ПЪТЯТ НА АКТЬОРА
Златина Тодева знаеше, че изкуството не понася суетата, а честността
Очерк от книгата, представяща 15 изповеди на наградените творци на Националните награди за актьорско майсторство "Любимец 13" за 2016 г. - Димитровград
Автор : / 6352 Прочита 0 Коментара
Златина Тодева/Колаж: Юлиян Илиев
Златина Тодева
Актрисата е родена на 27 февруари 1926 г. в Стара Загора. Напуска ни на 13 април 2007 г., след повече от 200 изиграни роли на театралната сцена и в киното.
Златина Тодева е наградена посмъртно с Националната награда за актьорско майсторство "Любимец 13-Легенда на българския театър" за изключителното и актьорско присъствие в българския театър и кино
"В нея имаше хем авантюризъм, хем педантичност в преследването на целите. Хвърляше се с изключителен хъс към всякакви театрални неща. Това, че е била голямо име, не и даваше основание да отказва предизвикателства. В работата си с нея режисьорите са я запомнили като търпелива и много дисциплинирана. Животът я бе очукал и тя си беше извадила изводите. И може би затова много стриктно си вървеше по пътя. Мама винаги е знаела какво иска и когато тръгнеше да го прави, го правеше с цялото си сърце и желание то да се получи".
Гергана Тодева, дъщеря на Златина Тодева
Аз съм Гергана Тодева, дъщерята на Златина Тодева и при мен ситуацията в тази книга е деликатна в този смисъл, че каквото и да разкажа, то в някаква степен ще бъде субективно. Държа това да се отбележи, защото всичко, което майка и татко са ми разказвали и това, което съм виждала с очите си, в някаква степен са моите спомени за тях, а не онова, което точно се е случило в живота им. Това, което читателите на тази книга ще прочетат за Златина Тодева, ще бъде моята мисъл за мама.
Тя наистина игра в много театри. Ако трябва да кажа къде се е чувствала най-добре, трябва да се има предвид, че всеки период е бил с различни акценти в живота и. Димитровград е театърът, който тя със сигурност много обичаше, защото той е свързан с младостта и. С младостта и на мама, и на татко, а младостта е най-прекрасното време, така казваха. И добавяха, че като си млад не е важно какво правиш, важното е да не спиш. Може би затова Димитровград им беше на сърцето: млади години, млад град. Аз пък се раждам, когато те са за първи път в Димитровград.
Баща ми Никола Тодев беше с удивително чувство за хумор, а мама беше по-прибран човек, зодия риба. И двамата нямаха ВИТИЗ. Той се шегуваше, че е попаднал леко случайно в професията, докато тя е актриса от най-чиста проба. Баща ми обичаше да казва: "Има един артист в семейството и това е Златина".
Той бил стажант-актьор в Пазарджишкия театър. Трябвало да чака на гарата младата колежка Златина Тодева, която идва от Стара Загора да замени актриса в пазарджишкия театър. Стои той на гарата с букет цветя и слиза майка ми от влака, а тя беше красива жена. Не защото ми е майка, но така мисля: не беше от най-големите красавици, но имаше излъчване и определено беше много хубава жена. Баща ми отвел майка ми в хотел, където я настанил заедно със сомнамбулка, за която, оказва се, той е знаел. Просто баща ми харесал мама още на гарата и решил да и погоди някакъв номер, който да му помогне да се сближат. По-късно майка ми казваше: "Той ми направи номер, а аз му го върнах, като се омъжих за него"!
Не знам някой толкова известен актьор като нея да е имал лек път, защото това е една тежка професия и майка ми си имаше своите трънливи пътеки в различните периоди. Крепеше я това, че беше силен човек, изключително силен. Минала е през много трудности, защото баща и, моят дядо, е бил царски офицер. Белене, лагери, знаете как е било тогава, но това не беше тема за разговор в семейството ни. Тя не е спекулирала никога с това след промените. Но като млада не и е било леко, знам. Заради моя дядо е било невъзможно да влезе да учи, нито нейната сестра е успяла да учи медицина, каквото е искала. За баща ми важи същото, то пък по неговата си родствена линия. Определено и двамата ги считаха за леко опозиционни. Както вече споменах, тя и татко нямаха ВИТИЗ, а само курсове по т.н. член 9. Сигурно са им липсвали студентските години и емоциите от това време.
За театъра майка ми е открита от Мара Шопова, майката на Наум Шопов. Нещата се случват в Стара Загора. Били са много близки и зная, че Мара е наблюдавала майка ми, виждала е в нея нещо, което после може да израсте. Като голяма актриса Мара Шопова е усетила желанието и възможностите на мама. Взела я е под крилото си и мама и беше благодарна за това цял живот.
Може би заради това обичаше Старозагорската сцена, но не до крайност. Мама не беше крайно сантиментална. Ние с баща ми бяхме сантименталните в семейството. Силният човек при нас беше тя. Ако трябва да кажа едно качество, което да откроя, това беше силата й. Аз много рядко съм я виждала да плаче. Дори когато и беше тежко за смъртта на тате, дори и накрая когато усещаше, че и идва часът, много мъжки посрещаше нещата. Цял живот е била бохемка, прегръща, целува, но иначе във вътрешните си преживявания беше по-затворена. Животът я бе научил да бъде твърда, за да успява все пак да минава през него.
Майка, например, никога не е страдала, че до 65-тата си година не е била на Софийска сцена и на щат в столицата. За нея беше важно да играе, независимо къде. И двамата с баща ми никога не са имали това неистово желание да са в София. Разказвала ми е, не съм с перфектна памет, че е имало някакъв вариант да бъде в Сатиричния театър, но това е значило да е в София без баща ми и тя не е приела. Предпочела е да бъдат заедно, да не се делят.
Мама дължи едни златни години в кариерата си на режисьора Любен Гройс. Тя имаше проблеми при назначаването си в Пловдив. Дори след като беше вече в трупата, доста дълго време не и даваха никакви роли, хем като имаш предвид, че баща ми беше в художествения съвет на театъра. Според мен това да няма роли беше някаква политическа заръка. Но така стана, че замести актриса в едно представление на Любен Гройс и изведнъж с него много се харесаха, станаха си взаимна слабост. Оттам нататък тя игра във всички негови постановки и направи в Пловдив много силен период. Той беше такъв по принцип и за целия театър в Пловдив: Любен Гройс, Иван Добчев, Юлия Огнянова... Трупата се беше разделила някак наполовина. Баща ми играеше в постановките на Иван Добчев, майка ми при Любен Гройс. Имаше някакво благородно съревнование, невероятни неща се появиха на сцената в Пловдив тогава.
Мама преживя много тежко смъртта на татко. Той си отиде много бързо. Почина от скоротечен рак. Бяха тежките години след промените, нямаше медикаменти, всичко стана изключително бързо. Той беше част от нашия триъгълник, който след смъртта му се разпадна. Майка не искаше повече да играе. Не само в Пловдив, никъде на искаше да играе. Каза, че не иска да стъпи повече на сцена. "Аз без Кольо не искам"...и нещата бяха тръгнали доста фатално. Първите месеци, година дори, беше много трудно. Майка ми се затвори в себе си, пенсионира се, разболя се тежко и искаше да си отива при него. Какво ли не направих, за да я отрезвя, дори и казах, че ако ще си ходи при татко, отиваме и двете. В това време аз вече бях в театралната академия в класа на Юлия Огнянова и тя започваше да поставя "Забравени от небето". В този момент майка живееше в село Солища в Родопите, имаме там къща. И един ден там пристига Юлия Огнянова с директора на смолянския театър. Трябва да е било две-три години след смъртта на татко. Казаха, че няма да си тръгнат, докато майка не приеме да играе в спектакъла. Майка се противеше, съпротивляваше, но накрая прие. Може да се каже, че театърът я върна към живота, а аз винаги ще съм благодарна за това на Юлия Огнянова. А те двете пък заработиха чудесно.
В "Мила от Марс" (2004) на режисьорката Зорница София
По това време аз бях на квартира в София, майка дойде при мен просто да не е сама. И това някак и даде криле за нейния късен ренесанс, в който тя изигра чудесни неща тук, в столицата. Много я канеха, много и потръгна и тя работеше тук много, много. Беше 1994-1995 година, събраха и се доста години активна творческа работа. Не съм чувала да и е тежко. Мама беше в приятния смисъл на думата "луд човек". Игра в много постановки, макар че това беше тежък период за българския театър. Хората се бяха отдръпнали от салоните и майка ми, както и всички други актьори, страдаше за това.
Все пак си мисля, че за истински стойностното изкуство кризата не важеше. Своя моноспектакъл "Забравени от небето" тя игра дълги години в Театър 199 при пълни салони. Това беше едно представление за вечността, за безкрая. Зрителите оставаха безмълвни. Всъщност това беше продължение на работата им с Юлия Огнянова, която направи тази постановка първо в смолянския театър, но толкова си допаднаха двете, че след време го трансформира и на моноспектакъл специално за мама Злата. За него мама взе Аскеер през 1995.
В "Мила от Марс" (2004) на режисьорката Зорница София
Тя си беше човек на предизвикателствата, обичаше ги. От друга страна пък умееше да напълва със съдържание прекарваното сама със себе си време. Можеше с часове да стои сама в стаята, да чете вестник или нещо друго. Може би си е говорила мислено със себе си и явно имаше какво да си каже. Животът я бе очукал и тя си беше извадила изводите. И може би затова много стриктно си вървеше по пътя. Като махнем този шоков период със смъртта на баща ми, мама винаги е знаела какво иска и когато тръгнеше да го прави, го правеше с цялото си сърце и желание то да се получи.
Майка ми винаги общуваше с много млади хора. Беше като майка на всички, но никога не е била назидателна към младите, включително и към младите си колеги. Също така никога не съм я хващала да говори за някого, да сплетничи, да интригантства, да коментира личния живот на този или онзи. Още като млада е била такава, тогава още и излиза прякорът "Мама Злата".
Тя готвеше фантастично. Вкъщи винаги беше пълно с хора и двамата много обичаха гости "с преспиване". А от друга страна беше много обрана в интереса си към личния живот на хората около нея, много тактична и някак дискретна. Ако някой потърси съвет, тя непременно ще му даде, беше всеотдайна към поисканата услуга. Но никога не се натискаше да го прави непоканена.
През април месец 2006 в "Сълза и смях" реших да и направя бенефис - 80 години Златина Тодева. Реших, че е хубаво да направя едно представление, с което да отбележим юбилея. Тя по това време беше на периоди: ту не беше добре, ту се подобряваше. Харесах много един текст, който се казваше "Мъртвият дом" на Янис Рицос. Получихме една малка субсидия за бенефиса и започнахме работа с мама, Мария Сапунджиева и Вяра Коларова. Репетираме вкъщи, залата беше запазена, афиши и всичко друго е готово, а мама се разболя. И аз я оставих в представлението само като присъствие. Момичетата водеха основното действие, а мама просто присъстваше на сцената. Беше потресаващо. Странно представление беше, да. Получи се като някакво бъдещо сбогуване с мама. Но след това, долу в клуба на "Сълзата" направихме купон. Дойдоха гайдари, роднини, приятели. И мама изведнъж живна, пийна ракийка и даже игра хоро.
В "Мила от Марс" (2004) на режисьорката Зорница София
По това време аз вече и криех цигарите, но тя нито за миг не спря да пуши. След като почина, намирах в квартирата ни скрити фасове на невъобразими места. Тя беше страстен пушач, никога не ги е отказвала. И не беше суеверна. Не се страхуваше от смъртта. Всичките лекари, през които е минала се удивляваха, че като я питат как е отговаряше, че е добре. И в най-тежките моменти на физическа болка и страдание не съм я чула да каже "Не, не съм добре". Не обичаше да пие хапчета, не обичаше да ходи по лекари. Силен човек, ти казвам. Такъв тип, такъв характер-силен!
Златина Тодева/Колаж: Юлиян Илиев
С нея често сме си говорили какво би правила, ако не бе станала актриса. Разказвала ми е, че по време на бомбардировките в София е карала тук лаборантски курсове. Искала е да се занимава с нещо, свързано с медицина. Сестра и беше фелдшер. Това е било в онези смутни за всички времена, но дори тогава театърът е стоял пред нея като голяма любов и амбиция. Мисля, че с каквото и друго да се беше захванала, щеше да го осъществи, защото тя каквото си пожелаваше, това и се случваше.
В нея имаше хем авантюризъм, хем педантичност в преследването на целите. Хвърляше се с изключителен хъс към всякакви театрални неща. Това, че е била голямо име, не и даваше основание да отказва предизвикателства. В работата си с нея режисьорите са я запомнили като търпелива и много дисциплинирана. Още пазя всичките и тетрадки, в които е преписвала на ръка текстовете на ролите си. Тя така учеше -преписвайки си ролята. Баща ми имаше изумителна памет, но майка помнеше текста, като го препише на ръка. Искаше ролята да мине през ръката и.
Беше много работоспособна, но пак казвам, беше си авантюрист. С големия наш режисьор Димитър Гочев, който е в Германия и с когото бяха много близки, тя пътуваше на много стари години. Игра в Грац в негова постановка толкова възрастна, че аз се притеснявах, като я изпращах по летищата. А тя ме успокояваше, че обича много да лети.
Мисля, че публиката много обичаше актрисата Златина Тодева. Може би отчиташе това нейно желание да експериментира на по-стара възраст, да се хвърля в интересни и модерни неща на 70 и повече години. Винаги е била откровена и в изкуството и в живота, а зрителят цени това. За разлика от баща ми Никола Тодев, майка беше истинска театрална актриса. Дори не е криела, че предпочита театралната сцена. Много се обичаха с Цветана Манева и понеже Цеца Манева е актрисата на Любен Гройс, двете много добре работеха.
За мен мама бе прекрасна и във филмите си: и в "Хълмът на боровинките" на Сашо Морфов, и в "Рапсодия в бяло" на Теди Москов. В "Гори, гори, огънче" направи изключително присъствие, изключителна работа. Но любовта и беше театърът. Говорим за 200 роли, а може и да са повече. Тя по едно време каза, че е престанала да ги брои.
Мисля, че тази нейна лудост в хубавия смисъл на думата ме накара години след смъртта и да се съглася за изложбата "Мигновения" с нейните актови снимки, дело на фотографа-художник Юлиян Табаков. Разбира се, за това получих и много упреци. Тази фотосесия приживе беше последната и много предизвикателна "роля" на актрисата Златина Тодева. Преди това тя участваше в един частен театрален проект, с него летя до Норвегия и там игра с проходилка на сцената. Та по повод на това представление трябваше да се заснеме един плакат от фотографа Табаков, който плакат беше по-разголен. И мама сама ми каза: "Абе, искаш ли да направя една сесия "по-така"?
Златина Тодева/Колаж: Юлиян Илиев
Табаков засне снимките в апартамента си. Няма нищо грозно в такава фотосесия. Кое е грозното, че една жена на 80 се снима разголена ли? Тя усещаше че си отива, личеше си и по погледа. Тя казваше: "Аз вече съм много повече горе, отколкото тук", но до последно не се отказа да импровизира и експериментира. Аз много дълго време пазех тези снимки и не мога да кажа защо точно преди година реших да ги покажа. Нямаше някакви годишнини или особени дати. Просто един ден се събудих с мисълта, че и дължа да покажа снимките на една такава изложба. Те бяха правени през януари 2007, видяха бял свят през април 2015. Пазех ги 8 години.
Златина Тодева в провокативната изложба "Мигновения" на фотографа Юлиян Табаков
Аз знаех, че ще стане скандал и това беше напълно нормално. Не мога да се сърдя за тона на някои хора. Моята идея беше да покажа, че животът е безкраен. Че тялото е само наша спирка и като такава тялото няма грозни и отблъскващи моменти. Ако щеш, исках да кажа, че няма смърт и мама по някакъв начин е жива. Другото е, че смелостта на майка ми тогава ме втрещи. Аз не бих го направила, но тя го направи.
Това беше и метафора за силата на духа на Златина Тодева. Ако не бях ги показала, щяха да си отидат ей така. Аз дадох само разрешението. Иначе цялата идея беше на Юлиян Табаков. Не бях виждала галерията "Райко Алексиев" толкова препълнена като на откриването.
Тогава си спомних майка млада, дори си я представих още по-млада, отколкото изобщо я помня или съм я виждала дори. В зората на кариерата си тя е била много близка с големия поет Пеньо Пенев. Казвам близка, нищо друго. Двамата са били големи приятели. И майка ми наистина е била единствената, която е можела да повлияе на Пеньо да излезе от кръчмата. Но това тя го умееше и с други. И баща ми, и мама много обичаха и ценяха Пеньо Пенев и като човек, и като поет. Те всички заедно са били част от младостта на Димитровград и са се подкрепяли взаимно в началото на един нов живот в един новопостроен град. Мама казваше за Пеньо, че освен изключителен поет е бил много добър човек. Понеже с теб говорим откровено, ще ти кажа, че всички догадки за друг тип връзка на майка ми с Пеньо Пенев са пълни измислици и жълтини.
Златина Тодева/Колаж: Юлиян Илиев
Зная, че майка ми цял живот имаше много силен сантимент към димитровградската театрална сцена. Толкова силен, че когато бях вече в тийнейджърски години, майка ми реши от Пловдив да отиде отново да играе в Димитровград. За мен да се преместя от Пловдив в Димитровград не беше най-щастливото нещо, но за нея въздухът в Димитровград явно беше различен. Тя отиде, защото Георги Налбантов-директор на театъра и режисьорът Иван Добчев я помолиха за това. Но знам, че не го е направила само заради тях двамата. Там тя дишаше по различен начин и наистина направи много хубави роли.
Ако беше жива сега, майка ми щеше да бъде много признателна на Димитровградския театър за тази награда "Легенда на българския театър". Преди няколко години същият този театър я удостои и с наградата "Лице на димитровградския театър". Радвам се, че този град и театралната му публика не я забравят. Ако беше жива сега, щеше да приеме, че е легенда на българския театър с лека самоирония.
Тя знаеше, че изкуството не понася суетата, а честността. И такава ще я помня винаги.
Автор: Любомир Караджов
Любомир Караджов завършва специалността "Българска филология" в Софийския университет "Св. Климент Охридски" през 1989 г. и магистратура по финанси във ВТУ "Св. Св. Кирил и Методий" през 2003 г.
Започва работа в БНТ през 1992 като репортер в новините. Същата година става водещ на предаването "Бизнесмагазин" от икономическата поредица "За един милиард" по Канал1 на БНТ. Автор и водещ е на телевизионните предавания "Винаги в неделя" (1994-1998), в което на живо гостуват значимите български творци от сферата на популярната музика, изобразителното изкуство и театъра; Стадион (1999-2003) и "100%" (2003-2008) -икономическо предаване на БНТ-Пловдив, утвърждаващо процесите на присъединяване на България към ЕС.
В периода между 2009 - 2012 е директор на телевизиите "Евроком България" и "Нова Българска Телевизия" (NBT), както и управител на медийната група "Евроком България", собственик на телевизия NBT, вестник "Новият глас" и новинарски сайтове.
Любомир Караджов е сценарист и продуцент на филми за ДЕУ (сниман в Република Корея), Шел, БНР, ВВС, както и исторически филми, награждавани на фестивали и излъчвани по Канал 1 на БНТ, Ефир 2 на БНТ, БНТ-Пловдив, Нова българска телевизия, Пловдивска православна телевизия и др.
____________________________________
В периода 1997 - 2007 е председател на телевизионната секция на СБЖ в Пловдив.
Любомир Караджов е един от основоположниците на идеята Пловдив да се кандидатира за Европейска столица на културата през 2019 г. и подкрепя "Меморандума за подкрепа на кандидатурата на град Пловдив за Европейска столица на културата през 2019 година", подписан от интелектуалци и общественици на 7.02.2011 г. в Пловдив.
В сферата на корпоративните комуникации е автор на PR-концепции за налагането на българския пазар на автомобилните марки DAEWOO, MAN и FORD, за което е удостоен с професионални награди. Промотира компаниите Shell и Pennzoil в България.
Разработвал и реализирал медийните стратегии на Международен панаир-Пловдив, компаниите "Филикон" и "Биовет", хотелите "Тримонциум" в Пловдив и "Добруджа" в КК "Албена". Автор на разработки за идентичността на медии с различна собственост.
Бил е консултант по политически PR на участници в местни и национални избори. Работил е като професионален PR на фирмата с общинско участие "Градски транспорт"-Пловдив, а след това ръководи медийната политика на НПО "Сдружение за правна помощ на потребителите".
доц. Любомир Караджов/Сн.: Личен архив
От 2011 г. Любомир Караджов е преподавател по Медии и PR, Кризисен PR и реклама на студентите от управленските магистратури "Артмениджмънт" и "PR на арторганизации" в АМТИИ.
През 2014 става доктор със защитена дисертация на тема: "PR-ът като висша мениджърска функция в управлението на арторганизациите". През същата година е назначен за PR на Академията за музикално, танцово и изобразително изкуство. По този начин става един от малкото професионални комуникационни мениджъри, работили в институции с всички видове собственост - частна, общинска, държавна и НПО.
Автор е на книгата "Кризисен PR на арторганизации", която изследва комуникационните технологии на кризисния мениджмънт в сферата на изкуството. Книгата е определена като първо по рода си изследване у нас.
През 2015 г. Любомир Караджов е избран за доцент по Кризисен PR, медии и комуникации в Академията за музикално, танцово и изобразително изкуство в Пловдив, а от 2018 г. е професор.
През 2016 издава книгата "Пътят на актьора", която съдържа очерци за водещи български актьори като Мариус Куркински, Йосиф Сърчаджиев, Лилия Маравиля, Герасим Георгиев-Геро, Милица Гладнишка и др.
PR на проекта и церемонията "Националните награди за актьорско майсторство "Любимец 13".
Като учен и преподавател има интереси в сферата на комуникационните дейности на артистичните организации и по-специално поведението им в периоди на кризи. Участник е в наши и международни научни форуми.
;void(0);){kind=link}
;void(0);){kind=link}