки.

Доля Гавански с героинята Дина Григориева получава наградата за най-добър филм на международния фестивал Russia Abroad

Още Руши Видинлиев с награда за ролята си в "18% сиво" на Виктор Чучков - син

Руши Видинлиев с награда за ролята си в "18% сиво" на Виктор Чучков - син

- Тъй като отправната линия във филма, в началото и края му, е празникът на жената 8 март, за Вас какъв ден е 8 март?
Денят на жената е малко по-символичен за този филм, не толкова като буквален празник на жената. Това е ирония. Аз намерих много видео архиви как се е променял образът на жената в руските архиви. На този ден са се снимали женските постижения, представял се е "успехът" на женския въпрос в СССР.

Обичам празници, нямам нищо против тях. Но този ден в Източна Европа загуби своите политически оттенъци и се превърна в нещо друго. Интересното е, че в Англия не се споменаваше до съвсем скоро, нямаше го това съзнание. В последните години значението на 8 март се засилва, но е свързано с правата на жените. Не с цветята.

В Русия обаче, ако жената не получи цвете, може да получи нервен срив. Защо трябва да чакаш оценката на някой? Не казвам, че е лошо да получаваш цветя. Но защо трябва мъжът да ти каже, че ти си ок за него. Политическият контекст се е загубил и е превърнал жената в този типаж на "тиха, кротка, нежна", която си чака цветята.

Снимка с екипа на премиерата на филма в Москва

"Денят на жената" не е филм за руския феминизъм, а за историята на жените в Русия. Ако на ветеранката ѝ кажеш понятието феминизъм, тя няма да е доволна.

Единствено 20-те години в Русия е съществувал образ на жената политик. Жената-Амазонка е била свободна и е направила радикални социални промени в обществото. Но струва ми се, че по-късно съветската власт се изплаши от този образ. Тази жена е свръхсамостоятелна, независима и пропагандираща своята свобода.

Тогава е имало женски отдел, където са били Инеса Арманд, Колонтай. 30-те години техния женски институт бива затворен, докато преди това са правили кампании из цялата страна с идеите за жената, която трябва да излезе от къщи, да е образована, да не гледа само деца, да има достатъчно детски градини, да бъде освободена от кухненското робство. Този отдел го закриват 30-те години и казват, че вече всичко по отношение на жените е постигнато, жената е освободена и няма нужда от такива акции.

Колаж: Траяна Генчева, Dir.bg/Снимки: Личен архив, "18% сиво", "Денят на жената"

След това в съветското правителство почти няма жени. На жените им е дадена културата. Има много жени директорки на музеи в Русия, което пак е по-голямо постижение в сравнение със западния свят. Но днес също няма много жени в политиката в Русия, няма дори жени-олигарси, макар да съм сигурна, че финансите на приватизираните руски фабрики са били водени от тях и жените са знаели много по-добре какво да направят.

Кадър от филма "Денят на жената"

Все пак изглежда, че живеем в мъжки свят.

В момент, в който обществото става все по-милитаризирано, толкова повече се губят и женските права, и гей правата. Сега светът е изпълнен с опасни лидери, затова женският въпрос остава все по-назад в техните сметки.

Да се говори в ХХI век дали жената има право на аборт или не, означава, че много въпроси остават нерешени.

Интервю на Юлия Владимирова

Още "Денят на жената" - уникален поглед "отвътре" към руския феминизъм

"Денят на жената" - уникален поглед "отвътре" към руския феминизъм

Още "Свидетелите на Путин" - филм, който в нашето съвремие не е възможно да бъде показан в Русия

"Свидетелите на Путин" - филм, който в нашето съвремие не е възможно да бъде показан в Русия

Още Проф. Миглена Николчина: Феминизмът не е постигнал целите си

Проф. Миглена Николчина: Феминизмът не е постигнал целите си

Още Трагичната история на княгиня "Сияние", която построява много училища, църкви и болници в Русия

Трагичната история на княгиня "Сияние", която построява много училища, църкви и болници в Русия

Коментирай13

Календар

Препоръчваме ви

Калина Павлова: Unseen Scene ни позволява да преживеем изкуството отвътре навън

На 5-и и 6-и декември в зала 2 на Топлоцентрала, Unseen Scene представя два специални концерта на тъмно с участието на българския музикален проект WOOMB - събития, които обещават пътуване отвъд невидимото

Бояна в Страната на голямото кино, където се сбъдват мечти

"Като се върнах от Лос Анджелис, започнах да работя по първия си независим кино проект в България и имам шанса да го правя с прекрасни млади и талантливи колеги", разкрива младата актриса

Ванина Кондова за "Онзи, другият Ню Йорк", носталгията и търсенето на приндлежност

"Носталгията е адски ирационално чувство - появява се абсолютно неочаквано, в странни моменти. Просто изпълзява от нищото, хваща те за врата", споделя актрисата, сценарист и режисьор

Фронтменът на Група "Хоризонт" Валери Славчев: "Измислените истини", които ни събират

"Нашите песни не са тип "летен хит", нещо което да минава и отминава бързо, а песни, които няма как да те оставят безразличен", разкрива музикантът

Паулина Георгиева: Моделът за успех днес изисква много жертви

Разговор с писателката по повод най-новия ѝ роман "Малки грехове", издаден от издателство "Книгомания"

Режисьорката Нина Найденова: Да се откажеш от любовта в името на любовта...

Тя поставя "Травиата" в Русенска опера в чест на 75 години от създаването й