Въведете дума или фраза за търсене и натиснете Enter

Вакуум от тишина, маскирани хора, но спасяваща любов - Париж на Велина Минкова

ЛИТЕРАТУРНА РАЗХОДКА

Вакуум от тишина, маскирани хора, но спасяваща любов - Париж на Велина Минкова

"Бях се потопила в много отминали Париж-и ми беше страшно интересно като изляза в постпандемичния Париж какво ще открия", споделя писателката Велина Минкова, която от дълги години живее в Париж. Разговор за празнотата на града, усещанията й в нея и роденият отново живот на удоволствия и наслада.

Велина Минкова пред "Кравай", със сакото на дядо ѝ, с което се е разхождала като Ню уейв (Снимка: Димитър Балабанов/Колаж: Петя Александрова/Dir.bg)

"Въпреки че и други правеха същото като мен, градът изглеждаше като друга планета. В същото време виждах как цялата тази заспала в камък история, литература, изкуство, филми, тези каменни фасади, бордюрите по реката, всичко, което са вдъхновили, в момента мълчи. И това по някакъв начин го караше още по-силно да крещи, караше ме да искам да се докосна отново до него. Знаеш, че е там, но в един момент е празно. Всичко беше като някакъв антракт между времето преди и времето след. Ситуацията е апокалиптична но усещам, че трябва да съумея да се насладя на този миг, за да оцелея."

Снимка: Димитър Балабанов

Велина Минкова завършва литература и творческо писане в Калифорнийския университет (UCLA). Автор е на сборника с разкази на английски език Red Shorts (Колибри, 2001) и на романа "Доклад на зелената амеба за химическия молив" (Колибри, 2015), който излиза във Франция със заглавие Le Grand Leader Doit Venir Nous Voir (Actes sud, 2018). Сборникът й с разкази на български език "Бразилски храст" (Колибри, 2018) е номиниран за литературните награди на Портал "Култура". Участва с разказ в антологията "Истории от 90-е" (ICU, 2019), посветена на 30-годишнината от 10 ноември.

Съвсем наскоро, Les Shorts rouges (Hémisphères, 2020) събра разказите й на български и английски език в неин превод на френски - според самата нея най-различната й като преживяване книга. Излиза във Франция в самото начало на пандемията и литературното ѝ турне трябваше да се отложи. Велина живее в Париж със семейството си, където завършва Школата по превод на художествена литература (ETL). Пише, превежда и винаги търси различни светове - в миналото, в киното, в книгите, в уханията и сградите. До края на годината ще можем да четем нови нейни разкази на български език в предстоящи антологии. В момента работи по втория си роман.

- Какво беше усещането за Париж по време на изолацията? Какво казваше този град в една извънредна за него ситуация, отвъд насладата от живота по улиците и кафенетата?
- По време на карантината времето сякаш спря, затова го потърсих в минали времена, за да го открия отново. Излизах само вечер на кратка разходка, с подписана декларация за един час, с право да се отдалеча на не повече от 1 км от адресната ми регистрация. Кметът на Париж позволи на спортуващите за здраве да излизат след 19 ч. Аз се възползвах и се опитвах да навъртя 5 км в този един час, без да излизам от километровия радиус, само и само да съм навън. Нищо, че се въртя в кръг с маска на лицето, гледам всеки път да поемам в различна посока.

Още

Мирела Иванова: Културата е в очакване на Годо, но не със скръстени ръце

Мирела Иванова: Културата е в очакване на Годо, но не със скръстени ръце

Въпреки че и други правеха същото като мен, градът изглеждаше като друга планета. В същото време виждах как цялата тази заспала в камък история, литература, изкуство, филми, тези каменни фасади, бордюрите по реката, всичко, което са вдъхновили, в момента мълчи. И това по някакъв начин го караше още по-силно да крещи, караше ме да искам да се докосна отново до него. Знаеш, че е там, но в един момент е празно. Всичко беше като някакъв антракт между времето преди и времето след. Ситуацията е апокалиптична но усещам, че трябва да съумея да се насладя на този миг, за да оцелея. Пълно прочистване - все едно прахосмукачка ти минава през главата.

Много беше емоционално, болезнено, но и вдъхновяващо. Когато почина Мишел Пиколи, съвсем естествено се потопих в неговите филми, в един друг, стар Париж, също много различен, шумен, с метални коли, задръствания, претъпкан от народ. "Макс и железарите", "Нещата от живота"... Бяха като паралелна реалност. И оттам се сетих колко винаги съм обичала Роми Шнайдер - удивителна е във "Важното е да обичаш", където Париж е мръсен, извратен, враждебен, но ужасно жив.

Празният Париж (Снимка: Личен архив)

- Мислиш ли, че това е опит за бягство, да намериш други времена, когато всичко е било друго и в този смисъл да се изолираш от настоящето?
Със сигурност. Откакто се помня, съм предприемала подобни опити за бягство. Винаги съм искала да се отделя някъде и да правя нещо, което на мен ми е по-интересно от това, което се прави. Да се изолирам и да се потапям другаде, но не бих го нарекла свой свят. Не. В друг свят, който е подобен на този, но не е точно сега. Създавам си сама някакви машинки на времето. В тази ужасно странна пандемия, наред с целия страх, с всичко, което не можехме да правим, цялата неразбория вкъщи (никога не съм си представяла, че четиримата с мъжа ми и двете ни момчета можем да прекараме толкова дълго време затворени в малкия ни апартамент), беше важно за мен да отварям скоби, в които влизам, за да преживея някое друго, по друг начин живо време.

Време, в което влюбените се целуват по пейките, както пее Жорж Брасанс. И да, изолирам се от настоящето, но пък от миналото научавам толкова много за живота днес. Недалечното минало винаги ми се е струвало живо, а и някак стилно, едновременно смело и невинно, непокварено, съдържащо началото на неща, които още не са се случили. Този минал свят е и много недодялан - като се потапяме в него, виждаме как там свободно циркулират много проблеми, към чието решение сме пристъпили по-нататък във времето, виждаме защо, замисляме се какво се е случило в последствие. Това може да даде идеи за нови подходи, защото самата история съдържа много отговори.

Още

Думи от Георги Господинов: Вирусът на миналото

Думи от Георги Господинов: Вирусът на миналото

Пандемията изненада всички ни, а сега си давам сметка, че самата тя беше едно такова бягство. Бях се потопила в много отминали Париж-и ми беше страшно интересно като изляза в постпандемичния Париж какво ще открия. Намирахме се във вакуум от тишина, от празнота, маскирани хора притичват колкото се може по-далече от теб. В един период си мислех, че това никога няма да свърши. Но ето го сега градът, вече излязохме, всички сме навън...какво стана? Сънувахме ли я тази карантина?

Празният Париж (Снимка: Личен архив)

- Как Париж се "витализира" след карантината?
Като нов. Всичко си е на мястото, а и не помня да съм срещала толкова щастливи парижани по улиците, усмихнати и добронамерени. Кейовете покрай реката са почернели от народ, приятели на тумби, с вина, сирена, франзели, седнали покрай водата на пикник. Минават лодки, водата потрепва, а в продължение на два месеца беше напълно неподвижна, като тъмно огледало. Вече и букинистите започват да отварят лека-полека железните си тъмнозелени сандъци, от които извират книжни съкровища. Кафенетата са отворили терасите си по тротоарите, но в много разширен вид - тъй като нямат право да обслужват клиенти във вътрешните си пространства, всичко е навън.

Още

Владимир Зарев: Дано страхът от смъртта вразуми човечеството. Пред нея всички сме равни

Владимир Зарев: Дано страхът от смъртта вразуми човечеството. Пред нея всички сме равни

Тротоари и площади са целите в маси, но не свряни една до друга както преди, а на разстояние, което дава хем въздух, хем лично пространство. Само като си спомня как минавах със свито сърце по улиците, когато всичко беше затворено... Атмосферата е невероятна и на Париж много му отива да е такъв. Чист е, почти стерилен ми се струва. Май дори за част от секундата ми липсваха мърлявите улици от късометражния филм "Отричащите ръце" на Маргьорит Дюрас. Странно е, че няма туристи, но пък колко много езици се говорят навсякъде. Какофония от парижки националности. И ние сме така - вървим с мъжа ми и децата, говорим френски, английски и български един през друг.

Бяхме в парк "Монсури", от няколко дни градинките и парковете са отворени. Парк на повече от 150 години, запазен почти изцяло в оригиналния си вид. Същият е и в "Клео от 5 до 7" на Анес Варда, макар и черно-бял, с много по-малко разхождащи се из него хора. Смътно се сещам за времето, когато тълпите в Париж ме задушаваха. Днес изобщо не се чувствам така. Пак като във филм - като се замисля, във всички филми, които споменах досега, каквато и да е историята, винаги накрая те залива една гъста, всепроникваща любов, от която няма спасение. Такъв е сега Париж - залят от любов, на всички, към всички и към всичко. Чудя се колко време ще успеем да го запазим такъв...

Снимка: iStock by Getty Images/Guliver Photos

Снимка: iStock by Getty Images/Guliver Photos

- Бих искала да поговорим за начина, по който се случваше културата, през екрани, през устройства - това води до съвсем различно преживяване. Виртуалната култура, онлайн спектаклите, свиква ли се с нея или жаждата за истинско съпреживяване нараства? Как виждаш този опит за бъдеще?
Мисля си как по време на пандемията културата стана по-виртуална от всякога, като заместител на човешкото присъствие. Малко ми прилича на усещането, което изпитах, когато за първи път "прелистих" електронна книга. Изумлението, че това всъщност не е книга, въпреки че всъщност е - по същия начин по време на пандемията можех да обиколя виртуално музей, да гледам пиеса, да слушам литературно четене на автор, или да присъствам на лекция или академичен семинар. Много ми харесва това, че имах възможността да го правя. Лошото беше липсата на избор - тези неща всъщност се случваха само във виртуалното пространство, защото всичко беше затворено, всички ние бяхме затворени. Не съм сигурна дали и колко свикнахме, май доста ни писна и имаме нужда от почивка. Но като си починем от свръхдозата виртуалност, много ми се иска това да остане като възможност.

Благодарение на тази виртуална реалност няма значение в коя точка на света се намираме, можем да сме заедно, можем да участваме виртуално в неща, които се случват на живо, дори да сме в друга държава. Мечтала съм си когато има купон в къща с приятели в София, да мога да се включа от Париж и да си комуникирам с всички. Или когато детето ми е в къщи с разстройство, да не пропуска два дни от училище, а да влиза във виртуална класна стая с другарчетата си, които са физически на място. Да се получи сливане на време и пространство и всичко това, на което ни научи пандемията не само технически, но и във възприемането на тези техничности, да ни помогне да изживяваме неща, които иначе не биха били възможни. Безценно е да можем да пътуваме, да сме сред хора и да се насладим на културно мероприятие на живо, но понякога просто не можем.

Още

Писателят Радослав Парушев: Елитите навсякъде ще си припишат заслугата

Писателят Радослав Парушев: Елитите навсякъде ще си припишат заслугата

Дано инсталираните и разработени технологии си останат, но при необходимост и като избор. Това съществува отдавна като опция, но сякаш досега се гледаше на него като на несериозно, неприсъствено, "на запис". А на мен ми навява асоциации със "Седморката на Блейк" където всички се "телепортираха" там, където искат веднага да отидат. С колко приятели от различни краища на света си направихме телефонни срещи на камера с питие и се оказа, че изобщо не е трябвало да чакаме карантина. Не е същото, далеч не е, но пак ме връща на възприятието ми за електронната книга. Не е книга, технология е, ама текстът е там. И мога да го прочета.

Повреме на пандемията виртуалната култура беше безплатен подарък и това беше утеха. Ако може по някакъв начин в бъдеще това да допринася за доходите на артистите, ще бъде прекрасно тази възможност за споделяне да продължи да се развива. Радиото, телевизията и телефоните вече сто години позволяват присъствие отдалеч - сега, с цялата нова технология понякога наистина си мисля, че живеем в свят на чудесата.

Празният Париж (Снимка: Личен архив)

- Не се ли появи, по време на пандемичната обстановка, една такава световна солидарност между хората, едно усещане "че всички сме заедно в това". Идеята за заедност, че реално всички живеем заедно на тази планета - било то, за да унищожим или спасим.
Да, повече от всякога. И то по безпрецедентен начин. Но май точно с това затваряне по домовете се наложи да се изправим лице в лице с много човешки проблеми, които далеч не са от вчера. Излязоха наяве социалните неравенства и личните, както и семейните проблеми. Явно е било много лесно да ги игнорираме в забързания живот преди карантината, но сега трябваше да им обърнем внимание, нямаше къде да ходим.

Световната солидарност ни помогна да си подадем виртуално ръка, но остава въпросът до колко ще успеем да се справим с тези проблеми, когато отново излязат от дома навън. Защото целта на всичките движения за солидарност не е ли е да докоснат личния живот на хората, за да могат да го променят към по-добро? Те най-често излизат именно от дома, от начина, по който сме израстнали, за да върнат после постиженията си обратно в него. Тук в Париж, сред френската си фамилия, непрекъснато се уча на това. Родителите на мъжа ми и техните братя и сестри са били изключително активни покрай всички движения за солидарност, тръгнали от 1968-а, против войната, неравенството между половете, расовата и сексуална дискриминация. Тогава са били млади, по университетите и площадите, но когато години след това са се задомили, съумяват да отгледат децата си с ценностите, за които са се борили.

Още

Георги Константинов: Невидимият враг е стимул за върховно усилие

Георги Константинов: Невидимият враг е стимул за върховно усилие

Така днес, в кръга от роднини имаме християни, евреи, мюсюлмани, чернокожи, азиатци, латиноамериканци, както и близки с би- или хомосексуална ориентация, а ако прибавя себе си, и човек израснал от другата страна на Желязната завеса. Циркулират десетина различни езика и горе-долу толкова политически възгледи. На малки и големи семейни събирания е шумно, обаче се усеща именно тази заедност, където различията са най-голямото богатство и интересните истории нямат край. Аз се запознах с пъстротата и отвореното съзнание на тази фамилия само преди 15 години, някак наготово, но това е нещо, което е било градено десетилетия наред. Отне ми известно време да свикна, но се радвам, че децата ми растат в такава среда и за тях няма нищо по-нормално от това, пренасят го към приятелчетата си и към всички хора, които срещат.

Ужасно е, че света продължава да се тресе от размирици, провокирани от неприемане на различния, от невъзможност или от нежелание за заедност. А повреме на пандемията се усещаше една наистина световна солидарност... дано не затихне заедно с вируса.

Снимка: Димитър Балабанов

- Какво е мястото на литературата в такива дни? Не малко произведения се споменаваха именно като актуални и писани за подобни светове: Бокачо, Камю, Маркес...
Четенето винаги е лично преживяване. През целия този период много хора четяха и "Чумата", и "Декамерон" и "Любов по време на холера", намираха утеха в тези книги и това беше логично. Аз обаче четох много различни неща по време на пандемията, не бяха свързани с чума, с испански грип или с теми, които да ме накарат да съпреживея ситуацията. Когато на големия, шумен Париж изведнъж му натиснаха копчето "off", стана много странно - нищо от четеното досега не би могло да го опише. Затова не се обърнах към тези книги. Както със старата музика и филми, така и с литературата, имах нужда да съживявам у себе си именно Париж, защото пандемията ме свари тук, където живея през по-голямата част от времето.

Аз съм тук, обаче Париж го няма. Сетих се за Кортасар съвсем случайно - последното кафене, в което седнах, преди да затворят града, се казва "Пола" и спрях в него, защото досега не го бях виждала, беше ново, или по-скоро ремонтирано старо заведение с нови собственици. Докато пиех кафе (все още не знаех, че ще ми е последното за следващите три месеца) не преставах да си мисля, че това име съм го срещала някъде. Накрая се сетих - това беше една от героините в "Игра на дама"! Направих бърза сметка, че за последен път съм я чела преди повече от 20 години и че се опивах от това как героите бродят из Париж. Веднага я изрових и се оказа, че навремето, още като студентка, съм я чела линеарно, както са подредени главите. Но сега реших да я изчета отново и започнах да подреждам главите по предложената от Кортасар номерация.

Винаги съм била скарана с математиката, като видя числа накуп ми се изправя косата - обаче ето, седях и мигах над схемата на автора, числата се превръщаха в глави от книгата, главите плаваха по течението на историята... книга, с която трябва доста да си поиграеш, дори и математимески. Напомни ми на любимите ми "Улипо" автори, прочетох, че след излизането на "Игра на дама" дори са поканили Кортасар да стане член на "работилницата за потенциална литература", но той отказал, защото не заявявали ясна политическа позиция, а за него това било изключинтелно важно. По тази причина подхванах отново улипистите, в случая Реймон Кьоно.

Първо прочетох "Зази в метрото" и установих, че всъщност метрото, за което малкото момиченце копнее, е нещо толкова емблематично за Париж и толкова отдавна не се бях возила в него. Миналата година дълго време беше затворено първо заради стачки (както е и в книгата, излязла през 1959 г.) после заради демонстрациите на "жълтите жилетки" и сега заради пандемията. Дали вече не ми липсва тази блъсканица, на която в ежедневието се подлагаме по неволя и с цел да спестим време в придвижването по задачи?

Още

"Поразените" на Теодора Димова е роман на годината

"Поразените" на Теодора Димова е роман на годината

Минах директно на "Упражнения по стил" на същия автор, където действието в кратката история, разказана 99 пъти по различен, определен от заглавието начин, се развива първо в парижки автобус, после из Париж. На автобус пък откога не съм се качвала... Ефектът на повтарящата се история е главозамайващ, а годината е 1947-а, но това не личи почти по нищо друго освен по номера на автобуса. Тогава е бил S, сегашния 84 (тази информация трябваше специално да я издиря). Един Париж от миналото, но близкото минало, този градски ритъм, който отдавна е толкова модерен, че би могъл да бъде и сега. Приликите и разликате са в малки детайли, които ненаситно търся.

Град, който прелита през времето на фона на собствената си история - стари сгради и паметници от 17-и, 18-и, 19-и век са си там и са напълно живи, сякаш самата история участва активно в едно съвсем реално настояще, което по стечение на обстоятелствата е минало. Точно от това минало имах нужда по време на карантината. Коронавирусната пандемия със сигурност ще роди много нова литература. Ще пишем за това, даже вече се пише. "Всичко на света съществува, за да озове в книга," казва поетът Маларме. Безумна история. Аз самата не знам дали някога ще пиша за нея. Със сигурност първо трябва да я забравя.

- Това, което ти пишеш сякаш винаги води назад, към носталгия към миналото с неговите непринудени ситуации в детството и нещата, които са били сериозни, но тогава на никой не са му се стрували така.
Възхищавам се на хора, които успяват бързо да асимилират съвремието ни, защото аз живея в някаква паралелна реалност, изпълнена с минало. Ако аз самата трябва да кажа нещо за съвременния свят, не ми се получава. Трябва ми много време и най-често го осмислям като някаква фикционална история. Нещо ме кара да се замисля за нещо, което съм чела, гледала, слушала, видяла и преживяла. Така се получи с първия ми роман "Доклад на зелената амеба за химическия молив". Започнах го през 2014 г., когато всички приказвахме за това, как са минали 25 години от 10 ноемрви 1989 г. и какво помним от този ден. А аз имам доста ясни детски спомени от тогава.

Изведнъж цялата 1989-а започна да оживява пред очите ми, как социализма, който в детските ни очи изглеждаше вечен и несъкрушим, изведнъж, подобно на Париж в началото на пандемията, му бе натиснато копчето "off" - но реакцията беше мигане на парцали и яростно гмурване в общата еуфория. Героинята ми е шестокласничка от 80-е, и въпросът за носталгията беше нещо, което исках да изследвам в дълбочина, защото от дистанцията във времето образът се размаза. Носталгията ми е свързана със самото детство - с това, че баба и дядо бяха живи, нашите бяха млади, а аз се размахвах около "Кравай" с огромното старо сако на дядо ми, защото беше много "Ню уейв"-ско.

Именно затова исках да се пренеса напълно в това време, да усетя отново миризмите, вкусовете, да чуя шумовете, нищо да не си спестя. И пубертетската наивност не си спестих - в крайна сметка именно тя ми позволи да се дистанцирам достатъчно, че да мога да проникна в една такава времева капсула. Не беше лесно, изчетох планини от собствените си пубертетски дневници, пълни със големи глупости. И да, сериозните неща като пионерската организация, Перестройката, ежедневието на соца далеч не ни се струваха толкова сериозни, колкото в последствие се оказа, че са били. Къде по-сериозни бяха екзистенциалните проблеми като това, че нямаше гел за коса по магазините и трябваше да мажем крем за бръснене по късите си прически, за да стърчат "модерно" нагоре.

- Разкажи за последната ти издадена книга във Франция, която съчетава разкази от първия ти сборник "Red Shorts" и "Бразилски храст". Излезе малко преди пандемията, а тъкмо сега трябваше да си на литературно турне.
Да, наистина така се случи - всичките ми представяния бяха анулирани и отложени във времето. Това е първата книга, в която изцяло превеждах себе си. Дълги години не смеех, защото все се изкушавам да променям и пренаписвам текста си. Когато завършвах Школата по превод на художествена литература в Париж, реших в дипломната си работа да излея точно тези си главоблъсканици - как превеждам свои разкази на различни езици. Професорите в школата ме насърчаваха и аз продължих да превеждам и след дипломирането си.

Още

Мила Искренова: Добрият край е единственият възможен

Мила Искренова: Добрият край е единственият възможен

Така се роди идеята за френски сборник. Разказите са на българска тематика, най-вече тези, в които малки и големи деца разказват за периода преди и след 1989 г. в България. Разказите от "Red Shorts" съм писала преди 20 години, като "Йод" за радиоактивния дъжд след аварията в Чернобил. Някои от тях вече бях превеждала на български за "Бразилски храст" и докато ги превеждах на френски от български и английски им променях заглавията и ги навързвах едни с други. Заглавието дойде от английски - Les Shorts rouges, като червени шорти или кратки разкази за червени времена.

Беше ми много интересно да работя върху френския сборник, получи се различен от всичко, което съм правила досега. Езиците в различните версии непрекъснато се смесваха и допълваха. Имах огромното желание да споделя тази книга лично с читателите, но за съжаление нямаше как това да стане на живо. Няколко книжарници ме поканиха да запиша видео с четене на откъси за аудиторията им в социалните мрежи и съм благодарна, че всичко това изобщо се случи, че книгата видя бял свят. Надявам се да намери своите читатели някъде из времето.

Интервю на Юлия Владимирова

Още

"Епидемиите: Истински опасности и фалшиви тревоги" (откъс)

"Епидемиите: Истински опасности и фалшиви тревоги" (откъс)

Още

Знаменити писатели и поети, за "бавното живеене и насладата от живота" (откъс)

Знаменити писатели и поети, за "бавното живеене и насладата от живота" (откъс)

Още

Най-скандалната книга в новата американска класика (откъс)

Най-скандалната книга в новата американска класика (откъс)

Още

"Трите тела" или най-страшното изпитание в живота на човечеството (ОТКЪС)

"Трите тела" или най-страшното изпитание в живота на човечеството (ОТКЪС)

 

Коментирай 0

Календар

Препоръчваме ви

Димитър Маринов пред Dir.bg: Подготвям моноспектакъл, липсва ми сцената

Тази година съм отказал роли в 3 сериала, защото това бяха неща, които вече съм ги правил и не искам да ги правя, разказва актьорът

Чин Чин – как интуицията, обичта и вярата окриляват децата в новата книга на Нуша Роянова

"Децата са като "чист лист хартия", донякъде от родителите зависи какво ще напишат и нарисуват върху него", убедена е писателката

"От Киото до Париж" - в уникалния музикален свят на Юко Уебаяши

Струнен квартет и ансамбъл "КласикАрт" заедно с Николай Стойков - флейта, Весела Тричкова - арфа, Маргарита Илиева - пиано и Мартина Митева - вибрафон ви канят на завладяващо музикално пътешествие

That's Not All Folks! - или една бизнес история за кино като на кино

"Не можеш да гледаш една мащабна продукция на лаптоп, с ниско качество, със субтитри, които някой е "превел на коляно", с неясни граматически и езиковедски познания. Нещо е сдъвкано и изплюто...", коментират Божидар Илиев и Янаки Дерменджиев

Крис Шарков: Истински съвременен може да бъде човек, който не принадлежи на това време

Театралният режисьор постави на българска сцена пиесата "Заклеваш ли се в децата" по Саломе Льолуш с участието на Весела Бабинова и Владимир Зомбори. Той сподели пред екипа ни, че започва репетиции и по "Елементарните частици" на Уелбек

"Формата на нещата" между необходимостта да обичаме и страха да обичаме

Режисьорката Максима Боева за своята постановка във Варненския театър