CAMERA OBSCURA
Фотографът Сандро Милър: Борех се с рак, когато ми хрумна идеята да снимам Джон Малкович
Американският фотограф Сандро Милър сподели, че се вълнува еднакво, независимо дали снима Мохамед Али или бедно дете
Редактор : / 7354 Прочита 0 Коментара
Източник: Квадрат 500Американският фотограф Сандро Милър беше в София, за да открие изложбата си "Малкович, Малкович, Малкович" в Квадрат 500. На откриването дойде и самият Джон Малкович, негов близък приятел от 1996 година насам.
Сандро Милър е роден в Чикаго през 1958 г. и снима от шестнайсет годишен. Случайно вижда снимка на Ървинг Пен в списание и тогава вече знае какво иска да прави.
Проектът му "Малкович, Малкович, Малкович" можете да видите до 30 април в Националната галерия, Квадрат 500. В тази изложба американсият актьор Джон Малкович пресъздава най-великите образи във фотографията на ХХ век пред обектива на Милър.
Сандро Милър измисля този проект в болничното си легло, когато е диагностициран с четвърти стадий на рак. В изложбата ще видите най-големите вдъхновения на фотографа, повлияли му значително на кариерата.
Сандро Милър е първият фотограф от 1959 г. насам, който прави колаборация с кубинското правителство през 2001 г. Той отива в кубинската столица, за да снима атлетите на страната, въпреки наложеното ембарго на САЩ (1959). Снимал е Мохамед Али, Майкъл Джордън, Дейвид Линч, Уилем Дефо, също така е работил по реклами на Адидас, BMW, Coca-Cola, Nike, Honda.
Специално интервю на Сандро Милър пред Impressio (Снимка: Ради Георгиев)
В специалното интервю пред Impressio, Милър споделя за най-вълнуващите си срещи , магията на фотографията и тежкото детство, в което едва е оцелял, за да намери светлината в тунела.
- Г-н Милър, кое беше онова, което ви провокира да станете фотограф. Спомняте ли си някаква случка от вашето детство, свързана с образи и снимки?
- Всъщност имах ужасно тежко детство. Баща ми беше убит в автомобилна катастрофа, когато бях на пет години. Бях най-голямото дете и така на пет се оказах мъжът в къщата.
Трябваше да помагам на майка ми да отглежда деца. До голяма степен загубих детството си тогава. По-късно майка ми срещна друг мъж, който направи животът ни още по-труден, дори страшен, тъй като упражняваше тормоз върху нас и майка ни. Когато станах на шестнайсет, мечтите ми бяха отнети от мен и трябваше да намеря сам някаква светлина през тъмното място, в което израстнах.
Съпругата на Сандро Милър - режисьорката Клод-Алин Милър (Снимка: Венцислав Петров)
Така търсех нещо, което да ме спаси. Нещо, което да ме окуражи да продължа да живея, защото тогава наистина се чувствах изгубен. Спомням си, че на шестнайсет отворих едно списание и видях снимка на Ървинг Пен. Тогава в мен нещо се включи. Усетих приток на радост.
Видях тази фотография и вече знаех какво исках да правя до края на живота си, защото тя ми даде цел. Това е така, тъй като фотографията има съдържание и някаква история. Особено когато снимаш добре, хората винаги реагират на твоите снимки.
Това наистина ме караше да се чувствам добре и ми даваше онези импулси, с които виждах как всяка снимка има значение и разказва истории. Бях видял толкова много негативизъм в живота си, че търсех нещо, което ми дава позитивна обратна връзка за света. Фотографията ми я даде.
- Според Сюзън Зонтаг художникът конструира, фотографът разкрива. Днес обаче имаме смартфони в джобовете си и ги вадим за всякакви снимки, които не винаги имат някакъв смисъл. Снимаме постоянно в ежедневието си и правим много безчувствени и безсмислени кадри. Заради това банализиране, фотографията, онази, която разкрива, има ли я?
- Вярвам, че и днес фотографията има своето голямо значение. Фотографията е голям учител. Ето, вижте какво се случва в Турция с ужасното земетресение.
Това е едно малко парченце от планетата, където има бедствие и много смърт, но всички ние знаем какво се случва там, благодарение на снимките от тези места.
Фотографията е много, много важна. Наистина, има много безсмислени снимки.
Сандро Милър в Националната галерия Квадрат 500 (Снимка: Венцислав Петров)
Хората си купуват скъпи телефони, за да правят безброй снимки с тях и започват да си мислят, че са станали фотографи. Животът на фотографа е изпълнен с процеса на снимане - когато яде, събужда се, отива в банята.
Това изпълва моя ден. Това е моят живот и на това съм посветил цялото си време.
Донякъде хората искат да са фотографи на всичко, защото това е лайвстайл, който им допада. Смятат го за луксозно, лъскаво.
Но ние фотографите работим седем дни в седмицата, понякога на опасни и изтощителни места по света, в трудни условия. Това не е професия, в която просто си излагаш снимките в красиви галерии като тази тук.
- Така е, напълно сте прав. Но как дигитализацията на фотографията промени самата фотография? Сещам се за едно изказване на Вим Вендерс, който също снима. Той споделя, че дигиталната фотография е нещо съвсем различно от самата фотография, тъй като процесът, по който се случва, няма нищо общо. Вие съгласен ли сте?
- Трябва да се събудим и да осъзнаем, че все сме в XXI век. Вероятно не трябва да се храним в порцеланови чинии?
Дигиталната фотография е фотография. Това е нова и прогресивна фотография, много по-достъпна, не струва толкова много като финанси. Да, наистина хората прекаляват с използването на софтуери и компютър, за да придадат ефекти на фотографията, но тези хора бих нарекъл по-скоро компютърни специалисти, а не фотографи.
- Срещали сте се с много интересни хора, снимали сте световно известни спортисти, модели, режисьори, актьори. Коя среща ви впечатли най-много?
- Имал съм ужасно много интересни срещи, но може би най-интересните са например, когато за първи път срещнах Мохамед Али, Майкъл Джордан, първия път, когато срещнах Джон Малкович, трийсетте минути, които имах с Уилем Дефо.
Това са велики моменти в кариерата ми и никога няма да ги забравя. Но знаете ли, утре идва нов ден и може би ще снимам някое малко, бездомно дете. И това за мен също е толкова важно, колкото да снимам известни личности. За мен най-важните моменти не са само снимането на звезди, но и когато съм снимал в джунглата, когато съм снимал африкански племена.
Съпругата на Сандро Милър - режисьорката Клод-Алин Милър (Снимка: Венцислав Петров)
- Вие сте първият американец, който прави колаборация с кубинското правителство след наложените санкции от Америка срещу Куба през 1959 г. През 2001 г. отивате в Куба, за да снимате кубински спортисти. Разкажете повече как така Фидел Кастро прояви доверие спрямо вас?
- Всъщност първият път, когато отидох в Куба, беше нелегално. Отидох там през Канада.
После се влюбих в страната и ходих много пъти, поне петнайсет.
Иначе този проект с правителството беше свързан с бокса. Аз работех по проекти с бокс, а Куба произвежда най-добрите боксьори в света.
През 1959 г. Кастро забранява снимките на спортисти, защото не е искал да ги поставят на пиедестал. Затова Куба няма снимки на най-най-най-великите си спортисти. В кубинското правителство имаше някой, който беше видял мои снимки.
Те искаха да направят портрети на своите велики спортни имена, за да могат децата да знаят за тях и да знаят кои са тези хора. Това беше огромна чест за мен. За жалост трябваше да финансирам целия този проект сам, тъй като Куба, знаете, пари няма. Но беше невероятно изживяване, срещнах страхотни хора за този един месец в Куба.
Напуснах Куба точно три дни преди 11 септември 2001 г.
- Къде срещнахте Джон Малкович?
- Срещнах Джон Малкович през 1996 г. в театъра Steppenwolf в Чикаго. Той играеше в една пиеса, а това е един от най-известните театри на Чикаго. Артистичният директор ми се обади и ми каза, че иска портрет на Джон Малкович.
Това беше първата ни среща, след която станахме много близки приятели, защото споделяме взаимно уважение към работата си, харесваме стила на другия и това, което прави, също така ни свързва и стремежът към перфекционизъм. Нямаше как да не продължим да работим заедно.
- Как се роди идеята да направите серията от фотографии с Джон Малкович, с които да отдадете почит на ваши любими фотографии, превърнали се в класика?
- Тази идея ми дойде, когато бях на легло, диагностициран с рак в четвърти стадий.
Нуждаех се от проект, с който да мога да видя някаква светлина в края на този наистина тъмен тунел. Видях този проект наистина докато лежах в болничното легло. Исках да обърна внимание на всички онези фотографи, които са ме вдъхновявали през годините.
Това беше начина да им благодаря, че са ми помогнали да се развия.
- Съдейки по вашата работа, изглежда, че сте почитател на киното. Гледахте ли филми като малък и как киното ви повлия на кариерата?
- Не съм сигурен, че като тийнейджър разбирах каква е силата на киното. Тогава се опитвах да оцелявам.
Не съм бил привилегирован да ходя често на кино и някой да ми показва, по-скоро трябваше сам да търся. Разбира се има някои режисьори, които няма как да подмина и те със сигурност са оставили отпечатък в мен: Мартин Скорсезе, Франсис Форд Копола, Вим Вендерс. Винаги има филми, които ме вдъхновяват. Киното, както и фотографията, е учител за света, в който живеем.
Специално интервю на Сандро Милър пред Impressio (Снимка: Ради Георгиев)
- Каква е разликата в силата на образите в киното и във фотографията?
- Ако вземете една снимка, в нея трябва да намерите цял разказ.
Докато филмът ви разказва история в продължение на два часа.
Във фотографията силата е това, че когато погледнеш една обикновена снимка, тя може да извади ужасяващо много емоция в теб. Може да предизвика емпатия, тъга, победа. Няма нищо по-въздействащо от фотографията.
- Правите ли разлика между комерсиалните проекти, по които работите и по-артистичните?
- Разбира се. Правя комерисалните проекти като начин да си изкарвам хляба и децата ми да могат да ходят спокойно на училище, да имам дом.
Винаги, когато работя по комерсиален проект, аз работя за някого. Това не са мои идеи, а изпълнявам нечии други такива. Аз решавам проблема, когато някой има идея. Артистичните проекти са изцяло моя идея, моя концепция, в тях инвестирам моите пари и не завися от никого.
С едното се грижа за душата си, а с другото - за своите нужди и това да мога да живея. Много хора са ме обвинявали, че работя по комерсиални проекти, но те ми дават хубав живот.
- Последен въпрос. Довършете изречението "Фотографията е...".
- Фотографията е живот, моят сърдечен пулс. Фотографията е също така и образование. Фотографията за мен е всичко, както моето семейство.
Интервю на Юлия ВЛАДИМИРОВА