СПЕЦИАЛЕН ГОСТ

Ани Петрова: Оставям душата си в картините

Младата художничка представи своите "Нощни размисли" в галерия "ЛИК", 4 нейни картини са номинирани за участие в Световното биенале за съвременно изкуство във Флоренция 2019 г.

Автор: Бистра Дудова / 27 февруари 2019 / 17:54 4131 Прочита 6 Коментара

Ани Петрова е едно лъчезарно сияещо момиче и творец, всепоглъщащо отдадено на живописта.

Родена е през 1990 г. в София, но израства в град Земен, Кюстендилско. Не е вземала уроци по рисуване, но е приета в Художествената гимназия "Илия Петров". След завършването си, поема в посока на другата си страст - литературата и учи българска филология в Софийския университет. Но не спира да рисува - лица, портрети, човешки фигури, себе си, особено през нощта - най-самовглъбяващото време.

Първата си самостоятелна изложба през 2016 г. озаглавява "Разкриване". Зимата на 2018 г. решава да се прицели нависоко и да участва в международни конкурси, отново без препоръки, просто сама, ей така, и изпраща снимки на свои картини на журито, което прави селекция за Световното биенале във Флоренция през 2019 г. Получава отговор, че четири от тях са одобрени за експониране.

Вълнуващо, но таксата за участие на избраните 4 картини е 2000 евро, ако са 2 - е 1000 евро. До края на март Ани трябва да вземе решение.

Междувременно изложбата "Нощни размисли" е следващата й стъпка към саморазкриването, към себеоголването, самопознанието и към дързостта да изразиш всичко това върху платното. По свой си начин - с искреност, чистота, непредубеденост, с акцент върху емоционални и душевни състояния, изписани върху лицата или в позата на човешкото тяло. За повечето от картините й моделът е самата художничка. Тази смелост и "автобиографичност" няма как да не напомни за неустоимата Фрида Кало.

Под някои от платната Ани е поставила и цитати от любими свои книги. Чувствата породени от изображенията и мислите на големите автори, се срещат и допълват непредсказуемо за всеки наблюдател. Едновременно директно и деликатно (в случая това не е оксиморон), Ани ни отваря вратите на своя емоционален, вътрешен свят, пълен с любов, търсачество и загриженост.

Ани Петрова пред картината си "Примирение" при откриването на изложбата й "Нощни размисли" в галерия "ЛИК" (Снимка: Личен архив)

А за рисуването си през нощта беше написала: "Това е времето, в което всички щитове, които имаме денем, изчезват. Тогава човек е оголен и сам. Най-големите ни страхове се появяват и най-вече - изглеждат непреборими. Но това е и време, в което се случват най-големите полети на съзнанието ни - тогава, когато не виждаме границите. Когато мислим за смисъла и си задаваме най-важните въпроси."

- Как тръгна към рисуването, Ани?
- Мисля, че беше лятото преди 7 клас. Една нощ гледах по сателитен канал предаване на Боб Рос (б. ред.: телевизионната поредица "Радостта от рисуването"/"The Joy of painting" се излъчва и много след смъртта на този харизматичен художник, вдъхновил много хора по света да рисуват, дори и само като психотерапия ) - беше някакъв пейзаж.

На другия ден се опитах да направя по памет своя картина, показах я на родителите си и те просто ахнаха. И така в последния момент реших, че това ще уча след 7 клас, което беше голям шок за всички - нямах никаква подготовка, а хората ходят на уроци...

Имах една голяма книга вкъщи, леля Румяна ми я беше подарила - с етюди, как се рисува, и първо ги прерисувах, след това продължих с реални обекти и всъщност така кандидатствах и ме приеха. Бяхме 40 човека, бях щастлива. Оттогава се развихри тази голяма любов към рисуването, въпреки всички трудности (премествания по разни квартири, включително и в Перник, сама и т. н.)

И така, много здраво се държах за рисуването и то е основното нещо, което правя и досега. Моят любим преподавател г-н Борислав Ждребев, учител по рисуване в гимназията, който мисля, че е любим на ужасно много поколения, идва на изложбите ни, обгрижва ни постоянно и това е много мотивиращо.

Специално за художника Димитър Делийски от Земен искам да кажа: Това е човек с много силен дух, баба ме запозна с него. В началото беше един такъв сърдит на портрета, който съм направила - една много сериозна физиономия с пронизващ поглед. На първата ни среща ме пита: "Ти, какво? Искаш да рисуваш?", "Да", "Не се занимавай с това, въобще не го прави! Стани певица, манекенка..."...
Много странно се почувствах, остра беше първата ни среща. Когато отидох при него за втори път ми каза: "А-а, значи все пак реши да рисуваш..." И оттогава тръгна силната връзка между нас, голяма любов... И нещо много важно - той никога не ме е учил да рисувам, не ми е казвал така и така трябва да направиш... Беше ми духовен учител и често се срещахме. Той рисува предимно пейзажи и много малко портрети, които ми показваше в тефтера си. Това, което е впечатляващо, че е бил миньор. Представете си какво е да работиш като миньор с тази фина душа... Димитър Делийски има поредица картини, озаглавена "Миньорски цикъл" - рисувал е миньори по време на почивката им. Тези картини ги пази семейството му, той почина, но съпругата му е жива.Ппреместиха се в Перник.

Портрет на художника Димитър Делийски (Снимка: Личен архив)

- Защо след художествената гимназия реши да учиш българска филология?
- След гимназията една година се чудих накъде да поема. Не исках да продължа да уча рисуване, много тежък беше този учебен процес. Исках да продължа сама, изобщо не съм си помисляла да кандидатствам в Академията... А литературата ми е другата много голяма слабост. И затова реших да следвам филология. Това беше голямо богатство за мен, защото срещнах изключителни хора там.

- Твои преподаватели ли те впечатлиха?
- Впечатляващ и за мен, и за още много студенти беше професорът ни по руска класическа литература Людмил Димитров. Много ярка личност, която успя да ни запали за тази невероятна съкровищница. Никога няма да забравя това, което ни каза още на първата лекция: "Ако харесвате литература, в която всичко свършва с хубав край, с хепи енд, то никога не го очаквайте в творбите на руската класическа литература - това няма да случи."

И всъщност тази литература ми е най на сърце и Лев Толстой е моят любим литературен колос. Толстой изигра страхотна роля в моя живот. Знаете, той е изключително надменен, знаете как пише - колко обича себе си... Аз не можех да повярвам, как тази противоречива личност може толкова да те приласкава да я обичаш. Падна ми на сърцето, влюбих се в неговото творчество.

Обичам също Чехов, Достоевски, но Толстой е моят най-обичан писател. - "Анна Каренина", после "Възкресение" - препрочитах ги отново и отново.

Ани Петрова на откриването на изложбата си "Нощни размисли" в галерия "ЛИК" (Снимка: Личен архив)

- Сложила си цитати под някои от картините си от "На изток от рая", от "Зорба гъркът", от "Пилето" на Уилям Уортън?
- "На изток от рая" на Стайнбек ми е мега библия! Това ми е настолна книга. След това "Алексис Зорбас" на Казандзакис - като я прочетох, не можех да спра да плача... Не можех да повярвам, че има толкова прекрасен текст, който чупи всичко с красивото в себе си. А от нашите писатели обожавам Валери Петров.

- Четейки тези книги, визуализираш ли си образи, лица, места?
- Да. Всъщност пейзажите не са обект на моя интерес. Обаче всички тези изречения ме пронизват, дълго мисля за смисъла, който е заложен в тях... После се раждат и картините. Неизбежно е. Затова и съм сложила цитати под картините си.

Под портрета "Умора" съм сложила цитат от Валери Петров - той е рисуван по едно негово стихотворение за умората, което аз страшно обичам. Този негов цикъл стихотворения звучи като музикално произведение. Препрочитах го и накрая реших, че искам да нарисувам нещо.

И другата книга, по която създадох картина е по "Пилето" на Уилям Уортън. Той казва как птицата размахва криле на едно място и не полита... И изведнъж само с един мах се отнася на някакво огромно разстояние...

"Очакване" (Снимка: Личен архив)

- Другите изкуства как ти влияят, знам, че обичаш и да пееш?
- Аз слушам много класическа музика. Вече до такава степен, че като започне някое музикално произведение - просто спирам и го слушам, защото то не е фон, то е преживяване.

Например, от по-тежките произведения, това е "Сарабандата" на Хендел. Тя, доколкото знам, е написана за погребален марш, но накрая сякаш те изпраща с нещо красиво, с очакване за нещо хубаво...

Всичко ме провокира да рисувам - всякакви емоции, преживявания... И не само мои.

Когато имам някакво свободно време, обичам да обикалям, да слушам музика на живо, обичам да се събирам с приятели, които свирят и аз да пея. Това ми изпълва душата и ме зарежда.

- На откриването на изложбата ти каза, че не трябва да се страхуваме от тъгата. Защо?
- Да, тъгата е нещо много ценно за мен. Тя е огромен двигател. Не искам да звуча като човек, който се вторачва в негативното, напротив, точно тогава се чувствам жива. Всички фибри в теб се събуждат. Усещаш живота в себе си и имаш надежда за хубавото.
Определено в такъв момент изпитвам най-голямата любов към себе си, полагам огромни грижи за себе си. Това е най-важното за всеки от нас - да се обичаме. Иначе не си способен да обичаш и друг човек.

"Устойчивост" (Снимка: Личен архив)

- Кой те научи на това?..
- Аз съм била много обичано дете. Особено от моята баба, с която имах специална връзка, затова съм направила и нейн портрет... Страшно я обичах и си мислех, че когато умре, няма да мога да го преживея. Преживях го, обаче... Тя се разболя, беше болна от рак през 2015 г. Тогава почина, много бързо се разви процесът, не е страдала. Но понеже бях с нея през тези дни, имахме възможност за последен разговор. Лежахме си една до друга последния път, когато тя можеше да говори, и баба ми каза: "Животът е много кратък, знам, че всички хора ти го казват. Искам да знаеш, че наистина е така - докато се обърнеш, той минава. Така че бъди щастлива."

До този момент бях много мобилизирана, не исках да я разстройвам, но като чух това за първи път се разплаках: "Ти си ми дала много неща, ти си ме научила да пиша, да казвам стихотворения, ти си се грижила за мен..." И тя отвърна: "Много любов съм ти дала".

- Може ли да ми разкажеш за някоя своя картина, как се е "родила"?
- "Душа", например - тя е рисувана през април 2018 г., спомням си много конкретно процеса. Исках да изобразя как дори в най-щастливите си моменти - лявата страна (усмихнатото лице) душата си преживява своите скърби - дясната фигура (унилото лице), защото винаги има и едното, и другото: и тъга, и радост - те винаги вървят ръка за ръка. Специално в тази картина исках да покажа кой за кого се държи - тъжната страна се държи за щастливата страна.

"Душа" - Автопортрет (Снимка: Личен архив)

- Тези декоративни елементи, като фон или пълзящи по телата твои хрумвания ли са?
- Не знам как започна. Започна от тази тъмната картина "Приемане", само с леките щрихи, т. е. започна съвсем елементарно, само с един цвят... Вижда се, че по-новите орнаменти са обогатени, а по-старите са изчистени. Много ми хареса да се задълбоча в тези орнаменти - половината част от работата ми да са те, а другата половина - самото изображение.

Миналото лято бях на екскурзия във Флоренция и успях да вляза в тези стари дворци с тапети, флорални щампи, които като се загледаш са толкова красиви. В двореца "Пити" с часове ги гледах, прекрасни са. Душата ми се вълнува от тези орнаменти, те не са просто фон.

"Приемане" (Снимка: Личен архив)

- Рисуваш най-вече портрети, фигури, голи човешки тела - би ли обяснила повече този свой избор?
- Баща ми винаги ме пита защо не рисувам пейзажи, сякаш много страда от това (смеем се), много иска... Но никога досега не съм изпитала желание да рисувам пейзажи. Смятам, че рисуваш нещо, към което имаш голяма любов. Аз имам към лицата на хората. Обожавам да видя едно лице и да изследвам всички черти. Виждам червеното в окото, нали когато има някаква емоция и очите почервеняват. Всичко това направо ме побърква, защото е провокирано отвътре, от чувство. Всичките портрети са на базата на някаква емоция, която искам да изкарам навън.

Аз работя върху самото лице. А телата са голи, защото голи сме най-много себе си. И голото тяло е нещо много красиво. Причината повечето портрети да са на базата на автопортрета е, че съм преживявала и съм преминала през тези емоции, а и за мен е по-лесно да си бъдеш сам "модел".

"La Boheme" (Снимка: Личен архив)

- Как точно се случи поканата за биеналето във Флоренция?
- Миналата зима бях по-затворена в себе си, по-изолирана, не знаех точно къде се намирам. Реших да бъда смела и да се хвърля в най-дълбокото. Абсолютно нямах никакви илюзии, че нещо ще се случи. И първият отговор дойде от една галерия във Флоренция, където кандидатствах за изложба. "О, страхотно, ние тъкмо ще правим една изложба, посветена на жената-автор и ще бъде хубаво и ваши картини да присъстват тук - за жената в изкуството". Обаче имаше висока такса за участие, нямаше как да си я позволя и отказах.

Вторият отговор беше от организаторите на биеналето, това е много сериозен фестивал, пак по същия начин - там изпращаш снимки на картините, биография, кандидатствах с 4 картини и 2 седмици по-късно ми отговориха, че съм одобрена, т. е. с 4-те картини мога да участвам. Но и там таксата е 2000 евро, а ако са 2 картини таксата е 1000 евр. Ще видя какво мога да си позволя.

Ани и нейната леля Руми пред портрета "Баба ми" (Снимка: Личен архив)

- А първата ти реакция, след като научи, че са включили картините ти за участие?
- Драматично беше, много се чудих и си казах "Не, това е абсурд!". Мислила съм за този момент в изкуството - можеш да се покажеш, ако имаш пари... Ако не можеш да платиш - не. Ядосвам се от това, защото има много автори, които не може да ги види светът и градът, тъй като нямат пари. Чисто принципно, в първия момент си казах, че няма да отида на място, където се плаща.

После разговарях с мои близки приятели и те ми казаха: "Виж какво, има неща, за които трябва да платиш някаква такса. Ти не отиваш някъде, където някой те е "набутал". Това е такса, която ти си плащаш за реклама, нормално е."

И реших, че може би си струва да вложиш някакви пари - най-вече заради любовта към себе си. Да рискуваш и да си кажеш "Ако се случи - добре, ако не - дал съм ги за себе си." Това е истината.

- Кои са твоите най-обичани художници, казах ти, че някак асоциативно картините ти ми напомнят за Фрида Кало?
- Страшно ми е любима Фрида Кало... Картините й са преминали през личността й. Човек с много силен дух, който също рисува личните си преживявания. Също Модилиани, въпреки че той е много далече от това, което аз правя. От класиците - чисто цветово Караваджо ми е любим. От нашите художници харесвам Илия Петров, Иван Милев. Лика Янко - с нейната свобода и смесица от всякакви материали, с които работи.

"Огорчение" - Автопортрет (Снимка: Личен архив)

- Твоите най-близки проекти, намерения, мечти...
- Аз работя усърдно, оставям си душата в картините и после не знам къде се намирам от умора. И сега след изложбата искам да взема хубавата емоция и да презаредя... След това да продължа напред. Трябва да реша какво ще се случи с биеналето и да дам крайния си отговор до края на април. Междувременно може да изникне и нещо друго, но в момента искам да ми отпочине умът.

Интервю на Бистра Дудова

Още