КОЛОСИТЕ НА ТЕАТЪРА И КИНОТО В БЪЛГАРИЯ
Иван Кондов преди Края си: Този свят ме оскърбява!
Актьорът завършва ВИТИЗ чак на 48 - вече известен
Автор : / 11636 Прочита 10 Коментара
Колаж: Юлиян Илиев
Преди 14 години, през 2004-а един след друг ни напуснаха истински колоси на културата на България: Йордан Радичков, Радой Ралин, Николай Гяуров и Иван Кондов. Последният - актьорът Иван Кондов, почина на 8 септември 2004 г.
Той бе истински интелектуалец и на сцената, и в живота. С осанката си излъчваше такъв респект, че дори да не беше станал актьор, нямаше как да остане незабелязан. А най-любопитното е, че родните театър и кино нямаше да го имат, ако не беше един прословут чл. 9, благодарение на който талантливи хора можеха да започнат работа акто артисти, без да са завършили някогашния ВИТИЗ.
Е, Иван Кондов беше от тях и когато завърши задочно театралната академия, вече всички знаеха кой е той - беше на 48 и много популярен.
Със Стефан Данаилов в "Насрещно движение" (1978), режисьор Тодор Стоянов
Иван Кондов е роден във Варна, на 18 юли 1925 г. Завършва строителен техникум и актьорската му "школовка" минава през театралната студия на Тодор Коларов, след което 22-годишен започва работа по чл. 9 в театъра в Разград.
Чак през 1973 г. "на инат" завършва ВИТИЗ, макар отдавна това да не му е необходимо. Дотогава вече е изиграл толкова много театрални и кино роли, че няма българин, който да не го разпознава.
С Георги Георгиев-Гец и Маргарита Дупаринова в "Мария Стюарт" на сцената на Народния театър
Кондов работи в различни театри из страната като актьор, режисьор и художествен ръководител - в театрите в Хасково, Русе, Бургас, Сливен, в столичния Сатиричен театър, в Театъра на армията, в театър "Сълза и смях".
Пенсионира се в Народния театър през 1992 г., но както обичаше да казва - "няма пенсиониран актьор". И той продължи да работи като ръководител на трупата на театър "София".
Иван Кондов и Росица Данаилова в спектакъла "Чудак" на сцената на Театъра на армията
Една от най-силните му роли е в постановката "Хамлет". По време на един от традиционните Дни на Шекспир във Видин, актьорът и съпругата му Росица Данаилова играят заедно в "Хамлет". Английски дипломат е силно впечатлен от Кондов и след представлението му отправя покана за специализация при Лорънс Оливие.
Предложението е осуетено от ангажимент на актьора в постановката "Я, колко макове", за която получава звание - нещо, което се водеше за върхово признание по времето на соца. Така седяха нещата, но пък театърът и киното ни наистина родиха актьори-колоси, чиито роли помним и до днес.
В "Езоп" на сцената на Бургаския театър
Кондов остави незабравими образи на театралната сцена с участието си в класически драми като "Езоп", "Крал Лир", "Краят на книга шеста" и др.
Киното отрано се "вгледа" в неговите очи, които можеха да "кажат" всичко. Кондов бе един от малкото киноактьори, които могат с много пестеливи действия и думи, да създават въздействащ образ. Той умееше да превръща дори появата си в неповторимо присъствие на екрана.
Отличаваше се с бавен говор, специфична интонация на гласа, и движения които излъчваха достолепие.
Иван Несторов, Иван Кондов и Анани Явашев във филма "Игрек 17" (1973) на режисьора Вили Цанков
Завеща ни уникалното си присъствие във филмите "На малкия остров", "Магистрала", "Неспокоен дом", "Обич", "Сватбите на Йоан-Асен", "Сиромашко лято", "Игрек 17", "Процесът", "Бариерата", в първия български тв сериал "Семейство Калинкови"...
Иван Кондов и Антон Горчев в "Буна" (1975) по сценарий и режисура на Вили Цанков
Последният му филм - "Под едно небе", излезе на екран година преди да почине - през 2003 г. В този филм Кондов игра с дъщеря си - актрисата Марта Кондова. Двамата - баща и дъщеря, буквално се обожавали.
"Заради абитуриентския бал на Марта, Иван продаде любимия си трабант", разказват колеги на Кондов от Народния театър.
Марта Кондова във филма "Под едно небе" (2003) по сценарий и режисура на Красимир Крумов
През последните години от живота си Кондов се промени физически - отслабна и някак се затвори в себе си. Колегите му загрижено шушукат, че може би е болен?... Истината е, че първо започва да боледува душата му.
А защо?! - ще попитат някои. Та той вече беше получил признанието, за което можеше да мечтае всеки български актьор - играеше до последно - търсеха го. По времето на соца стана заслужил и народен актьор, през 1999-а го наградиха с "Аскеер" за цялостно творчество, а през 2000-та стана носител на орден "Стара планина" - Първа степен, за изключителни заслуги към България.
Погребан бе в Алеята на знаменитите българи на Централните софийски гробища, ако и на това трябва да се гледа като на някаква специална почит...
И все пак, Кондов не си тръгна от нашия свят удовлетворен. Като повечето духовни хора, дълбоко в себе си явно изпитваше огорчението от "несбъдването" на очакванията, които всички имахме през 90-те.
С Елена Мирчовска във филма "Магистрала" (1975), режисьор Стефан Димитров
Съдим по това, че актьорът откровено признава това в едно свое интервю:
"Имам чувството, че живеем във време, в което няма истина. Живея без всякакво самочувствие. Живея в страдание, отчуждение и самота, почти като екзистенциалист. Огорчен съм. Често като пресичам улицата, се оглеждам по няколко пъти, защото винаги главата ми е запълнена с нещо и ме е страх, че с тая моя разсеяност може да ми се случи нещо.
Неведнъж са спирали леки коли до мен и са ме наричали "селянин". А като погледна, този зад волана на мерцедеса е три пъти по-голям селянин от мен... Ето, виждате ли как живеем. Обидно. Хората се извратиха нравствено, няма вече човешки морален кодекс...
Опростя народът, обеднява духовно с всеки изминал ден. Жестокостта ни съпровожда на всяка крачка...
Загубихме чувствителността си, оттам дойде отчуждението."
С Едуард Захариев във филма на Маргарит Николов "Дневна светлина" (1974)
Каква по-добра характеристика на онова, на което всички сме свидетели, от тази?! - Актьорът бе мъдрец по природа, а театърът и киното бяха дообогатили вътрешния му мир с драматичните преживявания на героите му. Иван Кондов страдаше от липсата на хармония между реалността и романтиката в изкуството. От липсата на съпреживяване между хората, от липсата на надежда за промяна.
С режисьора Вили Цанков и оператора Венец Димитров по време на снимките на "Игрек 17" (1973)
С Ани Бакалова в "Пагоните на дявола" (1967) на режисьора Неделчо Чернев
Веднъж актьорът каза, че вижда пълно покритие между себе си и героя си в "Чудак" на Назъм Хикмет.
"Аз си останах такъв чудак, странен малко, отстъпчив..."
А чудакът в него все по-рядко намираше съмишленици сред тълпата. И актьорът предпочете уединението преди Края.
С Юозас Будрайтис във филма на Бинка Желязкова "Голямото нощно къпане" (1980)
"Да остана насаме със себе си в един по-цивилизован свят - от това имам нужда. Този свят, в който живеем, ме оскърбява.", казва Иван Кондов в едно от последните си интервюта.
Не е единственият, който си тръгна огорчен от живота у нас... И все пак, тези думи някак жегват. Неволно в съзнанието ни изплува погледът на Кондов - очите му, които можеха да казват всичко дори без думи... И в този поглед няма укор, а болка - болката, с която си отиде!...
Еми МАРИЯНСКА
;void(0);){kind=link}
;void(0);){kind=link}